Винс Флин
В случай на опасност (20)

20.

Военновъздушна база „Баграм“ Афганистан

Рап лежеше на койката и гледаше тавана. Бяха взели униформата и му бяха дали оранжев затворнически гащеризон като онези, които носеха затворниците. Приемаше положението си доста спокойно. Беше попадал в много по-лоши ситуации. Нямаше да помогне, ако започнеше да говори глупости и да настоява да се отнасят към него с повече достойнство. Дори намираше известна ирония в това, че са го затворили в същата сграда, където бяха Хагани и Ал-Хак. Той предполагаше, че това е единственото място, където могат да го държат изолиран, докато Вашингтон реши как да реагира. Главният затвор беше пълен със стотици войници и терористи. И дума не можеше да става да сложат Рап при тази пасмина, но малоумният капитан все пак бе предложил да го направят. За щастие генерал Гарисън изглежда притежаваше здрав разум и не се съгласи.

Тази афера щеше да достигне до най-висшите ешелони във Вашингтон и съюзниците му на Капитолия щяха да се възмутят, че са се отнесли към него като към обикновен терорист. Беше прекарал в карцера вече два дни и няколко часа. Знаеше, защото му бяха оставили часовника. Бяха му заповядали да го даде, но той отказа. След кратко съвещание четиримата надзиратели, които го подготвяха, решиха, че не си струва да се разправят. Знаеха как се беше държал към плюещия терорист и към капитан Лиланд и понеже не харесваха никого от двамата, бяха решили да не го притискат прекалено много. Бяха му донесли храна шест пъти и сега чакаше да получи за седми. Храната не беше нещо особено, но не беше и лоша. Със сигурност бе много по-добра от онова, с което се хранеха ония в планината.

Засега единственото, което го озадачаваше, бе защо още никой не се е появил да го измъкне. Предполагаше, че е заради часовата разлика и защото бяха почивни дни. Каквато и да беше причината, Рап знаеше, че скоро ще дойдат. Щяха да го закарат във Вашингтон и тогава щеше да започне истинското представление. Изолацията му бе дала достатъчно време да обмисли положението. Представи си как ще реагира всеки от хората, които познаваше, и реши, че най-добрата тактика е да атакува направо проблема. Време беше. Твърде дълго отбягваха тази битка. Абсурдно бе да изгубиш толкова време, енергия и пари, за да се криеш от собственото си правителство.

Рап чу изщракване на ключалката и седна, като очакваше да му донесат храна. Когато вратата се отвори, той видя познатото лице на Роб Ридли. Заместник-началникът на Националната служба за тайно разузнаване го погледна с ирония и загриженост.

— Този път вече го направи, приятелю.

— Не можа ли да се забавиш още? — реагира Рап.

Ридли вдигна снабдения си с видеокамера телефон и каза:

— Не мърдай. Трябва да запечатам този момент за личния ми архив.

Мич му показа среден пръст.

— Радвам се, че ти се струва забавно.

Ридли вкара стол в малката килия и затвори вратата.

— Не всеки ден виждам идола си с оранжев гащеризон.

Рап само се усмихна и поклати глава. Радваше се, че вижда колегата си, но не смяташе да му го каже.

— Сериозно, къде, по дяволите, беше?

Заместник-началникът седна и въздъхна тежко:

— Положението е сложно, Мич.

Мич прие това, че приятелят му затвори вратата, за лош знак.

— Някой негодник иска да ме държи тука, за да ми даде урок, така ли?

— Може да се каже. Ето, донесох ти нещо.

Той му подаде хартиен плик.

Рап го взе и погледна вътре. Извади износена кожена бейзболна ръкавица, топка и „Моята борба“ на Хитлер.

Ридли беше известен като един от най-големите зевзеци в управлението и това му бе спечелило много приятели. Той се усмихна по типичния си дяволит начин и обясни:

— Искам да ти помогна срещу скуката. Нали се сещаш, „Голямото бягство“ със Стив Маккуин. Седиш си тук на топло… упражняваш се да ловиш топки… четеш автобиографията на Хитлер. Реших, че ще ти помогне да се настроиш, защото изглежда, че доста ще поседиш тук.

— Голям шегаджия — засмя се Рап, сложи си ръкавицата и започна да подхвърля топката. — Филмът, между другото, си го бива.

— Един от най-добрите.

Ридли показа телефона си на Рап, за да се види, и му намигна.

„Чудесно“ — помисли си Мич. Той имаше същия телефон. Излъчваше смущаващи сигнали на разстояние три метра, с което щеше да блокира подслушвателните устройства в килията. Помещенията бяха екипирани за подслушване и записване на всичко. Като американски гражданин нещата, които кажеше, не можеха да се използват в съда, но това бе твърде слабо утешение, имайки предвид какво смятаха да обсъждат.

— Сериозно, защо се забави толкова? — отново попита Рап.

— Появиха се усложнения.

— Например?

— Например, че си ударил американски офицер и почти си му счупил китката.

— Сигурно се шегуваш.

— Толкова ли не можа да се сдържиш?

— Не съм го удрял.

— Нима? Как тогава си е насинил окото?

— Падна.

— Да, бе.

— Наистина… опита се да извади пистолет.

— И?

Рап спря да подхвърля топката. Застана абсолютно неподвижно.

— Не говориш сериозно, нали?

— Съвсем сериозно говоря. Успяхме да замажем някои неща, но това, че си ударил офицер, вдигна доста шум.

— Не съм го удрял. Опита се да извади пистолет. — Той сви рамене. — Приех го за неправомерно използване на оръжие.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Не беше единствената причина, но страшно мразя да ми вадят оръжие. Особено ако го прави някой скапан сополанко като оня.

— Логично. И аз това им разправям, но капитанът яко се е разсмърдял. Имаше ли и друга причина да го направиш? Между нас.

— Разбира се… канеше се да прати войниците да арестуват другите. Трябваше да спечеля още време да се измъкнат, а и не съм го удрял. Той се канеше да насочи пистолета си към мен, аз го хванах, отнех му го и в това време той падна и си удари главата в един стол.

— Имах възможност да разговарям с командира на базата.

— Генерал Гарисън.

— Да… той ми разказа горе-долу каквото ти казваш, но този капитан е…

Ридли замълча и завъртя очите си.

— Шибано педерастче, това е той. Трябваше да му счупя зъбите.

— Това поведение няма да ни помогне — измърмори Ридли. Наведе се и опря дланите на коленете си. — Мисля, че ако му се извиниш искрено, може да се откаже.

— Абсурд!

— Бъди разумен.

— Готов съм да приема последствията. Казах ти го и преди да дойда. Време е да решим този проблем.

— Добре. Айрини също е на това мнение, но с удрянето на офицер няма да спечелим хората, които искаме да те подкрепят.

— Аха… срещна ли се вече с него?

— Да.

— И?

— Признавам, че може да изнерви някои хора.

Рап се намръщи:

— Той е задник, с главно З.

— Освен това има голяма синина на окото и ръката му е превързана. Ако се появи пред комисиите с парадната си униформа, ще спечели съчувствието именно на хората, на които разчитаме за подкрепа.

Мич подхвърли топката още няколко пъти, след това попита:

— Добре, какво искаш от мен?

— Знаеш какво искам.

— Скапана работа.

— Не е толкова трудно. Само му стисни ръката и му кажи, че съжаляваш. Обяснихме му, че имаш големи заслуги и дори му подшушнахме, че самият президент ти е длъжник. Че вероятно ще се отнесе благосклонно към човек, който има желание да му помогне в такава деликатна ситуация.

— Кои сте „вие“?

— Стивън Ромър, специален съветник на министъра на отбраната.

Рап се замисли за шансовете си и изруга.

— Ако този негодник се направи на отворен…

— Ще се погрижа да внимава. Важното е да те измъкнем оттук, за да действаме нататък. Ще има разследване, разпити и Бог знае още какво. Ако пък не искаш да се извиниш… можеш да седиш тук още около месец, докато пасмина адвокати решават съдбата ти.

— По дяволите, не искам това.

— Тогава се извини.

— Добре.

— Постарай се да прозвучиш искрено, Мич. Трябваш ни във Вашингтон.

— Нали се съгласих — изръмжа той.

Приятелят му бръкна в чантата, която беше оставил до стола, и извади камуфлажен авиаторски костюм.

— Колкото и да ми харесваш с този затворнически гащеризон, мисля, че не е подходящо облекло за случая.

— Нали каза да се готвя за дълъг престой.

— Това беше, преди да се съгласиш да слушаш. Хайде, обличай се бързо. Ще се извиниш и скачаме на самолета.