Винс Флин
В случай на опасност (11)

11.

Три джипа се приближиха до „Хилтън“ и бавно спряха. Генерал Гарисън погледна през дебелото бронирано стъкло на колата си към двата джипа, които вече бяха там. Измърмори нещо под носа си, после предпазливо слезе и тръгна да заобикаля двете спрели превозни средства. Това бе едва петото му посещение в ареста през деветте месеца, откакто командваше базата. Беше убеден, че от това място не може да излезе нищо добро. Залавянето на двамата високопоставени терористи и последвалото посещение на тримата сенатори го доказваха.

Той не беше прекарал четири години в едно от най-елитните военни училища в света, за да стане директор на затвор. Освен като отличен шахматист колегите му го ценяха като гениален тактик. Точно затова беше тук — да изпраща и приема самолети и пратки, да ръководи летателни и наземни екипи, да командва военновъздушна база. Не да управлява затвор. Пленени вражески войници, терористи, шпиони… за Гарисън те бяха работа на сухопътните войски, а още по-добре — на ЦРУ. Най-добре да ги бяха изпратили някъде далеч в планините. Изобщо да не ги вижда. Изобщо да не мисли за тях.

Вече нямаше как. Сенаторите бяха променили всичко. Бяха направили официални изявления, бяха отправили скрити заплахи. Генералът бе оставил този долен подлизурко Лиланд да се занимава с тях. В базата му всичко беше вървяло по мед и масло, точно както той обичаше, но изведнъж това стечение на обстоятелствата страшно усложни живота му. Не съществуваше висш военен, на когото да му хареса, когато дори един — пък какво остава за трима? — гонещ кариера политик започне да се меси в командването му. В крайна сметка те не се интересуваха какво функционира добре. Търсеха само проблемите, търсеха скандал. Сега, колкото и да не му харесваше, кариерата му зависеше от човечното отношение към двама души — а точно тези двамата не будеха особено съчувствие у младите бойци, които ги охраняваха.

Гарисън огледа двата джипа, с които според слуховете бяха дошли служители от Отдела за специално разузнаване на ВВС. Не бяха много нещата в базата, които биха разтревожили генерала, но присъствието на хора от специалното разузнаване беше едно от тях. Откъдето и да го погледнеше, нищо хубаво не можеше да излезе от това неочаквано среднощно посещение. За капак тия типове бяха отишли направо в сградата, откъдето само чакаше да изскочи някой проблем.

Лиланд постави ръката си върху капака на един от джиповете и обяви:

— Още е топъл.

Генералът погледна вратата.

— Мисля, че са вътре от около час, господин генерал.

За момент Гарисън се замисли, че ако просто се върне в леглото, на сутринта посетителите щяха да са си тръгнали, а той можеше да се престори, че нищо не знае. Можеше дори да се обади в Пентагона да поразпита какво правят момчетата от специалното в неговата база. Колкото и да му се искаше обаче, рискът бе твърде голям. Не можеше да пренебрегва сенаторите. Онази жена, Барбара Лонсдейл, беше истински цербер. Хрумна му, че може би специалното разузнаване е дошло точно заради нея.

Той бавно се обърна към Лиланд:

— Мислиш ли, че приятелката ти сенатор Лонсдейл може да е изпратила тези момчета да ни проверят?

Лиланд погледна към пистата зад тях и отговори:

— Съмнявам се, господин генерал. Като председател на правосъдната комисия по-скоро би изпратила ФБР.

— Да… но тя участва и в Комисията по въоръжените сили.

Гарисън погледна големия хангар от дясната си страна. Единственото нещо в сградата бяха двамата проклети затворници. „Може би са дошли да ги преместят другаде“ — помисли си. Все пак специалното разузнаване беше част от системата за сигурност на ВВС.

— Може би се готвят да преместят затворниците — с надежда в гласа предположи подчиненият му.

— Ако е така, едва ли щяха да пропуснат да уведомят командира на базата.

Тази мисъл подразни Гарисън. Той приемаше много сериозно командирските си задължения. Това беше неговата база и той отговаряше за всичко, което се случваше на нейна територия. Посочи вратата на сградата и каза:

— Да влизаме. Само така ще разберем какво става.

Генералът, Лиланд и осем служители от охраната на базата влязоха във външния корпус на сградата през тясната метална врата. Минаха през огромния хангар до по-малката постройка по средата му — „Хилтън“. Лиланд отвори вратата с магнитната си карта и групичката влезе в малко фоайе. След като не видя никого там, Гарисън подмина две врати и влезе в по-голямо помещение, където имаше контролен пулт, няколко маси и двама души, които той не забеляза, защото погледът му моментално се закова върху двата плоски монитора насреща. Затворниците не спяха в килиите си.

Гарисън видя Мохамад ал-Хак седнал сам в една стая. Изглеждаше спокоен и горе-долу в състоянието, в което го беше видял последния път. В друга стая обаче мъж с униформа на военен летец разпитваше Абу Хагани, който изглеждаше ужасно. Генералът пристъпи по-близо до мониторите и сърцето му се сви. Видя кръв по лицето на затворника и осъзна, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Някой от подчинените му беше пребил затворника. Вероятно някой осемнайсетгодишен хлапак. Някой нещастник, който е попаднал във ВВС само защото напоследък критериите за подбор бяха доста занижени. Това, разбира се, нямаше значение. Хората от специалното разузнаване вече разследваха и рано или късно щяха да вдигнат мерника на командващия офицер.

Гарисън беше леко шокиран. Всичко, което бе жертвал, дългите години тежък труд, всичко отиваше на боклука. Замисли се за идиотката, която командваше „Абу Гариб“. Тя се беше провалила по най-безобразния начин. Той мислеше, че не е честно. Не беше искал това. Ясно бе казал на началниците си, че ЦРУ ще отговаря за арестантите, не той. „Не е работа на военновъздушните сили да пазят тези зверове“ — мислеше си. Неговите задължения бяха да се грижи доставките да пристигат безопасно и редовно, да снабдява войниците и да евакуира ранените.

Спомни си сенаторите и сърцето му отново се сви. Оная чума щеше да го завлече пред комисията и да го унижи пред цялата неблагодарна нация. Дългогодишният му труд, саможертвата му щяха да отидат на вятъра заради някой недорасъл редник, който не се е научил да сдържа нервите си.

На екрана мъжът от специалното разузнаване, който разговаряше с окървавения Хагани, изведнъж вдигна ръка и го стисна за гърлото. Гарисън още се мъчеше да осъзнае какво става, когато Лиланд пристъпи напред.

— Господин генерал, този човек ми е познат… Мисля, че съм го виждал някъде… при първата ми мисия.

Гарисън не се интересуваше толкова кой е този човек, колкото защо стиска за гърлото вързания затворник. Нищо от онова, което виждаше, нямаше разумно обяснение.

Лиланд се вгледа внимателно в екрана, изчака мъжът с униформа на разузнавач да покаже повече от себе си. Изведнъж той се обърна с лице към камерата. Лиланд най-после видя каквото искаше. Присви очи, после ги отвори широко. Едва сдържаше вълнението си.

— Сър, този не е от специалното разузнаване!

Гарисън погледна адютанта си, сякаш му говореше на непознат език.

— Сър, този човек е от ЦРУ. Срещал съм го преди години, когато бях на първата си мисия. Той е специалист по разпитите.

— ЦРУ — скептично повтори генералът. Обърна се към екрана. Погледна кръвта, замисли се за душенето и изведнъж всичко му се изясни. — Сигурен ли си?

— Абсолютно, господин генерал.

Той се замисли за възможните последствия. Агенти на ЦРУ, облечени като военни, бият затворници. Какво щяха да направят? Просто една бъркотия, с която трябваше да се оправя на другата сутрин? Да се опитва да обясни на затворниците защо някой е дошъл да ги пребие? Гневът на Гарисън растеше с всяка секунди. Той лично нямаше нищо против ЦРУ, но това беше абсурдно.

— Сър, искате ли да го арестувам?

Гарисън се замисли какъв шум щеше да се вдигне, ако случаят се разчуе. И от това нямаше да излезе нищо хубаво. Той кимна неохотно и заповяда на Лиланд да арестува агента.