Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (5)

Пета глава

На вечерята Камил научи, че Зак е заминал за Кентъки и ще остане там няколко дни. Искал да разгледа една конеферма и да разговаря със специалист по развъждането на коне, чието стопанство бе доста преуспяващо.

— Опитах се да го убедя да не тръгва в това време, но той упорито настояваше — каза Рейбърн. — Понякога е доста твърдоглав. — Възрастният човек й се усмихна. — Сигурно се опасява, че проливните дъждове ще попречат на работата му в плантацията. Впрочем попаднахте ли на нещо интересно на тавана?

Камил се опита да прикрие смущението, което я обзе. Потръпна, щом си спомни за надменното изражение на Зак сутринта, когато си тръгваше, и за обидните му думи, но бързо се овладя.

— Да — спокойно, доколкото можеше, отговори тя. — Открих няколко кристални съда, които според мен биха изглеждали добре на витрините тук, в хола. Намерих и един шезлонг, който можем да сложим в някоя от спалните, ако го стегнем и сменим тапицерията му. Имаше една масичка, която смятам, че би била подходяща за салона. Колебая се и за още няколко неща, които открих.

Тя продължи да се храни, като че ли разговорът съвсем не я засягаше, въпреки че, както й бе казвала Марта Джеймисън, това противоречеше на добрите маниери.

Рейбърн явно бе забелязал нейната унилост и затова загрижено попита:

— Не се ли чувствате добре, Камил?

— О, съжалявам, мистър Прескът. Извинете ме за мрачното ми настроение. Мисля, че е заради дъждовното време, или защото ми липсва моят дом — спокойно каза тя.

Отговорът й, изглежда, бе достатъчно убедителен за стария, въпреки че когато вдигна лице към него, сините му очи, които бяха малко по-светли от тези на Зак, проницателно я изгледаха. Дали не знаеше повече за това, което ставаше около него, отколкото показваше?

Той протегна ръка над масата и леко допря пръстите й.

— Камил, разбирам ви и се надявам, че тъгата ви бързо ще премине. Мога ли да направя нещо за вас?

Добротата и искреността му още повече усложниха чувствата, които я разкъсваха, и за свой ужас, тя избухна в плач.

— Съжалявам — извини се Камил и стана от масата. — Мисля, че е най-добре да се прибера в пристройката и да си легна.

Преди той да успее да отговори, тя побягна от стаята.

Прекара ужасно неспокойна нощ. Непрекъснато се мяташе и въртеше и не можеше да заспи. Когато най-сетне се унесе, започнаха да я измъчват сънища, в които присъстваше Зак. Как бе възможно един и същи човек да бъде толкова нежен и внимателен в един момент и толкова жесток и безочлив в следващия? Как бе способен да я превърне в безпомощна играчка в ръцете си, а след това да се държи така, сякаш тя самата го бе пожелала? Това, че нямаше да го вижда през следващите няколко дни, бе спасение за нея. Защо тогава се чувстваше така потисната и нещастна, когато знаеше, че е далеч?

Преследваше я. Измъчваше я. Не беше честно! Цели две години се бе опитвала да го пропъди от съзнанието си, а сега той отново бе в центъра на мислите й и споменът за това, което бяха преживели заедно в Сноу Бърд, не й даваше мира. Защо я целуваше така пламенно, щом толкова дълбоко я презираше? Глупаво бе от нейна страна сама да се подлага на това душевно изтезание. Но с характерната си прямота се запита дали нямаше отново да сгреши, ако и сега си тръгне.

Тя потръпна, въздъхна изтощено и заспа.

 

 

Когато на следващата сутрин се срещна с Рейбърн той не каза нищо за тъмните кръгове под очите и бледия цвят на лицето й. Тя се извини за детинското си държане предишната вечер и се опита със смях да отклони вниманието му от тази тема, но бе сигурна, че проницателният възрастен джентълмен разбираше, че хитрува.

Веднага след закуската тя започна работата си по парапета. След като тъмният пласт, образувал се в продължение на години, бъде изстърган, трябваше само да се лакира и щеше отново да заблести. По стълбището падаха нечистотии, заниманието бе отегчително и изискваше доста голямо усилие. „Точно това ми трябва — мислеше си Камил, — за да не мисля за проблемите си.“ Бе облякла най-старите си джинси, а косите си бе покрила със забрадка.

Бяха й нужни цели два дни, за да придаде на парапета желания от нея вид. Въпреки че Рейбърн я съветваше да наеме помощници, тя предпочете да свърши всичко сама.

След като парапетът доби топъл блясък, тя се зае с подовете. По-голямата част от незаетото с мебели пространство във всяка от стаите щеше да бъде покрито с големи и скъпи килими, но Камил смяташе, че дъските под тях трябва да бъдат излъскани и лакирани отново. Бе подписала договор с О’Мали — баща и син, които трябваше да се заемат с тази изключително тежка задача.

Когато О’Мали пристигнаха за първия си работен ден, Камил веднага ги одобри и бе доволна, че Рейбърн й бе препоръчал именно тях. Шон О’Мали се придвижваше с необичайна за годините си лекота и подхождаше към работата с младежки ентусиазъм, а Рик О’Мали бе почти на възрастта на Зак. С пепеляворусите си коси, дълбоките тъмни очи, неизменната усмивка и закачливото си държане той бе истински чаровник. Открито флиртуваше с Камил, но по начин, който не бе обиден за нея, а, напротив, допадаше й. Тя също се закачаше и флиртуваше с него и следващите няколко дни отминаха неусетно в дълги часове на тежка работа, в която тя участваше по свое настояване.

Въпреки че бе по-нисък от Зак, Рик имаше стройно мускулесто тяло и работеше със също толкова енергия и ентусиазъм, колкото и баща му. Бъбреше си приятелски с Диърли, Саймън и Рейбърн, когато влизаха в стаята. Но след няколко дни на Камил й направи впечатление, че той избягва да говори за себе си. Освен това забеляза, че веселото му лице често помръкваше и очите му добиваха тъжен или измъчен израз. Но бързо успяваше да прикрие това, когато някой поглеждаше към него.

Един следобед, когато си тръгваха, тя ги придружи до предната площадка. Шон О’Мали се отправи към камиона, който бяха паркирали на пътеката, а Рик не го последва веднага и малко срамежливо покани Камил да излезе с него в петък вечерта.

— Този уикенд ще се играе футболен мач между отборите на две местни гимназии. Голям двубой е, целият град се вълнува. Искаш ли да отидем?

Тя се поколеба само за миг, понеже си помисли как би реагирал Зак, но след това с радост прие. Защо да се притеснява какво ще каже Зак, когато разбере за срещата й? Бе достатъчно възрастна да решава сама. Той със сигурност нямаше никакви претенции към нея, нито пък тя към него.

— Добре, довиждане до утре.

Рик тръгна с весела походка надолу по стъпалата и измина разстоянието до камиона със смешна танцова стъпка. Тези лудории накараха Камил искрено да се засмее.

В петък следобед тя работеше, коленичила в единия ъгъл на салона, когато влезе Саймън и й донесе чаша студена лимонада.

Рик й подаде ръка, за да се изправи.

— Не е ли време да си починете, госпожице? — закачливо попита той. — Погледни се! Тук сме, за да шарим по пода, а не по себе си — засмя се, извади носна кърпичка от джоба си и изтри петната от лицето й.

В момента, когато Камил на шега имитираше начина, по който работеше Рик, през свода, отделящ салона от преддверието, влезе Зак. Щом видя сцената, лицето му доби строго изражение, а в мрачния му поглед се прочете дива ярост. Мускулите на лицето му потръпваха конвулсивно и Камил видя как той неволно сви ръцете си в юмруци, сякаш за да не избухне.

— Здравей, Зак. — Това бе съвсем обикновен поздрав, но в тона й се долавяше предупреждение за невинния Рик. Той се обърна и видя, че Зак бе заел войнствена поза, а след това погледна към Камил с израз на почуда и недоумение.

Но бързо се опомни и прекоси стаята с протегната ръка.

— Зак, откога не сме се виждали, стари разбойнико! Работя в къщата ти от седмица, а още не съм видял господаря на замъка. Как си?

— Добре съм, Рик, а ти? — Докато се ръкуваха, Зак говореше отсечено. — Явно работата ти тук никак не е била скучна. Извини ме.

Той кимна на Рик и Шон О’Мали, ала подмина Камил. Обърна се рязко към коридора, но се сблъска с Рейбърн, който бе наблюдавал цялата сцена.

— Здравей, сине. Как мина пътуването?

— Мисля, че имаше полза — троснато отвърна Зак.

— Чудесно, радваме се, че отново си с нас.

— Нима? А на мен ми се струва, че с пристигането си ви развалих забавлението.

Той тръгна нагоре по стълбите, Рейбърн проследи с поглед сърдития си син, после погледна към Камил. Прищя й се подът, който бе търкала толкова старателно, изведнъж да се разтвори и да я погълне.

Тогава я обзе силен гняв към Зак. Защо трябваше да се срамува? Не бе сторила нищо лошо, а дори и да беше, това съвсем не го засягаше! Тя вдигна глава и каза решително:

— Мислех, че няколко дни далеч от дома се отразяват добре на настроението. Явно и аз греша понякога.

Очакваше, че Рейбърн няма да одобри тона й, но беше истински изненадана, когато той отметна назад белокосата си глава и силно се изсмя.

Рик изглеждаше неспокоен и изтри потта от дланите си в крачолите на джинсите. Той добре познаваше този поглед на Зак още от гимназията. Когато сините му очи заблестяваха по подобен начин, всеки, който имаше поне малко здрав разум, се отместваше от пътя му, за да си няма неприятности.

— Най-добре е отново да се залавям за работа — промърмори виновно той.

Но преди да си тръгне, Рик дръпна Камил настрана и тревожно прошепна:

— Слушай, Камил. Нямах намерение да навлизам в чужда територия. Между теб и Зак… има ли нещо?

Понеже забеляза, че му бе трудно да изрече въпроса си, Камил го прекъсна:

— Рик, с нетърпение очаквам срещата ни тази вечер. За мен няма причина да не изляза с теб.

Той изтри капчиците пот от челото си и въздъхна:

— Е, тогава се радвам. Не бих искал да си навлека нечий гняв.

Засмя се плахо и закачливо я погали по брадичката.

— Ще се видим в седем. Става ли?

Тя се съгласи и той си тръгна.

По време на ранната им вечеря Зак бе унил и необщителен — точно както Камил бе очаквала, но Рейбърн бе в отлично настроение. Разказваше на Камил случки от детството си. Приключенията му по река Мисисипи й се сториха не по-малко невероятни и забавни от тези на Том Сойер и Хъкълбери Фин. Въпреки че мрачното настроение на Зак я безпокоеше, тя се смееше на историите, които Рейбърн съчиняваше. Забеляза, че колкото по-весела ставаше, толкова по-намръщен беше Зак. „Нека се цупи“, злорадстваше тя.

Когато свърши с вечерята, Рейбърн спокойно се облегна назад и изтри от лицето си няколко радостни сълзи.

— Да, лятото на дванадесета година беше наистина незабравимо.

Той замълча за миг, а след това попита:

— Кога ще дойде Рик да те вземе, Камил? Нека не те задържаме. Тази вечер ще я води на футболен мач — добави той, като се обърна към Зак.

Камил хвърли бърз поглед към него, но той само сви рамене, като че ли не го интересуваше, и отпи глътка от студения си чай.

— Ще дойде около седем — отговори тя на Рейбърн, поразена от безразличието, с което Зак прие думите на баща си.

— Тогава е време да се приготвяш, макар че и сега изглеждаш прекрасно.

Той стана от стола си и добави:

— Зак, защо не заведеш Камил в плантацията утре? Тази седмица поработи доста и бих искал да си почине през уикенда.

— Не знам дали… — започна колебливо тя, но Зак я прекъсна:

— Добра идея. И без това нямам други планове. — Той стана от масата. — Ще се видим утре сутринта. Облечи си нещо удобно.

Без да каже нито дума повече, излезе от хола с припряна походка.

„Колко сме нервни!“, мислено извика Камил след него. Тя се обърна към Рейбърн и забеляза, че той така бе вдигнал побелелите си вежди, сякаш бе крайно озадачен от държането на сина си.

Скоро след това Камил се извини и се прибра в пристройката, за да се преоблече за срещата си с Рик. Тази вечер повече от всякога бе настроена за забавления. Но в същото време я измъчваха предчувствия и опасения за това, което я очакваше на следващия ден.

Закачливото държане на Рик бе заразително и скоро след като излязоха, Камил почти забрави за мрачния и безразличен тон, с който Зак отговори на Рейбърн, че приема предложението му да я разходи из плантацията.

Вечерта беше хладна и ясна — напълно подходяща за футболен мач. След като остави колата си на паркинга на стадиона, Рик хвана Камил под ръка и я поведе по прашна пътека, която й се стори километрична. Зад един скалист хълм се намираше ярко осветеното и празнично украсено игрище. Музикантите на всяко от училищата се състезаваха кой може да свири по-силно и те двамата със смях се опитваха да маршируват под такта ту на единия, ту на другия оркестър, докато накрая се умориха.

Камил бе облечена с карирана вълнена пола и пуловер, който й подхождаше по цвят, но вече съжаляваше, че бе излязла с велурените си обувки с високи токове, а не с по-ниски и удобни за ходене.

Откриха местата си само миг преди началния удар и сред виковете и свирните Рик успя да запознае Камил с няколко други двойки, които седяха наблизо. Скоро всички съсредоточиха вниманието си върху играта.

С престорена похотливост Рик хвърляше влюбени погледи към смеещите се клакьорки, които подскачаха пред трибуните. Двамата с Камил пляскаха с ръце и весело тропаха с крака като тийнейджъри. Не беше се чувствала толкова спокойна от седмици и бе истински доволна.

Тогава видя Зак. Той се изкачваше по стъпалата между седалките, обгърнал с ръка раменете на висока стройна жена с ослепителни руси коси. Зрителите по трибуните приветстваха очарователната двойка, докато двамата си проправяха път към местата си, като се спираха до всеки ред, за да разменят по две-три думи с някого. Въпреки че Зак не преставаше да се шегува и да разговаря оживено, очите му зорко шареха по тълпата, докато най-сетне откриха Камил и Рик. Но Рик разговаряше с един човек, седнал от другата му страна, и не видя как сините очи на Зак светнаха срещу Камил и той нахално й се усмихна. Тя бързо отмести погледа си и се опита да не мисли за него и за невероятно красивата му приятелка, въпреки че сърцето й биеше учестено. Изведнъж изпита остро чувство на ревност.

Още по-силно бе смущението й, когато Зак и жената седнаха само с два реда по-напред от нея и Рик. Защо ли? Това щеше да провали цялата й вечер! Мъчително бе да си го признае, но наистина бе така. Защото нито искреното й желание да наблюдава играта, нито забавната и приятна компания на Рик успяха да я накарат да се съсредоточи върху нещо друго и да откъсне поглед от Зак и от русата красавица, чиито кичури твърде често се спускаха по раменете му. Нима това бе онази Хейзлет, за която Рейбърн се бе изказал с такова неодобрение?

След първото полувреме Рик я почерпи с горещо какао и захаросани пуканки. По време на вълнуващата втора половина от мача емоциите на запалянковците станаха още по-бурни. Резултатът се променяше в полза ту на единия, ту на другия отбор. Когато домакините спечелиха, публиката полудя. Всички скочиха на крака, викаха, подсвиркваха и пляскаха с ръце в ритъма на бойния химн, който свиреха музикантите. Разгорещен от победата, Рик силно притисна Камил, вдигна я на ръце и я целуна по устните. Тя се засмя на искрения му ентусиазъм и тогава изведнъж неволно погледна над широките му рамене. Очите й срещнаха погледа на Зак, който ги следеше сред развълнуваната тълпа. Стоеше като вкаменен. Подигравателната му усмивка беше изчезнала. Лицето му бе неподвижно и сериозно, сякаш изсечено от гранит. Само очите му бяха живи, в тях святкаха сини искри. Той й обърна гръб презрително. Атмосферата на стадиона бе невероятно разгорещена. Камил бе благодарна, че никой не забеляза унилото й настроение.

Преди да я откара обратно в Брайдън Рийт Рик я заведе да хапнат по една пица. Изпрати я до вратата на пристройката, а тя му благодари за приятната вечер и му позволи да сложи ръцете си на раменете й, да я притегли към себе си и да я целуне приятелски. Когато се отдръпна от нея, тя долови онзи тъжен израз на приятното му лице, който вече й бе познат. Той нежно я погали по бузата, преди да й пожелае лека нощ и да си тръгне. „Не е ли походката му този път леко мудна, а не игрива, както обикновено? А нима всеки човек не изпитва тайни душевни терзания?“, помисли си тя философски, докато се прибираше в стаята си.

 

 

Сутринта времето бе топло и приятно, очертаваше се още един прекрасен есенен ден. Камил нахлузи маркови джинси, които подчертаваха стройните й крака и ханша. Облече бежова риза с дълги ръкави и върза на врата си тъмносиня жилетка. Обу чифт ботуши, които бе носила няколко години, но не желаеше да ги захвърли, защото бяха изключително удобни.

Още бе рано, но тя влезе в кухнята, където Диърли приготвяше закуска и вече бе поднесла кана с топло кафе.

— Добро утро, Камил. Добре ли спа? Чух, че се каниш да прекараш деня навън със Зак. Но добре внимавай, той е всеизвестен женкар. — Тя се засмя весело, докато слагаше закуските във фурната. Камил пребледня, когато си спомни за блондинката, която бе неотлъчно до Зак по време на целия мач. Бързо се обърна и си наля чаша кафе.

— Да, той наистина е любимец на жените — продължи Диърли. — Е, нищо чудно, с тези сини очи. Когато беше ученик, ми докара доста грижи. Тук често се обаждаха момичета, кискаха се и питаха за Зак. Телефонът непрекъснато звънеше. Той също си падаше по момичетата, но тогава повече го интересуваха спортните състезания и колите. А докато беше в колежа… Е, за този период не знам много, понеже през повечето време го нямаше, но когато отново се върна да живее тук, всички млади момичета, а и майките им, го преследваха с часове. Няколко години излизаше ту с една, ту с друга, но всичките го изоставиха и се омъжиха. Никога обаче не страдаше от раздялата си с жена.

Камил не прекъсна откровения й разказ, докато подреждаше масата, а Диърли сръчно разрязваше грейпфрути.

— После, преди около две години, изпадна в депресия. Леле, колко беше мрачен и сърдит тогава! Просто се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого. Непрекъснато сипеше обиди по адрес на жените изобщо и решихме, че сигурно бе хлътнал по някоя, а тя беше постъпила зле с него. Може да й е омръзнало да го чака и да се е омъжила за друг. Той, разбира се, не ни каза нищо. Дори не разбрахме коя беше, но трябва истински да го е наранила.

Преди две години… Значи бе заминал за Юта, за да лекува раните си от някаква злополучна връзка. Целта му е била да докаже своята мъжественост и да възвърне самочувствието си, а Камил бе жертвата му. Сигурно след като тя падна право в ръцете му подобно на зрял плод и почти веднага се поддаде на неговата съблазън, мистър Закъри Прескът се бе почувствал истински доволен от себе си.

Но Диърли отново я накара да наостри уши.

— Прекара няколко месеца, без да излиза с жени, а след това започна да се среща с тази Ерика Хейзлет. Ако питаш мен, тя съвсем не е подходяща за нашия Зак. Никоя жена, която отпраща децата си надалеч, за да не пречат на светските й изяви, не може да се нарече добра майка. А Зак, понеже никога не е имал майка, нито пък братя и сестри, винаги е казвал, че би искал няколко деца… ако някога се ожени. — Тя въздъхна. — Почти престанахме да се надяваме, че в тази къща ще се родят бебета.

Камил разсеяно намаза с масло една от закуските, които вече бяха извадени от фурната и сложени в панерче на масата. Отпи от кафето и въздъхна. Която и да бе жената, наранила Зак, явно раната бе доста дълбока. Камил знаеше по-добре от всекиго колко жестоко бе отношението му към женския пол и как безсрамно използваше момичетата, за да задоволява собственото си самолюбие. Нима причината за презрението му към всички жени и желанието му да им мъсти бе постъпката на една от тях, която явно бе обичал?

Зак слезе в кухнята, облечен с джинси и джинсово яке върху тънко бяло поло.

— Добро утро, дами! — весело поздрави той и шумно целуна Диърли по бузата.

Камил очакваше, че ще бъде мрачен като на вечеря. Не бе подготвена за среща с ведрия и жизнерадостен човек, който премина през стаята, спря се до кафеника и си наля чаша кафе, като тихо си тананикаше „О, каква прекрасна утрин“. Последният му образ, който се бе запечатал в съзнанието й, беше една студена статуя, която гледаше надменно, докато Рик я притискаше със силните си ръце. Нима Зак дори не си спомняше за изпълнения с презрение поглед, който бе хвърлил тогава към нея?

— Готова ли си? — попита той и лениво се отпусна на стола. Грабна една гореща закуска и започна да я прехвърля в ръце, докато накрая я остави да падне в чинията му.

— Да — отвърна тя, смаяна от коренната промяна в държанието му.

— Добре, съставил съм цял план-график за днешния ден. Побързай със закуската.

— Тъй вярно! — отговори Камил и му козирува. Ярките му сини очи заблестяха така, че сърцето й изведнъж подскочи.

Зак й помогна да се качи в кабината на пикапа, който в продължение на години бе изминал безкрайно много километри по пътищата на щата. Синята боя бе избледняла и се ронеше, а едното стъкло бе счупено, но не беше свалено.

— Ако имахме истинска среща, щях да те изведа с колата си, но пикапът е по-подходящ за разходка из плантацията. Имаш ли нещо против?

— Не — отговори Камил спокойно, въпреки че пулсът й се учести, след като за миг силните му пръсти обхванаха ръката й, докато й помагаше да се качи. Нямаше ли да престане да се вълнува при всеки допир с него?

Зак сви вляво от пътеката към Брайдъл Рийт и измина краткото разстояние до пресечката с магистрала 65. Тръгнаха на запад, към реката. Точно преди да продължат по въжения мост над нея, Зак посочи една къща, която се намираше на възвишението от лявата им страна.

— Това е Брайърс. Оттам се открива чудесна гледка към реката и се знае, че в салона на тази къща Джеферсън се е венчал с Варина Хауъл. Построена е около 1812-а.

Камил успя за миг да зърне красивото здание и земите около него. Беше се навела към Зак, за да погледне през стъклото от неговата страна, и случайно гърдите й докоснаха ръката му. По тялото й премина приятна тръпка. Побърза да се отдръпне и нарочно седна възможно най-далеч от него, надявайки се да не е забелязал вълнението й.

Когато минаваха по моста, Камил наблюдаваше с интерес удивителната гледка. Няколкото огромни кораба долу оттук приличаха на детски играчки сред водната шир. Пред нея се откри историческата част на Наткес, която се намираше в подножието на хълма. Тя тъкмо се канеше да сподели нещо, когато Зак каза:

— Някоя вечер ще те заведа там на вечеря. В „Кок ъв дъ Уок“ правят най-вкусната пържена морска котка на света. Моля те, не споменавай пред Диърли, че съм ти казал това. — Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг. Защо бе така дяволски красив?

След няколко минути влязоха в Луизиана, стигнаха до брега на реката и преминаха през малкото селище Видалия, преди да продължат на запад. Няколко мили по-нататък Зак зави на север по един път, в началото на който имаше метална арка с красиво оформен надпис: „Плантация на Прескът“.

През останалата част от сутринта Камил се обърка от впечатления. Със Зак обиколиха доста акра ниви и той й обясняваше къде какви култури се отглеждат, как ги редуват, кога решават да оставят някоя нива незасята и за какво се използва всяка от селскостопанските машини. Когато минаваха покрай работниците, наети за една или друга дейност, Зак забавяше скоростта и ги поздравяваше. Бе запомнил името на всеки от тях, което беше забележително постижение. Камил бе смаяна, когато видя колко много хора бяха нужни за обработването на множеството различни ниви в тази плантация.

Любимото място на Зак бе скромната конеферма, която се опитваше да доизгради. Показа й конюшните си и конете, които вече притежаваше. Някои от тях бяха родени само преди няколко месеца, през пролетта. Тя изрази възхищение от здравия им и красив външен вид, въпреки че всъщност не разбираше нищо от коне. Зак сподели, че това бе непозната област и за самия него, но твърдо бе решил да задълбочи познанията си за тази доходоносна дейност.

Камил го наблюдаваше внимателно, докато й разказваше за своите планове за бъдещето на цялата плантация. В гласа му се долавяше вълнение и увереност. Лицето му сияеше, когато говореше за целите, които си бе поставил, и Камил разбра, че той никога не би престанал да се стреми към нещо ново. Не беше от хората, които се задоволяват с постигнатото. Винаги бе готов да търси предизвикателства — това за нея бе непозната черта на характера му.

Тогава тайно призна пред себе си, че го обича.

Това прозрение й бе приятно, но и болезнено. Копнееше да протегне ръка, да го докосне и сподели това, което бе осъзнала, но не можеше. Нима той не забелязваше колко силно бе чувството й към него? Нима не подозираше каква буря бе в душата й? „Обичам те, Зак“, мислено прошепна тя.

Той бе свалил каубойската си шапка, с която бе заменил сламената поради хладното време, и есенният вятър развяваше изсветлелите му къдрици. Стоеше облегнат на една ограда, стъпил с крак на долната й греда. Беше изключително мъжествен и тя осъзна, че това, което я бе изплашило, беше неговото неотразимо привличане. Когато избяга от него, от леглото му, знаеше ли, че той бе мъж, когото би могла да обикне с цялата си всеотдайност и страст? Нима не бе избягала, опитвайки да се убеди, че постъпва така от срам и ненавист към себе си, а всъщност се страхуваше, че той може би няма да отвърне на чувствата й? Тя си спомни внезапния прилив на топлота и нежност към него, когато лежаха прегърнати в онази нощ. „Любов ли е това? — беше се запитала тогава. — Не!“ Но точно това се бе случило, сега най-сетне го проумя. Беше го обикнала още при първата им среща.

Зак се обърна към нея и срещна замечтания й поглед. Страните й поруменяха. Нима четеше мислите й? Досещаше ли се за любовта й?

Той отмести една къдрица от челото й. Пръстите му сякаш изгаряха плътта й.

— Мисля, че плантацията е чудесна, Зак.

— Зная — каза той сериозно. След това с по-шеговит тон я попита дали вече е изгладняла.

— Умирам от глад — призна си тя.

— Добре. — Той се засмя. — Ще те заведа да обядваме на едно много специално място.

Върнаха се до пикапа и след като излязоха от плантацията, се отправиха на запад, към Наткес.

Докато минаваха през града, Зак й показваше историческите забележителности, а тя напразно се опитваше да запомни всичките. Той очевидно добре познаваше историята на родния си град, понеже я разказваше като специалист. В Наткес имаше повече от двеста сгради от предвоенния период и всяка от тях бе известна с нещо. Знаеше се, че знаменитости като Хенри Клей, Аарън Бър, Лафайет, Андрю и Рейчъл Джаксън, Марк Твен и Стивън Фостър някога са поддържали приятелски връзки със семейства от Наткес и са гостували в някои от прекрасните къщи.

Ресторантът, в който Зак бе избрал да обядват, беше някогашната пощенска служба на старата Кралска странноприемница. Зак я осведоми, че това е най-старата сграда в Наткес, построена преди 1798-а. Червенокожи бързоходци носели първите пощенски пратки до Кралската странноприемница, след като през въпросната година градът бил включен в територията на Съединените щати. Тук била последната спирка от легендарната железопътна линия през пустошта за Нешвил, Тенеси. Докато влизаха в сградата, Зак й показа дупките от куршуми по стените, които не бяха заличени, за да напомнят за някогашно индианско нападение.

Ресторантът бе с нисък таван и бе украсен с картини, изобразяващи живота на първите заселници. Камил бе като омагьосана. Не само защото се намираше на това забележително историческо място, а и защото бе тук със Закъри. Дори ако беше индианец, току-що пресякъл опасната железопътна линия, не би й направил по-силно впечатление.

Поръчаха по едно топло рибено предястие, печено пиле с гарнитура от царевично брашно и няколко вида зеленчуци.

Докато се хранеха, тя тайно го наблюдаваше. Изглеждаше спокоен и като че ли се забавляваше, въпреки че прекарваше този ден с нея по настояване на баща си. Разговаряше почти с всеки, който влезеше, и я запозна с хората, които се спряха до тяхната маса, за да поприказват с него.

След обяда си поръчаха по чаша кафе.

— Струва ми се, че баща ти се чувства по-добре, така ли е? — попита Камил.

— Да, мисля, че откакто ти дойде при нас и започна работа по къщата, наистина е по-бодър. Но здравословното му състояние никога няма да бъде отново каквото бе преди удара, непрекъснато се притеснявам за това.

— Така е, Зак — каза тя и плахо добави: — Той много те обича.

— Да, зная. — Той се усмихна с тъга. — Понякога ми се иска да имах брат или сестра, с които да споделя дълга си, да го накарам да се чувства горд и щастлив. Мисля, че го разочаровах.

— Защо говориш така?

Той сякаш се смути.

— Татко има една натрапчива идея за продължаването на рода ни. Иска Брайдъл Рийт и плантацията винаги да бъдат собственост на фамилия Прескът. — Той бързо отпи от кафето си и каза: — Няма изгледи желанието му да се сбъдне.

Тя не можа да каже нищо по въпроса и се загледа в картината на стената. Никой от двамата не проговори, когато Зак плати сметката и тръгнаха обратно към пикапа, паркиран отпред.

— Обядът беше чудесен, Зак, ресторантът също. Благодаря ти — каза Камил, след като той запали мотора и се вля в съботния автомобилен поток през центъра на Наткес.

— Хареса ли ти? — попита той с усмивка.

— От такива ястия и от южняшките гозби на Диърли с всеки ден ставам по-пълна. — Тя се шегуваше, но си спомни какво бе казал той, когато за първи път бе станало дума за теглото й. Беше я посъветвал да се опита да наддаде. Погледна към него и още повече се смути, защото по изражението му разбра, че той също не бе забравил за това.

— Според мен няколкото килограма, които си качила, са отишли точно там, където трябва. — Усмивката му бе шеговито похотлива и под кайсиевия тен на лицето й изби руменина. Той се засмя добродушно, протегна ръка, за да я допре приятелски по коляното, но пръстите му останаха там няколко мига по-дълго и Камил затаи дъх.

Обиколиха и другите квартали на Наткес и минаха покрай доста стари къщи. Камил бе впечатлена от поетичните им имена — Оубърн, Д’Еверю, Феър Оукс, Денлейт, Хоторн, Маунт Рипоуз. Всяко жилище се отличаваше с уникалната си архитектура. Някои изглеждаха скромни, почти като къщи на дребни фермери, а други бяха богато украсени с орнаменти, типични за южно колониалния стил, както и с много колони, напомнящи за Древна Гърция. Такава бе и Брайдъл Рийт.

— Градините около тези къщи ми харесват не по-малко от самите сгради. Дъбовете, магнолиите, върбите — о, всички те са чудесни! Сигурно през пролетта гледката тук е невероятна — с разцъфналите азалии, дрянове, жълто цветни храсти и глицинии. А да не говорим за булчинския венец! — многозначително добави тя.

— Да, вярно е — потвърди Зак. — Жалко, че цъфтежът не трае дълго. Но ако бе така, сигурно нямаше да бъде толкова интересно. Виждала ли си Лонгууд?

— Това не е ли къщата с осмоъгълна форма?

— Да, останала е незавършена. Построен е само първият етаж. През всичките тези години никой не е живял в нея. Мисля, че са започнали да я строят през 1858-а, но до 1861-а все още не е била завършена.

— Тъжно е, като си помислиш, че някой е посветил толкова време и усилия на една къща, а тя е останала неизползвана. Никой друг не й се е радвал. Бих предпочела да имам по-малък дом, но в него да живеят хора.

— Мисля, че току-що разбрах що за човек си, мис Джеймисън. Харесваш зелени дворове и къщи, пълни с хора. — Той погледна към нея. — Прав ли съм? — попита и очите му засияха.

— Най-после си излях душата пред някого. Може би споделям това с теб, защото нямам братя или сестри. Единствените деца сме много самотни хора.

— Значи имаме нещо общо, Камил? — Гласът му бе тих, приятен и вълнуващ. Камил го погледна с нежност и кимна утвърдително.

Тя чувстваше топлота, бе щастлива след този чудесен ден. Когато оставаше насаме с него, изпадаше в опиянение. Докато минаваха по криволичещия път към Брайдъл Рийт, Камил се бе сгушила в окъсаната тапицерия на седалката. Съзнанието й бе заето единствено с току-що осъзнатата любов към Зак и тя тайно се надяваше, че по-различното му отношение към нея днес се дължеше на промяна в чувствата му. Беше внимателен, мил, чаровен. Може би още имаше надежда между тях да се случи нещо. Цели две години никой друг мъж не бе успял да заличи от спомените й Зак. Нима в мислите му за нощта, която бяха прекарали заедно, бе проблеснала искрица на нещо друго, освен огорчение? Дали не беше си спомнил колко щастливи се чувстваха тогава?

Завиха към къщата и пикапът заподскача по неравната пътека.

— Ако приемаш критика, мистър Прескът, бих те посъветвала да повикаш някого да асфалтира този път.

— Така ли мислиш, мис Джеймисън? — попита той, като си придаде важен вид. След това се усмихна и й намигна. — Напълно си права.

Той натисна спирачките, угаси двигателя, пикапът престана да пръхти и радиото замлъкна. Внезапно настъпилата тишина превърна пустотата наоколо в истинско мъртвило. Следобедното слънце очертаваше дълги сенки по полето и плъзгаше лъчите си по листата на дърветата, които бяха обагрени в оранжеви цветове и приличаха на живи пламъци. Навън бе захладняло, но вътре в пикапа бе топло.

Нито Камил, нито Зак помръднаха. И двамата седяха мълчаливи в кабината. Това бе близост без думи и допир. Всеки от тях безмълвно изживяваше насладата си от присъствието на другия.

Зак бавно протегна ръка и леко докосна ореола от къдрици около лицето й, след това погали бузата й. Тя го гледаше в очите, чувствайки, че и той внимателно изучава нейните. Сините му ириси я привличаха с някаква магична сила. Тя усещаше топлината им в погледа му, който се плъзна по косите й, по широко отворените й очи и спря за миг върху открехнатите й влажни устни. Гърдите й се надигаха от учестеното й дишане. Зърната им бяха набъбнали и изпъкваха под меката памучна риза.

Зак леко погали тръпнещите й устни, върховете на пръстите му потреперваха от вълнение.

— Не съм забравил, Камил — прошепна той. — Много добре си спомням това, което преживяхме. — Гласът му бе ласкав и нежен, а искреността, която се долавяше в него, я смути.

Топлата му длан обгърна гръдта й.

— Усещам как бие сърцето ти…

Изведнъж я притисна силно към себе си. Тя очакваше, че целувката му ще бъде страстна като прегръдката, но той бавно започна да обсипва устните й с кратки нежни милувки, които я караха да тръпне. Тя открехна устните си, но езикът му не проникна между тях, Камил усещаше само горещия му дъх, докато той шепнеше името й.

Накрая притисна устните й в дълбока целувка. Камил простена, несъзнателно се изви и прилепи тялото си към неговото. Той прокара ръце по извивките на фигурата й, като продължаваше да й нашепва своите признания:

— Ти си ме омагьосала, Камил! Още в Сноу Бърд…

Но в този миг се чу изсвирване на клаксон, което накара и двамата бързо да се отдръпнат един от друг. Зак едва чуто изруга. Когато видя едно лъскаво порше с цвят металик да се приближава към пикапа, той изтърси още едно проклятие, отвори вратата и слезе. Камил остана сама в кабината и побърза да приведе в ред дрехите и разрошената си коса.

— Скъпи, толкова се радвам, че те сварих вкъщи — каза високата блондинка, която се бе облегнала на спортния автомобил. Камил веднага разпозна в нея жената, с която Зак се бе появил на футболния мач предната вечер. Беше облечена с розова плетена рокля, ниски обувки и тънък шал, вързан около врата й така, че да придава на вида й известна небрежност.

— Здравей, Ерика. На какво дължа това посещение? — Зак се стараеше да бъде любезен, но на Камил й се стори, че долови в тона му известно раздразнение.

— Ела и ме поздрави както трябва и тогава ще ти кажа — кокетно отвърна жената.

Зак я притегли към себе си и шумно целуна месестите й устни.

Сърцето на Камил замря. Прииска й се незабелязано да се промъкне до пристройката и да остане там сама. Но желанието й стана неизпълнимо, защото Зак се обърна към пикапа и я посочи с ръка:

— Ерика, това е Камил Джеймисън. Тя ръководи ремонта на Брайдъл Рийт. Камил, запознай се с Ерика Хейзлет.

— Приятно ми е, мисис Хейзлет — каза объркано Камил.

Когато Ерика я изгледа изпитателно, тя се засрами заради небрежното си облекло. Къдриците й бяха все още леко разрошени след страстната прегръдка на Зак. Дали устните й не изглеждаха зачервени от целувките му? В сравнение с безупречния тоалет на непознатата, нейният външен вид й се струваше твърде невзрачен.

Ерика я поздрави с престорена любезност и вметна:

— Не знам защо Зак е сметнал за необходимо да наеме реставратор за ремонта на Брайдъл Рийт, след като знае, че от години имам желание аз да се заема с това и дори си предложих услугите.

— Сигурна съм, че щяхте да свършите добра работа, мисис Хейзлет, но не Зак ме нае, а баща му.

— Скъпа, и двамата знаем, че вкусът на баща ми е доста по-различен от твоя — намеси се Зак, а Ерика присви красивите си устни в знак на раздразнение.

— Е, тогава, ако мис Джеймисън ще проектира обзавеждането на къщата според вкуса на баща ти, нямам търпение да я видя завършена — надменно отвърна тя.

Камил се изненада от саркастичната й забележка. Почувства как сивите очи на приятелката на Зак засвяткаха от неприязън.

Ерика Хейзлет бе създание, чиято красота беше студена и изкуствена, забеляза Камил. Косите й бяха с неестествено светъл цвят, който явно поддържаше с ежеседмични процедури. Очите й — сиви и безизразни, бяха лишени от дълбочина и топлота. Имаше аристократичен нос, изящно извити вежди и удължени чувствени устни. Беше висока и слаба, с момчешка фигура — като на манекенка, личеше си, че всичките й движения са отрепетирани и фалшиви. Не прави дори един излишен жест, забеляза Камил, докато наблюдаваше как тя се отърка в тялото на Зак, за да отстрани някаква прашинка от ревера на дънковото му яке. Тази фамилиарност подразни Камил и само твърдото й решение да не позволи на непознатата да си въобрази, че я превъзхожда, й даде сили да остане. Гледаше хладно как Ерика кокетничеше със Зак.

— Скъпи, моля те, ела с мен — не преставаше да се глези тя. — Опитах се да се свържа с теб по-рано, но прислужникът каза, че си излязъл с мис… как беше? Е, няма значение. Прощавам ти, но искам да дойдеш на едно парти с мен тази вечер.

Камил се вбеси от пренебрежителния тон, с който тя говореше за нея. И смееше да нарича Саймън прислужник!

„Какво намира Зак в тази снобка, освен че е красива и секси?“, недоумяваше Камил. Тя бе толкова повърхностна, лишена от индивидуалност…

— Къде ще бъде партито? — разсеяно попита Зак.

— Е, знаех си, че ще дойдеш! — Ерика се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — В Мелруз, скъпи, но трябва да бъдеш официален.

— Разбира се — отговори Зак.

— Ще ме вземеш в седем. Извинявай, че не успях да те предупредя по-рано, но домакинята ми се обади тази сутрин, защото един от поканените се отказал. Отговорих й, че със сигурност ще успея да те придумам да ме придружиш, но й казах да предупреди гостенките без кавалери, че определено не си свободен.

— Аз ще реша дали е така, Ерика — заядливо каза Зак, но тя съвсем не се смути от лошото му настроение.

— О, значи ще ме дразниш? — укори го красавицата и докосна гърдите му с дългите си маникюри. — Ще се видим в седем, скъпи.

Целуна Зак по бузата и без да обърне внимание на Камил, се отправи към спортната си кола. Качи се в нея и рязко потегли.

— Хубав автомобил! — рече Камил и направи по детски завистлива гримаса, преди да тръгне по стъпалата към площадката. Чу как Зак тихо изруга, докато вървеше след нея.

 

 

Зак се прибра много късно. Камил не би признала пред никого, че тази нощ не можа да заспи, докато не чу шума от мотора на неговия линкълн, когато го прибираше в гаража.

Какво ли бяха правили с Ерика чак до ранните часове на деня? Цялата й радост от това, че бяха прекарали един ден заедно, изчезна, след като видя как изтънчената Ерика омайваше Зак с милувките си. Нима не беше се съгласил да отиде на това парти, за което научи в последния момент, само защото Ерика го помоли? И то веднага след като бе я целувал с такава жар, че и двамата останаха без дъх! Навярно бе така отзивчив всеки път, щом Ерика поискаше нещо от него. Но какво се канеше да й каже, когато пристигна Ерика и го прекъсна? Нима беше влюбен в тази повърхностна жена? А ако не бе така, какво го бе накарало да остане с нея до сутринта?

Тя не успя да пропъди тези натрапчиви въпроси от съзнанието си, докато накрая, изтощена, се унесе в неспокоен сън.