Джефри Дивър
И няколко червени рози (11)

10.

Семейство Бригам обитаваха занемарено бунгало в двор, осеян с автомобилни части и разглобени стари уреди. Зелени торби с боклук, от които се сипеха отпадъци и изгнили листа, се виждаха сред счупени играчки и инструменти. Една котка ги следеше предпазливо иззад лозницата под неподдържания жив плет. О’Нийл паркира на покритата с чакъл алея на четирийсетина крачки от къщата и с Данс излязоха от полицейската му кола без отличителни знаци.

Огледаха се наоколо.

Плътната растителност, безлюдната околност и запуснатият двор сякаш бяха пренесени от далечния Юг. Запуснатата къща и острият мирис на блато, долитащ съвсем отблизо, обясняваха как семейството е успяло да си позволи уединение в тази иначе скъпа част на щата.

Запътиха се към входа и ръката на Катрин несъзнателно се спусна към кобура на пистолета през разкопчаното сако.

Беше нащрек, усещаше напрежение.

И въпреки това нападението на момчето я свари неподготвена.

Заобикаляха анемичната папрат край наклонения гараж, долепен до къщата. Катрин се обърна и видя, че О’Нийл застива, вперил поглед над рамото й. Той протегна ръка, стисна я за сакото и я дръпна надолу.

— Майкъл! — извика тя.

Камъкът профуча само на няколко сантиметра над главата й и прелетя през прозореца на гаража. След миг полетя втори. О’Нийл се приведе, за да избегне удара. Камъкът се удари в малка фиданка.

— Добре ли си? — попита Майкъл.

Данс кимна.

— Видя ли откъде идват?

— Не.

И двамата се взряха в гъстата гора около двора.

— Ето! — извика Катрин, сочейки към втораченото в тях момче в къси панталонки и шапка с козирка. То се обърна и побягна.

Данс се поколеба само миг. Не носеха радиостанции; не бяха подготвени за тактическа операция. А щяха много да се забавят, ако се върнат до колата да поискат подкрепление за преследването. Инстинктивно и двамата прецениха, че имат шанс да заловят нападателя, и се втурнаха напред.

Агентите в Бюрото за разследване тренират основни умения за ръкопашен бой, макар рядко да им се налага да ги прилагат. Освен това са длъжни да се явяват на проверки за физическа подготовка. Данс беше в добра форма — не заради строгия режим в Бюрото, а благодарение на екскурзиите из провинцията в търсене на музика за уебсайта. Въпреки облеклото — черен костюм с пола и бяла риза — тя се шмугна сред дърветата преди О’Нийл.

Момчето се движеше малко по-бързо.

О’Нийл си извади телефона и поиска да им пратят подкрепление.

И двамата дишаха тежко. Данс се чудеше дали диспечерът го е разбрал.

Момчето изчезна и двамата забавиха темпо.

— Ето го! — извика тя и посочи изскочилия от храстите на петдесетина крачки пред тях младеж. — Оръжие?

Момчето държеше нещо черно в ръка.

— Не виждам.

Можеше да е пистолет, тръба или нож.

При всички положения…

Той се шмугна в гъсталака, зад който проблясваше зелена блатиста вода. Навярно това беше източникът на миризмата.

О’Нийл я погледна.

Тя въздъхна и кимна. Двамата извадиха пистолетите „Глок“ и се устремиха напред.

Работеха често заедно и се разбираха инстинктивно. Но стихията им бяха интелектуалните загадки, а не играта на стражари и апаши.

Данс си повтаряше: „Махни пръста от спусъка, не заставай пред оръжието на партньора, вдигни дулото на своето, ако той се озове пред него, стреляй само при самоотбрана, провери тила си, изстрелвай по три куршума, брой изстрелите.“

Мразеше тази част от работата.

Но се налагаше да спрат нападателя. Спомни си уплашения поглед на Тами Фостър и се втурна през дърветата.

Момчето отново изчезна. Пътеката се разклоняваше. С О’Нийл спряха. Накъде ли беше побягнал Травис? Тук растителността беше много гъста, на моменти непроходима. О’Нийл мълчаливо посочи наляво, после надясно и вдигна вежди.

„Ези или тура“ — помисли си Данс, ядосана и притеснена, че се налага да се разделят. Кимна наляво.

Запроправяха си предпазливо път напред.

Тя се движеше през гъсталака и си мислеше колко е неподготвена за такава роля. Чувстваше се като у дома си в света на думите, израженията и жестовете. Не беше силна в тактическата работа.

Спомни си колко опасно е да излезеш от познатата територия. Обзе я чувство за обреченост.

„Стига! — каза си. — Намери Майкъл О’Нийл, върнете се в колата и изчакайте подкреплението.“

Твърде късно.

Данс долови някакъв шум и сведе поглед. Момчето, скрито в храстите до нея, подхвърли голям клон пред краката й. Катрин се опита да го прескочи, но се спъна и залитна. Опита се да се задържи, удари дясната си ръка и падна на една страна.

Черният глок излетя и изчезна в храстите.

След секунди Данс отново дочу шумолене. Момчето, което очевидно беше изчакало да се увери, че е сама, се изправи иззад храстите.

 

 

„Колко безразсъдно!“ — ядосано си помисли Майкъл О’Нийл.

Тичаше в посоката, откъдето долетя викът на Катрин, но осъзна, че няма представа къде се намира партньорката му.

Трябваше да останат заедно. Не биваше да се разделят. Логично беше да покрият по-широк периметър, но за разлика от него Катрин Данс не беше участвала в престрелки и преследване.

Ако й се случеше нещо…

В далечината прозвучаха сирени. Подкреплението пристигаше. О’Нийл забави темпо и се ослуша. Стори му се, че нещо изшумоля в близкия храст. Или се лъжеше?

Постъпката им беше безразсъдна и защото навярно Травис познаваше района отлично — скривалищата, пътищата за бягство…

Пистолетът — като лека играчка в широката длан на О’Нийл — се поклащаше пред търсещия му поглед.

Озърташе се трескаво…

Измина още двайсет крачки. Реши да рискува.

— Катрин? — прошепна тихо.

Нищо.

— Катрин? — повтори по-силно.

Дочу повея на вятъра в дървесните корони.

— Майкъл! Тук съм! — отвърна приглушен глас отблизо.

О’Нийл се втурна натам. Видя я на пътеката пред него. Чу как поема дълбоко дъх. Ранена ли беше? Или Травис я беше ударил с тръбата? Или я беше намушкал?

О’Нийл се сдържа да не се втурне към нея и да провери дали е наранена сериозно… Знаеше процедурата. Приближи се, застана над нея и се заозърта с готов за стрелба пистолет.

Накрая зърна отдалечаващия се гръб на Травис.

— Избяга. — Данс измъкна пистолета си от близкия храст и се изправи. — Натам!

— Ранена ли си?

— Само се натъртих. Паднах. Препъна ме.

Изглеждаше невредима, но О’Нийл забеляза колко трескаво изтупва полата на костюма. Беше потресена, дезориентирана. Не я винеше. Но винаги я беше възприемал като непоклатима опора. Жестовете й сигнализираха, че са навлезли в чужда територия, че си нямат работа с обичайните улични гангстери или трафиканти на оръжие.

— Какво стана? — попита той.

— Спъна ме и избяга. Не беше Травис.

— Какво?

— Видях го. Беше рус. — Тя изкриви лице при вида на дупката в полата, после заряза пораженията по облеклото и заразглежда земята. — Изпусна нещо… Ето го.

Вдигна го. Кутия със спрей за графити.

— Какво става? — недоумяваше О’Нийл.

Данс прибра пистолета си в кобура и се обърна към къщата.

— Да проверим.

 

 

Стигнаха къщата на семейство Бригам едновременно с подкреплението — две полицейски коли от управлението в Пасифик Гроув. Отдавнашен жител на градчето, Данс познаваше полицаите и им помаха свойски.

— Добре ли си, Катрин? — попита единият, забелязал разрошената й коса и изцапаната пола.

— Да.

Разказа им за нападението и преследването. Единият вдигна провесената през рамото му моторола и докладва за инцидента.

Данс и О’Нийл тъкмо приближиха къщата, когато отвътре долетя женски глас:

— Хванахте ли го?

Вратата се отвори и жената излезе на верандата. Беше около четирийсетгодишна, със закръглена фигура и обло лице. Носеше болезнено тесни дънки и размъкната сива блуза с триъгълно леке на корема. Катрин забеляза, че подметките на кремавите й мокасини са безнадеждно изкривени и износени от бремето на тежестта й. И от нехайство.

Данс и О’Нийл се представиха. Жената беше Соня Бригам — майката на Травис.

— Хванахте ли го? — настоя тя.

— Знаете ли кой е? Защо ни нападна?

— Не нападна вас — обясни жената. — Сигурно дори не ви е видял. Целеше прозорците. Вече счупиха три.

— Напоследък край къщата вилнеят вандали — обясни полицаят от Пасифик Гроув.

— Казахте „той“. Познавате ли го? — попита Данс.

— Този точно — не. Много са.

— Много? — учуди се О’Нийл.

— Появяват се по всяко време. Хвърлят камъни, тухли, драскат по къщата и гаража. Така живеем. — Соня Бригам махна презрително с ръка към гората, накъдето побягна нападателят. — Откакто всички започнаха да злословят срещу Травис. Онзи ден един хвърли тухла през прозореца на дневната и за малко да улучи малкия ми син. И вижте.

Тя посочи надписа върху стената на голямата порутена барака на петнайсетина крачки от къщата: „Убиец!!“.

Данс подаде спрея на полицая. Той обеща да се опитат да открият собственика. Катрин описа момчето — по същия начин изглеждаха поне още петстотин ученици от околността. Полицаите взеха кратки показания от Данс, О’Нийл и майката на Травис, качиха се в колите и отпътуваха.

— Нападат момчето ми. А той е невинен! Като проклетите куклуксклановци са. Онази тухла едва не уцели Сами. Той има проблеми. Направо побесня. Изпадна в криза.

„Отмъстителни ангели“, помисли си Данс. Въпреки че тормозът вече не беше виртуален; от синтетичния се беше пренесъл в реалния свят.

На верандата се появи кръглолико момче. Глуповатата усмивка издаваше недоразвитост, ала погледът му беше интелигентен.

— Какво има? Какво има? — настойчиво попита тийнейджърът.

— Всичко е наред, Сами. Влизай вътре. Иди си в стаята.

— Кои са тези?

— Върви си в стаята. Не излизай. Не ходи на езерото.

— Искам да отида.

— Не сега. Някой обикаляше наоколо.

Момчето бавно се върна в къщата.

— Госпожо Бригам, миналата нощ е извършено престъпление, опит за убийство. Жертвата е написала критичен коментар за Травис в един блог — започна Майкъл О’Нийл.

— А, онези глупости в „Чилтън Рипорт“! — Соня издиша презрително между жълтеникавите си предни зъби. — Чилтън започна всичко. Трябва да хвърлят тухла през неговия прозорец. Сега всички са се нахвърлили върху нашето момче. А той не е направил нищо. Защо всички го набеждават? Казват, че откраднал колата на майка ми, карал я покрай „Лайтхауз“ и си показвал… така де. А майка ми си продаде колата преди четири години. Всезнайковци! — После гласът й се извиси по-остро: — Я почакайте! За онова момиче, дето едва не се удавило в багажника ли говорите? В понеделник?

— Точно така.

— Е, да знаете, че моето момче не би направило такова нещо. Кълна се! Нали няма да го арестувате?

Жената изглеждаше паникьосана. „Дори твърде паникьосана“ — помисли си Данс. Дали не подозираше сина си?

— Просто искаме да поговорим с него.

— Мъжът ми не си е вкъщи — неспокойно отвърна Соня Бригам.

— Достатъчно е вие да сте тук. Не е необходимо да присъстват и двамата родители.

Данс разбираше обаче, че жената просто не иска да поеме отговорността.

— Е, и Трав не си е вкъщи.

— Скоро ли ще си дойде?

— Работи почасово в „Бейгъл Експрес“. За джобни. След малко започва смяната му. Ще се върне за униформата.

— Къде е сега?

— Понякога ходи в компютърния клуб — вдигна рамене жената. После замълча — да не би да се разбъбри прекалено. — Съпругът ми ще си дойде всеки момент.

Данс отново долови особената нотка в гласа й. Съпругът ми…

— Травис излиза ли снощи? Около полунощ?

— Не — отвърна припряно Соня Бригам. Твърде припряно.

— Сигурна ли сте? — рязко попита Катрин.

Жената се готвеше за отстъпление — отмести очи и докосна нос — жестове, които Данс забеляза за пръв път.

— Тук трябва да е бил — преглътна жената. — Не съм сигурна. Легнах си рано. Травис стои до късно. Може и да е излизал. Но нищо не съм чула.

— А съпругът ви? — Данс отбеляза единственото число, когато стана дума за лягане. — Тук ли беше по това време?

— Понякога играе покер. Мисля, че е бил с приятели.

— Ние наистина… — подхвана О’Нийл и млъкна.

Висок, строен тийнейджър с широки рамене се появи от задния двор. Носеше избелели черни джинси със сиви кръпки, черна тениска и тъмнозелено яке. Данс отбеляза, че няма качулка. Той примигна изненадано при вида на посетителите. После хвърли поглед към колата без отличителни знаци, която всеки любител на полицейски сериали би разпознал веднага.

При среща със служители на реда всички — виновни или не — реагират еднакво. Травис не правеше изключение — стойката му издаваше предпазливост… и напрегнато внимание.

— Травис, скъпи, ела тук.

Момчето не помръдна и Данс долови как О’Нийл се стегна.

Не се наложи обаче да се впускат в ново преследване. Свел рамене, юношата безизразно се приближи.

— Тези полицейски служители искат да поговорят с теб.

— Ясно. И за какво?

Гласът му прозвуча сговорчиво. Ръцете висяха отпуснато край тялото му. Дланите му бяха мръсни, ноктите — черни. Косата обаче изглеждаше чиста; явно я миеше често.

Данс и О’Нийл поздравиха момчето и му показаха значките си. Той ги разгледа внимателно.

„Време ли печели?“ — запита се Данс.

— Появи се още един — каза Соня и кимна към графитите. — Счупиха и други прозорци.

Травис прие спокойно вестите.

— Сами? — попита най-сетне.

— Не видя.

— Да влезем ли вътре? — помоли О’Нийл.

Травис вдигна рамене и всички влязоха в къщата, която миришеше на мухъл и цигари. Беше подредено, но мрачно. Събираната оттук-оттам покъщнина изглеждаше втора ръка — с износени облегалки и излющен лак. По стените висяха размазани репродукции. Данс различи заглавна страница на „Нешънъл Джиографик“ точно под рамката на рисунка на Венера. Имаше и няколко семейни фотографии: на двете момчета и една на Соня като млада.

Сами се появи неочаквано бързо, както и предния път — едър и широко ухилен.

— Травис! — Втурна се той към брат си. — Донесе ли ми бонбони?

— Ето! — Травис бръкна в джоба и му подаде пакет М&М.

— Уха! — Сами го отвори внимателно и погледна вътре. После се взря в брат си. — Днес край езерото беше страхотно.

— Така ли?

— Да — Сами се прибра в стаята си, стиснал пакетчето с бонбони.

— Не изглежда добре. Изпи ли си хапчетата? — попита Травис.

— Те… — сведе поглед майка му.

— Татко не ги е купил, защото са вдигнали цената. Познах ли?

— Той мисли, че не вършат работа.

— Напротив, мамо. Знаеш какво става, когато престане да ги взима.

Данс хвърли поглед към стаята на Сами и видя, че върху бюрото му съжителстват сложни електронни части, компютърни елементи, инструменти и играчки за доста по-малки деца. Прегърбено на стола, момчето четеше японски комикс. Момчето вдигна очи и изгледа изпитателно Данс. После й се усмихна леко и кимна към книгата. Тя отвърна на усмивката. Сами се зачете отново, мърдайки устни.

На масата в хола стоеше кошница, препълнена с дрехи за пране. Данс докосна ръката на О’Нийл и посочи с очи сивия пуловер най-отгоре. Беше с качулка.

Той кимна.

— Как се чувстваш? — попита Данс. — След инцидента.

— Добре май.

— Хубаво… Сигурно е било ужасно.

— Да.

— Но ти не пострада лошо?

— Не. Въздушната възглавница помогна. А и не карах бързо… Триш и Ван… — лицето му се изкриви — щяха да оцелеят, ако си бяха сложили коланите.

— Баща му ще се върне всеки момент — повтори Соня.

— Само няколко въпроса — продължи спокойно О’Нийл.

После отстъпи в ъгъла на дневната, предоставяйки на Данс поле за изява.

— В кой клас си? — попита тя.

— Догодина завършвам.

— В „Робърт Луис Стивънсън“, нали?

— Да.

— Какво учиш?

— Не знам… разни неща. Харесвам информатиката и математиката. Уча и испански… Като всички други.

— Как намираш училището?

— Добре е. По-добре от общинското и от „Джуниперо“ — Травис отговаряше любезно и я гледаше право в очите.

В „Джуниперо“ изискват униформи. Данс предположи, че не строгите йезуити и дългите домашни, а задължителното облекло е най-омразно за децата.

— А бандите?

— Той не е в банда — намеси се майка му. Сякаш й се искаше да бъде.

Никой не й обърна внимание.

— Не е зле. Не ни закачат — отвърна Травис. — Не е като в Салинас.

Данс не водеше безцелен разговор. Задаваше въпросите, за да опознае поведението на момчето. След още няколко безобидни реплики вече беше наясно с естествените му реакции и беше готова да го разпита за нападението.

— Познаваш ли Тами Фостър, Травис?

— Момичето в багажника. Чух по новините. Учи в „Стивънсън“. Може и да сме се засичали в часовете първата година. — Травис впери очи в Данс. Поглади несъзнателно чело, но тя не беше сигурна дали жестът издава измама или неудобство от младежките пъпки. — Написа нещо за мен в „Чилтън Рипорт“. Не беше вярно.

— Какво написа? — попита Данс, макар да си спомняше обвинението, че Травис се опитва да снима мажоретките след тренировка.

Момчето се поколеба, сякаш се чудеше дали не му поставя клопка.

— Че се опитвам да снимам момичетата — с мрачно лице обясни Травис. — Но аз говорех по телефона.

— Боб ще се върне всеки момент. Най-добре да почакаме — настоя пак майка му.

Но Данс знаеше, че трябва да продължава. Беше убедена, че щом Соня толкова държи да почакат, мъжът й сигурно набързо ще ги отпрати.

— Ще се оправи ли? Тами? — попита Травис.

— По всяка вероятност.

— Добре. — Сведе очи към масичката за кафе, където имаше празен, но мръсен пепелник. Данс не беше виждала от години пепелник в дневна. — Мислите, че аз съм го направил? Опитал съм се да я нараня?

Колко лесно тъмните му, дълбоки очи зад гъстите вежди задържаха погледа й!

— Не. Говорим с всички, които могат да ни кажат нещо за случая.

— Случаят?

— Къде беше миналата нощ? Между единайсет и един?

— Към десет и половина отидох в „Гейм Шед“. — Пак приглади косата си.

— Какво е това?

— Клуб за видеоигри. Място да убиваш времето. До „Кинкос“ е. Някога било кино, срутили го и построили центъра. Не е най-добрият, връзката не я бива много, но пък само той работи до късно.

Данс забеляза колко трескаво бърбори Травис.

— Сам ли беше? — попита тя.

— Имаше и други хлапета. Но аз винаги играя сам.

— Мислех, че си вкъщи — обади се майка му.

— Бях. После излязох. Не можах да заспя — вдигна рамене момчето.

— Онлайн ли беше в „Гейм Шед“ — попита Данс.

— Не, играех пинбол. Не куест.

— Не?…

— Ролеви игри. За пинбола и колите не трябва да си онлайн.

Обясни й търпеливо, макар да изглеждаше изненадан, че не знае разликата.

— Значи не си бил в интернет?

— Точно така.

— Колко време стоя в клуба? — пое щафетата майка му.

— Не знам; час-два.

— Колко струва? Пет цента, долар на няколко минути?

Ето какъв бил проблемът. Парите.

— Ако играеш добре, продължаваш безплатно. За цялата вечер платих три долара. От моите. Купих си нещо за хапване и два ред була.

— Травис, сещаш ли се дали някой те е видял там?

— Не знам. Може би. Трябва да помисля. — Очите му изучаваха пода.

— Добре. А по кое време се прибра вкъщи?

— Един и половина. Или два. Не съм сигурен.

Данс го поразпита още за нощта срещу вторник, за училището и съучениците. Не беше сигурна дали казва истината или не, понеже Травис не се отклоняваше съществено от нормалното си поведение. Отново се замисли върху думите на Джон Боулинг за синтетичния свят. Ако духом Травис пребиваваше там, а не в реалния свят, методите й на анализ може би не вършеха работа. Дали за хора като Травис важаха други правила?

Соня Бригам отмести очи към вратата. Момчетата също.

Данс и О’Нийл се обърнаха. В стаята влезе висок, едър и широкоплещест мъж. Носеше прашна работна униформа. На гърдите й беше избродиран надпис „Сентрал Коуст Лендскейпинг“. Мъжът огледа внимателно всички. Тъмните му очи ги измериха неприветливо.

— Боб, това са полицаи…

— За застраховката ли са дошли?

— Не. Те…

— Имате ли съдебна заповед?

— Те дойдоха да…

— На нея говоря — кимна мъжът към Данс.

— Аз съм агент Данс от Калифорнийското бюро за разследване. — Показа му значката, но той не й обърна никакво внимание. — А това е старши инспектор О’Нийл от монтерейското шерифство. Искахме да поговорим със сина ви. За едно престъпление.

— Не беше престъпление, а инцидент. Загинаха две момичета. Това е.

— Става дума за друго. Нападнали са човек, пуснал съобщение за Травис в блога.

— А, виртуалното бръщолевене значи! — изръмжа бащата. — Чилтън е заплаха за обществото. Като проклета отровна змия. — Мъжът се обърна към Соня: — Джоу на дока едва си спаси кожата. Да го беше чула само! Насъскваше момчетата срещу мен. Защото съм му баща. Не четат вестниците, не четат „Нюзуик“, ама не пропускат глупостите на Чилтън. Трябва да… — Мъжът млъкна. Обърна се към сина си: — Казах ти да не разговаряш с никого без адвокат. Помниш ли? Само една погрешна думичка да изтървеш, и сме на съдебната скамейка. Ще ми вземат къщата и половината заплата. — Бащата сниши глас: — А брат ти ще приберат в дом.

— Господин Бригам, не сме дошли да разпитваме за инцидента — напомни му О’Нийл. — Разследваме вчерашното нападение.

— Няма значение. Всичко се записва.

Изглеждаше по-загрижен за катастрофата, отколкото, че синът му може да бъде обвинен в опит за убийство.

Сякаш забравил за присъствието им, мъжът се обърна към Соня:

— Защо ги пусна? Не живеем в нацистка Германия, нали? Все още. Имаш право да ги отпратиш.

— Мислех…

— Напротив. Изобщо не мислиш — отсече мъжът и се обърна към О’Нийл: — А сега си вървете. И не се връщайте без заповед.

— Татко! — връхлетя Сами в стаята. Данс се сепна. — Работи! Искам да ти покажа!

Момчето държеше кръгла пластина, от която стърчаха жици.

Грубият мъж се размекна. Прегърна малкия си син и нежно каза:

— По-късно ще го разгледаме. След вечеря.

Данс видя как очите на Травис помръкнаха при този израз на обич към брат му.

— Добре — отвърна Сами и след кратко колебание излезе през задната врата, изтрополи по верандата и се отправи към бараката.

— Не ходи надалеч — подвикна му Соня.

Данс отбеляза, че майката не съобщи на бащата за поредния вандалски набег. Явно искаше да спести лошите новини. Спомена обаче за Сами.

— Май трябва пак да започне да взима хапчетата — рече, без да поглежда към съпруга си.

— Много са скъпи. И има ли смисъл, щом по цял ден си стои у дома?

— Но той не си стои у дома. Понеже…

— Понеже Травис не се грижи и за него както трябва.

Момчето слушаше безучастно, критиката очевидно не го засегна.

О’Нийл се обърна към Боб Бригам:

— Извършено е сериозно престъпление. Трябва да поговорим с всички замесени. А вашият син е замесен. Беше ли си вкъщи около полунощ вчера?

— Не знам. Бях навън. И това не е ваша работа. Слушайте, момчето ми няма нищо общо с никакви нападения. В момента пребивавате незаконно в частна собственост, нали?

Боб Бригам повдигна гъстите си вежди и запали цигара, изгаси клечката и внимателно я пусна в пепелника.

— А ти — обърна се към Травис — ще закъснееш за работа.

Момчето се прибра в стаята си.

Данс се притесни. Той беше първият им заподозрян, а тя не успяваше да разгадае какво мисли.

Момчето се върна, понесло на закачалка униформено сако на бежови и кафяви райета. Нави го на руло и го натъпка в раницата си.

— Не така — скара му се Бригам. — Майката ти го е гладила! Облечи си го. Не го мачкай.

— Не искам да го слагам отсега.

— Уважи труда на майка си!

— Продавам гевреци! На кого му пука!

— Не е там работата. Облечи го. Прави, каквото ти казвам.

Момчето застина. Данс ахна при вида на разширените зеници на Травис и изправените му рамене. Зъбите му се оголиха като на ръмжащо животно. Той гневно извика:

— Минувачите ми се присмиват, като ме видят с проклетата униформа!

Баща му се приведе заплашително:

— Не смей да ми държиш такъв тон. И то пред чужди хора!

— Наслушал съм се на подигравки! Няма да я облека! До гуша ми е дошло!

Данс забеляза как очите на Травис огледаха трескаво стаята и се спряха върху пепелника — евентуално оръжие. О’Нийл също се напрегна, опасявайки се, че двамата ще се счепкат.

Обладан от гняв, Травис се беше променил неузнаваемо.

Не филмите и телевизията, а гневът подтиква младите към насилие…

— Нищо лошо не съм направил! — изрече, обърна се и изскочи навън, като остави входната врата да се тресне зад гърба му. Бързо сви в страничния двор, грабна облегнатия на счупената ограда велосипед и се спусна по пътеката през гората.

— Благодаря, че ни прецакахте деня. А сега се омитайте!

Данс и О’Нийл се сбогуваха сдържано и се отправиха към вратата. Соня ги проследи с дискретен извинителен поглед. Бащата на Травис влезе в кухнята. Катрин чу захлопването на вратата на хладилника.

— Успя ли? — попита тя колегата си.

— И още как. — О’Нийл й показа снопче сиви конци, откъснати от пуловера в коша за пране, докато Данс разпитваше Травис.

Настаниха се отпред в джипа на О’Нийл. Вратите се захлопнаха едновременно.

— Ще оставя конците на Питър Бенингтън.

Уликата не можеше да послужи пред съда — нямаха заповед за обиск — но поне щяха да разберат дали са на прав път.

— Ако съвпада, ще го поставим ли под наблюдение? — попита Данс.

— Ще спра край закусвалнята. Ако велосипедът му е отвън, ще взема проба от почвата по гумите. Съдията ще издаде заповед за обиск, ако съвпадне с пробата от местопрестъплението.

О’Нийл погледна Катрин:

— Усети ли нещо? Мислиш ли, че е той?

Тя се поколеба.

— Само на два пъти долових ясни сигнали за измама.

— Кога?

— Първо, когато обясни, че е бил в „Гейм Шед“ през нощта.

— А второ?

— Когато каза, че не е направил нищо лошо.