Джефри Дивър
И няколко червени рози (17)

16.

На магистралата за Салинас, недалеч от прекрасната писта „Лагуна Сека“, Катрин Данс натисна спирачките на форда пред строител, вдигнал преносим знак „Стоп“. Два големи булдозера прекосяваха шосето, изстрелвайки червеникав прахоляк във въздуха.

Тя говореше по телефона с полицай Дейвид Рейнолдс — младежът, който им донесе компютъра на Тами. Рей Каранео беше избързал към криминалния отдел в Салинас да остави лаптопа на Травис за обработка за следи.

— Включих го — каза Рейнолдс. — И взех отпечатъци. О, и може би съм се престарал, агент Данс, но го пробвах и за експлозиви.

Често залагаха бомбени устройства в компютрите — не за да вдигат сгради във въздуха, а да унищожат информацията.

— Добре, Рейнолдс.

Младият полицай определено беше инициативен. Спомни си интелигентните му сини очи и правилното решение да извади батерията от лаптопа на Тами.

— Има отпечатъци на Травис — докладва той. — Открих и други. Проверих ги. Някои са от Самюъл Бригам.

— Братът на момчето.

— Точно така. Другите нямат съответствие в системата. Но са по-големи, вероятно от мъж.

Данс се почуди дали бащата на момчето не се е опитвал да проникне в компютъра.

— С удоволствие ще се помъча да разбия кода, ако желаете. Посещавал съм курсове.

— Оценявам предложението, но Джонатан Боулинг — запознахте се в кабинета ми — е на разположение.

— Разбира се, агент Данс. Както кажете. Къде сте сега?

— Навън, но можеш да го оставиш в Бюрото. Агент Сканлън ще подпише протокола.

— Веднага.

Катрин се озърна нетърпеливо. Кога щеше да я пропусне строителният работник? С учудване забеляза колко разкопано е наоколо — камиони и валяци пореха земята. Предишната седмица, когато мина оттук, нямаше и следа от сегашната трескава дейност.

Това беше големият пътен проект, за който Чилтън споменаваше в блога — пряката отсечка към магистрала № 101 — намеквайки, че някой извлича незаконна облага от строежа.

Забеляза, че машините принадлежат на компанията „Клинт Авъри Кънстракшън“, една от най-големите на полуострова. Работниците бяха едри мъже, трудеха се усърдно, целите облени в пот. Изненада се, че до един са бели; обикновено тежката физическа работа в областта вършеха предимно латиноамериканци.

Строителят изгледа съсредоточено колата й, явно разпознал, че е полицейска, въпреки липсата на обозначителни знаци, но не я пропусна.

Най-сетне мъжът флегматично помаха. На Данс й се стори, че я изучава с поглед.

Тя подмина работната площадка, сви в страничните улички и стигна Сентрал Коуст Колидж, където в момента провеждаха летни подготвителни курсове. Студентка й посочи Кейтлин Гарднър, седнала на маса на открито с още няколко момичета, които покровителствено кръжаха около нея. Кейтлин бе симпатична девойка с руса, вързана на опашка коса. Стилни обици красяха ушите й. По нищо не се различаваше от стотиците си съученички.

След посещението при семейство Бригам Катрин се обади в дома на Кейтлин и разбра от майка й, че момичето се е записало на летни курсове в колежа, за да се подготви за последната гимназиална година в „Робърт Луис Стивънсън“.

Данс забеляза как Кейтлин впери очи в нея. Взе я за поредния репортер и започна да си събира учебниците. Други две момичета проследиха тревожния й поглед, станаха и се подредиха така, че да дадат възможност на Кейтлин да избяга.

Забелязаха обаче бронежилетката и оръжието на Данс. И застинаха предпазливо.

— Кейтлин — повика я Данс.

Момичето спря.

Катрин се приближи и й показа значката. Представи се и й обясни, че е дошла да поговорят.

— Изморена е — обади се едно от момичетата.

— И притеснена.

Данс се усмихна.

— Сигурна съм. Но е важно. Нали не възразяваш да ти задам няколко въпроса?

— Дори не трябваше да е на училище — додаде друго момиче. — Но идва от уважение към Триш и Ванеса.

— Браво на теб! — Данс се почуди как посещението на часовете е израз на почит към паметта на покойните.

Неведоми са идеите на тийнейджърите…

— Кейтлин е много, много… — подхвана една от приятелките.

Данс се обърна към крехката рошава брюнетка и строго изрече:

— Говоря на Кейтлин.

Момичето млъкна.

— Добре де — измърмори Кейтлин.

— Ела насам — меко предложи Данс.

Момичето я последва към отсрещния край на моравата. Седнаха на друга маса. Кейтлин притисна чантата с учебниците към гърдите си и се заоглежда нервно наоколо. Краката й трепереха, а ръката й опипваше обиците.

Изглеждаше ужасена, дори по-уплашена от Тами.

Данс се опита да я успокои:

— Е, как е лятното училище?

— Добре. Имам си приятелки. По-добре е, отколкото да работиш или да висиш вкъщи.

Последните думи произнесе с тон, подсказващ значителен родителски натиск.

— Какво учиш?

— Химия и биология.

— Прекрасен начин да си провалиш лятото.

— Не е зле — засмя се Кейтлин. — Бива ме в науките.

— За медицински колеж ли се готвиш?

— Надявам се.

— Къде?

— О, не знам още. Може би „Бъркли“. После ще видим.

— И аз съм учила там. Страхотно е.

— Така ли? Какво учеше?

— Музика — усмихна се Данс.

Всъщност не беше стъпвала в аудиториите на университета. Беше уличен музикант — свиреше на китара и пееше по улиците в Бъркли. И печелеше крайно недостатъчно.

— Е, как се справяш с всичко това?

— Не много добре — очите на Кейтлин помръкнаха. — Ужасно е. Не само заради инцидента, но и заради случилото се с Тами и Кели… Как е тя?

— Кели ли? Още не знаем. В кома е.

Една от приятелките дочу думите й и подвикна:

— Травис купил отровното вещество онлайн. От неонацистите.

Дали беше истина? Или слух?

— Той изчезна, Кейтлин — каза Данс. — Крие се някъде. Трябва да го намерим, преди да нападне още някого. Познаваш ли го добре?

— Не много. Посещавахме заедно някои часове. Засичахме се и по коридорите. Това е.

Внезапно тя се ококори уплашено и очите й се стрелнаха към близките храсти. Някакво момче си проправяше път към тях. Огледа се, вдигна футболна топка и се запъти през шубрака обратно към игрището.

— Травис си падаше по теб, нали? — настоя Катрин.

— Не! — отвърна Кейтлин.

Данс заключи, че всъщност е точно обратното — прецени по резкия отговор: един от малкото сигнали за измама, видими и без предварително проучване на нормалното поведение на събеседника.

— Никак?

— Може би малко. Но момчетата… знаете как е.

Кейтлин я измери с поглед, сякаш искаше да каже:

„И по теб са си падали. Макар и преди много, много време.“

— Разговаряхте ли?

— Понякога. За училище. За домашните и прочее.

— Споменавал ли е къде обича да ходи?

— Не. Нищо конкретно. Казваше, че харесва чистите места — край брега например. Океанът му напомнял за пейзажите в играта, по която бил запален.

Това, че обича морето, все пак беше полезна информация. Може би се криеше в някой от крайбрежните паркове. „Пойнт Лобос“ да речем. В тукашния умерен климат лесно можеше да оцелее и под открито небе само със спален чувал.

— Дали е отседнал при приятели?

— Не го познавам толкова добре… Наистина. Но не съм го виждала с приятели, както аз се движа с момичетата. Все беше онлайн. Умен е. Но умът му не беше в училището. Дори в обедната почивка или в междучасията седеше отвън и се мъчеше да улови безжична връзка.

— Страхуваш ли се от него, Кейтлин?

— Ами да — каза го, сякаш беше очевидно.

— Но ти не си се изказвала лошо за него в „Чилтън Рипорт“ или в други сайтове, нали?

— Не съм.

Какво я тревожеше толкова? Данс не успяваше да разгадае емоциите й. Усещаше, че изпитва нещо повече от страх.

— Защо не си писала за него?

— Ами… аз не влизам в „Чилтън“. Пишат само глупости.

— Жал ли ти е за него?

— Да. — Кейтлин трескаво заопипва една от четирите обици на лявото си ухо. — Понеже…

— Какво?

Момичето щеше да се пръсне от напрежение. Очите му се насълзиха.

— Защото аз съм виновна за всичко — промълви Кейтлин.

— Какво искаш да кажеш?

— За инцидента. Аз бях виновна.

— В смисъл?

— Ами… на бала имаше едно момче, което харесвам. Майк Д’Анджело.

— На бала?

— Да. И нарочно се правеше, че не ме вижда. Залепи се за Браяна, прегръщаше я… Пред мен. За да го накарам да ревнува, отидох при Травис и го заприказвах. Дадох му ключовете за колата си пред Майк и го помолих да ме откара у дома. Предложих да оставим Триш и Ванеса и после да се позабавляваме…

— Мислеше, че Майк ще се разстрои?

— Такава глупачка съм! — възкликна през сълзи Кейтлин. — Но той се държеше като магаре, флиртуваше с Браяна.

Ето защо беше шофирал Травис.

Само и само другото момче да изпита ревност.

Обяснението на момичето разкриваше цял нов сценарий. Може би на връщане Травис е разбрал, че Кейтлин го използва, или се е ядосал, че харесва Майк. Дали не е блъснал нарочно колата? Убийство и самоубийство — импулсивен жест, често срещан при невръстните влюбени.

— Травис сигурно ми е ядосан.

— Ще наредя пред къщата ти да дежури полицай.

— Наистина ли?

— Разбира се. Лятното училище тепърва започва, нали? Скоро няма да има тестове?

— Не. Току-що започнахме.

— Е, прибери се тогава у дома.

— Трябва ли?

— Да. И остани там, докато го открием. — Данс си записа адреса на момичето. — Обади ми се, ако ти хрумне къде може да се крие.

— Разбира се.

Кейтлин взе визитката на Данс и двете се отправиха към приятелките й.

В ушите й звучеше натрапчивата флейта на Джордж Кумбо с южноафриканската група „Урубамба“. Ритмите я успокоиха; с неохота сви в паркинга пред болница „Монтерей Бей“ и спря музиката.

Протестиращите бяха намалели наполовина. Не видя преподобния Фиск и червенокосия му бодигард.

Вероятно се опитваха да открият майка й.

Данс влезе в болницата.

Няколко медицински сестри и лекари изразиха съпричастие — две медицински сестри искрено се просълзиха, когато видяха дъщерята на Еди. Майка й я нямаше.

Данс слезе към кабинета на шефа на охраната. Помещението беше празно. Тя хвърли поглед към интензивното отделение в отсрещния край на коридора. Тръгна натам и влезе през остъклената врата.

Мина край опасаната с жълта полицейска лента стая, в която беше умрял Хуан Милър. Табелите предупреждаваха: „Не влизай! Местопрестъпление“. Данс заключи ядосано, че и това е работа на Харпър. Идиотска идея. В отделението имаше само пет стаи — трите бяха заети — а прокурорът беше затворил едната. Ами ако се наложеше да приемат още двама пациенти? А и Хуан Милър беше умрял преди месец, в стаята се бяха лекували поне дузина след него и неведнъж я бяха почиствали старателно. Едва ли щяха да намерят нови улики.

Позьорство и реклама…

Тя пое нататък.

И налетя на брата на Хуан Милър — Хулио, който я нападна преди няколко седмици.

Набитият мъж в тъмен костюм, стиснал навита на руло папка, я изгледа втренчено и застина на пет-шест крачки от нея.

Данс се напрегна и отстъпи назад, за да има време да измъкне защитния спрей и белезниците. Беше готова да се защити, ако я нападне отново, макар да си представяше как ще раздухат историята журналистите — дъщерята на заподозряната за евтаназията на Хуан Милър напада брата на жертвата.

Хулио обаче само я измерваше с любопитен поглед, в който вместо гняв и омраза се четеше учудване от съвпадението.

— Майка ти… как е могла? — прошепна.

Сякаш беше репетирал репликата предварително.

Данс понечи да отвори уста, но Хулио явно не очакваше отговор. Запъти се бавно към задния вход.

И толкова.

Никакви обиди, заплахи и насилие.

Как е могла?

Със сърце, биещо бясно от неочакваната среща, Данс си спомни как майка й спомена, че Хулио е идвал и преди. Почуди се защо е дошъл пак.

Хвърли последен поглед към полицейската лента, излезе от интензивното отделение и се отправи към кабинета на началника на охраната.

— О, агент Данс… — примигна Хенри Баском.

— Запечатали са стаята — констатира тя, след като го поздрави с усмивка.

— Там ли беше? — попита той.

Данс веднага забеляза напрежението на мъжа. Умът му работеше на бързи обороти и се чувстваше неспокоен. Защо ли?

— Запечатана е значи? — повтори тя.

— Да, мадам.

Мадам? Катрин едва не се разсмя на официалното обръщение. Преди няколко месеца тя, О’Нийл, Баском и неколцина от бившите му колеги в полицията се черпиха по бира на „Фишърманс Уорф“. Реши да не увърта повече.

— Нямам много време, Хенри. Става дума за делото на майка ми.

— Как е тя?

Данс вдигна рамене и си помисли: „И аз знам колкото теб, Хенри.“

— Не е добре — отвърна.

— Поздрави я.

— Непременно. Искам да разгледам списъците на служителите и данните от регистратурата за деня, когато е починал Хуан Милър.

— Разбира се. — Само дето изобщо не го мислеше. Откровението последва след малко: — Проблемът е, че няма как.

— Защо, Хенри?

— Казаха ми да не ти предоставям никаква информация. Никакви документи. Дори не бива да разговарям с теб.

— По чие разпореждане?

— На управителния съвет — предпазливо отвърна Баском.

— И? — настоя Данс.

— И на господин Харпър, прокурора. Той разговаря с борда и с началника на персонала.

— Но това не е тайна информация. Адвокатите имат достъп до нея.

— Знам, Катрин — съгласи се бившият полицай. — Но той каза, че трябва да изчакаме адвокатът да я поиска.

— Не искам да взимам документите. Само да ги прегледам, Хенри.

Не беше незаконно да прегледа данните за присъствалите в деня на убийството, понеже те и без това щяха да излязат наяве.

По лицето на Баском се изписа нерешителност. Личеше си, че е раздвоен.

— Разбирам. Но не мога. Не и без разрешително от съдията.

Харпър беше насъскал шефа на охраната с една-единствена цел — да тормози Данс и семейството й.

— Съжалявам — каза гузно Баском.

— Няма нищо, всичко е наред, Хенри. Той обясни ли ти защо настоява?

— Не — твърде бързо отрече Баском и Данс веднага усети отклонението от обичайното му поведение.

— Какво ти каза той, Хенри?

Мълчание.

Тя се приведе към него.

Мъжът сведе очи.

— Каза… каза, че ти няма доверие. И не те харесва.

Данс се усмихна.

— Е, това е добрата новина. Харпър е последният човек на света, от чието одобрение се нуждая.

Беше пет следобед.

От паркинга на болницата Данс позвъни в Бюрото и разбра, че издирването на Травис Бригам засега е в задънена улица. Полицаите от пътния патрул и шерифството продължаваха да го търсят из традиционните за бегълци и изчезнали юноши места — училището, моловете, съучениците. Фактът, че се придвижва само с велосипед на теория ги улесняваше, но засега никой не го беше забелязал.

Рей Каранео извлече нищожна полезна информация от разхвърлените бележки и странните скици на Травис, но още търсеше разковниче към евентуалното убежище на момчето. Ти Джей се опитваше да намери източника на материалите за маската и звънеше на потенциалните жертви от блога. Понеже научи от Кейтлин, че момчето харесва крайбрежието, Данс натовари Ти Джей с допълнителна задача — да се свърже с управлението на парковете и да ги уведоми, че Травис вероятно се крие някъде из хилядите квадратни метри зелени площи.

— Добре, шефе — отвърна той изнурено — не от изтощение, а от отчаяние, каквото изпитваше и тя.

Данс се обади и на Джонатан Боулинг.

— Лаптопът на момчето е при мен. Рейнолдс го остави. Определено го бива с компютрите.

— Инициативен е. Ще стигне далеч. Откри ли нещо?

— Не. Травис е умен. Не разчита само на стандартната защита с парола. Заключил е драйва със специални криптиращи програми. Може и да не успеем да го разкодираме. Обадих се обаче на едно приятелче от университета. Последната ми надежда.

„Хмм — помисли си Данс, — колко неутрално — приятелче…“ Преведе си го като „млада, ослепителна блондинка с пищни форми“.

Боулинг добави на професионалния си жаргон, че провеждат и друга кампания за разкодиране с груба сила през суперкомпютър в Санта Крус.

— Системата може да разбие кода за час…

— Охо! — възкликна обнадеждено Данс.

— Или, както смятах да допълня, за две-три хиляди години. Зависи.

Данс му благодари и го посъветва да се прибира у дома да отдъхне. Долови разочарование в гласа му, докато й обясняваше, че така или иначе няма планове за вечерта и ще продължи да издирва имената на потенциалните жертви от блога.

После тя прибра децата от дома на приятелката си Мартин и тримата се запътиха към мотела, където се бяха приютили родителите й.

По пътя си припомняше събитията около смъртта на младия Хуан Милър. Всъщност тогава не им отдели особено внимание. Преследването на избягалия от затвора Даниел Пел — водач на секта, убиец и зловещ манипулатор — поглъщаше цялото й време. Даниел Пел се укриваше на полуострова с партньорката си — не по-малко опасна от него — и беше набелязал нови жертви. Данс и О’Нийл ги преследваха упорито и тя не мислеше много за Хуан Милър. Изпита само угризение за ролята, макар и нищожна, която тя самата изигра в трагичното събитие.

Как би могла да предположи, че ще замесят майка й в случая?

След десет минути Данс паркира колата на паркинга пред мотела. Маги възторжено се разскача на задната седалка.

— Бива го — по-сдържано отбеляза Уес.

Старомодното бунгало — част от луксозния „Кармел Ин“ — се намираше зад основната сграда на мотела заедно с още няколко самостоятелни вили.

— Има басейн! — извика Маги. — Искам да плувам.

— Съжалявам, забравих ви банските.

Катрин понечи да предложи Еди и Стюарт да ги заведат да си купят нови бански, но си припомни, че майка й не бива да се показва на обществени места, докато преподобният Фиск и хищните му приятелчета дебнат за плячка.

— Утре ще ги донеса. Има и тенис корт, Уес. Защо не потренирате с дядо ти?

— Добре.

Слязоха от колата; Данс понесе куфарите им. Децата щяха да останат да пренощуват при родителите й.

Поеха по пътеката, оградена от чимшир и свежа зелена трева.

— Кое е тяхното? — попита Маги, балансирайки върху бордюра.

Данс й показа и детето хукна напред. Натисна звънеца и след секунда — тъкмо когато Катрин и Уес се присъединиха към нея — вратата се отвори, Еди се усмихна на внуците си и ги въведе вътре.

— Бабо! — извика Маги. — Страхотно е!

— Много е уютно. Влизайте.

Данс се опита да разгадае смисъла на усмивката, с която я посрещна Еди. Но изражението й беше информативно като празна страница.

Стюарт прегърна децата.

— Добре ли си, бабо? — попита Уес.

— Да. Как са Мартин и Стив?

— Отлично — отвърна момчето.

— С близнаците направихме планина от възглавници — обясни Маги. — И пещери.

— Ще ми разкажете за това.

Данс забеляза, че имат посетител. Адвокат Джордж Шийди се изправи и пристъпи напред, ръкува се с нея и я поздрави с дълбокия си басов глас. Върху масичката за кафе стоеше разтворено куфарче, а жълти бележници и принтирани копия бяха подредени на спретнати купчинки. Адвокатът поздрави и децата. Държеше се любезно, но от позата и изражението му личеше, че разговорът, който бяха прекъснали, не е бил никак лек. Уес изгледа подозрително Шийди.

Еди подаде лакомства на децата и те се втурнаха към детската площадка отвън.

— Наглеждай сестра си — нареди Данс.

— Добре. Хайде! — подвикна момчето на Маги и двамата изчезнаха, понесли бисквитките и кутийките с нектар. Данс погледна през прозореца да се увери, че площадката се вижда. До басейна се стигаше през заключена врата. С децата трябва винаги да си нащрек.

Еди и Стюарт се настаниха пак на дивана. Три чаши с кафе стояха почти недокоснати на малка дървена масичка. Майка й навярно ги беше приготвила при появата на Шийди.

Адвокатът попита как върви издирването на Травис Бригам.

Данс отговаряше уклончиво — и без друго не можеше да каже нищо конкретно.

— А как е момичето — Кели Морган?

— Още е в безсъзнание.

Стюарт поклати глава.

Изчерпаха темата за крайпътните кръстове и Шийди погледна въпросително към Еди и Стюарт.

— Кажете й. Всичко — каза баща й.

— Опитваме се да предугадим тактиката на Харпър. Той е консервативен, дълбоко религиозен и се противопоставя на закона за достойна смърт.

Предложението често излизаше на дневен ред в Калифорния — да се приеме указ като в Орегон, позволяващ на лекарите да помагат на хора, решили да сложат край на живота си. Темата за евтаназията — както и за абортите — беше спорна и мненията бяха силно поляризирани. Понастоящем в Калифорния съучастничеството в самоубийство се смяташе за углавно престъпление. — Иска да използва Еди за назидание. В случая не става дума за подпомагане на самоубийствен акт — майка ти ми обясни, че Хуан е бил твърде зле, за да успее да си влее сам лекарствата. Харпър обаче смята да покаже, че щатът ще съди строго всички, поощрили самоубийство. Изпраща послание: „Не нарушавайте закона, защото прокуратурата ще разнищи всяко дело. Ще се наказва и най-дребното престъпване на закона — независимо дали заподозрените са лекари или не. При това ще се наказва строго.“ — Адвокатът продължи мрачно: — Харпър едва ли ще се съгласи на извънсъдебно споразумение. Иска делото да се гледа в съдебната зала и да разиграе голям и шумен процес… В случая става дума за убийство.

— Първа степен — додаде Данс.

Познаваше наказателния кодекс като петте си пръста.

— Защото е предумишлено — кимна Шийди — и Хуан Милър е служител на реда.

— Но няма утежняващи обстоятелства — добави тя, хвърляйки поглед към бледото лице на майка си. Утежняващите обстоятелства означаваха почти сигурна смъртна присъда. — Хуан Милър не беше убит по време на изпълнение на служебния си дълг.

— Колкото и да е невероятно, той обмисля и такъв вариант — изсумтя адвокатът.

— Как? Не е възможно!

— Защото официално дежурството на Хуан Милър не е било прекратено.

— Хваща се за дреболии значи? — констатира Данс.

— Луд ли е? — прошепна Стюарт.

— Не, отдаден е на каузата и е упорит. Което е по-страшно. Дело за смъртна присъда ще предизвика по-широк обществен отзвук. Точно това цели Харпър. Но не се притеснявай — няма начин да те обвинят в предумишлено убийство при утежняващи обстоятелства — обърна се Шийди към Еди. — Но смятам, че Харпър ще започне оттам.

Предумишленото убийство беше достатъчно сериозно обвинение — признаеха ли я за виновна, тя щеше да прекара двайсет и пет години в затвора.

— Не можем да се позовем на отмъщение, грешка или самозащита. Желанието да бъде сложен край на страданията и болките на пациента е смекчаващо обстоятелство, но ако съдебните заседатели са убедени, че е убит съзнателно, независимо колко милосърден е мотивът, ще те обявят за виновна в убийство първа степен.

— Следователно защитата — прекъсна го Данс — ще се основава на фактите.

— Точно така. Първо, ще оспорим аутопсията и причината за смъртта. Според патолога смъртта е настъпила, защото към морфина е добавен антихистамин и е приложена ударна доза от разтвора. Това предизвиква дихателна и сърдечна недостатъчност. Ще намерим експерти, които да оспорят твърдението и да докажат, че Хуан е умрял от естествена смърт в резултат от изгарянията. А лекарствата са страничен незначителен фактор. Второ, ще докажем, че Еди няма нищо общо със случая. Някой друг е подменил дозите нарочно или по погрешка. Ще опитаме да установим кой е бил наоколо и ще проверим дали някой не е видял убиеца. Или просто подозрително лице. Какво ще кажеш, Еди? Навърташе ли се някой из интензивното, когато умря Хуан?

— Имаше няколко медицински сестри в това крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.

— Ще проверим по-подробно — сериозно отбеляза Шийди. — А сега идва ред на големия проблем. В системата е бил добавен дифенхидрамин.

— Антихистаминов препарат — уточни Еди.

— При обиска в дома ви полицаите са открили шише от дифенхидрамин. Празно.

— Какво? — ахна Стюарт.

— Намерили го в гаража, скрито под стари дрехи.

— Невъзможно.

— И спринцовка с морфин. Същият, който е използван в системата на Хуан Милър.

— Не съм го направила аз — прошепна Еди. — В никакъв случай.

— Знаем, мамо — увери я Данс.

— Не са открили отпечатъци и други улики — добави адвокатът.

— Престъпникът е подхвърлил спринцовката и шишето — каза Катрин.

— Това ще се опитаме да докажем. Тя или той са искали да убият Хуан Милър или са го направили случайно. И в двата случая са скрили уликите в гаража, за да заблудят полицията.

Еди се намръщи. Погледна към дъщеря си.

— Помниш ли как преди няколко седмици, малко след като умря Хуан, ти казах, че чувам някакъв шум отвън. Откъм гаража. Обзалагам се, че имаше някого.

— Точно така — съгласи се тя, макар всъщност да не си спомняше. По онова време мислеше само как да заловят Даниел Пел.

— Но… — Данс замълча.

— Какво?

— Има малък проблем. Бях оставила полицай пред дома им за охрана. Харпър ще попита как така полицаят не е видял нищо.

— Ами — намеси се Еди — да проверим първо дали всъщност не е видял някого.

— Правилно — бързо се съгласи Данс и каза на Шийди името на полицая.

— И с това ще се заема. Другото, до което Харпър може да се добере, е историята как пациентът ти прошепнал: „Убий ме.“ Разказала си го на няколко човека. Могат да свидетелстват.

— Така е — отбранително отсече Еди, поглеждайки крадешком към Данс.

Изведнъж се уплаши — дали щяха да я призоват да свидетелства срещу майка си? Сърцето я заболя при тази мисъл.

— Но тя нямаше да го спомене, ако наистина се е канела да го убие.

— Точно така. Но не забравяй, че Харпър залага на сензацията. Не на логиката. А подобна реплика… е, да се надяваме, че Харпър няма да разбере. — Шийди се изправи. — Ще ви уведомя, когато се чуя с експертите и получа доклада от аутопсията. Някакви въпроси?

По лицето на Еди се четеше, че има поне хиляда. Но тя само поклати глава.

— Положението не е безнадеждно, Еди. Уликите от гаража са притеснителни, но ще се постараем да ги опровергаем.

Адвокатът събра документите, подреди ги и ги прибра в куфарчето. Ръкува се и се усмихна окуражително на всички. Стюарт го изпрати до вратата — подът скърцаше под тежестта му.

И Данс се изправи.

— Децата няма ли да те притесняват? — попита майка си. — Мога да ги върна при Мартин.

— Не, не. Очаквах ги с нетърпение. — Еди си облече пуловер. — Мисля да изляза при тях.

Данс я прегърна леко. Усети как раменете на майка й се напрегнаха. Погледите им се срещнаха, после се отклониха неловко. Еди излезе навън.

Данс прегърна и баща си.

— Защо не дойдете утре на вечеря? — предложи тя.

— Ще видим.

— Добре ще е. За мама. За теб. За всички.

— Ще се опитам да я придумам.

Данс се върна в Бюрото, където още няколко часа координираше дежурствата пред къщите на потенциалните жертви и патрула пред дома на семейство Бригам, както и отчайващо безнадеждното издирване на момчето — невидимо като електроните, пренасящи злобните послания, подтикнали го към смъртоносния поход.

 

 

Спокойствие.

Изпита облекчение, когато към единайсет паркира пред къщата си в Пасифик Гроув. Хубаво е да се завърнеш у дома след дългия ден.

Класическата викторианска къща беше тъмнозелена със сиви капаци и первази — намираше се в североизточната част на Пасифик Гроув; ако сезонът и ветровете позволяваха и ако човек беше в настроение да съзерцава, облегнат на нестабилния парапет на верандата, би могъл дори да зърне океана.

Данс влезе в малкото антре, включи лампата и заключи вратата. Кучетата се втурнаха да я поздравят. Дилан беше черно-кафява немска овчарка, а Патси — късокосмест ретривър. Бяха кръстени съответно на великия композитор и най-известната кънтрипевица през последните сто години.

Данс прегледа електронната си поща — нямаше новини за издирването. В кухнята — просторна, но оборудвана с уреди от отминало десетилетие — си наля чаша вино и потърси нещо за ядене. Спря се на половин сандвич с пуешко, който сякаш не бе престоял прекалено дълго в хладилника.

Нахрани кучетата и ги пусна в задния двор. Канеше се да се настани пред компютъра, ала подскочи от врявата, която вдигнаха Патси и Дилан. Разлайваха се понякога така, когато катерица или котка проявеше неблагоразумие да се разходи из двора. Но не и през нощта. Данс остави чашата и потупвайки кобура на глока, излезе на верандата.

Ахна.

На четирийсетина крачки от къщата на земята лежеше кръст.

Не!

Данс извади пистолета, грабна фенер, извика кучетата и обиколи задния двор. Не беше голям, но се простираше на петдесетина крачки зад къщата и беше пълен с цветя, дъбове и брястове, астри, детелини и буйна трева. Тук оцеляваше само флора, която вирее добре върху песъчлива почва и под сянка.

Не видя никого, но задният двор предлагаше доста скришни места.

Слезе по стълбите, присви очи в мрака и огледа зловещо полюшващите се сенки на клоните.

Спираше, после тръгваше бавно, вперила поглед в пътечките и кучетата, които душеха напрегнато из двора.

Притесняваха я неспокойното им лутане и настръхналата козина по врата на Дилан.

Бавно приближи края на двора. Огледа се и се ослуша за стъпки. Не видя никаква следа от натрапника и насочи лъча на фенера към земята.

Приличаше на кръст, но отблизо не беше сигурно дали е направен нарочно, или паднали клони са го оформили случайно. Не беше вързан с жица, нямаше цветя. Задната порта беше на няколко крачки — макар и заключена, седемнайсетгодишен младеж можеше лесно да я прескочи.

Спомни си, че Травис Бригам знае името й. И лесно може да разбере къде живее.

Обиколи бавно кръста. Под нечии крака ли беше полегнала тревата? Не можеше да определи.

Несигурността беше по-страшна, отколкото ако кръстът бе оставен като заплаха.

Данс се върна в къщата и прибра пистолета в кобура.

Заключи и отиде в дневната, пълна с разностилни мебели като къщата на Травис Бригам, но по-уютна и спретната — кожата и хромът не бяха на почит. Преобладаваха ръждивокафявото и други земни цветове. Всичко бяха купували с покойния си съпруг. Отпусна се на дивана и забеляза пропуснатото повикване. Натисна бързо бутона — изписа се името на Боулинг, не беше майка й, както се надяваше.

Професорът съобщаваше, че „приятелчето“ още не успявало да разгадае кода. Суперкомпютърът щял да работи цяла нощ; на сутринта щял да уведоми Данс докъде са стигнали. А, ако желае, може да му се обади. Той няма да си ляга до късно.

Данс се подвоуми дали да позвъни — искаше й се — но реши да не заема линията, в случай че Еди се обади. Обади се в шерифството, свърза се с дежурния старши инспектор и го помоли да изпрати екип да прибере кръста. Каза къде е оставен и обясни, че е отключила задната порта. Инспекторът отговори, че ще прати човек сутринта.

Данс влезе в банята, но силната гореща струя не я стопли. В главата й се въртеше натрапчиво плашещият образ на маската от дома на Кели Морган: черните очи и зашитата уста не й даваха мира.

Легна си. Остави колта върху нощното шкафче — изваден от кобура, зареден и с резервен пълнител.

Затвори очи, но въпреки изтощението не успя да заспи.

Не заради преследването на Травис Бригам, нито от уплахата преди малко. Нито пък заради проклетата маска.

Безпокоеше я една най-обикновена фраза, която непрекъснато изскачаше в ума й.

Отговорът на майка й, когато Шийди я попита дали в нощта, когато е умрял Хуан Милър, в интензивното отделение е имало свидетели.

Няколко медицински сестри в същото крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.

Данс не си спомняше с абсолютна сигурност, но й се струваше, че когато спомена на майка си за смъртта на Хуан, Еди остана изненадана. Обясни, че е била толкова заета в собственото си отделение, че не й е останало време да се отбие в интензивното.

Щом не е била там онази нощ, защо е толкова категорична, че в интензивното не се е мяркал никой?