Джефри Дивър
И няколко червени рози (15)

14.

Въпреки че отдавна живееше на полуострова, Катрин Данс така и не успя да свикне с тукашната мъгла. Приемаше причудливи форми като герой от любимите фантастични книги на Уес. Понякога висеше на виещи се парцали, които те досягат като призрачни ръце. Понякога се събираше като дим в падините, замъглявайки всичко.

Най-често беше плътен чаршаф, издигаше се като облак и затъмняваше земята.

Точно такава беше днес.

Мъглата се сгъсти, когато Катрин, заслушана в „Раки & Кейвман“ — северноафриканска група, известна с перкусиите си — сви в тесен път, прекосяващ общински земи между Кармел и Пасифик Гроув. Наоколо се простираха предимно диви гори — борове, дъбове, евкалипти и брястове се извисяваха над гъстия храсталак. Данс подмина полицейската лента, без да обръща внимание на репортерите и камерите. „Заради престъплението ли са дошли или заради майка ми?“ — помисли си Данс.

Паркира, кимна на полицаите наоколо и тръгна към Майкъл О’Нийл. Закрачиха към ограденото с кордон място, където бяха открили втория кръст.

— Как е майка ти? — попита той.

— Зле.

Катрин се зарадва, че Майкъл е тук. Чувствата я заляха като вълна и застина онемяла, припомняйки си майка си с оковани с ръце белезници и разправията със социалната работничка.

Инспекторът се усмихна бегло:

— Видях те по телевизията.

— Телевизията?

— Коя беше жената? Онази, дето приличаше на Анджела Дейвис? Беше готова да я арестуваш.

— Заснели са го значи — въздъхна Данс.

— Ти изглеждаше… — той потърси точната дума — впечатляващо.

— Искаше да отведе децата в социалните служби.

О’Нийл я погледна шокирано.

— Заради Харпър — додаде тя. — Тактика. Без малко да остане без лакей. Не бих отстъпила за нищо на света. Наех Шийди за делото.

— Джордж? Добре. Не се огъва. Такъв ти трябва.

— О, и Овърби е пуснал Харпър в Бюрото. Да ми прерови папките.

— Невъзможно!

— Сигурно е проверявал дали съм укривала улики за случая с Хуан Милър. Чарлс каза, че е преглеждал и вашите документи.

— В шерифството? — гневно възкликна О’Нийл. — Овърби знае ли, че Харпър е нарочил Еди?

— Не знам. Поне е можел да поразмисли защо му е на човек от Сан Франциско да рови из папките ни. Оценка на натовареността, моля ви се! Нелепо.

И нейната ярост се надигна. Наложи си да я потисне.

Наближиха мястото, където край отбивката на шосето стърчеше кръстът. Приличаше на предишния: откършени клони, овързани с цветарска тел, и картонена табела с днешната дата.

Под него лежеше букет червени рози.

„Чие ли убийство символизира?“ — помисли си разтревожено Катрин.

А другите десет…

Кръстът беше забит в пръстта край черен път на километър от брега. Почти безлюдното и познато на малцина шосе отвеждаше напряко към магистрала № 68. По ирония на съдбата оттук щеше да минава новата магистрала, която Чилтън споменаваше в блога си.

От другата страна на платното стоеше свидетелят — бизнесмен на около четирийсет години. Явно беше брокер или застрахователен агент, ако се съдеше по вида му. Беше закръглен, коремът издуваше синята риза над пристегнатия колан. Лунички обсипваха челото и олисялото му теме. Хондата до него беше видяла и по-добри дни.

— Това е Кен Пфистър — представи го О’Нийл.

Ръкуваха се. Инспекторът заяви, че ще наглежда работата на криминалистите, и се насочи към кръста.

— Разкажете ми какво видяхте, господин Пфистър.

— Травис. Травис Бригам.

— Как познахте, че е той?

— Видях снимката му онлайн през обедната си почивка преди около половин час. Така го познах.

— Опишете ми какво точно забелязахте. И кога?

— Беше около единайсет тази сутрин. Връщах се от среща в Кармел. Имам агенция за недвижими имоти — обясни гордо той.

„Познах значи“ — рече си Катрин.

— Тръгнах към десет и половина обратно за Монтерей. Минах напряко. Няма да е зле, когато направят новия път, нали?

Тя сви устни в подобие на усмивка.

— Свих в отбивката да се обадя по телефона. Никога не шофирам, докато говоря. Това е правило — усмихна се широко той.

Данс вдигна вежди.

— Погледнах през предното стъкло и го видях да върви край пътя. Идваше оттам. Не ме забеляза. Притичваше приведен. И сякаш си говореше сам.

— Как беше облечен?

— С яке с качулка. Младежите ги носят…

Качулката…

— Какъв цвят?

— Не помня.

— Панталони, блуза?

— Съжалявам, не обърнах внимание. Тогава още не знаех кой е. Не бях чул за крайпътните кръстове. Усетих само, че е странен и страшен. Носеше кръста и едно умряло животно.

— Животно?

— Да. Катерица, таралеж или нещо такова. С прерязано гърло. — Мъжът прокара показалец през шията си.

Данс мразеше жестокостите спрямо животни. Все пак попита хладнокръвно:

— Току-що ли беше убито?

— Не мисля. Нямаше много кръв.

— Добре. Какво стана после?

— После той огледа шосето, не видя никого и си отвори раницата…

— Носел е раница?

— Точно така.

— Какъв цвят?

— Хмм… черна. Сигурен съм. Извади лопата, малка лопатка. Дето ги използват за къмпинг. Изкопа дупка и заби кръста в земята. После… Подхвана някакъв странен ритуал. Обиколи три пъти кръста и май затананика.

— Затананика?

— Да. Мърмореше си нещо. Не чух какво.

— И?

— Взе катерицата и пак обиколи кръста — пет пъти. Броях ги. Първо три пъти, после — пет… Мислех си, че означава нещо, някакво послание за познавачи.

След „Шифъра на Леонардо“ много свидетели мистифицираха показанията си, вместо просто да описват какво са видели.

— Както и да е… отвори си отново раницата и извади камък и нож. С камъка наостри ножа. Вдигна го над катерицата. Рекох си, че ще я прониже, но не — пак размърда устни, уви трупа в жълта хартия, приличаше на пергаментова, и го прибра в раницата. Май пак каза нещо и пое натам, откъдето дойде. Прокрадваше се като животно.

— И какво направихте вие?

— Тръгнах си. Имах още няколко срещи. Върнах се в офиса. Тогава пуснах компютъра и прочетох за момчето. Видях снимката му. Изгубих ума и дума. Веднага набрах 911.

Данс повика Майкъл О’Нийл.

— Господин Пфистър наистина ни помогна, Майкъл.

О’Нийл кимна благодарно.

— Ще разкажете ли и на инспектор О’Нийл какво видяхте?

— Разбира се. — Мъжът пак обясни как отбил, за да се обади по телефона. — Момчето носеше някакво умряло животно. Катерица май. Обиколи три пъти без трупа. После заби кръста и го обиколи пет пъти. Говореше си нещо. Звучеше странно. Като на чужд език.

— И после?

— Уви катерицата в пергамента и вдигна ножа над нея. Пак замърмори на странния език. Накрая си тръгна.

— Интересно — намръщи се О’Нийл. — Права си, Катрин.

Данс свали очилата с бледорозова рамка и избърса стъклата. После незабележимо ги смени с другите със строги черни рамки.

О’Нийл веднага схвана, че надява хищническата окраска, и отстъпи назад. Данс се приближи до Пфистър — в личната му неприкосновена зона. Усети как той веднага се почувства заплашен.

Добре.

— А сега, Кен, знам, че ме лъжеш. И искам да ми кажеш истината.

— Лъжа? — примигна шокирано той.

— Точно така.

Пфистър умееше да заблуждава, но някои коментари и жестове й подсказаха измамата. Подозренията й събуди първо изложението му — не как, а какво казва. Някои обяснения звучаха неправдоподобно. Твърдението, че не знаел кое е момчето и не бил чувал за крайпътните кръстове например — макар очевидно да проверяваше често онлайн новините. Спомена за дрехата с качулка — отбелязана от неколцина участници във форума на „Чилтън Рипорт“ — ала не беше забелязал цвета, въпреки че хората най-често запомнят цвета, а не дрехата.

Освен това се замисляше често — типично за лъжците, понеже се мъчат да скалъпят достоверен сюжет. И използва поне един „илюстративен“ жест — пръстът край гърлото, а измамниците по правило подсилват подсъзнателно неистинните си твърдения.

За да потвърди съмненията си, Данс приложи бърза техника за проверка на заблудата — за да разкрият измамата, разпитващите най-често карат събеседниците си да повтарят историята неколкократно. Когато казват истината, те променят донякъде разказа и си припомнят нови подробности, ала хронологията на събитията не се променя. Лъжците обаче често объркват последователността. Така стана и с Пфистър, когато повтаряше случката пред О’Нийл — обърка кога точно момчето е забило кръста.

При повторен разказ честните свидетели често си припомнят нови детайли, но не си противоречат. Отначало Пфистър каза, че Травис шепнел, но той не чувал думите. После добави, че не разбирал думите, защото били „странни“ — излезе, че ги е чувал.

Данс заключи, че Пфистър си измисля.

При други обстоятелства би провела разпита по-деликатно, би го подвела неусетно да каже истината. Но измамническият му стереотип — определи го като социален лъжец — и уклончивото му поведение щяха да удължат много процеса. Данс нямаше време. Вторият кръст с днешна дата сигнализираше, че Травис навярно вече планира нападението.

— И така, Кен, има реална опасност да се озовеш в затвора.

— Какво? Не!

Тя нямаше нищо против да разиграят сюжета с доброто и лошото ченге. Погледна към О’Нийл, който каза:

— Несъмнено. И ще се доберем до истината.

— Моля ви. Вижте… — Но Пфистър не предложи нищо ново. — Не излъгах! Честно. Казах ви самата истина.

Този път обаче не ги увери, че е очевидец на разказаното. Защо виновните винаги се мислят за много умни?

— Видя ли това, което твърдиш?

Той не издържа на изпепеляващия й поглед. Сведе очи. Раменете му се отпуснаха.

— Не. Но е истина. Знам го!

— Откъде?

— Защото прочетох, че някой го е видял. В блога. „Чилтън Рипорт“.

Данс се намръщи. Погледна О’Нийл. Изражението му отразяваше огледално нейното.

— Защо излъга? — попита тя.

— Исках да бия тревога! — вдигна ръце Пфистър. — Хората трябва да внимават с този психо, който дебне наоколо. Да пазят децата си. Децата са най-изложени на риск, знаете…

Данс отбеляза жеста с ръката и долови леко пискливия тон. Вече разпознаваше издайническите сигнали за измама.

— Кен. Нямаме време за губене.

О’Нийл извади белезниците.

— Не, не… аз… — Главата на Пфистър клюмна пораженчески. — Бизнесът ми не върви. Не смогвам да си плащам заемите. И…

Мъжът въздъхна тежко.

— И излъга, за да спечелиш известност? Да се превърнеш в герой? — О’Нийл огледа с отвращение новинарските екипи, строени на стотина метра от тях.

Пфистър понечи да запротестира. После отпусна ръце:

— Да. Съжалявам.

Инспекторът надраска нещо в бележника си.

— Ще говоря с прокурора.

— О, моля ви… съжалявам.

— Значи изобщо не си го видял, но си разбрал, че някой е оставил кръста и този някой е Травис?

— Аз… Да, досетих се.

— Защо не ни каза веднага? — рязко го прекъсна Данс.

— Аз… страхувах се да не се навърта наоколо.

— Не ти ли хрумна, че измишльотините ти за ритуални жертвоприношения ще ни пратят в погрешна посока? — тихо рече О’Нийл.

— Мислех, че така или иначе сте разбрали. Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?

— Добре, Кен, да започнем отначало — търпеливо подхвана Катрин.

— Разбира се. Както кажете.

— Наистина ли имаше среща?

— Да, мадам.

Пфистър беше навлязъл толкова очевидно в последната емоционална фаза на разпита — отстъпление и признание, — че Катрин едва се сдържа да не се разсмее. Мъжът беше самата услужливост.

— И какво стана после?

— Карах по шосето и отбих тук — той посочи патетично надолу. — Когато спрях, нямаше никакъв кръст. Проведох няколко телефонни разговора, после обърнах и подкарах към пресечката. Изчаквах една кола и погледнах нагоре по пътя. И го видях. — Той отново вдигна показалец, този път към кръста.

— Значи не си видял как го поставя?

— Изобщо не го забелязах. Качулката я взех от блога. Край шосето обаче не подминах никого, така че трябва да е дошъл откъм гората. — Пфистър сбърчи чело. — И да, знаех какво означава кръстът. Изгубих ума и дума. Убиецът е бил тук, точно пред очите ми — засмя се горчиво мъжът. — Набързо заключих вратите… Нищо смело не съм вършил през целия си живот. Не съм като баща си. Той беше пожарникар. Доброволец.

Често се случваше. Най-важното при разпита е да си добър слушател, да не подхождаш предубедено и да бъдеш нащрек. Понеже Катрин Данс използваше уменията си ежедневно, свидетелите и заподозрените започваха да я възприемат като терапевт. Клетият Кен Пфистър разголваше душата си.

Но тя не предлагаше психоаналитични сеанси. Не беше нейна работа да вади наяве демоните му.

О’Нийл се взираше към гората. Заради първоначалните показания на Пфистър полицаите търсеха следи около пътя.

— Най-добре да вървим в гората. — О’Нийл пак изгледа сърдито Пфистър. — Това поне може да помогне.

Инспекторът извика свои колеги и пое към дърветата.

— Възможно ли е шофьорът на автомобила, който си изчаквал, да е забелязал нещо? — попита Данс.

— Не знам. Може би. Ако Травис още е бил наоколо. От пътя се вижда по-добре.

— Помниш ли табелата, марката?

— Не, беше мрачно. Май беше камион или ван — служебен.

— Служебен?

— Да, отзад пишеше „Щатска…“ еди-какво си. Но останалото не различих. Честно.

И оттук можеше да изскочи нещо. Ще се свържат с всички калифорнийски агенции, чиито автомобили са минавали оттук.

— Добре.

Пфистър остана очарован от сдържаната похвала.

— Хубаво. Можеш да си вървиш, Кен. Но не забравяй, че срещу теб има висяща жалба.

— Разбира се, абсолютно. Наистина съжалявам. Не исках да попреча — измърмори мъжът и припряно се отдалечи.

Докато пресичаше шосето, за да се присъедини към О’Нийл и колегите му, Данс проследи как жалкият бизнесмен се качва в старата си кола.

Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?

 

 

Искаше да умре.

Кели Морган безмълвно се молеше да умре. Изпаренията я задушаваха. Зрението й се замъгли. Гърдите я стягаха, носът и очите й горяха.

Болката…

По-ужасна обаче беше мисълта на какво заприличват лицето и кожата й от ужасния препарат.

Губеха й се моменти. Не си спомняше как Травис я е довлякъл долу. Дойде в съзнание в тъмната изба на баща си в мазето. Беше завързана за една тръба. Устата й беше залепена, вратът я болеше от душенето.

И едва си поемаше дъх от изпаренията от разлятата по пода течност — химикалът изгаряше очите, носа, гърлото й.

Задушаваше се… Понечи да изкрещи. Безрезултатно — тиксото запушваше плътно устата й. А и нямаше кой да я чуе. Всички бяха навън и щяха да се върнат по-късно.

Болката…

Събра сили и гневно заблъска медната тръба. Металът обаче не поддаде.

Убий ме!

Кели разбираше какво цели Травис Бригам. Можеше да я убие, ако беше продължил да я души още минута-две. Или да я застреля. Но това не му стигаше. Не, за отмъщение смахнатият перверзник искаше да я обезобрази.

Изпаренията щяха да стопят веждите и миглите й, да увредят гладката й кожа, нищо чудно да остане и без коса. Той не желаеше Кели да умре, а да я превърне в чудовище.

Откаченият перверзник с пъпчиво лице… Искаше тя да заприлича на него.

Убий ме, Травис. Защо просто не ме уби!

Спомни си маската. Ето защо я беше оставил. Като предупреждение на какво ще заприлича, щом химикалите си свършат работата.

Главата й клюмна, отпусна вяло ръце. Облегна се на стената.

Искам да умра… да умра…

Започна да вдишва дълбоко през парещия си нос. Светът постепенно избледняваше. Болката отстъпваше; Кели забравяше задуха, мислите, сълзите, горящите очи.

Отплуваше. Светлината помрачня.

Дишай дълбоко, по-дълбоко…

Всмуквай отровата.

Постигна своето!

Благодаря…

Не усещаше нито болка, нито тревога.

Топло облекчение замести избледняващите сетива и последната й мисъл, преди мракът да се спусне напълно, беше, че най-сетне завинаги се освобождава от страховете си.

 

 

Застанала до кръста, взряна в цветята под него, Данс се сепна от звука — беше заменила музиката от анимационно филмче с обикновено звънене. Погледна екрана на телефона.

— Привет, Ти Джей.

— Нов кръст ли, шефе? Току-що разбрах.

— Да, с днешна дата.

— О, боже! Днес?

— Да. Ти докъде стигна?

— В „Бейгъл Експрес“ съм. Колкото и да е странно, никой не знае почти нищо за Травис. Обясниха, че идвал редовно на работа, но не общувал с колегите си. Не говорел много; свършела ли му смяната, просто си тръгвал. С едно момче понякога си говорели за онлайн игри. Но толкова. И никой няма представа къде може да е отишъл. Шефът му каза, че и без това се канел да уволни Травис. Откакто раздухали историята в блога, започнали да заплашват и него. Бизнесът се сринал. Клиентите се страхували.

— Добре, връщай се в управлението. Обади се на всички щатски агенции да разбереш дали техни коли са минавали оттук. Не разполагаме с номер или марка. Вероятно тъмен цвят, но търси всичко. — Данс му обясни какво е видял Пфистър. — Свържи се с „Озеленяване“, „Клатранс“, „Фишърис“, еколозите… и каквото още ти хрумне. Провери дали Травис има мобилен телефон и кой е операторът. Може да успеят да го проследят. Отдавна се каня да го направя.

Сбогуваха се. Данс се обади на майка си. Не вдигна. Набра баща си и той отговори при второто позвъняване.

— Да, Кейти?

— Добре ли е мама?

— Да, у дома сме, но си събираме багажа.

— Какво?

— Протестиращите пред болницата са разбрали къде живеем — обясни Стюарт. — И се тълпят отвън.

— Не! — разгневи се Данс.

— Интересно е да наблюдаваш как съседите ти тръгват за работа и пред очите им размахват табели, заклеймяващи те като убиец — мрачно отбеляза баща й. — Един носи надпис: „Танц^[1] на смъртта“. Остроумно, не може да се отрече.

— О, татко…

— А някой е залепил плакат с разпнатия Христос на входната врата. Май и за това обвиняват Еди.

— Мога да ви настаня в мотела, който използваме за свидетели.

— Джордж Шийди вече ни резервира стая. Ще се нанесем инкогнито — обясни Стюарт. — Не знам дали си съгласна, скъпа, но майка ти би се зарадвала да види децата. Притеснява се, че са се уплашили много, когато полицаите дошли в болницата.

— Страхотна идея. Ще ги взема от Мартин и ще ги доведа при вас. Кога се местите?

— След двайсет минути. — Той й каза адреса.

— Може ли да се чуя с нея?

— В момента говори с Бетси, скъпа. Ще я видиш, когато оставяш децата. И Шийди ще дойде да обсъдим делото.

Сбогуваха се. О’Нийл се появи откъм гората.

— Открихте ли нещо? — попита Катрин.

— Няколко отпечатъка от стъпки, които не вършат работа, сив плат като предишния и парченце кафява хартия. Жълъд, някакви зрънца. Може да са от геврек. Питър чака резултатите. Веднага ще ни уведоми.

— Уликите ще ни свършат работа при делото срещу него, но първо трябва да разберем къде се крие.

И още: кого е набелязал да нападне сега.

Данс взе телефона да се обади на Джон Боулинг, но звънът я изпревари. Съвпадението я развесели. На екрана беше изписано името му.

— Здравей, Джон.

Чутото набързо изтри усмивката й.