Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (1)

Първа глава

Камил натисна рязко спирачките на малкия си автомобил, когато пред погледа й се разкри Брайдъл Рийт^[1]. Беше следвала напътствията, които получи от информационния отдел на Историческия институт „Стантън Хол“, и бе тръгнала от централната част на Наткес по улица Хомокито. Жената от гишето й бе казала, че за да стигне до старото имение, трябва да завие наляво точно преди мястото, където пътят пресича магистрала 65.

Тя едва забеляза малкия избледнял знак, скрит сред гъстите храсти, който сочеше, че този неасфалтиран път води на изток. Пое по него и докато преминаваше през неравностите, гледаше с удивление величествените дъбове, по чиито огромни клони висяха сиви лишеи; магнолиите, по които все още се забелязваха няколко изящни и ароматни бели цвята, въпреки че бе краят на лятото; и подобната на фонтан фигура, образувана от храстите край пътя, която бе дала името на къщата с имението. Снежнобелите цветове на булчинския венец отдавна бяха опадали от лятната горещина, но клоните все още бяха отрупани с нежни светлозелени листа.

Камил слезе от автомобила, оставяйки двигателя да работи. Загледа се в къщата пред себе си. В съзнанието й оживяха най-значимите събития от нейната история. Бе построена през 1805 година. Бе двуетажна сграда, типична за архитектурата от колониалния период. От стаите на втория етаж се излизаше на балкон, който служеше и за покрив на верандата под него. Иззидана бе от червени тухли, които с течение на времето бяха избледнели до бледорозово. Шест бели колони се издигаха величествено от верандата и крепяха балкона. От всяка страна на огромната входна врата симетрично бяха разположени по три високи прозореца, покрити с тъмнозелени капаци. На тежка верига точно над входната врата висеше меден полилей.

Камил Джеймисън въздъхна в захлас и отново се качи в колата си. Докато изгасяше мотора, тя се изсмя на глас:

— Скарлет О’Хара, изяж се от яд!

След това се запъти към входа на къщата.

Потръпваше от вълнение при мисълта, че я бяха наели да възвърне някогашното великолепие на този замък. Дълбоко в себе си се молеше да се справи с това предизвикателство. Важно бе за кариерата й на реставратор, както и за финансовото й състояние.

Камил и нейната майка Марта притежаваха реставраторска фирма в Атланта. Марта Джеймисън се бе опитала да продължи бизнеса, след като почина бащата на Камил, но преди дъщеря й да завърши колежа и да стане професионален реставратор, фирмата почти се бе превърнала в магазинче за сувенири, в което се предлагаха антики без стойност и невзрачни вехтории. Скоро след дипломирането си Камил започна да поръчва съвременни материали и инструменти за реставрация и подобри качеството на антиките, които продаваха. Марта й предложи да работи като консултант за клиентите, които имаха нужда от съвет при избора на тапети, килими, завеси, мебели и проекти за цялостно обзавеждане. Благодарение на своя изтънчен вкус и приятните си маниери Камил бързо си спечели добра репутация и завидна клиентела. Сега бе наела още две жени, които помагаха в ателието, а майка й се занимаваше със счетоводството и книжата.

Когато мистър Рейбърн Прескът от Наткес, Мисисипи, беше й предложил да реставрира къщата му, тя бе приела с охота. Това бе най-важната работа, която й бяха възлагали досега. Отлично познаваше къщите отпреди Гражданската война в старата част на Наткес. Заедно с майка й бяха обиколили реставрираните жилища там по време на едно от ежегодните си пролетни странствания. Тогава Камил бе още малка, но тези забележителни домове бяха оставили трайна следа в съзнанието й.

Рейбърн Прескът бе типичен джентълмен от Юга и се държа с Камил и Марта като истински кавалер. Другите жени от ателието бяха започнали да се кискат, когато той им заговори с по-ясно изразен южняшки акцент, отколкото бяха чували дори в Атланта. Несресаните му побелели коси бяха все още гъсти и отметнати назад над високото му чело. Сините му очи не бяха загубили блясъка си, въпреки че бе почти на седемдесет. Беше висок, строен, изтънчен и сладкодумен.

Скоро след запознанството им той разказа на Камил за своята къща в Наткес.

— Срамувам се от това, мис Джеймисън. След като почина съпругата ми — преди повече от двадесет години, аз изоставих къщата и сега тя е в окаяно състояние. Заприличала е на ергенска бърлога. Синът ми прекарва повечето от дните си в нашата плантация отвъд реката, но и той като мен смята, че трябва да върнем на Брайдъл Рийт предишния му блясък.

— Какво хубаво име! — възкликна Камил и съзнанието й започна да рисува въображаеми картини на къщата. — С радост ще приема предложението ви.

— Но ние дори не сме обсъдили вашето възнаграждение и някои подробности! — удиви се той.

— Няма значение, сигурна съм, че искам да го направя. — Тя се засмя, когато долови изненадата, изписана на лицето му, преди да се появи дружелюбна усмивка. Оказа се, че бе решил да се обърне към нея благодарение на горещата препоръка на негов приятел, собственик на малък ресторант на Пийчтрий Плаца, който бе обзаведен по проект на Камил. Рейбърн Прескът бе убеден в способностите й. Поговориха за заплащането й и тя бе смаяна, когато той назова сумата. Средствата, които бе готов да отпусне за покриване на разходите, бяха почти неограничени. Явно нямаше да й се налага да пести. Настоя тя да остане да живее в Брайдъл Рийт, докато трае ремонтът. Определиха дата, удобна и за двамата, когато щеше да пристигне, и ето че сега тя стоеше тук, на площадката пред къщата, с чанта през рамо и чакаше някой да отвори в отговор на позвъняването й. Когато разгледа отблизо лицето на къщата, забеляза, че боята се рони, медните орнаменти на входната врата бяха започнали да се покриват с ръжда, а дъските, по които стъпваше, се бяха изметнали. Ако и интериорът не бе в по-добро състояние, щеше да има доста работа. Камил се усмихна иронично на себе си: единственото важно нещо в живота за нея беше кариерата й, за ужас на майка й и близките й приятелки, повечето от които бяха омъжени и вече имаха по няколко деца. Майка й я насърчаваше да излиза с младежите, които си измисляха поводи да идват в ателието, но Камил оставаше равнодушна към опитите им да се сближат с нея. Краткотрайните й флиртове отминаваха, без да последва нещо по-сериозно, и Марта Джеймисън бе обезпокоена, че дъщеря й явно не проявява интерес към ухажорите.

Камил се натъжаваше при мисълта, че майка й страда заради нейния любовен живот — или по-скоро заради липсата на такъв, но не можеше да й разкрие каква бе причината. Не можеше да й каже: „Мамо, веднъж се отдадох на мъж и след това чувствах само срам и унижение. Нямам намерение отново да попадам в този капан“. Дъщеря не споделя с майка си подобни неща. А и някои спомени й причиняваха такава болка, че тя не желаеше да ги разказва. Камил потръпна и въздъхна дълбоко, когато се сети какво бе преживяла… Точно тогава входната врата се отвори. Посрещна я едно усмихнато лице.

— Добър ден, аз съм Камил Джеймисън. — Тя се усмихна, без да осъзнава колко привлекателна изглеждаше, докато слънчевите отблясъци пробягваха по тъмните й къдрици.

— Добър ден, мис Джеймисън. — Приветливото лице на мъжа все още се усмихваше. — Мистър Прескът ви очаква. Вълнува се като ученик, който за първи път ще танцува с момиче. Истински се радвам, че сте пристигнали благополучно. Той се притесняваше как една млада дама като вас ще измине сама с кола целия път от Атланта дотук.

— Нямах проблеми при пътуването. Аз също с нетърпение очаквам да видя отново мистър Прескът. — Тя прекрачи прага и влезе в преддверието, а мъжът й стори път. Огледа се наоколо със страхопочитание. Всичко изглеждаше точно както си го бе представяла.

— Казвам се Саймън Мичъл, мис Джеймисън. Винаги когато имате нужда от нещо, можете да се обърнете към мен — каза мъжът и отклони вниманието й от подробния оглед на къщата.

— Благодаря, мистър Мичъл. — Тя се усмихна искрено.

— Наричайте ме просто Саймън. Седнете, мис Джеймисън, а аз ще отида да потърся мистър Прескът. Мисля, че е в задния двор и полива градината си.

— Не е нужно да бързате, нямам нищо против да почакам — каза Камил.

Той кимна и се отправи към задната част на къщата по широк коридор. Камил почувства желание да надникне в стаите, разположени от двете страни на този коридор, но осъзнаваше, че бе по-добре да изчака нейният домакин сам да й покаже дома си. Южняците като Рейбърн Прескът особено държаха на добрите маниери и етикета.

Тя седна на един стол в преддверието така, както подобаваше на истинска дама — с изправен гръб, събрани колене и ръце, елегантно положени в скута. Така я бе учила майка й. Изведнъж й се прииска видът й да бъде по-изящен. Имаше естествено къдрава тъмна коса, дълга до раменете, която в особено влажни дни връзваше отзад на кок. Не успяваше да прибере само късите непокорни къдрици около лицето. Тъмният цвят на косите й хармонираше с кайсиевия оттенък на кожата. Не можеше да се каже, че бе мургава, но не беше и светла. Лицето й сякаш сияеше с цвят на топъл мед. Винаги бе завиждала на своите приятелки с порцелановобели лица, чиито страни порозовяваха от свян. Не бе доволна, че за сметка на това бе надарена с кожа, която през лятото придобиваше приятен кафеникав загар. Освен това, никой на света нямаше като нейните очи. Защо не се бе родила със светлосини, зелени, бадемови или дори кафяви очи, но без тези глупави златисти отблясъци! Другите кафяви очи бяха или с бадемов оттенък, или загадъчно тъмни като абанос, а нейните отблизо изглеждаха дори леко жълтеникави. Ненавиждаше ги. С дългите си тъмни мигли, удължените месести устни, леко кривнатия нос и тъмните къдрици тя приличаше на циганка. И баща й се обръщаше към нея галено, наричайки я „малкото ми циганче“.

Не можеше да промени чертите на лицето си. Но в замяна на това винаги полагаше изключителни грижи за облеклото. Изборът на тоалети говореше за нейния усет към цветовете и дизайна, който толкова много й помагаше в професията. Сега бе издърпала полата на жълтия си ленен костюм до коленете, за да може по-късно, като свали сакото, да остане по ефирната муселинена блуза, която бе облякла отдолу. От влажния климат в Наткес дрехите й се намачкаха, а от прическата, която бе успяла да си направи сутринта, не остана и следа. Сега тя бе сигурна, че къдриците й са в безпорядък.

От пътя навън долетя шум от гуми и от силно изскърцване на врата на автомобил. Тя чу как някой се изкачи бързо по трите стъпала, които, както си спомни, водеха към верандата, а след това направи три по-големи крачки по площадката пред входната врата. Вратата рязко се отвори, залюля се и се удари силно в стената. Чак тогава човекът, чийто силует се открои, осветен от следобедното слънце, се обърна и я прихлопна. Той запристъпва тежко по коридора, оставяйки след себе си дълги кални следи по дъбовия паркет. Походката му беше спокойна и й се стори някак позната, но Камил така се вбеси от нехайството, с което той стъпваше по пода с калните си обувки, и от начина, по който нахълта вътре, че не обърна особено внимание на познатата му осанка. Преди да осъзнае, че е по-добре да запази мълчание, тя промълви:

— Нищо чудно, че тази къща е в такова окаяно състояние. Ако всеки, който идва тук, е небрежен като вас, тя ще рухне за по-малко от седмица!

Мъжът внезапно спря и обходи с поглед коридора, явно изненадан от укоряващия женски глас. Понеже току-що бе влязъл отвън, където слънцето грееше ослепително, му бе нужно малко време, докато очите му отпочинат. Едва тогава я съзря в тъмното преддверие. Без да проговори, той свали сламената си капела и забърса потта от челото си. След това, все още държейки капелата, сложи ръце на хълбоците си и огледа Камил.

— Извинете — каза той с привидно спокоен тон, но личеше, че едва прикрива раздразнението си. Направи пет крачки напред и спря на метър от стола й. Погледите им се срещнаха и останаха вперени един в друг. Двамата едновременно си поеха дълбоко дъх, продължавайки да се гледат втренчено.

Това не беше възможно! Той не можеше да бъде тук! Какво правеше точно тук? Той ли беше наистина? Не, не може да бъде…

Устата на Камил бе пресъхнала, тя едва дишаше. Направи усилие да преглътне. Сърцето й биеше толкова силно, та й се струваше, че той вижда как блузата й леко потрепва. Тя почувства прилив на топлина, след това потръпна от студ. Ушите й бучаха, сякаш до нея отекваше оръдеен изстрел. Позата на тялото му и смаяният му поглед издаваха, че и той бе не по-малко изумен.

Изглеждаше точно както преди около две години в Юта. Може би около очите му бяха се появили още няколко едва забележими бръчки, но ирисите им си бяха яркосини, а погледът му — все тъй поразителен, пронизващ и хипнотизиращ. Тя много добре познаваше хипнотичната им сила! По-висок ли беше? Не, така й се струваше, защото бе седнала, но знаеше, че дори ако се изправи, ще стигне само до рамото му. Беше все така широк в раменете и тесен в ханша, както си го спомняше. Красотата на тялото, която бе разпалвала въображението й в продължение на толкова месеци, не бе преувеличена в спомените й, както сама се бе опитвала да си внуши. Сред кестенявите му коси се виждаха няколко изсветлели кичура. Мургавата кожа на скулестото му лице контрастираше със синия цвят на очите. Беше впил жаден поглед в нея, тя се взираше в него по същия начин.

Не бе облечен със скиорския клин и някой от меките пуловери, с които го помнеше. Бе със сини каубойски панталони и кални ботуши, които тътреше по пода. Синята му памучна риза, влажна и покрита с петна от пот, бе разкопчана. Бе възпретнал ръкавите си, космите по ръцете и гърдите му бяха изсветлели от слънцето и бяха станали почти руси. На врата му все още висеше златният медальон, който Камил никога не бе забравяла. Той бе й казал, че кръстът е принадлежал на майка му. Верижката, на която го носеше, бе от масивно злато. Но изобщо не приличаше на женско украшение, особено когато бе скрит сред сплъстените от пот косми на гърдите му.

— Зак Прескът? — Тя едва успя да произнесе името му.

Когато мистър Рейбърн Прескът й се беше представил, изричайки името си, тя бе почувствала същата остра болка в сърцето си, която я пронизваше всеки път, щом си спомняше за ски екскурзията, на която бе отишла, след като завърши колежа. Дори не бе предполагала, че между тези двама мъже може да има някаква връзка. Зак никога не бе й казвал откъде е, но и тя не бе го питала. А нима тогава това я интересуваше?

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той, опитвайки се саркастично да имитира сантименталния тон на холивудските актьори.

— Казвал си ми, че си фермер, но мислех, че се шегуваш — едва промълви тя.

Опита да се усмихне, но устните й трепереха. Не успяваше да ги помръдне.

Лицето му доби по-сурово изражение.

— И какво точно си мислила за мен? Любопитен съм да узная.

Язвителният му тон сякаш ужили Камил и тя потръпна. Угризенията, от които не бе могла да се отърси с дни, месеци, години, отново се възвърнаха, а с тях и чувството за вина и срам, което я караше да страда. Жълтеникавите й очи засвяткаха гневно.

— Какво би могло да бъде мнението ми за мъж, който така безжалостно прелъсти едно невинно момиче!

— Не по-различно от мнението за една жена, която е толкова лесно да прелъстиш.

Думите му сякаш се стовариха върху нея. Тя скочи от стола и застана срещу него.

— Ти… ти си противен и безсърдечен, нямаш съвест! Презирам те заради това, което ми причини!

— Никак не си убедителна, Камил — прекъсна я той и тя почувства желание да зашлеви надменното му лице. Но когато го чу да изрича името й с плътните си меки и чувствени устни, сякаш застина. Изведнъж бе обзета от непреодолим копнеж да протегне ръка и да погали мургавата кожа на скулите му. Тя сви ръцете си в юмруци, за да прогони този порив. Дълго се взираха един в друг, докато чуха стъпките на Саймън от дъното на коридора. Камил се обърна с гръб към Зак и напразно се опита да придаде на лицето си спокоен израз.

— Мис Джеймисън, мистър Прескът иска да ви види. Здравей, Зак. Запознахте ли се вече?

Камил бе с гръб към него, но се досети, че Зак бе кимнал утвърдително, понеже не чу гласа му.

— Тогава елате с мен, мис Джеймисън, а после със Зак може да пийнете по нещо разхладително. Надявам се, че нямате нищо против да се срещнете с мистър Прескът на терасата.

— Не, ще ми бъде приятно.

Какво ли не би направила, за да се освободи от присъствието на човека, който стоеше зад нея! Без да се обърне, тя тръгна след Саймън по коридора.

 

 

Преминаха през остъклената задна веранда, разположена по цялата дължина на къщата, през чиито големи прозорци се виждаше цялото имение.

Саймън отвори една врата и Камил излезе през нея на терасата с тухлен перваз. Мистър Рейбърн Прескът стана елегантно от плетения си стол и тръгна към нея с протегнати ръце.

— Мис Джеймисън, радвам се да ви видя отново. Добре дошли в Брайдъл Рийт!

Гласът му бе приятен и мелодичен, какъвто Камил си го спомняше. Тя отвърна на искрената му усмивка, която почти я накара да забрави за неприятното изживяване от неочакваната среща със Зак.

— Благодаря, мистър Прескът, но, моля ви, наричайте ме Камил. Домът ви ми харесва. По-красив е, отколкото си го представях.

Той поклати глава със съжаление:

— Ако Алис, покойната ми съпруга, можеше да го види, със сигурност не би ми простила. След като я загубих, изпаднах в дълбока депресия, от която не можах да се съвзема с години. Присъствието на сина ми Закъри бе известна утеха за мен, но никой не би могъл да заеме мястото й в живота ми. Заех се с плантацията и с неимоверни усилия успях да забогатея, но понеже почти не канех гости, освен нарядко за по някоя игра на покер, занемарих къщата. Затова ви наех да я възстановите. Разполагаме с всички съвременни удобства, но интериорът се нуждае от промяна. Напълно съм убеден в способностите ви.

Тя се усмихваше нежно, докато вървеше с него към една стъклена масичка, върху която бяха поставени кана с леденостудена лимонада и няколко чаши, чиито стени проблясваха на слънчевите лъчи, достигнали до тях през огромните корони на дърветата. Той дръпна един стол, покани я да седне и с мълчалив жест й предложи чаша лимонада.

Докато се любуваше на прекрасните градини, които изглеждаха по-добре поддържани, отколкото тези пред къщата, тя обмисляше как да му каже, че е невъзможно да приеме поръчката. Не би могла да живее и работи в Брайдъл Рийт, в близост до единствения човек на света, когото искаше да забрави. Тук щеше да вижда Зак по няколко пъти на ден и винаги щом погледите им се срещнеха, щеше да я обзема смущение. Знаеше, че и той си спомня за последния път, когато бяха заедно. А това не би могла да го понесе! Но как да признае на този възрастен джентълмен, че се налага да го разочарова, защото в противен случай би рискувала да полудее? Чувстваше, че трябва да напусне къщата незабавно. Мисълта за оставане й бе непоносима. А какво щеше да стане с кариерата й? Как можеше да пожертва такава невероятна възможност?

— Харесва ли ви градината?

Въпросът на мистър Прескът я изтръгна от мислите й. С широк жест той й показа докъде се простираха лехите му:

— Гордея се с нея. Вече не мога да работя в плантацията, Зак за нищо на света не би ми позволил да отида отвъд реката. И затова прекарвам цялото си свободно време в грижи за тези растения. Ето там имам няколко прекрасни корена домати. — Той посочи към големите махагонови сандъци в ъгъла на терасата и Камил изрази искреното си одобрение:

— Наистина изглеждат чудесно. Никога не съм виждала по-едри и се обзалагам, че и на вкус са също така хубави.

Лицето му засия.

— На вечеря ще ги опитате, особено се гордея с тях. Приятно ми е да отглеждам зеленчуци, но обичам и цветята си.

Камил разгледа безбройните лехи, висящи кошници и саксии, във всяка от които растеше различно цвете. Всичките бяха разцъфтели и цялото това богатство от цветове се сливаше в дъга. Папратовите растения в плетените кошници, които висяха от клоните на дърветата, бяха доста избуяли и на три пъти Камил трябваше да се отдръпне, за да не се закачи в тях. Сякаш бе попаднала в някакъв тропически рай.

— Сигурно ще ви липсва работата в градината, когато времето стане по-хладно — каза тя съчувствено.

— Да, но тогава със Саймън ще се занимаваме с нашите стайни растения. — Той поклати побелялата си глава. — Ще внесем повечето от тези тропически цветя и папрати вътре. Зак ме обвинява, че съм искал да го изгоня оттук, понеже от толкова много цветя в къщата не оставало място за него.

Предложи й още лимонада, но тя отказа. Беше толкова мил и щедър. Как да му обясни какво възнамеряваше да направи, без да го засегне?

Той бе произнесъл името на Зак три пъти от началото на разговора им. Защо не бе споменал нищо за него в Атланта? Веднага би разбрала за кого става дума, защото това име не излизаше от мислите й нито за миг. Щеше да изтъкне някаква причина, за да откаже поръчката и да избегне неудобството.

Тя почувства как по челото й избива пот. А немирните къдрици, които едва бе успяла да приведе в ред с помощта на лак за коса, отново добиха обичайния си вид.

— Мистър Прескът, боя се, че има нещо… — започна неуверено тя.

— Ето те и теб, Зак! Ела да се запознаеш с нашата гостенка.

Камил търсеше закопчалката на чантата, която държеше в скута си, но притеснено вдигна глава.

— Вече се запознахме, татко.

Зак направи многозначителна пауза, след това добави:

— Срещнахме се в коридора.

— Добре. Искаш ли лимонада?

— Да, благодаря. Толкова е горещо…

— Зак, не забравяй, че отсега нататък с нас ще живее дама — смъмри го Рейбърн.

— Разбира се. Моля ви, извинете ме — обърна се той към Камил с престорен поклон. — Не ви ли е топло, мис Джеймисън? Да ви помогна ли да си свалите сакото?

Преди Камил да успее да отговори, той се промъкна зад нея и сложи силните си ръце на раменете й. Тя потръпна, когато усети, че я докосва, и й се прииска да изкрещи от гняв: той все още притежаваше силата да събужда у нея трепет, който не желаеше да изпитва. Мъжът обхвана раменете й и задържа пръстите си по-дълго, отколкото бе нужно да смъкне сакото. След това плъзна дрехата надолу, като проследи формата на ръцете й. Закачи сакото на облегалката на стола й, после седна срещу нея.

— Благодаря — едва промълви тя, преди да вдигне очи.

Току-що бе взел душ и мокрите му коси се спускаха над челото. Бе захвърлил работните си каубойски джинси и беше обул чифт колосани панталони с етикет на предния джоб. Те още повече подчертаваха стегнатите му хълбоци и мускулестите бедра. Очите му, впили се в нея, имаха ярък син цвят, погледът му бе изпълнен със сурово задоволство. Той се радваше на това странно стечение на обстоятелствата. Доставяше му удоволствие да я кара да чувства срам и неудобство. Истински мерзавец! — помисли си тя. Използваше жените за собствено удоволствие, а после се наслаждаваше на срама им. Тя изправи гръб и го прониза с хладен поглед, а след това насочи вниманието си към Рейбърн, който дори не предполагаше каква битка се разиграва в момента.

Камил опита да се съсредоточи върху последните му думи.

— … Знам, че имате изключителен вкус и ще свършите чудесна работа, и за нищо на света не бих посмял да ви се меся.

— Мис Джеймисън — намеси се Зак. — Татко се опитва да ви каже, че не желае къщата ни да заприлича на някакъв натруфен бордей от Бърбън Стрийт.

— Закъри, така не се разговаря с дама! Прекалено много време прекарваш с работниците в плантацията — смъмри го баща му с укор.

— Моите извинения, мис Джеймисън.

Думите на Зак прозвучаха искрено, но по израза на очите му тя разбра, че изобщо не я смята за дама. Още по-обидена се почувства, когато той погледна към гърдите й. Огнените му зеници сякаш стопиха ефирната й муселинена блуза и Камил нямаше какво повече да крие. Дали си спомняше как изглежда голото й тяло? Или оттогава бе имал връзки с толкова много жени, че отдавна я бе забравил? Все едно, тя не искаше да вижда самодоволния му израз, с който сякаш й натякваше, че знае всичко за нея. Обзе я силно желание да грабне сакото и да се прикрие.

Страните й добиха тъмен прасковен оттенък и възрастният мистър Прескът явно помисли, че й прилошава от горещината.

— Простете, Камил — каза той. — Навярно сте уморена от пътуването. Можем да обсъдим останалите подробности след вечеря. Точно сега се нуждаете от почивка. Ще ви настаним в пристройката, която наричаме „дом на кралицата майка“. — Той посочи към един малък апартамент от другата страна на терасата, отделен от главната постройка. — Признавам, че името е доста странно, но след като се оженихме, майката на съпругата ми живя с нас няколко години и настояваше да има самостоятелен апартамент. Превърна стария гараж в прекрасно жилище. Надявам се, че ще ви хареса. Тя го кръсти така и оттогава носи това име.

Камил не смееше да погледне към Зак. Сърцето й биеше силно, бе обхваната от ужас, но трябваше да го преодолее. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не можеше да остави този мил възрастен човек да си мисли, че ще остане тук и ще свърши това, за което бяха я наели. Благодареше на бога, че все още не бе похарчила никакви пари за материали за ремонта.

Тя се загледа в чашата си, проследявайки една капка, която се търкулна по стените й и се вля в малкото езерце на дъното.

— Мистър Прескът, не зная как да ви кажа…

— Мис Джеймисън, позволете ми да споделя с вас, че и аз, също като баща ми, истински желая замисълът му да се осъществи. Той си науми да се захване с този проект още преди няколко месеца и сега няма търпение да започнете. Искрено се вълнува за това как ще реализирате плановете му, а аз предполагам, че и вие със същото нетърпение очаквате да започнете ремонта колкото е възможно по-скоро.

Последните думи на Зак я пронизаха като с нож. Тя хвърли бърз поглед към него и видя как изваяното му лице прие заплашителен израз. Бе я усетил, че има намерение да се откаже от сделката, и така я предупреждаваше да не го прави. Защо ли? „… Колкото е възможно по-скоро.“ Когато погледна отново мистър Прескът, започна да осъзнава какво бе истинското положение. Той седеше спокойно, загледан в далечината, и бе вглъбен в собствените си мисли. Въпреки че през последните минути дори не бе помръднал, дишането му бе станало по-учестено и по лицето му бяха избили капки пот. Камил преглътна, обърна се към Зак и с мълчаливо повдигане на веждите му показа какво искаше да узнае. В отговор той кимна едва забележимо. Тя се отпусна на стола си, объркана от това непредвидено развитие на събитията. Как да постъпи? Нима трябваше да остане тук и да търпи оскърбителното държане на Зак? Бе приела да работи за мистър Рейбърн Прескът. Ако здравословното му състояние бе наистина тежко, тя беше длъжна да изпълни тази поръчка. Това, което се бе случило между нея и Зак нямаше нищо общо със сегашния й дълг към баща му. Налагаше се да освободи съзнанието си от мислите за сина и да приема с безразличие пренебрежителното му отношение. А и може би нямаше да се виждат толкова често, колкото тя се опасявате.

Рейбърн почувства, че е настъпило неловко мълчание и побърза да го наруши:

— Зак, какво стана с добрите маниери? Аз ще заведа мис Джеймисън до апартамента й, а ти й донеси багажа.

Камил вече нямаше избор.

Тя измъкна от чантата ключовете от колата си и ги подаде на Зак, като избягваше да го докосва. Не обърна внимание на подигравателната му усмивка.

— В колата има и няколко каталога. Просто ги оставете там, ще си ги взема по-късно.

Усмивката му изчезна и той я погледна ядосано.

— Къде искаш да ги оставя?

— Моля?

— Къде да пренеса каталозите?

— Мисля, че… в коридора.

Той кимна и с бързи крачки прекоси терасата. Тя хвана мистър Прескът под ръка и тръгна с него към „дома на кралицата майка“. Това помпозно име й харесваше. Той й отвори вратата и двамата влязоха вътре. Нямаше климатична инсталация, но от тавана висеше голям вентилатор, който раздвижваше въздуха, и в малкия апартамент беше прохладно. Камил си помисли, че би й било приятно да заспива с приятния шум от този вентилатор. Главното помещение не бе голямо, но изглеждаше доста удобно. Мебелите и украшенията бяха старомодни и овехтели, ала Камил не би ги заменила за стерилния комфорт на някоя хотелска стая. Леглото с балдахин бе от махагонова дървесина. Дългите ресни на светлобежовата кадифена покривка стигаха до пода. От вътрешната страна на прозорците висяха само тънки дантелени пердета, но Камил с радост забеляза, че имаше капаци, които би могла да затваря вечер, за да се скрие от чужди погледи.

— Харесва ли ви? — нетърпеливо попита Рейбърн. Стремежът му да я накара да се почувства като у дома си бе трогателен.

Тя сложи ръка на рамото му:

— Чудесно е, благодаря ви.

Той й се усмихна.

— Боксът е там. — Посочи към един от ъглите на стаята. — Въпреки че се надявам винаги да се храните заедно с нас в голямата къща. Хладилникът е пълен с нектари и други разхладителни напитки. Ако се нуждаете от още нещо, повикайте Саймън. Банята е там, а това тук е килерът.

Той премина от другия край на стаята и отвори вратата. Помещението се изпълни с приятен аромат. Камил го последва и надникна над рамото му.

— Всичко вътре е от кедрово дърво — засмя се той. — Тъща ми поръча да го направят, когато обзавеждаше апартамента.

Затвори вратата на килера, хвана отново ръцете на Камил и ги задържа между загрубелите си длани.

— Радвам се, че сте тук. Не знаете колко много искам да осъществя този проект. Зак мисли, че това е поредното налудничаво хрумване на един старец и че го правя за себе си, а всъщност всичко е заради него. Надявах се, че ще се ожени и ще отгледа децата си в тази разхвърляна стара къща. Почти загубих надежда, че ще доживея да видя внуци. Иска ми се да ремонтирам дома и така да го накарам най-сетне да помисли за семейство. По-леко ще ми бъде да си отида, ако зная, че се е задомил. Това, разбира се, да си остане между нас. — Той й намигна заговорнически.

— Разбира се — едва промълви тя.

Старецът погали ръцете й.

— Сега трябва да ви оставя да си починете. Ще вечеряме в осем часа. След малко Зак ще донесе багажа ви. Чувствайте се като у дома си.

Усмихна й се още веднъж, преди да затвори вратата след себе си.

Камил хвърли бегъл поглед към кухненската ниша и банята. Вентилаторът се въртеше лениво и сянката му трептеше върху стените с пастелен цвят. Тънките пердета се залюляха от приятния летен бриз. Камил бързо събу обувките си и метна чантата върху палисандровия скрин. Сложи часовника си до нея, но когато сваляше обеците си, едната от тях падна и се търкулна под леглото. Тя се наведе да я търси, заставайки на четири крака с гръб към вратата. Докато се взираше в полумрака под леглото, опряла глава на пода, чу гласа на Зак:

— Хубава гледка.

Скочи като ужилена, обърна се към него и отмести няколко палави къдрици от порозовялото си лице. След това каза ядосано:

— Един джентълмен би почукал, преди да влезе.

Той сви рамене, без ни най-малко да се смути от гнева й.

— За съжаление ръцете ми бяха заети. — Протегна ги напред заедно с чантите.

— Това не е извинение, можеше да извикаш.

— Да, можех — каза той с безразличие. Усмихна й се предизвикателно и Камил вече съжаляваше, че допусна да остане насаме с него.

Тя го проследи с тревожен поглед, докато постави голямата й чанта до килера, а след това занесе по-малката в банята, понеже беше се досетил, че в нея са тоалетните й принадлежности. Да, той наистина се разпореждаше като у дома си. Завиждаше му за очевидното спокойствие, докато дълбоко в себе си тя самата бе изпаднала в паника. Памучната му риза бе небрежно разкопчана до средата на гърдите и докато пренасяше тежките чанти, Камил забеляза как мускулите на раменете и ръцете му се издуваха под тъканта. Изсветлелите му от слънцето къдрици трептяха от полъха на вентилатора.

— Обслужване с усмивка, госпожице — каза той провлачено, докато излизаше от банята. Хвърли ключовете към нея така, че се удариха в гърдите й. — Извинявай, но ми е чудно кой ти помогна с багажа в нощта, когато избяга от Сноу Бърд. Сигурно чантите са били тежки, както ги беше натъпкала с целия си екип за ски. Или толкова много бързаше да си тръгнеш, че успя да ги пренесеш сама? Мислех, че си твърде уморена за подобно усилие.

Той каза това с усмивка, но тонът му бе язвителен, а погледът на сините му очи — леден.

— Моля те, Зак, и за двама ни е по-добре да не споменаваме за последната ни… среща.

— О, да, разбира се, че е по-добре за теб, защото се страхуваш. Отново се готвеше да избягаш, нали? Докато седяхме на терасата, обмисляше своята малка реч, с която щеше да откажеш поръчката на баща ми.

— Да — призна тя. — Дори не ми бе хрумвало, че с мистър Прескът може да сте… роднини. Надявах се никога да не те срещна отново. Не бих се съгласила да остана при тези обстоятелства, ако ремонтът не бе толкова важен за баща ти. А и вече бях поела ангажимента.

— Е, каквато и да е причината, аз се радвам, че реши да останеш. — Той каза това с равнодушие, като че ли не желаеше да я удостои дори с една проява на благородство.

Въпреки обидата, която почувства при мисълта за истинското му мнение за нея, тя успя да попита:

— Наистина ли е болен, Зак?

— Да — отвърна той рязко. Обърна се на другата страна и се загледа през широките прозорци. — Миналата година получи сърдечен удар и оттогава не се чувства добре. Прогнозата на лекарите не е много обнадеждаваща. Когато започна да говори за ремонт на къщата, го насърчих да се захване. Той има нужда от занимание, а и това място означава толкова много за него. Колкото и да е голяма сумата, която ще е нужна, за да се приведе къщата в добър вид, аз с удоволствие бих я заплатил.

Искаше й се да му каже: „Тя ще бъде твоето наследство, Зак“, но, разбира се, не можеше.

— Каза ми, че е наел реставратор от Атланта — продължи Зак. — Говореше с голямо въодушевление за способностите ти и за впечатлението, което си му направила, но нито веднъж не спомена името ти. Дори не ми дойде наум да го попитам. Не смятах, че има някакво значение, щом беше толкова доволен.

Все още с гръб към нея, той спокойно добави:

— Когато те видях днес и чух как дръзна да ми се караш в собствения ми дом, бях не по-малко изненадан от теб.

След това отново се обърна към нея, сви рамене и се усмихна многозначително.

— Ще свърша добра работа за него, Зак, обещавам. Въпреки някогашната ни… връзка. — Тя изрече последната дума шепнешком, смутена от интимния й смисъл.

Строгите черти на лицето му сякаш омекнаха или сенките, които игриво пробягваха по него, й създадоха това впечатление.

— Благодаря, Камил — промърмори той и бързо излезе от стаята.