Винс Флин
В случай на опасност (36)

36.

Международно летище „Дълес“

Самолетът „Гълфстрийм G-500“ се спусна през облаците на две хиляди метра; хидравличният механизъм за приземяване се завъртя в долна позиция и се заключи с леко изщракване, което събуди Рап от необичайно дълбок сън. Той завъртя главата си надясно и вдигна щората на илюминатора. Хиляди светлини го приветстваха. От всички летища на света това вероятно му беше най-добре познато. Бе строено преди раждането му. Бяха го наместили тук, на границата между окръзите Феърфакс и Лаудън. По онова време наоколо нямало нищо друго освен ниви и конеферми. Сега имаше шосета, паркинги, търговски комплекси, магазини, хотели, жилищни кварталчета. Типичен градски пейзаж.

Рап погледна колите, преминаващи по Съли Роуд покрай старата плантация, и както много пъти досега, изпита лека завист. Запита се какво би било, ако можеше да се смени с тези хора. Да живее, без да подозира за нещата, които сега знаеше. Какво би било да се събудиш, да целунеш съпругата си и децата си и просто да отидеш на работа в някой офис, както правеха толкова много от приятелите му, с които бяха израснали заедно? Никога не размишляваше над този въпрос повече от няколко секунди и никога не се самосъжаляваше. Истината бе, че обичаше работата си. Много години му бяха нужни, за да достигне до това прозрение, и много трудности бе преживял, но в крайна сметка го осъзна.

Странно, но убийството на съпругата му и още нероденото му дете бе това, което го накара да го признае. Не веднага, разбира се. Бяха заложили бомба в къщата му в Чесапийк Бей. Рап за пореден път излъга смъртта, но цената беше животът на жената, която обичаше, и детето, което така копнееше да прегърне и да отгледа. Той се замисли за онзи блажен кратък период, който бяха изживели заедно, след като тя му съобщи, че е бременна. Беше само седмица, но той още чувстваше емоциите, сякаш се случваше сега.

Прекрасната Ана със смарагдовозелени очи излъчваше сияние, което я правеше да изглежда като излязла от приказка. Рап не си беше представял, че може да бъде по-красива, но бременността някак я бе разхубавила. Безупречната й кожа блестеше, а очите й искряха по-жизнерадостно от обикновено. Вълнуваше се от мисълта, че ще даде на съпруга си нещо, което той толкова много желае. Този безценен подарък, детето, щеше да е решаващият аргумент, който да го накара да се откаже от опасната си професия. Веднъж, докато се любеха, му беше казала, че вече е сторил достатъчно за страната си. Имаше белези от ножове, куршуми, изтезания, време беше да се оттегли. Да отстъпи мястото си на друг.

Въпреки либералните й възгледи Ана не беше като кон с капаци. Много добре знаеше какво представляват онези фанатици и нито за миг не си правеше илюзията, че в същността си работата на съпруга й е нещо друго освен безмилостно преследване и убиване на такива негодници, преди да са успели да събудят още по-голяма омраза и да избият още невинни хора. Никога не го беше признавала открито, но тя се гордееше с него. Брат й му беше доверил след смъртта й, че Ана смятала съпруга си за най-благородния човек, когото е познавала.

След като неочаквано му я отнеха, първата му реакция беше предвидима. Той взе скръбта, гнева и отчаянието, запрати ги на дъното на душата си и използва енергията им, за да събере сили да осъществи отмъщението си. Двама от виновниците остави живи. Причините бяха сложни, но Рап беше сигурен, че Ана би пожелала така. След като получи възмездието и се изправи очи в очи с действителността, целият му свят сякаш се срина. Моралният му компас, чувството му за добро и зло се дестабилизираха и той се озова без ориентир насред море от чувство за вина и самообвинения.

След като цял живот бе толкова сигурен в себе си и действията си, логичният изход беше само един. Той просто изчезна. Шест месеца никой не знаеше къде е. Нито брат му, нито дори началниците му в Ленгли. Върна се друг човек. Наранен, но не сломен, той бе осъзнал грешките си. Беше разбрал слабостите си и как се отразяват на работата му. Знаеше, че до края на дните си ще се обвинява, че се е самозалъгвал, че може да води нормален живот, и ще носи вината за смъртта на жена си. Всяка сутрин я молеше да му прости, всяка вечер й се извиняваше, че я е въвлякъл в своя отвратителен свят. Понякога се замисляше, че тя доброволно прие съдбата си. Надарена с невероятно силна воля, никой не можеше да я убеди да направи нещо, което тя не иска. Беше останала с него, защото го обичаше, и в крайна сметка това бе единственото, което му даваше утеха, правеше го щастлив и дори понякога извикваше усмивка на лицето му. Тя вярваше в него и го обичаше.

Близо две години му бяха нужни да достигне до това състояние и тогава като с магия раната започна да заздравява. Не съвсем, разбира се. Все още имаше белег, прорязващ дълбоко душата му, но сега поне не се давеше в морето от вина, гняв и самосъжаление. Никога нямаше да оздравее напълно, но поне си беше възвърнал самоувереността. Чувството му за цел се бе възстановило и той се чувстваше много по-мъдър, отколкото преди нещастието.

Имаше и още нещо. Животът на човек, който вече второ десетилетие работи тайно, действа сам, месеци наред пребивава в чужди страни, бе тежък. Живот на човек, който се налага да заблуждава всички около себе си, дори най-близките си. Рап носеше огромно чувство за отговорност. За първото беше споделил само пред Кенеди. Заради работата и необходимостта да действа сам Рап бе обучен да спасява само себе си. Сега обаче виждаше хора като Майк Неш и семейството му и разбираше колко много са застрашени. Изведнъж изпита нуждата да закриля тези хора.

В избледняващата светлина от атаките, които за кратко бяха събудили Америка за опасността от ислямския фундаментализъм, политиците се бяха върнали към старите си навици. Бяха се обърнали срещу хората, които сами бяха извикали да спасяват страната. Рап не спираше да се изненадва, че това бяха същите политици, които веднага след единайсети септември многократно бяха питали ЦРУ дали използва достатъчно ефикасни методи за разпит. Сега отричаха да са говорили такива неща. Бяха преминали в нападение. Бяха надушили възможността и рано или късно щяха да започнат да съсипват живота на хората, за които Рап се чувстваше отговорен. Всеотдайни мъже и жени, които се бяха жертвали за страната си, когато тя имаше най-голяма нужда от тях. Сега неблагодарни сенатори и конгресмени обикаляха като акули, търсейки възможност да тласнат политическата си кариера към още по-големи висоти.

Самолетът се спусна и гладко кацна на пистата. Ридли се събуди и след като се протегна, извади телефона си и започна да проверява текстовите съобщения. Рап продължи да гледа през илюминатора, докато минаваха покрай големия терминал към района за частни самолети, където ЦРУ имаше собствен хангар. Когато спряха успоредно на сградата, той забеляза две полицейски патрулки и още шест държавни коли. Началството в Ленгли не обичаше голямата показност и това не беше нормално посрещане на двама шпиони, завръщащи се от Афганистан. Ридли беше твърде зает със съобщенията и той реши да не го смущава.

Когато самолетът спря окончателно, Рап взе сака си, благодари на екипажа и излезе. Долу имаше девет мъже и една жена. Отдалече си личеше, че са от ФБР. Всичките приличаха на хора, които се приемат твърде насериозно, придават си твърде голяма важност.

Един от агентите се приближи с някакъв лист в ръката и попита:

— Вие ли сте Мич Рап?

Рап се поколеба дали да не реагира по-агресивно, но се отказа.

— Да, аз съм.

— Имам заповед да ви арестувам. Моля, оставете чантата и вдигнете ръцете на тила си.

Мич го изгледа смаяно:

— Слушайте. Защо просто не ми покажете с коя кола искате да ме закарате? Ще дойда с вас… ще хвърля сака в багажника и ще се кача.

Агентът премести дясната си ръка към кобура.

— Няма да повтарям. Оставете чантата…

В този момент Ридли се показа от самолета и изкрещя:

— Какво, по дяволите, става тук?

Агентът го погледна, после — Рап, сетне — пак Ридли.

— Господине, имам заповед да арестувам този човек. Не се намесвайте.

Ридли изтича надолу по стълбите, мина покрай Рап и спря на около метър от агента.

— От ФБР ли сте? — изрева.

Агентът беше с половин глава по-висок от него. Погледна го отвисоко и предупреди:

— Не ме принуждавайте да използвам сила.

— Не ме принуждавай да те изритам от собствеността ми, новобранец. Аз съм заместник-директор на Службата за тайно разузнаване в Ленгли ти се намираш на моя територия. Затова, преди да арестуваш хората ми, искам обяснение какво, по дяволите, става.

Агентът направи крачка назад и отговори:

— Просто си върша работата. — Посочи Рап: — Имам заповед да арестувам този човек. Не са ми казали защо, просто ми наредиха да го направя.

— Кой от Министерството на правосъдието?

— Уейд Клайн.

— Това сигурно е виц. Дай да видя заповедта. — Ридли протегна ръката си и след като агентът се подвоуми, заплаши: — Или искаш да се обадя на директор Пауъл?

Агентът не хареса накъде отиват нещата и му подаде заповедта.

Ридли я разгъна, прочете я набързо и му я върна.

— Знаеш ли кой е този? — попита и посочи с палец Рап.

Агентът поклати глава.

Ридли се приближи и понижи глас, та само агентът да го чуе:

— Този човек е герой на Америка, а това… — дръпна заповедта от ръцете му и я размаха — … това е една празна хартийка. Затова слушай, агент — не знам кой си. Не мога да ти попреча да го арестуваш, но ако го накараш да пълзи по асфалта като някой обикновен престъпник, гарантирам ти, че ще съсипя кариерата ти. Ще използвам всичките си връзки в Бюрото, за да се уверя, че ще прекараш близките три години в Йемен, претърсвайки корабни контейнери. Как предпочиташ?

Агентът се замисли за момент, после попита:

— От вашите хора ли е?

— Не е от моите хора. Единствените двама души, пред които се отчита, са директорът на ЦРУ и президентът и дори те невинаги имат власт да го контролират.