Винс Флин
В случай на опасност (50)

50.

Вашингтон

Джамията беше превърната в магазин в един престъпен квартал на около два километра източно от Капитолия, недалеч от гробището на Конгреса. Сградата бе триетажна, с тухлени стени, олющена боя и прогнили дървени дограми. Микробусът обиколи веднъж квартала да видят дали някой не наблюдава, но всичко изглеждаше нормално. Освен това техният човек не беше използвал предварително уговорената парола, за да ги предупреди за опасност. Хаким спря от другата страна на улицата на две пресечки от джамията и даде ключовете на Фарид. Младежът, ако видеше нещо необичайно или не получеше сигнал от тях до петнайсет минути, трябваше да отиде в малък склад, който Хаким бе взел под наем, на няколко километра от това място.

Карим и Хаким провериха оръжията си, преди да слязат. Карим взе радиостанцията и я пъхна в големия преден джоб на анорака си. Двамата се спогледаха, кимнаха си и слязоха. Тръгнаха един до друг по улицата. Докато Хаким вървеше спокойно, Карим бързаше пред него. И докато Хаким разглеждаше оградената с дървета улица, погледът на приятеля му нервно се стрелкаше от една паркирана кола към друга.

— Успокой се — каза Хаким. — В такъв квартал това, че изглеждаш нервен, е достатъчен повод за полицията да те спре за разпит.

Карим забави крачка, изравни се с приятеля си и с усилия престана да се оглежда. Успокояваше го фактът, че отиват в джамия. Ако не беше го наблюдавал в Афганистан със собствените си очи, никога нямаше да повярва, но това бе самата истина — американците не нападаха храмовете. Дори от джамията да стреляха по тях, те чакаха с часове, дори с дни, докато дойдат афганистанските войници да прочистят. Самите американци обаче никога не щурмуваха храмове. Това позволяваше на „Ал Кайда“ и талибаните да крият много оръжие в джамиите по селата, когато се оттегляха. През пролетта започваха нова офанзива или просто грабваха пушките и продължаваха боевете. За Карим това бе един от най-ярките примери за глупостта и слабостта на американците.

Когато наближиха, забелязаха някакъв силует на един от горните прозорци. Джамията бе на първия етаж; на втория и третия имаше офиси и апартаменти. Сградата заемаше една четвърт от карето между четири улици и макар че беше грозна, добре изпълняваше функцията си. От вратата на два-три метра пред тях излезе облак тютюнев дим. Двамата забавиха ход.

— Джо — каза Карим с най-доброто си американско произношение.

От вратата надникна дребосък с голям нос и още по-големи уши. Усмихна се нервно:

— Чък?

Дръпна още веднъж от цигарата, след което я хвърли на тротоара и излезе да ги посрещне. Протегна ръце.

— Радвам се да те видя.

Двамата се прегърнаха и се разцелуваха по двете бузи. Дребосъкът прегърна Хаким и тримата влязоха.

— Насам.

Джо открехна една врата, зад която започваше стълбище.

Слязоха по скърцащите дървени стъпала в мазето и се озоваха в голямо помещение с нисък таван, под който минаваха голи тръби. На всички стени имаше рафтове, а от лявата страна — стар товарен асансьор, излизащ на уличката зад сградата. Хаким го погледна, защото си спомни как миналата седмица го беше използвал, за да разтовари една много важна доставка. Имаше и други складови помещения и две офисни в задната част на подземието.

— Защо си толкова нервен? — попита Карим дребосъка.

На Хаким въпросът му се стори глупав, защото домакинът им винаги изглеждаше неспокоен по някаква причина.

— Случи се нещо — нервно отговори мъжът, когото наричаха Джо.

— Какво? — изведнъж се обезпокои Карим.

Истинското име на дребосъка бе Абад бин Бааз. Той също беше от Саудитска Арабия и с Карим се познаваха от студентските си години в университета „Крал Фейсал“. После бяха учили заедно и в Ислямския университет в Медина. Хаким го наричаше галено „Порчето“ заради външния му вид. Беше нисък, с голям крив нос и щръкнали уши, които се опитваше да прикрива, като си пускаше дълга коса.

Абад нервно запристъпва от крак на крак и посочи коридора, водещ към складовете и офисите. Погледна Хаким:

— Поставих камера, както предложи.

Хаким почувства погледа на Карим върху себе си, затова се обърна и бързо обясни:

— След като получихме пратката, сложихме катинар и аз го накарах да инсталира малка охранителна камера, за да наглеждаме нещата.

Карим се обърна пак към Абад:

— Продължавай.

— Всеки ден гледам записите. — Дребосъкът неспокойно потърка ръце. — Има един човек, дето ни помага от време на време. Няколко пъти го виждах на записа, но не ми направи впечатление. Снощи обаче по време на молитвата забелязах, че се е измъкнал, затова взех няколко души и слязохме.

— По тези стълби ли? По които сега дойдохме?

— Да, и го заварихме по-натам по коридора.

Карим и Хаким се спогледаха.

— Сигурно ви е чул — отбеляза Карим.

— Така мисля.

— Какво правеше?

— Беше в едно от складовите помещения и местеше някакви сандъци. Докато другите го разпитваха защо не е на молитва, аз влязох в офиса и прегледах записа.

— И? — подкани го Хаким, който се опасяваше, че вече се досеща за отговора.

— Видях, че е правил нещо около вратата. Затова грабнах пистолета и го заплаших. Завързахме го и го претърсихме.

— Намерихте ли нещо?

— Това.

Абад извади нещо, приличащо на миниатюрен зъболекарски инструмент, и три картончета в прозрачно вакуумно пликче.

Сърцето на Хаким се сви.

— Това е шперц, а тези картончета… — затвори очи и понижи глас — … се използват за откриване на химикали…

— Какви химикали? — попита Абад.

— От онези, които се срещат в експлозивите.

Хаким направи една крачка и погледна към стълбището. Вече си представяше как нахлуват въоръжени федерални агенти.

— Разпитахте ли го? — попита шепнешком.

— Нямах време за това.

Хаким погледна Карим, сякаш казваше: „Нали те предупредих.“ Беше му казал, че Абад не е подходящ за задачата. Приятелят му бе отвърнал, че човекът просто е карък. Хаким заяви, че е карък, защото е глупак. Той хвана Карим за ръката и каза:

— Да се махаме оттук.

Карим дръпна ръката си.

— След малко. — Обърна се към Абад: — Каза ли ви нещо?

— Твърди, че си правим прибързани изводи. Само искал да се увери, че в склада всичко е наред.

— Това не ми харесва — измърмори Хаким.

— На мен също — каза Карим. — Но преди да се откажем от тази възможност, искам да съм сигурен. — Погледна Абад: — Провери ли за подслушвателни устройства?

Преди дребосъкът да отговори, Хаким се намеси:

— Няма как да ги открием дори да има. Аз не се нагърбвам с тази задача. Нямаме никаква представа от техниката им.

Карим се замисли за момент.

— Искам да го видя.

— Не — възпротиви се Хаким. — Не можем да допуснем да види лицето ти. Трябва да тръгваме. — Посочи Абад. — Той трябваше да ни предупреди изобщо да не идваме.

— Тук аз командвам — твърдо заяви Карим. — Няма да се задоволя с жалкия ти резервен план.

Хаким въздъхна; знаеше, че никога няма да разубеди Карим. Обърна се към Абад:

— Пази ли го някой?

— Да.

Хаким тръгна към стълбите и направи знак на Карим да го последва. Когато останаха сами, погледна приятеля си и измърмори:

— Ти сякаш си сляп, когато става дума за него. Тази сутрин уби човек, триста пъти по-умен от този кретен; човек, който с нищо не застрашаваше плана ти. А този още го търпиш.

Положението беше доста по-сложно, но на Карим не му се обясняваше сега.

— По-късно ще говорим за това. Хайде… заведи момчетата на другото място, което си подготвил. Ще държим връзка.

— Ами ако не се обадиш?

— Ако не се обадя до седем часа сутринта, незабавно пристъпете към резервния план.

Хаким не помръдна, затова Карим го хвана за рамото и го побутна към вратата. Когато приятелят му тръгна, даде знак на Абад да го води. Накара го да постави постове. После влезе сам в склада. Не си даде труд да крие лицето си.

Погледна чернокожия, седнал на пода. Глезените, коленете и китките му бяха омотани с водопроводно тиксо. Карим го огледа внимателно. Забеляза добрата му физическа форма и се втренчи в очите му. Стори му се твърде спокоен за положението, в което се намираше. Арабинът извади ножа си и попита:

— Как се казваш?

— Мохамед — отговори негърът през зъби и го погледна предпазливо, сякаш преценяваше ситуацията.

— Аха. Сигурно.

Карим се усмихна и насочи ножа към пленника. Приближи се. Негърът присви очи, но не извика от страх и това също направи впечатление на арабина. Карим хвана ножа обратно, дръпна яката на пленника и разряза фланелката над рамото му.

— Какво правиш? — извика черният.

— Когато се биех в Афганистан, съм убил доста американци.

— Браво на теб. Това е несправедлива война.

— Така е — кимна Карим. — Често ги събличахме и ги излагахме на показ за местните селяни.

Този път така нареченият Мохамед не каза нищо.

— Всички до един бяха татуирани.

Карим видя страх в очите на чернокожия. Продължи да реже фланелката му. На десния бицепс нямаше нищо, но на левия видя мастило. Грубо премести пленника и се усмихна. Върху ръката на негъра беше татуирана глава на орел с отворена човка и думите: „Креслив орел“.

— Аха… виждам, че си бил в армията.

— Много хора са били в армията.

— Много ли хора служат в елитни подразделения като Сто и първа въздушна дивизия? — Той почака да чуе отговор, но не получи. — Как се казваш?

— Казах ти… Мохамед.

— Не. — Карим приближи ножа до лицето на негъра. — Питам за истинското ти име. Името, с което те знаеха в армията.