Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (11)

Единадесета глава

След тази сутрин на закуска винаги се повтаряше едно и също. Камил и Зак седяха на масата един срещу друг и едва прикриваха враждебността си. Разговаряха с фалшива любезност за незначителни неща и Диърли и Саймън се чудеха на това странно държане на младоженците…

По това време на годината в плантацията нямаше много работа, а с всекидневните си задължения работниците, наети от Зак, можеха да се справят и сами. Но той отиваше там всяка сутрин и се връщаше късно вечерта. Отговаряше на въпросите на Камил едносрично, но тя предполагаше, че през повечето време се занимава с конете. Никога не излизаше вечер, а бързаше да се прибере в стаята си, четеше книги или гледаше телевизия в помещението, което сега наричаха бърлогата на Рейбърн.

Камил веднага пренесе нещата си в спалнята, която беше в другата половина на господарския апартамент. Стаята беше удобна, въпреки че бе по-малка от тази на Зак. Нямаше камина, а мебелите бяха от палисандрово дърво и много приличаха на тези в пристройката.

Майка й често се обаждаше по телефона. Веднъж попита дали да изпрати останалите вещи на Камил в Наткес. Камил се опита да създаде впечатлението, че със Зак са истински щастливи, но убеди майка си да не й изпраща нищо друго. Нали това бе само временно положение? Каза на майка си, че със Зак имат намерение да й погостуват в Атланта и тогава сама ще реши какво да изхвърли, да подари или да вземе със себе си. Лъжата бе сполучлива и майка й не заподозря каква е истинската причина, поради която тя не искаше други свои вещи в Брайдъл Рийт. Колкото по-малко неща трябваше да изнесе, когато си тръгне оттук завинаги, толкова по-добре.

Докато Зак запълваше времето си с работа в плантацията, тя отново се залови с ремонта на къщата с фантастичен ентусиазъм. Отдъхна си малко, когато завърши новия апартамент на Рейбърн. Останалата част от къщата бе почти готова, оставаше само да украси помещенията. Имаше още няколко мебели за смяна на тапицерията, но тя вече можеше да се посвети на приятното занимание да подрежда изкуствени цветя, да закача портрети, картини и огледала, да променя местата на някои дребни сувенири. С огромно старание избираше най-подходящите украшения за всяка стая.

Зак никога вече не спомена за цвета на хола, който никак не харесваше. Стаята бе добила прекрасен вид, точно както Камил си я бе представяла. Светлите, тъмните и пастелните тонове се преливаха така, че контрастът между тях не се забелязваше. Помещението изглеждаше красиво и свежо. Но дори да бе обърнал внимание на резултата от работата й, Зак не сподели нищо с нея по този повод. Където бе възможно, тя използваше мотиви, свързани с живота на Юга: постави в салона изкуствени цветове на дрян, а на масата в преддверието — висока кристална ваза с няколко истински памукови растения. Понякога по време на работа в очите й напираха сълзи, които едва сдържаше. Беше обикнала тази къща и щеше да изпита истинска болка, когато трябваше да я напусне, след като завърши работата си и Рейбърн се завърне у дома оздравял, за да може да понесе вестта за раздялата им със Зак.

Всяка работа, която бяха й възлагали по-рано, за нея беше просто бизнес. Независимо колко доволна се чувстваше, когато изпълнеше нечия поръчка, приключеният проект веднага се превръщаше за нея в минало. Но защо ли толкова силно се бе привързала към Брайдъл Рийт? Дали защото бе влюбена в собственика на къщата?

Тя се загледа през входната врата в обширната морава. За нейна изненада, Зак бе наел градинари да подрежат дърветата и храстите. Сега те бяха грижливо оформени и наторени. Цветните лехи бяха почистени от плевели и в тях бяха засети нови луковици. През пролетта площта пред къщата щеше да бъде прекрасна като задния двор на Рейбърн. Имението Брайдъл Рийт вече съвсем не изглеждаше така старо и занемарено, както преди няколко месеца, когато Камил бе пристигнала. Тя въздъхна — нима в този красив двор никога нямаше да играят щастливи, усмихнати деца?

Толкова й се искаше нещата да се променят. Само да можеше тя и Зак да заживеят щастливо в тази великолепна къща и да създадат семейство, което да съхрани традициите. Но нямаше изгледи това да се случи.

Живееше със Зак Прескът като с непознат. Когато се случеше очите им да се срещнат, неговите бяха студени, безизразни и непроницаеми. Тя чуваше как той заключва вратата на банята, когато влезеше откъм своята спалня. Слушаше плискането на водата и си го представяше застанал пред мивката, с хавлиената кърпа на кръста. Не бе споменал дали му пречеха гримовете, ролките и другите женски принадлежности, които тя държеше в банята, ако изобщо ги бе забелязал. Само веднъж, когато се бе отпуснала във ваната, чу как той се опита да отвори вратата откъм своята спалня. Като разбра, че е заключена, не каза нищо. Тя усети как се отдалечи и след това никога вече не докосна вратата, докато тя беше в банята.

Напрежението в къщата бе почти очевидно, но най-трудните моменти бяха посещенията при Рейбърн в болницата. Камил и Зак пътуваха заедно и почти винаги не разменяха нито дума. Когато пристигнеха в болницата, те влизаха при него с весели лица и с майсторството на актьори се преструваха, че всичко е наред. Играеха своето представление пред единствения си зрител, като се стараеха да му създадат впечатлението, че са щастлива брачна двойка. Никога не говореха за абсурдното си положение, понеже и двамата осъзнаваха, че за оздравяването на Рейбърн от съществено значение бе да му спестят всички тревоги.

През втората седмица на ноември доктор Даниълс им съобщи, че пациентът ще може да се прибере у дома след няколко дни. Подготовката за завръщането на Рейбърн измести всичко останало на заден план. Дори Зак престана да ходи в плантацията, за да помогне с каквото може и да завършат навреме. Камил и Саймън напълниха стаята на стария с толкова различни растения, та Зак ги посъветва, ако някога имат нужда от пари, да отворят цветарски магазин. Диърли измисляше ястия, които можеше да приготви, като се съобразява с диетата, предписана на Рейбърн от доктор Даниълс, и импровизираше как би могла да превърне постната и безвкусна храна в по-апетитни гозби. Камил се вълнуваше дали той ще хареса новата си стая. Провери всички подробности и повече от десет пъти променя разположението на мебелите, докато й хареса.

Но мислите й бяха заети със Зак. Диърли и Саймън бяха твърде тактични, за да кажат нещо по този повод, въпреки че долавяха напрежението. Те естествено знаеха, че тя се бе преместила в другата спалня и със съпруга й прекарваха нощите разделени. Сега, когато Рейбърн щеше да живее на първия етаж и му бе забранено да се качва по стълбите, той нямаше да разбере какво става. Поне не веднага. Но би ли могла да продължи това мъчително представление вкъщи така, както успяваше да го играе в болницата? Когато вървяха по коридорите й, бедрата им се докосваха. Докато стояха до леглото на Рейбърн, Зак често обгръщаше раменете или талията й и я притегляше към себе си. Леко целуваше с топлите си устни пръстите на ръката й. Тези милувки караха сърцето й да тупти силно. Няколко пъти се беше навел над нея и я бе целунал нежно по челото. Дъхът му бе раздвижил косите до слепоочията й.

Тя знаеше, че тези жестове са само за заблуда на свекъра й, но те й въздействаха и това винаги я караше отново да изпитва гняв към себе си заради слабостта на своето тяло. Често се питаше как би издържала, ако Зак смяташе да продължи с тези фалшиви прояви на нежност и у дома, когато щяха постоянно да са около Рейбърн. А така копнееше да се отпусне в ръцете на Зак с молба да успокои учестеното биене на сърцето й. Да задоволи желанието, което я обземаше дори когато се опитваше да си внуши, че не го изпитва…

Джордж Даниълс бе настоял да закара Рейбърн у дома със собствената си кола, за да могат близките му да го посрещнат както подобава.

Зак и Камил стояха на обновената площадка пред къщата и наблюдаваха как лъскавият автомобил се движеше по пътеката, която Зак бе поръчал да асфалтират отново. Когато се приближиха, Зак властно обгърна талията й. Стори й се, че пръстите му ловко се плъзнаха под гърдите й. Дъхът й спря, а тялото на Зак изведнъж се стегна…

Диърли попиваше радостните си сълзи с кърпичка, когато Рейбърн се изкачи по стълбите и я прегърна. Той подаде ръка на Саймън, а след това прегърна Камил и Зак.

— Добре дошъл у дома, татко. Радваме се, че отново си с нас.

Гласът на Зак бе леко пресипнал и Камил знаеше, че му беше трудно да скрие вълнението си. Истински обичаше баща си. Тя по-добре от всекиго знаеше колко безгранична е тази любов. Та колко мъже биха се оженили за жена, която ненавиждат, само за да изпълнят волята на родителите си?

Всички бяха обзети от нетърпение, когато въведоха Рейбърн в къщата. Той постоя няколко мига в преддверието и проследи с поглед промените, които бяха направени под надзора на Камил. Тръгна бавно по коридора, отвори вратата на всяка от стаите и ги разгледа, удивен от възстановената красота на къщата, която толкова обичаше. Когато се обърна към Камил, тя видя, че в очите му блестят сълзи. Приближи се към него и отвърна на топлата му прегръдка. В един миг тя вдигна глава над рамото на стария и изненада Зак, като прикова поглед в очите му. Сега изразът им бе по-спокоен, а бръчките около устните му не изглеждаха така дълбоки и строги, както на сутринта след сватбата им. Но щом срещна погледа й, той леко поклати глава и каза припряно:

— Татко, Камил има и друга изненада за теб.

Каквото и да означаваше изражението на лицето му преди миг, сега от него нямаше и следа.

— Не зная дали бих могъл да понеса повече изненади тази сутрин. Камил, всичко е… — Той не успя да намери точната дума, затова преглътна и сподели: — Опитвам се да кажа, че всичко изглежда по-добре, отколкото съм си представял, че ще бъде. Благодаря ти, дъще.

Ласкавите му думи я накараха да поруменее.

— Ти ми помогна при избора, Рейбърн, не си ли спомняш? — Още след сватбата бе настоял тя да му говори на „ти“ и да се обръща към него с кръщелното му име. — Ела да видиш какво още сме направили.

Камил го хвана под ръка и го поведе към онази част на къщата, където по-рано бе задната веранда, а останалите ги последваха. Когато Рейбърн видя новото си убежище с вдигнати капаци на прозорците, през които се откриваше красив есенен пейзаж, тропическите растения, облени от слънчева светлина, и новите мебели, по които бяха наредени всичките му любими предмети, остана поразен. Разгледа новата си стая, а след това спалнята и банята. Всички въздъхнаха с облекчение, когато той каза възхитено:

— Прекрасно е!

През останалата част от сутринта се занимаваха с настаняването на Рейбърн в новия му апартамент. Пренесоха цветята и подаръците, които бе получил в болницата. Диърли и Саймън щяха да бъдат съвсем близо до Рейбърн, докато работят. Той би могъл веднага да ги повика, ако имаше нужда от нещо. Все пак, преди да си тръгне, доктор Даниълс ги предупреди да не глезят пациента му прекалено.

Рейбърн искаше Зак и Камил непрекъснато да бъдат пред очите му. Сякаш не можеше да се насити да ги гледа и слуша. Стояха при него през целия ден, Зак едва го склони да поспи няколко часа.

Вечерта, когато всички седнаха пред новия телевизор, Рейбърн отново каза:

— Много ми харесва новият ми апартамент, но не можеш да ме заблудиш, Зак. Разбирам, че с Камил сте решили да ме преместите на първия етаж, за да сте сами горе.

Засмя се искрено, но за щастие толкова съсредоточено се занимаваше с дистанционното управление на телевизора, че не забеляза нито виновните погледи, които Зак и съпругата му си размениха, нито тревогата в очите на Диърли и Саймън.

Камил се наведе към огледалото в банята и сложи още малко спирала на миглите си. Огледалото бе все още леко замъглено, защото току-що бе взела душ. Беше задушно и тя все още стоеше по бикини.

Точно когато прибираше спиралата обратно в кутията с грима си, вратата на банята откъм спалнята на Зак се отвори и той прекрачи прага. И двамата приковаха учудени погледи един в друг.

Камил стоеше като прикована. Страните й пламнаха, а по тялото й преминаха тръпки, когато забеляза как той огледа гърдите й. Потисна импулсивното си желание да скрие тялото си.

— Добро утро — хладно каза той, гледайки я право в очите.

— Добро утро — отвърна тя.

Току-що бе нахлузил износените джинси, чийто цвят бе избледнял почти до бяло. Когато отвори вратата, все още не бе вдигнал докрай ципа си. Бе гол до кръста, бос. Косите му бяха разрошени, понеже преди малко бе станал от сън. Но изглеждаше по-привлекателен от всякога.

— Трябваше да почукам…

За радост на Камил, той също бе смутен. Необикновеното му хладнокръвие сякаш го бе напуснало.

— Мислех, че съм заключила. Извинявай.

Силното биене на сърцето й сякаш заглушаваше думите й.

— Моля те, не ме карай да се чувствам виновен.

В гласа на Зак отново се долавяше насмешка, на лицето му се появи подигравателна усмивка и това я накара да застане нащрек.

— Тъкмо щях да се облека — оправда се тя. — Ще изляза след минута.

Обърна се с гръб към него и започна да събира дрехите си, които висяха на една декоративна закачалка. След миг той се озова зад нея и ги грабна от ръцете й.

— Какво правиш? — възнегодува тя, изненадана от внезапното му действие, и рязко се обърна към него.

Стояха толкова близо един до друг, че едрите й гърди почти докосваха косъмчетата по мускулестата му гръд. Тя бързо се отдръпна, но въпреки това зърната им набъбнаха. Не можа да прикрие възбудата си от Зак.

— Е, добре, щом съм лишен от удоволствието да събличам жена си, както повечето съпрузи, може би бих могъл да я облека — заядливо рече той.

— Зак, върни ми дрехите! Моля те.

Опита се да бъде строга, но думите й прозвучаха неубедително. Той сякаш не я чу, опря се на тоалетната масичка и преди тя да успее да реагира, обхвана талията й и я притегли към себе си, така че тя се озова между здравите му нозе. След това изрече със задоволство, което знаеше, че ще я разгневи:

— Е, мисля, че това е следващото, от което се нуждаеш! — Вдигна нагоре ефирния й прозрачен сутиен от дантела.

— Зак, моля те… — опита се да го спре тя.

— Да, спомням си — похотливо се засмя той, — винаги носиш толкова прозрачно бельо. Само не мога да разбера защо въобще го слагаш. — Той протегна ръце и плъзна презрамките на сутиена към раменете й. Тъмносините му очи я изгаряха, когато той придърпа краищата на сутиена и го закопча. — Стои ти чудесно!

Прокара пръсти по зърната на гърдите й, които изпъкваха под изрязаните чашки на сутиена й. Тя затрепери, когато пръстите му се плъзнаха по нежната заоблена плът към стегнатия й корем, спряха на талията й и той я притегли към себе си. Зарови лице в гърдите й и горещите му устни ги обсипаха с нежни целувки.

— Ухаеш толкова приятно — прошепна той. Допирът на небръснатото му лице й достави необикновена наслада.

Той леко захапа зърното й между устните си и въпреки че то бе покрито с ефирна материя, влагата на устата му я изпълни с непреодолимо желание, което пропълзя през цялото й тяло. Камил сложи ръцете си на раменете му и се наведе към него… „Не!“, изкрещя мислено тя, мигновено се овладя и рязко се отдръпна.

— Не, Зак! — повтори задъхано на глас тя. — Моля те, недей! — Чувстваше, че сълзите напират в очите й.

— Добре — великодушно отвърна той и веднага я пусна. Беше изненадана, че веднага се съгласи с нея и ако трябваше да признае — малко разочарована.

Зак съвсем не изглеждаше обезкуражен.

— Следват джинсите, нали? — Протегна напред ръце с джинсите й и зачака. Тя нямаше друг избор, освен да се подпре с ръка на рамото му и да нахлузи първо единия, а след това и другия крачол. Топлият му дъх докосна корема й, когато той се наведе и плъзна тесните джинси нагоре по бедрата й. Когато посегна към ципа й, тя бързо каза:

— Сама ще ги закопчея!

— Добре, ще ти помогна с колана.

Ръцете му отново се плъзнаха по талията й, докато прекарваше колана през гайките на джинсите й. Бе притиснал глава на гърдите й и тя забеляза, че отдели прекалено много време за толкова просто действие.

— Зак, не се ли престараваш?

— Готово. Малко се затрудних.

Той срещна погледа й, очите му играеха така дяволито, че Камил се изкуши да се засмее заедно с него. Притаи желанието си и отново го изгледа студено. Но надменният вид, който си придаде, явно не му направи особено впечатление.

— Хубава блузка — отбеляза той, докато я държеше, за да може тя по-лесно да я облече. Съвсем внимателно закопча маншетите. Тя очакваше да постъпи така и с копчетата отпред, но този път, когато срещна очите му, погледът му вече не бе така закачлив. Няколко мига се взираха един в друг. Не можеше да устои на хипнотичното му въздействие. Той плъзна ръцете си под незакопчаната й риза и леко притисна с длани гърдите й. Въпреки волята й, тялото й започна да отвръща на ласките му. Той обхвана тила й и приближи лицето й към неговото.

— Зак…

— Не казвай „недей“!

Тя не можа да изрече нищо повече, защото устните му се сляха с нейните в целувка. Притегли я към себе си с дива страст, която едновременно я изплаши и възбуди. Езикът му жадно навлезе в устата й, сякаш не можеше да й се насити. Телата им се притиснаха и дори през плътната тъкан на джинсите му тя усети желанието му. Инстинктивно му отвърна, притискайки бедрата си към него.

Устните му се отделиха от нейните и страстно се спуснаха надолу по шията й. Тя обви ръце около голия му гръб и с наслада прокара пръсти по изпъкналите му мускули.

— Камил, моля те — простена той. — Защо отричаш нещо, което и двамата толкова силно желаем?

Думите му, изречени задъхано, сякаш погалиха ухото й и тя долови в тях непреодолим копнеж. Той също страдаше, но само физически, а нейното страдание идваше от дълбините на душата й. Толкова го желаеше! Желаеше го със страст, която по-рано дори не подозираше, че е способна да изпита. Копнееше да се спаси от това мъчително изкушение. Би могла да намери спасение само в неговите ръце. Но знаеше, че ако даде воля на желанието си, би се почувствала още по-жестоко наранена. Напрегна цялата си воля и упорито се отдръпна от него.

Долови в погледа му безкрайно недоумение, което почти стопи решителността й. Но тогава забеляза как сините очи я изгледаха недоволно и раздразнението му преля в необуздан гняв.

— По дяволите, Камил! Знам, че ме желаеш толкова силно, колкото аз теб. — Пръстите му се впиха в раменете й.

— Пусни ме, Зак! — изпищя тя. Бе стигнала почти до истерия от ненавист към себе си, защото съзнаваше какво е нужно и на двамата.

Освободи я така внезапно, че тя политна назад. Пред погледа й се мярна строгото му гневно лице, преди да се втурне към своята спалня и да затвори с трясък вратата. Облегна се на нея и се плъзна по хладната й повърхност към пода. Зарида неудържимо и през сълзи прошепна: „Истински те желая, Зак. Само кажи, че ме обичаш“.

 

 

Същата вечер Зак излезе сам за първи път, откакто се бяха оженили. Сутринта Камил не пожела да седне срещу него на масата заради това, което се беше случило в банята. Диърли й донесе закуската на поднос в стаята й. След като хапна няколко бисквити и изпи две чаши кафе, тя се почувства малко по-добре. Тъкмо излизаше, когато чу, че телефонът иззвъня. Докато минаваше покрай стаята на Зак, чу как той вдигна слушалката и след кратко мълчание каза:

— Здравей, Ерика.

Говореше весело, без следа от грубия тон, с който само преди час беше крещял. Тя не пожела да чуе останалата част от разговора. Тръгна забързано по коридора и слезе по стълбите, за да се види с Рейбърн.

Денят й се стори безкрайно дълъг. Когато със Зак се озоваваха в една и съща стая, гневът и напрежението между тях бяха почти осезаеми, разделяха ги като непроницаема преграда.

А когато той съобщи на вечеря, че ще прекара вечерта навън, сърцето й замря. Въпреки обяснението, което съчини за пред Рейбърн, че отивал да играе покер с приятели, тя знаеше, че доста по-вероятно бе да има среща с Ерика. Дали сега щяха да се видят за първи път след сцената в ресторанта в деня на сватбата им, или това бе една от многото им срещи, за която тя случайно научи? Щеше ли да има такива подозрения, ако не бе го чула да разговаря с Ерика по телефона сутринта? На Камил й се стори странно, че Ерика бе дръзнала да търси Зак у дома — нима тази жена не изпитваше никакво неудобство?

Зак се прибра към сутринта. Едва когато чу, че се качва по стълбите и влиза в стаята си, Камил се унесе в неспокоен сън.

Дните в къщата започнаха да протичат по-различно. През повечето време Зак го нямаше. Понякога Камил го виждаше за малко сутрин, преди да излезе. Друг път не се срещаше със съпруга си чак до вечеря. Въпреки че се опитваха да запазят щастливия образ, който показваха пред Рейбърн, тя не бе сигурна дали успяваха да заблудят възрастния човек.

Чудеше се защо Зак се бе държал с нея така романтично, щом толкова я презираше. Защо бе влязъл при нея в банята? Достатъчно бе само да види надеждата, която бе изписана върху лицето на Рейбърн, за да стигне до отговора: той искаше Брайдъл Рийт да има наследник! Нима Зак желаеше да се люби с нея само за да дари баща си с така дългоочаквания внук? Тя с тъга реши, че сигурно е права.

Прекарваше по-голямата част от времето си с Рейбърн. Грижеше се за растенията му, двамата бавно се разхождаха из първия етаж на къщата и тя му показваше последните промени, а когато състоянието му и времето позволяваха, правеха кратки обиколки на терасата.

Хубавите есенни дни не бяха много, месецът бе доста мрачен и влажен. Почти всеки ден валеше, а когато нямаше дъжд, над цялата околност тегнеха огромни сиви облаци. Мрачното време и студените дъждовни струи навън засилваха тъгата на Камил. Нямаше ли да има край това нещастие?

Зак започна да излиза почти всяка вечер и това я накара да се чувства още по-унизена. Рядко тръгваше веднага след вечеря, почти винаги изчакваше Рейбърн да си легне. Камил бе сигурна, че прекарваше нощите си в обятията на Ерика Хейзлет.

Напразно се опитваше да скрие израза на безнадеждност и отчаяние, понеже очите й я издаваха.

Огледалото й показваше колко беше бледа и изтощена. Лицето й бе подпухнало, очите й — зачервени от плач и безсъние.

В един от мрачните и студени дъждовни дни седяха с Рейбърн в неговата стая и разглеждаха един семеен албум, който той я бе помолил да му помогне да подреди. Видя снимки на Зак като дете, като юноша и като студент. Усмихваше й се от фотографиите, облечен в спортни шорти или с бейзболна униформа. Нима всичко на света му се удаваше? На няколко снимки от абитуриентския му бал бе хванал под ръка момиче с розов тоалет. Дали това бе същата девойка, която някога беше обичал? Онази, която го бе наранила толкова дълбоко? Онази, която се опитваше да забрави в Сноу Бърд? Може би бяха излизали заедно години, а когато бяха пораснали, тя бе решила да се омъжи за друг…

Имаше и снимки от дипломирането му, на които бе с тога и квадратна шапка. На една от тях Зак изглеждаше сериозен, а на друга се усмихваше, сложил ръка на рамото на баща си. Сърцето на Камил трепна от гордост и болка. Това бе част от живота на Зак, която никога не би могла да сподели. Сега й се струваше, че няма да бъде до него и през останалото време.

Преди да успее да се овладее, по страните й потекоха сълзи и тя опита да ги прикрие с треперещи ръце.

— Не, моля те, скъпа, не се натъжавай. Не искам да гледам как страдаш.

Рейбърн й подаде снежнобяла кърпичка и тя попи с нея сълзите си.

— Съжалявам, Рейбърн — изхлипа тя. — Не исках да те притеснявам. Толкова ми е неудобно.

Той я прегърна и погали раменете й.

— Не си сторила нищо, от което да се срамуваш, Камил — каза той с бащинска загриженост. — Когато за първи път те видях в Атланта, в мен тайно проблесна надеждата, че със Зак може би ще си допаднете. Напомни ми за моята Алис. Е, не на външен вид, но имаше същото излъчване. Рядко се случва още веднъж в живота да откриеш толкова жизнена и всеотдайна жена. В днешно време повечето сякаш са забравили да бъдат женствени, че принадлежат към нежния пол… Нямам нищо против професионалната кариера, не съм фанатик. Но въпреки това изпитвам радост, когато срещна жена, която е истински щастлива именно за това, че е жена. Старомоден съм, разбирам.

Той помълча няколко мига, като че ли се опитваше да събере мислите си.

— Още през първия ден забелязах погледите, които си разменяхте със Закъри. Тогава естествено нямах представа за това, което се е случило между вас в Юта преди две години. Понякога се получават странни съвпадения, не мислиш ли? Онази сутрин в болницата, когато се събудих и видях как се боричкахте на онова смешно легло на колела, аз се развълнувах. Моля те, не се смущавай — каза той с благ тон и я погали по ръката. Беше забелязал руменината, която изби по страните й. — Напълно естествено е между вас да има физическо привличане. Алис и аз… е, както и да е, едва се сдържах да не извикам от радост, че между вас са пламнали горещи чувства. Самият аз вече бях започнал да се привързвам към теб, Камил. Едва ли бих приел така друга жена за съпруга на моя син и своя дъщеря. — Той прикова поглед в разплаканите й очи и нежно я погали по бузата. — Не можеш да си представиш удивлението ми, когато чух разговора ви след това. Ако не бях болен и слаб, сигурно хубаво бих напердашил сина си. Ужасно се разгневих, когато узнах, че те е накарал да изпитваш чувство на вина и угризения. Но и начинът, по който ти говореше, никак не бе красив… Добре че майка му не беше тук да го чуе. Тогава съставих своя план да ви изненадам, като организирам сватбено тържество.

Камил засрамено сведе глава.

— Значи си го направил само за да накараш Зак да плати за поведението си в Юта?

— Не, скъпа. Направих го, защото мислех — и все още мисля, — че вие със Закъри се обичате, въпреки че не си го признавате. Ако ти беше някоя лека жена или се стремеше към богатството му, или имаше други егоистични намерения, бих забравил за случилото се още там. Ако не смятах, че една голяма любов между две красиви и интелигентни деца трябва да има щастливо продължение, никога не бих ви събрал насила.

— Знам, че си имал благородни намерения, Рейбърн. — Камил не смееше да погледне мъдрите му очи. Взираше се в скута си, усещайки как погледът му я пронизва изпод гъстите бели вежди. — Но ние със Зак… просто между нас не се получава. Иска ми се нещата да потръгнат заради теб. Наистина е така, но… — Гласът й пресекна. „Но синът ти обича друга — мислено добави тя. — Той обича друга!“

— Истински се натъжавам от това, че ви виждам толкова нещастни, Камил. Надявах се, че като ви свържа в брак, ще осъзнаете, че изпитвате любов един към друг, в което все още вярвам. Но аз съм разумен човек и не бих желал заради мен и двамата да страдате. Ще ми липсваш, когато си отидеш, Камил, защото знам, че ти ще го направиш. Твърде честна си, за да живееш вечно в лъжа. Но, моля те, помни, че тук, в Брайдъл Рийт, винаги можеш да се чувстваш като у дома си.

— Благодаря ти, Рейбърн — едва успя да промълви тя. Наведе глава към него и го целуна по челото. — Сега си почини и не се тревожи. Не би могъл да знаеш предварително, че между нас със Зак могат да възникнат такива неразрешими проблеми.

Преди да излезе от стаята, Рейбърн я спря:

— Камил, вдругиден е Денят на благодарността. Ще останеш ли дотогава? Посвети още малко време на един старец. Бих искал в този ден да бъдем едно семейство.

— Разбира се, че ще остана — обеща тя. След това добави с въздишка: — За мен ти винаги ще бъдеш част от моето семейство.