Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (12)

Дванадесета глава

Както всички жени в Америка, Камил и Диърли прекараха по-голямата част от следващия ден в приготовления за празничната трапеза. Камил вършеше чирашката работа: режеше плодове, трошеше орехи, миеше зеленчуците за салатата и отмерваше необходимите количества от продуктите, а Диърли ги смесваше с удивителна сръчност, приготвяйки от тях най-апетитните и ароматни ястия, които Камил бе вкусвала.

— Ако не искаш, няма да ти се бъркам, но дори майка ми казва, че правя доста хубав сладкиш с орехи — каза Камил и закачливо погледна готвачката.

— Заповядай, случайно знам, че това е любимият сладкиш на Зак. — Тя я погледна насърчително.

— Е, надявам се на всички да ви хареса — разсеяно отговори Камил.

По-късно следобед, докато уморено се изкачваше по стълбите, тя чу зад себе си гласа на Зак:

— Камил!

Обърна се изненадано, защото през последната седмица не бяха разменили нито дума. Той я настигна по стълбите. Когато посегна към лицето й, тя потрепери и бързо се отдръпна. Чертите на лицето му станаха по-строги.

— Само щях да изтрия от скулите ти петънце от брашното — каза той съвсем тихо. — Всъщност така изглеждаш по-чаровна. — Няколко мига се взира в нея замислено, преди да продължи: — Знам, че с Диърли сте работили цял ден в кухнята и тя е уморена. Татко предложи двамата да вечеряме навън и да я оставим да си почине тази вечер. Ще му приготвя нещо, преди да излезем. Съгласна ли си? Още не съм те водил в Стария град. Предлагам да отидем там и да хапнем пържена морска котка.

Дори не бе забелязал, че и тя е уморена. Решението да я заведе на ресторант не бе негово. Рейбърн беше предложил. В първия миг бе готова да възрази и понечи да каже: „Не, благодаря“, но той така я гледаше с неустоимите си лазурни очи, че не можа да изрече тези думи.

Скоро щеше да си тръгне, а това бе една от малкото възможности да прекара насаме със Зак. Бързо промени решението си.

— Да, идеята не е лоша — каза тя спокойно, въпреки че сърцето й биеше лудо. Не искаше да се издаде как се е развълнувала при мисълта за една вечер насаме с него.

— Няма нужда да се обличаме официално. Там, където отиваме, може да се влезе и с джинси.

Тя погледна през прозореца, навън все още валеше силно.

— Добре. Кога тръгваме?

— Колко време ти е нужно, за да се подготвиш?

Беше доста объркана и не можа да отговори веднага. Той забеляза смущението й и докосна ръката й. Пръстите му сякаш опариха кожата й, тя цялата изтръпна.

— Нека да бъде по-рано, например в седем. Става ли?

Явно си бе уредил късна среща с Ерика.

— Добре — съгласи се тя без настроение, сърдито издърпа ръката си и продължи нагоре.

 

 

Кварталът на Наткес, който бе разположен в подножието на хълма, имаше богата история. Някога това селище, изградено в сянката на скалите, надвесени над река Мисисипи, бе имало пет големи улици. Бяха построени много кръчми, свърталища на комарджии, и заведения с още по-съмнителна репутация. Като възмездие за нечестивите деяния на обитателите на този невзрачен квартал, Бог беше направил така, че реката бе погълнала брега и от града бе останала само една улица с няколко запазени сгради. Повечето от тези старинни постройки бяха превърнати в модни бутици, локали и антикварни магазини. Този район представляваше голяма атракция за туристите.

Зак й разказа всичко това, докато се спускаха с неговия линкълн по Силвър Стрийт, която водеше към старата част на града. Камил започна да се притеснява как щяха да се изкачат по този път на връщане. Вече бе станал опасно хлъзгав от проливния дъжд и калта, която се стичаше от склона.

— Веднъж дори снимаха тук филм за Атланта по време на Гражданската война. Наредиха купища стари гуми зад някои от порутените сгради и ги запалиха, за да пресъздадат опожаряването на града от генерал Шърман. Бяха посипали пръст по паважа, за да изглежда автентично, и докараха около четиридесет файтона. Беше интересно и имаше голям ефект. Филмовите компании често използват тукашните сгради от предвоенния период като модел за декорите си, но за първи път видях да снимат в самото подножие на хълма.

Той влезе с колата в едно от малкото свободни места за паркиране до тротоара пред сградите, чиито входове бяха точно срещу реката.

— Ако не валеше, щяхме да оставим колата горе и да повървим пеш. Тук наистина паркирането е голям проблем — недоволно каза Зак, преди да слезе от колата и да разтвори чадъра си над Камил.

Прескочиха няколко локви по неравния тротоар, докато стигнаха до входа на ресторанта. „Кок ъв дъ Уок“ бе точно такъв, какъвто го описваха. Вкусната пържена риба, многобройните специалитети, които се предлагаха, и уютната обстановка накараха Камил да се отпусне и да изпита радост от вечерта. Зак също бе спокоен и гореше от желание да разговаря, да споделя. Поговориха за плантацията и най-вече за конефермата. Зак силно се развълнува, когато стана дума за новото му начинание, и Камил за миг забрави, че нямаше да е тук, за да види успеха му.

Очите й се насълзиха, когато погледна към съпруга си над пламъка на свещта. Гласът й затрепери. Тя се обърна встрани, за да скрие от него вълнението си.

— Сигурна съм, че ще успееш, Зак — промълви тя.

— Да успея? — Гласът му бе тих, но в тона му се долавяше известно огорчение. — Да, мисля, че бързата печалба е едно от измеренията на успеха, но в това, което е най-важно за мен в живота, напълно се провалих.

Камил се осмели да вдигне поглед към него, но той не я гледаше. Взираше се в стената зад нея. Думите му дълбоко я нараниха. Не, той не притежаваше всичко, от което се нуждаеше. Не живееше с жената, която истински обичаше. Против волята си бе свързан с друга, която едва понасяше. Сигурно се бунтуваше срещу присъствието й в неговия живот. Камил копнееше да хване силната му ръка, която бе отпусната на масата, да я притисне до бузата си и да го успокои, че повече няма да бъде натрапница. Бе решила да замине веднага след Деня на благодарността. След като изпълнеше обещанието си към Рейбърн, веднага щеше да си тръгне тихо и кротко, така както се бе появила преди две години в Сноу Бърд. Този път при раздялата си с нея той щеше да изпита само облекчение и нямаше да се чувства огорчен, както някога. Мъжкото му самочувствие нямаше да пострада, а и Ерика щеше да го приеме с отворени обятия и да го утеши.

— Свърши ли? — попита Зак и въпросът му я изтръгна от мислите й.

— Да — колебливо отвърна тя.

Зак плати сметката и подържа якето й, докато се облече. Усети как силните му ръце се спряха за момент на раменете й. Колко силно бе желанието й да се отпусне в тях! Само още една прегръдка би оставила у нея спомен, който щеше да я крепи през целия й самотен живот, и нямаше да чувства толкова силна болка заради предстоящата раздяла. А дали след това нямаше да й бъде още по-трудно да го напусне?

Когато излязоха от уютния ресторант, още валеше силно. Зак отвори чадъра, вдигна го над главите им и тръгнаха обратно към колата. Реката почти не се виждаше през плътната завеса от дъждовни капки, въпреки че бе съвсем близо. Дъждът скриваше очертанията на околните къщи, нощта изглеждаше непрогледна, зловеща. Минаха покрай една кръчма и когато Камил погледна през огромните прозорци, забеляза, че вътре почти няма хора. Само десетина души стояха пред игралните автомати и масите за табла или отпиваха от чашите си край бара. През старите тухлени стени слабо се чуваха мелодиите, които долитаха от джубокса, и Камил разпозна популярна балада. Няколко години по-късно все още потръпваше, когато чуеше тази песен, заради спомена за това, което се случи след секунди.

Отначало вниманието й бе привлечено от някакъв странен шум. Беше смесица от скърцане и свистене, която дразнеше слуха и приличаше на зловеща какофония. Изведнъж със Зак едновременно се спряха на тротоара и се заслушаха в този загадъчен тътен.

Когато погледна през прозореца на кръчмата, тя замръзна. Гледаше като хипнотизирана как задната стена на сградата сякаш се придвижи с няколко сантиметра напред и започна да се рони. Електронният часовник с движеща се реклама на бира политна от стената и се разби на пода. Плакатите с кадри от стари филми, окачени в декоративни рамки, се залюляха на пироните, преди да паднат на земята и да бъдат затрупани от падащите тухли и мазилка.

Какво беше това? Какво ставаше? Торнадо? Не, нямаше вятър. Земетресение? Не, земята не се клатеше, въпреки че Камил бе сигурна, че страховитият грохот, който се чуваше, напомня точно за това.

Малкото хора в бара прекратиха непринудените си разговори, престанаха да отпиват от питиетата си и също като нея приковаха уплашени погледи в стената. Всички изпаднаха в паника. Побягнаха вкупом към вратата и дори най-силните мъже нададоха викове.

— Господи! Това е кално свлачище! — изкрещя Зак в ухото й и започна да я дърпа за лакътя, за да я изтръгне от вцепенението й. Побягна заедно с него и след като изминаха няколко крачки, цялата предна стена на сградата рухна върху тротоара пред очите им.

Парчета от мебели, тухли и стъкла се струпаха на земята под напора на просмукващата се кал. Останалите стени на сградата също започнаха да се тресат под тежестта на калта, която продължаваше да се свлича от склоновете. Хората, останали вътре в бара, се мъчеха да се измъкнат през изпочупените прозорци, за да избягат от потоците кал, които само след няколко мига щяха да ги задушат.

Когато видя как и последната носеща греда на сградата рухна, изведнъж я обзе уплаха. Зак! Със сила, придобита от внезапно връхлетелия я ужас, тя издърпа ръката си от неговата и го блъсна встрани от тротоара. Неочакваното й движение и удивителната сила на удара го накараха да загуби равновесие. Той се подхлъзна, политна към пропуканите плочки, хлъзна се на тротоара и се претърколи по улицата, където беше сравнително по-безопасно. Чадърът, който държеше в ръка, се счупи при падането. Лежейки в калта на улицата, Зак вдигна глава и премигна замаяно. Косите му бяха сплъстени от дъжда, дрехите му бяха опръскани с кал.

— Обичам те! — извика Камил сред целия хаос.

Той отвори очи, но в миг в тях се изписа ужас. Тя чу как изкрещя името й и изведнъж почувства невероятно силна болка в тила. Опита се да разсее мрака, който завладя съзнанието й, но почувства как краката й се подкосиха и тротоарът сякаш се надигна към очите й. „Ще умра“, помисли си тя спокойно. Последната мисъл в съзнанието й бе благодарствена молитва за това, че Зак бе невредим.

 

 

Тя чуваше дъжда. До слуха й долитаха приглушени гласове. Усещаше остър мирис на дезинфекциращи вещества. Почувства, че дрехите й са влажни и лепнеха.

Опита се да отвори очи, но лъчът светлина, който проникна между клепачите й, се вряза в съзнанието й като нажежено желязо и тя веднага затвори очи.

Някой повдигна ръката й.

— И приятелите си ли не можеш да познаеш? Само ще ти измеря кръвното, Камил.

— Доктор… — Гласът й бе пресипнал. — Доктор Даниълс, вие ли сте?

— Че кой друг? Нима някой друг откачалник би излязъл в нощ като тази?

— Къде е… Зак? Какво стана?

— Задавай въпросите си един по един, ако обичаш.

Беше благодарна за това, че силните му ръце докосваха раменете й и й вдъхваха увереност. Както винаги, гласът му звучеше грубовато, но тонът бе искрен и приятелски.

— Намираш се в линейка. Спомняш ли си за свлачището? — Тя кимна и той продължи: — Е, някаква тухла здравата те е халосала по главата, но ще се оправиш. Нямаш мозъчно сътресение.

Тя се усмихна въпреки болката и още веднъж се опита да отвори очи. Този път повдигна мигли по-бавно и пред нея се откри смешното лице на доктора — отначало замъглено и раздвоено, после постепенно се проясни.

— Какво стана със… Зак?

— Няма загинали. — Той я потупа успокоително по рамото. — Няколко души са ранени, но за щастие всички са живи. Там навън е страхотна бъркотия, но от противопожарната служба вече помагат. Казват, че от поройните дъждове склоновете са се размекнали и калта е потекла надолу като лавина.

„Слава богу, че никой не е загинал! Но Зак…“, помисли тревожно тя.

— Сега ще ти сложа една инжекция и като се наспиш, почти няма да си спомняш за ужаса. Веднага ще те хване. Ето я. — Тя усети как иглата прободе ръката й над лакътя. — Мисля, че няма нужда да те вземаме в болницата, но ако утре почувстваш нещо друго, освен неприятното главоболие, обади ми се.

Защо не искаше да й каже нищо за Зак? Може би беше сериозно ранен? Беше го видяла на улицата жив и здрав, сега си спомняше това. Ами ако беше се случило нещо, след като тя бе изпаднала в безсъзнание? А дали не беше загинал? Не, доктор Даниълс каза, че няма загинали. А щеше ли да й съобщи истината, ако със Зак се беше случило нещо? Мъртъв ли беше? Не, не можеше да умре, преди да му каже, че го обича! Зак!

Разсъдъкът й започна да се замъглява, а устата й пресъхна. Инжекцията на доктор Даниълс вече действаше. Очите й се затваряха, чувстваше пулсираща болка в главата си.

— А Зак, къде е Зак? Мъртъв е, знам! — Писъкът й отекна в стените на линейката.

— Не, по дяволите, жив е! И е ужасен досадник! Изпаднал е в истерия — почти като теб. Господи, никак не завиждам на доктора, който ще изражда децата ти. — Той се обърна към един лекар от Бърза помощ, който подаваше кислород на друг пострадал: — Потърси мъжа й, ако обичаш. Няма начин да не го познаеш, той е онзи с облещените очи.

В този миг Зак блъсна лекаря встрани и се втурна в линейката. Изглеждаше доста уплашен. Застана на колене до носилката. Камил му се усмихна едва-едва и се опита да каже нещо, но не успя да предаде с думи мисълта на замъгленото си съзнание. Искаше й се да протегне ръка и да отмести назад мокрите къдрици, които се спускаха над челото му. Но чувстваше ръцете си силно натежали, не можеше да ги помръдне.

Зак я целуна нежно по бузата.

— Ти каза, че ме обичаш. Чух те, Камил! Ти ме обичаш! — Изглеждаше безкрайно изненадан. Зарови лице в дрехите й и силно я притисна към себе си. — За бога, Камил, помислих си, че отново съм те загубил.

Какво искаше да каже? Кога преди я беше губил? Навярно вече бе заспала и сънуваше. Но беше сигурна, че усети неспокойното му дишане. Наистина ли дланите му се плъзнаха по раменете й? Наистина ли галеха лицето й?

Думите му отекваха в съзнанието й: „За бога, Камил, помислих, че отново съм те загубил… За бога, Камил, помислих, че отново…“.

Присъни й се, че пак преживява нощта в Сноу Бърд. Не желаеше този чудесен сън да свърши. Искаше да остане в него заедно със Зак. Никога не би го напуснала отново. „Моля те, Господи, нека този път сънят да продължи. Толкова е прекрасен.“

Събуди се, но сънят наистина продължаваше… На отсрещната стена беше камината. Пред големите прозорци бяха спуснати плътни завеси, в стаята бе тъмно. Със Зак лежаха голи в огромното легло, на една и съща възглавница, притиснали телата си. Бе обхванал ханша й, усещаше как сладкият му дъх докосва тила й.

Това не беше сън! Това не бе стаята в Сноу Бърд! Беше стаята на Зак в Брайдъл Рийт. Нежната й въздишка го събуди, защото Зак се раздвижи…

Наведе се към нея и се опита да разбере по изражението й дали чувства болка.

— Скъпа моя — прошепна той. — Как се чувстваш? — Устните му леко докоснаха нейните с нежна целувка.

Наистина ли беше я нарекъл „скъпа“? Наистина ли така нежно я целуваше? Може би всичко това все пак беше сън. Ако бе така, тя си пожела да продължи вечно. Не искаше да се събуди. Страхуваше се от реалността.

— Чувствам се прекрасно, Зак — плахо каза тя. — С теб съм и двамата сме живи, това е чудесно.

— Камил — задъхано каза той, — толкова те обичам. — Зарови лице в косите й и ги обсипа с пламенни целувки. — Любов моя, моя сладка любима…

Страстно я целуна по устните, тя му отвърна със същата страст.

— Така щеше да бъде на сутринта в Юта. В онази нощ трябваше да ти кажа колко те обичам… Но се страхувах, че няма да ми повярваш. Красиво момиче като теб сигурно е получавало много любовни обяснения. Щеше ли да ми повярваш, ако бях започнал да ти говоря за любовта си?

Тя се усмихна и нежно прокара върховете на пръстите си по гърдите му.

— Вероятно не. Помислих си, че не си способен на силни чувства.

— Да не би това да е деликатен начин да ми кажеш, че съм стар за теб? Сигурно съм ти се сторил старомоден! Все още ли смяташ така? — Дишането му стана неспокойно, когато тя продължи нежно да го докосва.

— Не, разбира се! Това, че си по-възрастен, ме накара да се страхувам от теб. Затова не се осмелих да ти кажа, че бях започнала да се влюбвам. Изплаших се, че ще ми се присмееш. Бях сигурна, че гледаш на мен като на завоевание за една нощ. Не исках да рискувам и затова си тръгнах.

— Твърдиш, че това е била причината да избягаш? О, Камил, колко глупаво сме постъпили и двамата, за да запазим достойнството си. Мислех, че нещо в мен те отблъсква. Колко много ценно време загубихме!

Той отново я целуна така, сякаш искаше наведнъж да изживее всички мигове на наслада, които бе пропуснал. Устните му се плъзнаха по шията й, езикът му проследи нежната й извивка.

— Наистина ли и ти ме обичаш, Камил? — прошепна той.

— Да, Зак — едва успя да изрече тя. — Обичам те още от първия миг, в който те видях.

Пръстите му нежно се плъзнаха по рамото й и това движение я замая.

— Когато се събудих на сутринта и открих, че си си отишла, бях като обезумял. Гордостта не ми позволи да потърся приятелките ти и да ги попитам как бих могъл да те открия. Беше ми казала, че си учила в Ричмънд, но не спомена, че си от Атланта. Обадих се на всички с фамилия Джеймисън в Ричмънд, но никой от тях нямаше дъщеря, сестра или братовчедка Камил. През цялото време съм бил на погрешен път. Когато се върнах у дома, бях непоносим. Никой не смееше да ме закача, за да не си навлече гнева ми. Бях станал ужасно избухлив…

— Искаш да кажеш, че съм била аз? — възкликна тя. — Аз съм била жената, която не си могъл да забравиш? — Тя му обясни, че Диърли й бе разказала как той бил преживял мрачен период заради някаква жена. — Мислех, че тогава си заминал за Юта, за да преодолееш мъката по своята красива загубена любов и си ме използвал, за да си възвърнеш самочувствието.

— Ти си единствената жена, която някога съм обичал, Камил. И наистина си красива.

Той нежно докосваше рамото й, а ръцете му се плъзгаха по бедрата й.

— Ами Ерика?

Трябваше да знае всичко. Не искаше между тях да има никакви тайни.

За миг застина, погледна встрани от нея, а след това прикова поглед в очите й.

— Спях с нея, Камил, от отчаяние, но никога не съм я обичал.

— Но след сватбата ни в ресторанта чух как й каза, че въпреки брака ти с мен, чувствата ти към нея не са се променили.

— Казах й истината. — Той тихо се засмя: — След брака моето отношение към нея е същото. Не ми харесва и никога не ме е привличала. Тя е най-себичната и пресметлива интригантка, която някога съм познавал. След всяка среща с нея се презирах. Отивах, за да забравя копнежа си по теб, но вместо това, чувствах още по-силна болка, защото ми липсваше твоята нежност и невинност.

— А онези нощи, които прекара навън…

— Ревнуваше, нали? — усмихна се той и я целуна по челото. — Всъщност в повечето от онези дълги и студени нощи спях в плевнята на плантацията. Два пъти ходих да ловя риба, а аз мразя риболова. Няколко нощи просто спирах с колата до реката и наблюдавах катерите, докато стане време да се прибирам. Вдигах доста шум и ти сигурно си забелязала колко късно се връщах.

— Дори не съм усетила, че си излизал — каза тя престорено.

— Усетила си и още как! — каза той и впи жадно устни в нейните. Когато и двамата останаха без дъх, Зак се отдръпна и я погледна с обожание. — Камил, обичам те, но трябва да ти призная нещо. — Очите му светнаха дяволито, с блясък, които й бе добре познат. Явно признанието нямаше да бъде сериозно. — Холът ми харесва.

Тя се престори на ядосана:

— О, Зак, ужасен си! — Вдигна очи и го погледна с любов. — С ласкателство се опитваш да ме вкараш в леглото си! И то в Деня на благодарността.

— Е, така ще имам още много неща, за които да бъда благодарен — отвърна весело той.

— Зак, не ставай циничен!

— Освен това — продължи съпругът й, сякаш не бе обърнал внимание на думите й, — струва ми се, че всъщност ти не би имала нищо против. Така е, нали?

Той бавно погали гърдите й и с наслада наблюдаваше как при допира на пръстите му зърната им се втвърдяваха.

Тя зарови пръсти в косите му, приближи лицето му към своето и прошепна:

— Искам да се любим.

— Сигурна ли си, че няма да те заболи главата? — Тонът му бе сериозен, но и двамата се засмяха, когато едновременно осъзнаха, че въпросът е двусмислен.

— Ако ме заболи — отговори тя, — ще взема аспирин. Но по-късно… много по-късно.