Джефри Дивър
И няколко червени рози (13)

12.

Телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна екрана.

— Здрасти, Ти Джей. Тъкмо смятах да ти се обадя.

— Не извадих късмет с охранителните камери, но в кафенето в „Джава Хаус“ има разпродажба… Три килограма на цената на два. Е, килограмът и така излиза горе-долу четирийсет долара, но пък това е най-доброто кафе.

Данс не реагира на шегата и Ти Джей попита:

— Какво има, шефе?

— Промяна в плановете, Ти Джей.

Разказа му за Травис Бригам, за резултатите от лабораторния анализ и за откраднатите букети.

— Избягал е значи? И замисля още нападения?

— Да. Отиди в „Бейгъл Експрес“, поговори с приятелите му, с всички, които го познават, и виж къде може да е отишъл. При кого. Разбери кои са му любимите места.

— Веднага.

После Данс се обади на Рей Каранео — съобщи й, че не открил свидетели край паркинга, откъдето бе отвлечена Тами Фостър. Данс го уведоми за развоя на събитията и му каза да поразпита в „Гейм Шед“ къде може да се крие момчето.

Катрин отпусна гръб на облегалката. Чувстваше се безпомощна. Нуждаеше се от свидетели, хора, с които да разговаря. Там й беше стихията, чувстваше се пълноценна и удовлетворена. Сега обаче случаят се затлачваше в тинята на уликите и догадките.

Погледна към принтираните страници от „Чилтън Рипорт“.

— Да започнем да се обаждаме на потенциалните жертви, за да ги предупредим. И в големите сайтове ли го нападат? В „Май Спейс“, „фейсбук“, „Ауър Уърлд“? — попита тя Боулинг.

— В международните сайтове историята не е толкова популярна. „Чилтън Рипорт“ е местен, в него са деветдесет процента от атаките срещу Травис. Трябва да разберем интернет адресите на участниците във форума. После ще се свържем с провайдърите им и ще открием истинските им адреси. Ще си спестим много време.

— Как?

— Да ги поискаме от Чилтън или от уебмастъра му.

— Джон, хрумва ли ти нещо, което да ми помогне да го убедя да ни сътрудничи, ако откаже?

— Познавам блога, но лично него — не. Само биографията му в самия „Рипорт“. Но с радост ще вляза в ролята на детектив. — В очите му припламнаха искри, когато се обърна към екрана на компютъра.

Загадки…

Докато професорът работеше над новата задача, позвъни О’Нийл. От Отдела по криминология претърсили алеята зад „Бейгъл Експрес“ и открили следи от пясък и пръст на мястото, където Травис оставил велосипеда — съвпадали с песъчливата почва на брега, където била оставена колата на Тами. О’Нийл добави, че полицаи от шерифството претърсили района, но не го открили.

Обясни й също, че свикал патрулиращи полицаи да се включат в издирването. Всеки момент щели да пристигнат от Уотсънвил.

Сбогуваха се и Данс се отпусна отново в стола.

След няколко минути Боулинг каза, че е поразузнал за Чилтън — в самия блог и от други източници. Отвори отново заглавната страница, където беше поместена написаната от самия Чилтън биография, и заизрежда:

— Джеймс Дейвид Чилтън, на 43. Женен за Патриша Бризбейн, две момчета на десет и дванайсет. Живее в Кармел. Има имот и в Холистър, явно вила, и друг в Сан Хосе. Наследили са го преди няколко години след смъртта на бащата на съпругата му. И най-интересното нещо, което открих за Чилтън — открай време има странно хоби. Да пише писма.

— Писма?

— До редактори, до конгресмени. Започнал на хартия преди появата на интернет, после минал на имейли. Праща хиляди. Критики, похвали, поздравления, политически коментари. Всичко. Веднъж споменал, че любимата му книга е „Херцог“ от Сол Белоу — разказва за мъж, обсебен от идеята да пише писма. Чилтън си поставя за основна цел да подкрепя моралните ценности, да изобличава корупцията, да приветства добрите политици и да критикува лошите — точно това прави блогът му в момента. Освен това виждам, че е разбрал за блогосферата. Създал е „Чилтън Рипорт“ преди пет години. Но преди да продължа, ще те запозная накратко с историята на блоговете.

— Разбира се.

— Наименованието идва от „уеблог“ — термин, въведен от компютърния гуру Джорн Бъргър през 1997. Той пише онлайн пътепис и оставя връзки към интернет сайтове. Хората от години споделят преживяванията си онлайн, но именно концепцията за връзките е отличителна черта на блоговете. Четеш текста и стигаш до подчертана препратка, натискаш върху нея и тя те отвежда другаде. Препратките се наричат хипертекст — http в уебсайт адресите. Това е софтуерът, благодарение на който се създават връзките. Според мен — един от най-съществените аспекти на интернет. Вероятно най-същественият. Хипертекстовете добиват популярност и се появяват блоговете. Владеещите компютърния език на връзките — HTML — създават свои блогове. Но все повече хора искат да се сдобият с блог, а не са технически грамотни. И компаниите измислят програми, с които всички, е, почти всички, да си създадат блог. А сега е достатъчно да имаш акаунт в „Гугъл“ или „Яхо“ и, хоп! можеш да си направиш блог. И понеже става все по-евтино да съхраняваш информация, днес блогосферата е съвсем достъпна.

Боулинг говореше въодушевено и разбираемо. „Сигурно е страхотен преподавател“ — помисли си Данс.

— Преди единайсети септември блоговете бяха предимно компютърноориентирани — продължи той. — Пишеха ги програмисти за програмисти. След атентатите обаче се появиха нов тип блогове. Нарекоха ги „военни блогове“ — заради терористичните атаки и войните в Афганистан и Ирак. Новите блогъри не се интересуваха от технологии, а от политика, икономика, общество, свят. Описвам разликата така — преди единайсети септември блоговете са ориентирани навътре — към самия интернет, а „военните блогове“ са насочени навън. Новите блогъри се изживяват като журналисти, част от така наречените нови медии. Настояват за журналистически пропуски като на репортерите от Си Ен Ен и „Уошингтън Поуст“ и искат да ги възприемат насериозно. Джим Чилтън е типичният „военен“ блогър. Не го интересува интернет или техническите му аспекти, стига да му позволяват да популяризира посланията си. Той пише за реалния свят. Двата лагера — традиционните и „военните“ блогъри — непрекъснато воюват за преимущество в блогосферата.

— Съревнование значи? — удиви се Катрин.

— За тях — да.

— Не могат ли да съжителстват?

— Разбира се, но в този свят егото е на първо място и всички се стремят към върха. А това означава две неща — първо, да набираш повече участници. И второ — по-важното — колкото се може повече блогове да включват връзка към твоя.

— Ама че кръвосмешение!

— Абсолютно. Попита ме какво би накарало Чилтън да съдейства. Е, да не забравяме, че „Чилтън Рипорт“ има авторитет и влияние. Забеляза ли, че изпълнителен директор на „Калтранс“ беше сред първите коментатори в рубриката „Крайпътни кръстове“? Намесил се е да защити поддръжката на магистралите. Това означава, че правителствените служители и професионалистите четат редовно блога. И се разтреперват, ако Чилтън каже нещо лошо за тях. „Чилтън Рипорт“ засяга предимно местни теми, но Калифорния не е обикновен регион. Привличаме голямо внимание. Някои ненавиждат, други харесват щата, но всички четат новини за него. Освен това Чилтън е сериозен журналист. Проверява източниците си, пише добре. Разумен е и подбира наболели проблеми — не търси сензации. Потърсих статии за Бритни Спиърс и Парис Хилтън в блога му — четири години назад, но се оказа, че няма.

Данс остана впечатлена.

— Не е любител. Преди три години се посвещава изцяло на блога. И го рекламира активно.

— Как така го рекламира?

Боулинг избра рубриката „На домашния фронт“ на заглавната страница.

„Ставаме глобални!

С радост Ви съобщавам, че «Чилтън Рипорт» е харесван от всички. Избран е сред водещите блогове в нов RSS, който ще обединява хиляди други блогове и уебсайтове по света. Браво на вас, читатели, че направихте «Чилтън Рипорт» толкова популярен!“

— RSS поддръжката е друго нововъведение. Едва ли те интересува, но става дума за обединяване и адаптиране на материал от блогове и уебсайтове. Погледни браузъра си. Най-отгоре има малко оранжево квадратче с точка в ъгъла и две извити линии.

— Знам го.

— Това е твоят RSS. Чилтън се стреми с всички сили да бъде избиран от други блогове и уебсайтове. Важно е и за него, и за теб. Понеже ни подсказва нещо за характера му.

— Силно его, което трябва да прилаская?

— Да. Това е първото. Но ми хрумна и нещо по-коварно.

— Обичам коварните планове.

— Намекни му някак си, че съдействието ще му спечели популярност. Името на блога ще се завърти из традиционните медии. Можеш също така да предложиш услугите си като бъдещ източник на информация. — Той кимна към екрана, където светеше заглавната страница на блога. — Разследващата журналистика му е слабост. Ще оцени предложението.

— Добра идея. Ще пробвам.

— Е, нищо чудно обаче да сметне молбата ти за нарушение на журналистическата етика — усмихна се Боулинг. — И тогава ще ти затръшне вратата под носа.

— Блоговете са цял нов свят — погледна Данс екрана.

— И още как. И тепърва започваме да осъзнаваме могъществото им да променят възгледите ни. Навярно вече са над шейсет милиона.

— Толкова много?

— Да. И са много полезни — филтрират информацията, за да не се налага да ровиш из милиони сайтове, сближават съмишленици, създават забавна, творческа атмосфера. И като „Чилтън Рипорт“ следят обществото и се борят за справедливост. Имат обаче и тъмна страна.

— Разпространяват слухове — намеси се Данс.

— Точно така. И другият проблем, който споменах във връзка с Тами — притъпяват предпазливостта. Онлайн и в синтетичния свят хората се чувстват защитени. Животът и писането под псевдоним изглеждат анонимни — и издаваме всякаква лична информация. Но да не забравяме, че всички факти — или лъжи — които споделяме за себе си или някой друг пише за нас, остават завинаги във виртуалното пространство. Според мен обаче основният проблем е, че хората не подлагат на съмнение писанията. Блоговете създават впечатление за крайна инстанция — информацията е по-демократична и честна, понеже идва от обикновените хора, а не от големите медии. Но аз мисля — и съм си спечелил хиляди врагове в научните среди и в блогосферата — че това са пълни глупости. „Ню Йорк Таймс“ е бизнес, но е хиляди пъти по-обективен от повечето блогове. Онлайн достоверността е много спорна. Нацистките повеи, конспирациите в стила на единайсети септември и расизмът процъфтяват благодарение на блоговете. Ако някой ексцентрик изтърси на коктейл, че ЦРУ и Израел са организирали терористичните атаки, никой няма да му повярва. Пусне ли го в блога обаче, мнението му се възприема като достоверност.

Данс седна на бюрото си, вдигна телефона и каза на Боулинг:

— Ще използвам съветите ти, Джон. Да видим какво ще стане.

 

 

Къщата на Джеймс Чилтън се намираше в скъп квартал в Кармел. Дворът беше просторен, с поддържани, но разностилни цветни лехи. Явно съпругът, съпругата или и двамата посвещаваха доста от свободното си време на плевене и торене, вместо да прибягват до професионални услуги.

Данс огледа завистливо градината. Макар и гореща привърженичка на зеленината, тя не умееше да я поддържа. Маги казваше, че ако растенията нямат корени, ще избягат от майка й.

Къщата беше луксозна постройка, около четирийсетгодишна, сгушена в дъното на двора. Данс прецени, че има шест спални. Колите — седан „Лексус“ и „Нисан Куест“ — бяха паркирани в гараж, пълен със спортни уреди, които, за разлика от събратята си в гаража на Данс изглеждаха редовно употребявани.

Стикерите по броните на колите я развеселиха. Бяха издържани в духа на заглавията в блога — единият протестираше срещу завода за пречистване на морска вода, другият — срещу сексуалното образование в училищата. Десни и леви, републикански и демократични възгледи.

Той подбира каузите…

В алеята беше спряла и друга кола — навярно на посетител, понеже върху тауруса личеше дискретна емблема на компания за автомобили под наем. Данс паркира, запъти се към входната врата и натисна звънеца.

Дочу стъпки; отговори й около четирийсетгодишна брюнетка — стройна, в маркови джинси и бяла блуза с вдигната яка. На врата й висеше плетено сребърно колие.

Катрин веднага отбеляза, че обувките са скъп италиански модел.

Показа значката си и обясни, че се е обадила и е помолила да разговаря с Чилтън.

Жената леко се намръщи — типично изражение при среща със служители на реда. Казваше се Патриша — произнесе го „Патрийша“.

— Джим ще се освободи след малко. Ще му съобщя, че го чакате.

— Благодаря.

— Заповядайте.

Въведе Данс в уютна всекидневна със стени, покрити със семейни снимки, и изчезна вътре. Върна се след малко:

— Изчакайте само минутка.

— Разбира се. Това вашите момчета ли са? — кимна Данс към фотография на Патриша, кльощав оплешивяващ мъж — навярно Чилтън — и две тъмнокоси момчета, които й напомняха Уес. Всички се усмихваха срещу обектива.

— Джим и Чет — гордо обяви майката.

Съпругата на Чилтън продължи по галерията. Започна от снимките си на младини — в Кармел Бийч, Пойнт Лобос и Мишън — явно беше родена на полуострова. Обясни, че е отрасла в тази къща.

— Баща ми дълго живя сам. Преди три години почина и с Джим се преместихме тук.

Данс намираше за чудесна идеята за семеен дом, предаван от поколение на поколение. Спомни си, че родителите на Майкъл О’Нийл още живеят в къщата с изглед към океана, където са отгледали децата си. Баща му страдаше от старческа сенилност и майка му обмисляше дали да не продаде къщата и да отидат в старчески дом. Но О’Нийл беше решен да запази семейното наследство.

Докато Патриша показваше снимки, запечатали безброй спортни прояви — голф, футбол, тенис, триатлон — Данс чу мъжки гласове в антрето.

Обърна се. Чилтън — разпозна го от снимките — носеше бейзболна шапка, зелено поло и памучни панталони. Светли кичури стърчаха изпод шапката. Беше висок и очевидно в добра форма; едва забележимо коремче изпъкваше над колана. Говореше с рус мъж с джинси, бяла риза и кафяво спортно сако. Данс задържа поглед върху тях, но Чилтън припряно побутна посетителя навън. Жестовете му й подсказаха, че не иска мъжът — който и да бе той — да разбере, че го търси служител на реда.

— Ей сега ще дойде — каза Патриша.

Катрин обаче я заобиколи и се запъти към антрето. Усети как жената се напрегна, готова да защити съпруга си. Данс обаче беше длъжна да овладее ситуацията; да покаже, че тя определя правилата. Но когато стигна входната врата, Чилтън вече се връщаше, а колата под наем потегли.

Срещна погледа на Чилтън — зелени очи с оттенък, подобен на нейните. Здрависаха се и тя разчете в загорялото, луничаво лице на блогъра любопитство и предпазливост.

Данс отново извади значката си.

— Ще ми отделите ли няколко минути, господин Чилтън?

— Да, заповядайте в кабинета ми.

Той я поведе по коридора. Влязоха в скромно обзаведена и разхвърляна стая, пълна с купища списания, изрезки и принтирани копия. Сякаш в потвърждение на теорията на Джон Боулинг личеше, че работата на репортера се променя: тесни помещения и апартаменти заменяха редакциите. Данс удивено забеляза чашата с чай до компютъра му — мирис на лайка изпълваше стаята. Никакви цигари, кафе или уиски за днешните непоклатими журналисти…

Седнаха и Чилтън вдигна вежди.

— Подал е жалба значи? Но съм любопитен защо се е обърнал към полицията, вместо да заведе гражданско дело?

— Какво имате предвид? — объркано попита Данс.

Той се отпусна в стола, свали шапката, приглади олисялото си теме и пак я нахлупи.

— О, хленчи, че го клеветя. Но аз не му уронвам авторитета. И дори ако съм написал нещо невярно, клеветата не е углавно престъпление. В Русия може и да е било, но тук все още не е. Защо тогава е намесил и вас? — ядосано попита Чилтън.

Изгледа я остро и изпитателно, напрегнато изправил гръб. Катрин заключи, че няма да й е лесно.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не сте ли тук заради Арни Брубейкър?

— Не. Кой е той?

— Човекът, който иска да унищожи крайбрежието с пречиствателния си завод.

Данс си спомни критичния коментар в блога. И стикера върху колата в гаража на Чилтън.

— Не, няма нищо общо.

Мъжът сбърчи замислено чело. Явно преценяваше дали го лъже.

— Много му се ще да ме спре. Сметнах, че е изфабрикувал някакво обвинение. Съжалявам. Сбърках с предположенията. — Отбранителното му изражение поомекна.

— Просто Брубейкър е… досадник.

Данс се почуди какво ли щеше да е нецензурираното описание на предприемача.

— Извинете. — Патриша се появи и донесе нова чаша чай на съпруга си. Попита Данс дали желае нещо. Усмихваше се, но в очите й все още имаше подозрение.

— Не, благодаря.

Чилтън кимна към чая и намигна признателно на жена си. Тя излезе и затвори вратата.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Става дума за рубриката за крайпътните кръстове.

— О, пътният инцидент! — Той изгледа внимателно Данс. По всички личеше, че отново заема отбранителна позиция. — Следя новините. Медиите твърдят, че момичето е нападнато заради коментар в блога. Участниците във форума също. Искате името на момчето?

— Не. Знаем го.

— Наистина ли се е опитал да я удави?

— Така изглежда.

— Аз не съм го критикувал — бързо уточни той. — Повдигнах въпроса, дали полицията е разследвала съвестно инцидента и дали „Калтранс“ са поддържали добре шосето? Ясно подчертах, че вината не е негова. И изтрих името му.

— Разкрили са го незабавно.

Чилтън изкриви устни — изтълкува погрешно забележката като критика срещу него или срещу блога.

— Случва се — отстъпи накрая. — Та с какво мога да ви бъда полезен?

— Смятаме, че Травис Бригам възнамерява да нападне и други участници във форума.

— Сигурно ли е?

— Не, но има вероятност.

— Защо не го арестувате тогава? — смръщи се Чилтън.

— Издирваме го. Не знаем къде е.

— Разбирам — проточи мъжът и Данс отсъди по изправените му рамене и напрегнатия му врат, че се чуди какво точно иска от него.

— Блогът ви е известен из цял свят. — Катрин пусна в действие съвета на Джон Боулинг. — Авторитетен е. Затова толкова много хора се включват в рубриките.

В очите му се появи гордост; Данс заключи, че Чилтън е податлив дори на толкова очевидни ласкателства.

— Проблемът е, че всички, които критикуват Травис, са потенциални мишени. И броят им расте ежечасно.

— „Чилтън Рипорт“ е сред най-посещаваните блогове в страната. И най-четеният в Калифорния.

— Не се изненадвам. И на мен ми допада — похвали го Катрин, внимавайки жестовете й да не издадат измамата.

— Благодаря. — Той се усмихна.

— Но възникна проблем — пишещите в „Кръстове край пътя“ се превръщат в потенциални жертви. Някои са анонимни, други не са местни. Но трети живеят наблизо и се опасяваме, че Травис ще разбере кои са. И ще ги нападне.

— О! — усмивката на Чилтън се стопи. Острият му ум схвана положението. — Искате значи интернет адресите им?

— Заради тяхната безопасност.

— Няма начин да ви ги дам.

— Но някой може да пострада.

— Медиите тук са независими от властта — вдигна рамене той.

— Затворил е момичето в багажника и го е оставил да се удави. Може би сега подготвя нова атака.

Мъжът размаха назидателно показалец.

— Сложен въпрос, агент Данс. За кого работите? Кой ви е шеф?

— Областният прокурор.

— Да речем, че ви дам адресите на участниците във форума „Кръстове край пътя“. Следващия месец ще ми поискате адреса на нимфоманка, уволнена от прокурора например за сексуален тормоз. Или пък адреса на някой, разкритикувал губернатора. Или президента. Или на човек, споменал добронамерено Ал Кайда. Ще ми кажете: „Миналия път ми съдействахте? Направете го отново.“

— Няма да има друг път.

— Думи… — Сякаш правителствените служители лъжат на всяка крачка. — Знае ли момчето, че сте по дирите му?

— Да.

— Значи се е скрило някъде. Няма да се издаде, нападайки отново. Не и щом полицията е по петите му — твърдо заяви Чилтън.

— Все пак… господин Чилтън, животът е изпълнен с компромиси — сговорчиво продължи Данс.

И замълча.

Чилтън вдигна очаквателно вежди.

— Ако ни дадете адресите — само на местните, написали най-злостните коментари — ще ви бъдем признателни. Вероятно дори… бихме могли да ви помогнем, ако желаете.

— За какво?

Данс каза:

— Ще публикуваме официална благодарност за съдействието ви. Добра реклама.

— Не… — намръщи се Чилтън след кратък размисъл. — Ще ми помогнете, като не го споменавате.

Данс остана доволна — мъжът се включи в преговорите.

— Добре, разбирам. Но има и друго.

— Така ли? Какво?

— Нищо чудно да ви потрябват контакти в калифорнийските служби на реда… източници. Високопоставени.

Той се приведе напред с искрящи очи.

— Опитвате се да ме подкупите значи? Така си и мислех. Само малко трябваше да ви побутна. Хванах ви, агент Данс!

Тя се отдръпна, сякаш я зашлевиха.

— Да се позовавате на обществения ми дълг е едно. Но това… — той махна с ръка към нея — … е отвратително. И корумпирано. Точно такива маневри изобличавам ежедневно в блога си.

Естествено, може да сметне молбата ти за накърняване на журналистическата етика. И тогава ще затръшне вратата пред носа ти.

— Тами Фостър едва не загина. Може да последват и други.

— Много съжалявам. Но не искам да рискувам авторитета на „Чилтън Рипорт“. Цялата концепция на блога ще се промени, ако хората сметнат, че не могат да пишат анонимно.

— Бих искала да помислите.

Напрегнатото изражение на блогъра се отпусна. Той кимна към двора.

— Видяхте ли с кого разговарях преди малко?

Данс кимна.

— Грегъри Аштън — съобщи сериозно; явно му възлагаше надежди, макар Данс да нямаше представа кой е. Чилтън забеляза недоумението й. — Той стартира нова мрежа блогове и уебсайтове, една от най-големите на света. Харчи милиони за реклама. Амбициран е да пробие.

Точно това й обясняваше Боулинг. Сигурно Аштън беше човекът зад мрежата, спомената във „Вече сме глобални“.

— Обсегът на „Чилтън Рипорт“ ще се увеличи многократно. Ще коментирам повсеместни проблеми. Разпространението на СПИН в Африка, нарушаването на човешките права в Индонезия, тероризма в Кашмир, екологичните катастрофи в Бразилия. Но плъзне ли слух, че разкривам интернет адресите на участниците в блога, „Чилтън Рипорт“ ще изгуби престижа си.

Данс беше отчаяна, въпреки че като бивш журналист неохотно разбираше доводите му. Чилтън не отказваше от алчност или грандомания, а от лоялност към читателите си.

Макар това да не й помагаше изобщо.

— Животът им е изложен на риск — настоя тя.

— И преди е поставян въпросът за отговорността на блогърите, агент Данс… — Тялото му се напрегна леко и Катрин усети, че излъчва отрицателни емоции. — Веднъж написах статия за известен писател. Уличих го в плагиатство. Отговори, че съвпадението е случайно и ме помоли да не разгласявам историята. Но аз не го послушах. Започна да пие отново, изживя крах в личния си живот. Това ли целях? Не, за бога. Но правилата или съществуват, или не. Да оставяме ли такива хора да се измъкнат, след като ние търпим последиците от измамите? Пуснах материал за църковен настоятел от Сан Франциско, който оглавяваше антигей движение. Оказа се, че той самият е хомосексуалист. Изобличих лицемерието му. — Чилтън срещна погледа й. — И той се самоуби. Заради написаното. Самоуби се… Тази мисъл ме преследва всеки ден. Но постъпих ли правилно? Да. Ако Травис нападне отново, ще се почувствам ужасно. Но въпросът е принципен, агент Данс.

— И аз бях репортер.

— Нима?

— Криминален репортер. И аз не приемам цензурата. Говорим за различни неща. Не ви подтиквам да промените материалите си. Искам само имената на неколцина участници във форумите, за да ги защитим.

— Не мога да го направя.

Резкият тон отново се върна. Чилтън погледна часовника си. Разговорът беше приключил. Изправи се.

Катрин опита за последен път:

— Никой няма да узнае. Ще обясним, че сме разбрали по друг начин.

Чилтън се засмя, изпровождайки я към вратата:

— Тайни в блогосферата? Агент Данс, знаете колко бързо се разнасят днес слуховете?… Със скоростта на светлината.