Джефри Дивър
И няколко червени рози (14)

13.

Катрин Данс се обади на Джон Боулинг от колата.

— Как мина? — ведро попита той.

— Как беше онази фраза от блога за Травис? Едно от хлапетата я беше използвало. „Епическо“ еди-кое си…

— О! — Ентусиазмът му понамаля. — Епически провал.

— Да, добре описва положението. Пробвах подхода с добрата реклама, но той премина на вариант две — фашистите потъпкват свободната преса. С оттенък на „светът има нужда от мен“.

— Уф! Съжалявам. Лоша работа.

— Струваше си да опитаме. Но май трябва да се захващаш сам с имената.

— Вече започнах. В случай, че Чилтън те изрита. Скоро ще имам няколко. О, а той спомена ли, че ще си отмъсти, като публикува предложението ти в блога?

— Почти — засмя се Данс. — Може би под заглавие „Подкупен агент от Бюрото за разследване“.

— Съмнявам се — ние сме дребни риби. Нищо лично. Но хиляди четат рубриките му и ако реши, може да те притисне. — После той продължи сериозно: — Ситуацията в блога се влошава. Някои твърдят, че видели Травис да извършва сатанински ритуали, да принася в жертва животни. Други разказват, че опипвал съучениците си — и момчета, и момичета. Измислици са навярно. Сякаш се надпреварват. Съобщенията звучат все по-неправдоподобно.

Слуховете…

— Неколцина обаче споменават едно и също, което ме навежда на мисълта, че може да е вярно — че играел ролеви игри онлайн. Твърдят, че бил обсебен от битките и смъртта. Особено си падал по мечовете и ножовете. Обичал да посича жертвите си.

— Значи е потънал в синтетичния свят.

— Така изглежда.

Данс затвори телефона и увеличи звука на айпода си — слушаше Бади Асад, вълшебен бразилски китарист и певец. Не беше позволено да използваш слушалки по време на шофиране, но тонколоните в полицейските коли не се славят с висококачествен звук.

А й трябваше отпускаща душата музика.

Данс усещаше колко неотложна е работата по делото, но тя беше и майка, и винаги съчетаваше двете роли. Тръгна да прибере децата от болницата, където ги наглеждаше майка й. Щяха да прекарат известно време заедно, после да ги остави в дома на родителите си под опеката на завърналия се от аквариума Стюарт Данс. А тя щеше да се върне в Бюрото да поднови преследването на Травис Бригам.

Пътуваше с полицейския форд интърсептър без отличителни белези. Автомобилът се държеше като хибрид между танк и състезателна кола. Не че Данс го беше форсирала до границата на възможностите му. Шофирането не й беше стихията и макар да премина курса за високоскоростно преследване в Сакраменто, не можеше да си представи как се носи след друга кола по виещите се шосета на Централна Калифорния. В съзнанието й изплува образ от блога — снимката на крайпътните кръстове на мястото на ужасния инцидент на магистрала № 1 на девети юни — фатално събитие, предизвикало нова трагедия.

Данс сви в паркинга на болницата и забеляза няколко полицейски патрулни коли и две без отличителни белези, строени пред главния вход. Не си спомняше да е чула за инцидент с пострадали. Излезе от колата, погледна към протестиращите и забеляза промяна. Първо, бяха повече. Освен това бяха пристигнали още два новинарски екипа.

Протестиращите бяха станали по-шумни — развяваха плакатите и кръстовете си като спортни запалянковци. Усмихваха се, скандираха. Преподобният Фиск бе заобиколен от неколцина мъже, които се ръкуваха с него. Червенокосият му бодигард оглеждаше бдително паркинга.

Данс застина.

От главния вход излизаха Уес и Маги с мрачни лица, придружени от афроамериканка с тъмносин костюм. Тя ги побутваше към единия от необозначените седани.

Появи се и Робърт Харпър — прокурорът, когото видя в кабинета на Чарлс Овърби.

А зад него вървеше майка й, съпроводена от едри униформени полицаи. Еди Данс беше с белезници.

 

 

Данс се втурна напред.

— Мамо! — изкрещя Уес, дръпна сестра си и се устреми към нея.

— Чакай! Спри! — викна жената, която ги придружаваше, и тръгна бързо след тях.

Данс коленичи и прегърна дъщеря си и сина си.

Строгият глас на жената отекна през паркинга:

— Ще ги отведем…

— Никъде няма да ги водите — отсече Катрин и се обърна пак към децата си: — Добре ли сте?

— Сложиха белезници на баба — каза Маги с просълзени очи. Кестенявата й плитка висеше върху рамото й.

— Ей сега ще поговоря с тях — изправи се Данс. — Не сте наранени, нали?

— Не — отвърна стройният Уес, висок почти колкото майка си. — Тази жена и полицаите дойдоха и казаха, че ще ни водят някъде, не знам къде.

— Искам да останем с теб, мамо! — стисна ръката й Маги.

— Никой няма да ви води никъде — увери я Данс. — Влизайте в колата.

Жената със синия костюм се приближи и тихо каза:

— Мадам, опасявам се…

— Децата идват с мен — размаха Данс значката си пред лицето й.

Жената я изчете, но явно не остана впечатлена.

— Такава е процедурата. Разбирате. За тяхно добро е. Ще проверим и ако всичко е наред…

— Децата идват с мен.

— Аз съм социален работник в Службата за закрила на детето на община Монтерей — обясни жената и на свой ред показа служебната си карта.

Данс реши да заложи на преговорите, но все пак издърпа плавно белезниците от колана и ги разтвори като рачешки щипки.

— Слушай. Аз съм им майка. Разбра какво работя. Знаеш кои са. Махай се, иначе ще те арестувам по член 207 от Калифорнийския наказателен кодекс.

Телевизионните репортери надушиха скандала и се присламчиха като гущер, дебнещ нищо неподозираща буболечка. Камерите се насочиха към жените.

Афроамериканката хвърли поглед през рамо към Робърт Харпър, който очевидно се колебаеше. Той погледна към журналистите и явно реши, че в случая лошата реклама е по-зле от никаква реклама. Кимна.

Данс прибра белезниците, усмихна се на децата и ги поведе към колата.

— Всичко е наред. Не се безпокойте. Станала е някаква грешка.

Тя затвори вратата и я заключи с дистанционното. Мина край социалната работничка, която я изгледа предизвикателно. Полицаите настаниха Еди Данс на задната седалка на патрулката.

— Скъпа! — извика тя.

— Мамо, какво?…

— Нямате право да говорите със задържаната — каза Харпър.

Данс се обърна и се вторачи в Харпър, който беше висок точно колкото нея.

— Не си играй с мен. Какво става?

— Водят я в областния арест, докато съдията ще разгледа молбата й за освобождаване под гаранция. Информирана е за правата си. Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения.

Камерите продължаваха да запечатват всяка секунда от драмата.

— Твърдят, че съм убила Хуан Милър! — извика Еди Данс.

— Мълчете, госпожо Данс.

— Проверка на натовареността значи! — рече Данс на прокурора. — Ама че гадост!

Той не си направи труда да отговори.

Телефонът на Данс иззвъня и тя отстъпи настрани да вдигне.

— Татко…

— Кейти, тъкмо се прибрах и сварих полицаите у дома. Щатските служби. Ровят навсякъде. Госпожа Кенсингтън отсреща каза, че взели няколко кутии.

— Татко, арестували са мама…

— Какво?

— За евтаназията на Хуан Милър.

— О, Кейти…

— Ще заведа децата при Мартин и ще те чакам в съда в Салинас. Съдията ще разгледа освобождаването под гаранция.

— Ясно… аз… аз не знам какво да правя, скъпа — едва отрони той.

Потресе я безпомощният тон на иначе спокойния й и непоклатим баща.

— Ще уредим въпроса — уверено каза тя, макар да се чувстваше също толкова объркана и несигурна. — Ще се обадя пак, татко.

Затвори телефона и рече:

— Мамо! Всичко ще е наред! Ще те чакам в съдебната зала!

— Агент Данс! — строго я прекъсна прокурорът. — Не искам да повтарям. Не говорете със задържаната!

Катрин не му обърна никакво внимание.

— И не казвай нито дума. На никого — предупреди майка си тя.

— Надявам се да не се налага да действаме със сила — рязко отсече прокурорът.

Данс издържа погледа му — мълчаливо обещание да отвърне на удара му. После се обърна към патрулните полицаи. Беше работила с единия. Всички бяха зависими от Харпър.

Обърна се и закрачи към колата, но се спря при социалната работничка.

— Децата имат телефони. Аз съм втора в списъка за бързо набиране, веднага след 911. И съм сигурна, че са ти казали какво работя. Защо, по дяволите, не ми се обади?

Жената примигна и отстъпи:

— Не можеш да ми говориш така.

— Защо, по дяволите, не се обади?

— Следвах процедурата.

— Процедурата поставя на първо място доброто на децата. В такива случаи родителят или настойникът трябва да бъдат уведомени.

— Изпълнявах нареждания.

— Откога си в социалните служби?

— Не е твоя работа.

— Е, слушай, госпожице. Има два отговора — или твърде отскоро, или твърде отдавна.

— Не можеш…

Но Данс не я чу. Качи се в колата и натисна газта. Не беше изключила мотора.

— Мамо — изхлипа сърцераздирателно Маги, — какво ще стане с баба?

Тя не възнамеряваше да заблуждава децата — като родител беше научила, че е по-добре да се изправиш срещу болката и страха, отколкото да ги отричаш или отлагаш. Но с мъка потисна паниката в гласа си:

— Арестуваха баба ви. Ще поговори със съдията и се надявам скоро да се върне при нас. После ще разберем какво се е случило. Още не знаем.

Водеше децата в дома на най-добрата си приятелка Мартин Кристенсен, с която поддържаха сайта за музика.

— Не ми хареса този мъж — отбеляза Уес.

— Кой?

— Господин Харпър.

— И на мен — съгласи се Данс.

— Искам да дойда в съда с теб — настоя Маги.

— Не, Маги. Не знам колко ще се забавим.

Данс обърна глава и се усмихна окуражително на децата.

При вида на бледите им, уплашени лица се разгневи още повече на Харпър.

Включи устройството за хендсфрий, помисли малко и се обади на най-добрия адвокат, когото познаваше. Веднъж Джордж Шийди я разпитва четири часа на свидетелската скамейка, опитвайки се да открие пробойна в показанията й. Беше на косъм да извоюва оправдателна присъда на безспорно виновния гангстерски бос от Салинас. Но добрите спечелиха и престъпникът получи доживотна присъда. След делото Шийди й стисна ръката и я похвали за поведението й на свидетелската скамейка.

Тя също обясни, че е впечатлена от професионализма му.

Докато прехвърляха обаждането й към Шийди, тя забеляза, че операторите продължават да снимат суматохата, съсредоточени върху колата, в която седеше майка й с оковани в белезници ръце. Изглеждаха като метежници, изстрелващи светлинни откоси срещу омаломощени духом взводове.

 

 

Спокойна, че в задния й двор не дебне Снежният човек, Кели Морган се съсредоточи върху косата си.

Тя винаги държеше под ръка машата за коса.

Косата й… беше най-абсурдното нещо на света. Малко влага и щръкваше на всички посоки. Мразеше я!

След четирийсет минути имаше среща с Хуанита, Тери и Тони в Алварадо и те бяха толкова добри приятелки, че нямаше да я чакат повече от десет минути. Изгуби представа за времето, пишейки коментара за Тами Фостър в „Ауър Уърлд“.

Кели погледна в огледалото и видя, че влажният въздух е превърнал косата й в чудовищна грива. Заряза компютъра и атакува кестенявите къдрици.

Веднъж в местния блог някой беше написал следното — анонимно, естествено: „Кели Морган… ама че коса има това момиче! Като гъба. Не харесвам жени с бръснати глави, но май са за предпочитане. Как търпи тази четка?“

Кели се разплака от жестоките думи, които я прерязаха като бръснач.

Сигурно затова защити Тами в „Ауър Уърлд“ и се нахвърли върху анонимната (и наистина я направи на пух и прах!).

Дори само споменът за жестокия коментар я накара да потръпне от срам. И гняв. Нищо, че Джейми все повтаряше колко харесва косата й. Уязвена от нападката, Кели стана свръхчувствителна към темата. Манията й струваше безброй часове. След онзи четвърти април, когато прочете ироничния коментар, тя нито веднъж не излезе, без да оформи непокорните си кичури.

„Залавяй се за работа, момиче.“

Стана от бюрото, отиде до тоалетната масичка и включи машата. Изсушаваше косата й, но поне въдворяваше ред в буйните къдри.

Включи лампичката над огледалото и седна, свали си блузата и я хвърли на пода, после сложи два потника върху сутиена — хареса й комбинацията от трите презрамки: розово, червено и черно. Опита машата. Още малко. Една-две секунди. Започна да разресва косата си. Каква несправедливост! Симпатично лице, хубави гърди, страхотен задник. И тази нелепа коса…

Погледна към екрана на компютъра и видя, че някой й пише.

Виж веднага „Чилтън Рипорт“!!!! Незабавно!!!!

Кели се засмя. Триш си падаше много по възклицанията.

Обикновено не четеше „Чилтън Рипорт“ — не й пукаше за политика — но се заинтригува, когато Чилтън подхвана темата за инцидента от девети юни. Тя беше на партито и видя как Травис спори с Кейтлин точно преди да си тръгнат с другите две момичета.

Обърна се към клавиатурата и написа: „По-спокойно. Защо?“

Триш отговори: „Чилтън е махнал имената, но говорят, че Травис е нападнал Тами!!“

Кели попита: „Така ли е, или само предполагат?“

Триш незабавно отвърна: „Така е!!! Така е!!! Травис се ядосал, понеже му се нахвърлила в блога. Прочети го!!! Шофьорът = Травис, жертвата = Тами.“

Със свит стомах, Кели отвори „Чилтън Рипорт“ и зачете в рубриката „Крайпътни кръстове“:

Отговор до Чилтън от БританиМ

„Никой ли не следи новините??? Някой забил кръст и после нападнал момичето. Божичко! Обзалагам се, че е [шофьорът].“

Отговор до Чилтън от СТО93

„Къде са [изтрито] полицаи? Чух, че изнасилил момичето в багажника и издълбал с нож кръстове по цялото й тяло. После я оставил да се удави. Само защото го обидила. Гледах новините — още не са арестували [шофьора]. Защо????“

Отговор до Чилтън от Анонимен

„С приятелите ми бяхме до брега, където намерили [жертвата], и чухме полицаите да говорят за кръста — че го оставил като предупреждение за хората. Да им затвори устите. [Жертвата] е отвлечена и изнасилена, понеже критикувала [шофьора] ТУК. Искам да кажа — пуснала го в блога!!! Ако сте писали за него тук [не броя анонимните], сте [изтрито] — ще ви пипне!“

Отговор до Чилтън от Анонимен

„Знам едно място, където [шофьорът] ходи да играе. Разправял, че ще спипа всички, дето са говорили за него, смята да им пререже върлата като терористите по арабската телевизия. Хей, ченгета, [шофьорът] е убиец!!! Сигурно е!!!“

Не, божичко, не! Кели се опита да си спомни какво написа за Травис. Какво точно? Дали го е разгневила? Тя трескаво запрехвърля страниците и намери коментара си:

Отговор до Чилтън от БеллаКели

„Прави сте и още как!!! С приятелите ми бяхме на партито на 9-ти — [шофьорът] се появи в [изтрито] и всички му казваха да си върви. Той обаче остана и ги последва, като си тръгваха. Ние сме виновни, че не направихме нищо, всички, дето бяхме там. Знаем, че [шофьорът] е смахнат перверзник. Трябваше да се обадим в полицията, когато тръгнаха. Имах лошо предчувствие като в «Шепот от отвъдното» и ето какво стана.“

„Защо? Защо го написах? — разкая се Кели. — Исках само да оставят на мира Тами, да не я хулят онлайн. И после забърборих за Травис.

Мамка му! Сега ще спипа и мен. Него ли чух в двора преди малко? Сигурно наистина е бил навън и когато брат ми дойде, е избягал.“

Кели си спомни велосипедиста. По дяволите! Травис не слизаше от колелото; всички му се подиграваха, че не може да си позволи кола.

Ядосана, уплашена, объркана…

Кели се взираше в коментарите на компютърния екран. Внезапно дочу шум.

Нещо изпука… като преди малко.

Още веднъж.

Обърна се.

От устата й се изтръгна див писък.

Страховито лице я зяпаше от прозореца. Кели изгуби ума и дума. Падна на колене и усети как между краката й се стича топла струйка. Болка преряза гърдите й, запълзя към челюстта, носа, очите. Едва си поемаше дъх.

Неподвижното лице я зяпаше с огромните си черни очи. Имаше сипаничава кожа, черни дупки вместо ноздри и зашита кървава уста.

Сграбчи я ужасът от детските й кошмари.

— Не, не, не! — хлипайки като момиченце, Кели запълзя бързо назад… надалеч. Блъсна се в стената и се просна неподвижно на килима. Черните очи не се откъсваха от нея. — Не…

С подмокрени джинси и свит на топка стомах момичето запълзя отчаяно към вратата.

Очите, кървавите зашити устни… Йети, ужасният Снежен човек… Нищожната непокътната частица от съзнанието й разбираше, че лицето е маска, завързана за пълзящата мирта пред прозореца.

Но страхът, най-първичният от детинските й кошмари — не я напускаше.

Знаеше какво означава маската.

Че Травис Бригам е тук. След Тами Фостър е дошъл е да си разчисти сметките и с нея.

Кели най-сетне успя да се изправи и се запрепъва към вратата. Побягна.

В коридора погледна към входната врата.

Не… не… Беше отворена! Брат й не беше заключил.

Травис беше влязъл вътре.

Да притича ли през дневната?

Застина от страх.

Той я нападна в гръб и обви ръка около врата й.

Кели се опита да се съпротивлява, но той опря пистолет в слепоочието й.

— Недей, Травис, моля те.

— Перверзник? Смахнат? — прошепна той.

— Съжалявам, наистина!

Той я повлече към мазето. Стисна по-силно; молбите и хъркането стихнаха, мътната светлина от прозореца на дневната посивя и накрая почерня.

 

 

Катрин Данс беше стар познайник на съдебната система. Обикаляше съдебните зали като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда.

Но за пръв път влизаше в ролята на роднина на обвиняем.

Остави децата при Мартин и се обади на сестра си Бетси, която живееше със съпруга си в Санта Барбара.

— Бет, има проблем с мама.

— Какво? Какво стана? — в гласа на иначе вятърничавата, по-млада с няколко години от нея жена прозвуча странно напрежение. Бетси имаше къдрава като на херувим коса и прелиташе от работа на работа като волна пеперудка.

Данс й разказа всичко, което знаеше.

— Ще й се обадя — обяви Бетси.

— В ареста е. Взели са й телефона. Скоро ще гледат мярката й за неотклонение. Тогава ще разберем повече.

— Идвам веднага.

— По-добре изчакай.

— Разбира се. О, Кейти… Сериозно ли е?

Данс се поколеба. Спомни си решителния поглед на Харпър. Очи на мисионер.

— Може и да е зле — каза най-сетне.

След разговора със сестра си Данс пристигна в кабинета на съдията, където завари баща си. Стройният белокос мъж бе по-блед от обикновено (морският биолог беше научил по трудния начин рисковете, които крие океанското слънце, и сега не излизаше никъде без шапка и дебел слой слънцезащитен крем). Прегърна дъщеря си.

Еди беше в ареста, където се озоваваха и мнозина от задържаните от Данс престъпници. Тя познаваше добре процедурата: конфискуват всички лични вещи, въвеждат данните ти, проверяват съдебното разпореждане и сядаш в килията, заобиколен от други арестанти. После чакаш ли чакаш.

Най-сетне те довеждат тук, в хладната безлична стая на съдията, за обсъждане на освобождаването под гаранция. Край Данс и баща й стояха още роднини на задържани. Повечето обвиняеми — някои спортно облечени, други в работни комбинезони — бяха млади латиноамериканци. Тя разпозна доста улични хулигани. Имаше и бели — по-раздърпани от латиноамериканците, с развалени зъби и мазни коси. Отзад седяха адвокатите. И, естествено, гарантите, в очакване на десетте си процента.

Данс вдигна поглед, когато въведоха майка й. Сърцето й се сви при вида на белезниците. Майка й не беше в затворническа униформа, ала косата й — обикновено съвършено пригладена — стърчеше в безпорядък. Бяха взели ръчно изработената огърлица, годежния и сватбения й пръстен. Очите й бяха зачервени.

Адвокатите се защураха — повечето не по-спретнати от клиентите си. Само защитникът на Еди Данс носеше костюм, преправен от шивач след покупката. Джордж Шийди практикуваше криминално право от две десетилетия. Имаше буйна прошарена коса, широки рамене и плътен басов глас.

След краткия телефонен разговор с Шийди Данс веднага позвъни на Майкъл О’Нийл, който остана изумен от новината. После тя се свърза с монтерейския прокурор Алонсо Сандовал — Санди.

— Току-що разбрах, Катрин — измърмори гневно Сандовал. — Казвам ти го направо — шерифството разследваше смъртта на Хуан Милър, но нямах представа, че Харпър е пристигнал за това. На всичкото отгоре — публичен арест. — В тона му долови горчивина. — Непростимо. Щом областният прокурор е издал заповед, аз лично бих я помолил да се предаде доброволно, а теб — да я доведеш.

Вярваше му. Със Санди работеха заедно от години и бяха хвърлили в затвора много лоши момчета.

— Съжалявам, Катрин. Монтерей няма нищо общо със случая. Делото е в ръцете на Харпър и Сакраменто.

Данс му благодари и затвори. Поне успя да уреди да не бавят разглеждането на мярката за задържане. Според калифорнийския закон съдията преценява кога да разгледа молбата за освобождаване под гаранция. Някъде — в Ривърсайд и Лос Анджелис например — арестантите прекарват по дванайсет часа в килията, преди да ги изправят пред съдията. В случай на убийство дежурните съдии понякога изобщо не постановяват гаранция, предоставяйки решението на съдията по делото — тоест казусът се отлага с няколко дни.

Вратата току се отваряше и Катрин забеляза, че неколцина от новодошлите носят журналистически карти. Не допускаха камери, но пък затова бяха понесли бележници.

Зрелище…

Секретарят извика:

— Едит Барбара Данс.

Майка й се изправи — тъжна, със зачервени очи и ръце в белезници. Шийди беше до нея. До тях стоеше тъмничарят. Заседанието обсъждаше единствено гаранцията; жалбите се внасяха по-късно, на самото дело. Харпър поиска да задържат Еди без право на гаранция. Данс не се изненада. Баща й застина при резките думи на прокурора. Харпър заклейми Еди като нов Джак Кеворкян и предупреди, че ако я освободят под гаранция, тя ще набележи и други пациенти, ще ги убие и ще се укрие в Канада.

Стюарт ахна, че така оскърбяват жена му.

— Спокойно, татко — прошепна дъщеря му. — Такъв им е стилът.

Ала обвиненията жегнаха и нея.

Джордж Шийди пледира красноречиво за освобождаване с подписка, позовавайки се на чистото досие на Еди и обществения й авторитет.

Съдията с латиноамериканско потекло и дързък поглед се беше срещал с Катрин Данс неколкократно, но сега изглеждаше стреснат — тя лесно разпозна състоянието му по позата и изражението. Явно изобщо не е искал да се захваща с този случай от приятелски чувства към Данс — разумен, отзивчив служител на реда. От друга страна, може би е наясно, че Харпър е голямо име от големия град и медиите ще вдигнат шум.

Спорът продължаваше.

Данс се опитваше да си припомни обстоятелствата около смъртта на полицая в началото на месеца. Стремеше се да сглоби фактите. Кого беше виждала в болницата по онова време? Как точно беше умрял Хуан Милър? Къде беше майка й?

Данс вдигна поглед и видя, че Еди я гледа. Данс се усмихна. Лицето на майка й остана безизразно. Тя се обърна към Шийди.

Най-сетне съдията взе компромисно решение. Постанови гаранция от половин милион долара — нормално за убийство, но не непоносимо. Еди и Стюарт не бяха богати, но къщата им в Кармел бе недалеч от брега и струваше поне два милиона. Напълно достатъчно.

Харпър прие решението стоически — с окаменяло, но спокойно лице и изправени рамене. Данс разбра, че развоят на събитията не го притеснява. Напомняше й убиеца от Лос Анджелис Дж. Доу. Тогава й отне много време да долови измамата, понеже силно мотивираните, отдадени на каузата хора не издават и не усещат напрежение, когато лъжат в името на мисията. Робърт Харпър също притежаваше тези черти.

Отведоха Еди в килията, Стюарт стана и тръгна към секретаря да уточни подробностите около гаранцията.

Харпър си закопча сакото и се отправи към вратата с каменно лице.

— Защо го правиш? — пресрещна го Данс.

Той я изгледа хладно. Замълча.

— Защо не остави монтерейската прокуратура да се заеме със случая? — продължи Катрин. — Защо не си стоиш в Сан Франциско? Какво целиш?

Говореше силно, за да я чуят репортерите.

— Няма да го обсъждам с теб — спокойно отвърна Харпър.

— Защо майка ми?

— Нямам какво да кажа.

Прокурорът излезе. Спря на стъпалата пред съда за кратко изявление пред журналистите — на които явно имаше какво да каже.

Данс седна на твърдата пейка да изчака родителите си.

След десет минути се появиха Джордж Шийди и Стюарт Данс.

— Наред ли е всичко? — попита тя баща си.

— Да — мрачно отвърна той.

— Кога ще я пуснат?

Стюарт погледна към Шийди, който обясни:

— След десетина минути.

— Благодаря — ръкува се Данс с адвоката.

Шийди каза, че се връща в кантората си, за да се залови незабавно с подготовката на защитата. Когато се разделиха, Данс се обърна към баща си:

— Какво взеха от къщата, татко?

— Не знам. Съседката каза, че най-много ровили в гаража. Да излизаме. Мразя това място.

Тръгнаха по коридора. Няколко репортери забелязаха Данс и се приближиха.

— Агент Данс — попита една жена, — притеснява ли ви, че арестуваха майка ви за убийство?

Е, някои журналисти са прекалено напористи. Прииска й се да отвърне саркастично, но си спомни правило номер едно при връзките с медиите — действай с презумпцията, че всичко, което кажеш, ще се появи във вечерните новини или на първа страница по вестниците. Катрин се усмихна.

— Не се съмнявам, че е станала ужасна грешка. Майка ми е медицинска сестра с дългогодишен опит. Мисията й е да спасява живота, а не да го отнема.

— Знаете ли, че е подписала петиция в подкрепа на Джак Кеворкян и евтаназията?

Не го знаеше. И как бяха успели да го разберат толкова бързо?

— Питайте нея — отвърна Данс. — Но петиция за промяна на закона не означава нарушение на закона.

Телефонът й иззвъня. Беше О’Нийл. Тя отстъпи встрани и вдигна.

— Освободиха я под гаранция, Майкъл.

— Добре. Слава Богу! — долетя гласът му след известно мълчание.

Данс разбра, че се обажда за друго, при това сериозно.

— Какво има, Майкъл?

— Намерили са нов кръст.

— Истински мемориал или с бъдеща дата?

— Днешна. И прилича на първия. Клони и цветарска тел.

Данс затвори отчаяно очи.

— Слушай! Имаме свидетел — добави О’Нийл. — Човекът е видял Травис да оставя кръста. Може би е забелязал накъде е избягал или друго нещо, което да ни насочи към укритието му. Ще го разпиташ ли?

Нова пауза.

— Пристигам след десет минути.

О’Нийл й даде адреса и се сбогуваха.

— Не мога да остана, татко. Съжалявам — обясни Данс на баща си.

Стюарт обърна красивото си, смутено лице към нея.

— Как така?

— Намерили са нов кръст. Момчето явно се кани да нападне нова жертва. Днес. Но имаме свидетел. Трябва да го разпитам.

— Разбира се — несигурно промълви баща й. Изживяваше кошмар — почти като майка й и би искал дъщеря му с връзките и опита си — да остане край него.

Данс обаче непрекъснато си спомняше вързаната в багажника Тами Фостър.

Преследваха я и очите на Травис Бригам — студени и тъмни под буйните вежди се насочват към бащата, сякаш героят му в играта, въоръжен с нож или меч, се кани да излезе от синтетичния свят и да пристъпи в реалния, за да нанесе гибелен удар.

Трябваше да върви. Веднага.

— Съжалявам — повтори Данс и прегърна баща си.

— Майка ти ще разбере.

Катрин изтича към колата, седна и запали двигателя. На излизане от паркинга погледна в огледалото за обратно виждане и видя Еди да излиза от входа на ареста. Майка й проследи отдалечаващата се кола.

Кракът на Данс се плъзна върху спирачката. Ала го отдръпна и натисна газта.

Майка ти ще разбере…

„Няма да разбере — помисли си Данс. — За нищо на света.“