Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (8)

Осма глава

„Ню Орлиънс Таймс“, 27 май:

„Вчера около полунощ водещият новините на Ай Би Ен Пит Купър осуети опит за въоръжен грабеж над него и придружителката му във Френския квартал. Нападателят срещнал сериозна съпротива и избягал, като изоставил плячката си. Купър не може да бъде намерен за допълнителен коментар…“

— Апчиху-у-у.

— Наздраве!

— Трябваше ли да докараш три котки? Три огромни котки.

— Ако можех, щях да доведа леопард или пума! Ох, раната ти ще се инфектира, а вероятно и реброто ти е счупено!

— О-ох, изстискваш без всякаква мярка! О-ох!

Брук намаза с антибиотик раната под петото ребро и най-после се усмихна. След поредното кихане, Пит шеговито присви очи:

— Ти си безсърдечна!

— Нима си се съмнявал? Какво каза Евън?

Пит не отговори веднага, тъй като се бе съсредоточил върху марлята, която Брук залепваше с лейкопласт върху гърдите му. Тя виждаше страданието, изписано на лицето му. Проклетата рана го болеше, но сам си бе виновен!

Не, не беше права! Все още й прилошаваше при мисълта, че Пит бе на косъм от смъртта!

— Евън каза — започна той с прегракнал глас, — че не може да си представи как съм успял да се забъркам в толкова каши, след като съм в отпуск по болест!

— Изглежда не те познава много добре!

— Казах му, че след като съм болен не означава, че не мога да скърбя. И изпълнявам точките по завещанието на леля си! Е, и Алекс ми помогна! Евън никога не е можел да спори с нея! Но никой не знае за раната! — И като й отправи дяволитата си обезоръжаваща усмивка добави: — Къде отиваме днес, сестра?

— Право в психиатрията! Ти си откачил!

— Но все пак ме обичаш, нали?!

Брук потупа лейкопласта още веднъж, което предизвика очакваната реакция, и се изправи:

— Не го размествай!

Колата бе натоварена и готова за път. Рене се бе сбогувал, преди да отлети за Цюрих, а Алекс чакаше долу с препълнена кошница провизии. Оставаше само Пит да бъде свален.

— Ето — подаде му Брук шишенцето с таблетките. — Вземи едно! Понякога ми помага при болките. Но невинаги!

— Така ли? Нима си толкова зле?

— Щях да танцувам гола по Уол Стрийт, ако можех да се отърва от тях! Но мъжете не могат да разберат.

Пит разгледа шишенцето, смръщи се и го върна.

— Няма да пътуваме десет часа и да те слушам как хленчиш! — повиши глас Брук.

— Не трябва ли аз да съм в лошо настроение? — повдигна вежди Пит. — Аз съм ранения, струва ми се! Така ли мислиш да пътуваме до Мемфис?

— Не зная! — отвърна забързано тя, като демонстративно затваряше ципа на чантата. — Какво ли още ни очаква?

Тя продължаваше да тъпче усилено багажа и не забеляза приближаването на Пит, докато не усети, че я докосва по раменете. Не искаше да го погледне. И не само защото ръцете й трепереха или заради отминалата безсънна нощ. Всеки път, когато дрямката я унасяше, тя виждаше как стрелят по Пит в онази уличка. И го убиват! А тя не можеше да му помогне!

Какво искаше от нея след такава нощ? След лова на котки и обиколките за лекарства по аптеките? А сега се правеше на Супермен и не признаваше, че го боли!

А най-досадното бе, че не заради това й се плачеше!

— Не зная какво става с мен. — В гласа й звучеше отчаяние. Главата й бе наведена, а очите — плътно стиснати. Пое дълбоко въздух и продължи: — Прекарала съм целия си живот в Рупърт Спрингс. Спокойно, без сътресения. И точно когато реших да предприема една авантюра, авантюрата ме разнищи! Не ставам за силни емоции!

Пит я прегърна и това й се стори съвсем естествено. Както когато я изпращаше на първия й бал или когато я успокояваше след първото й разочарование. Не, след второто. Самият Пит бе първото!

Тя положи глава на гърдите му и се притисна към него. Усещаше новата превръзка, а през съзнанието й прелитаха настъпилите в живота им промени. Мислеше за мечтите си и за това, което наистина се бе случило. Искаше й се да заплаче, защото след няколко дни трябваше да се върне към онзи чистичък подреден сив живот, в който Пит щеше да присъства само чрез телефона. Където не можеше да усети успокоителното тупкане на сърцето му или сладката топлина на прегръдката му. Или да крои планове как да избегне досадното напрежение около знаменития Пит Купър!

Няколко мига стояха така, без да помръднат, откъснати от света, споделящи страха, опиянението и неочакваната промяна. През прозореца долиташе шумът от колите и чуруликането на птиците. Прегръдката им бе толкова естествена, че не подлежеше на никакъв коментар и те си вдъхваха увереност, като леко се потупваха и милваха. Когато гласът на Алекс се разнесе по стълбите, те се отдръпнаха с колебливи усмивки, които бяха ключът на новата им връзка.

 

 

Пътуваха покрай Мисисипи, по тесни селски пътища, заобиколени от борови гори и дъскорезници, от които се разнасяше мирис на развалени яйца. Малки градчета разнообразяваха пейзажа. В резултат на антиалергичните хапчета Пит цяла сутрин дрема на седалката и остави Брук в плен на кънтри музиката и на собствените й объркани мисли. Все по-тежко й ставаше да го гледа отпуснат и уязвим. Приятелчето й. Мъжът, в когото бе влюбена от детските си години.

Но какво искам, замисли се тя. Отблъсна го, когато я пожела, а после, когато се отдръпна, го предизвикваше. Настръхваше, когато й доверяваше тайните си, и в същото време го защитаваше като лъвица.

Приятелят й! Погледна го отново — с разрошена коса и уморено бледо лице, с тъмни сенки под очите. Как можеше Пит Купър, човекът, който я познаваше по-добре от самата нея, все още да не е разбрал, че е влюбена в него? А защо и самата тя не го бе разбрала досега?

— Къде сме?

— Не зная — сви рамене Брук, след като се огледа.

— Прилича на парк — протегна се той.

— Така пишеше и на знака пред входа. Реших, че можем да спрем и да похапнем. Ако, разбира се, пациентът се съгласи.

— Пациентът дори ще ти помогне да разтовариш храната!

Брук откри два високи бора, шепнещи си като часовои на лекия упорит ветрец. Въздухът бе пропит с острия им смолист аромат. Наблизо ромолеше поточе и малки птички подскачаха около масите за пикник в търсене на остатъци. Брук ги подмина, за да се настани на земята — по-близо до девствената природа и дивия живот.

— Как ти е реброто? — Тя му подаде чиния с пържено пиле и равиоли.

— Добре. — Той се изтегна на земята. — А ти как си?

— Ребрата ми са бомба, слава богу!

— Ами настроението? — хвърли й той бегъл поглед.

Брук не отговори. Беше се загледала в светлината, която танцуваше в разрошената му коса. Колко спокоен и отпуснат изглеждаше за човек, току-що преживял смъртно опасно нападение! Излегнал се на здравата си страна, в джинси и светлосиня риза, тялото му бе като изваяно от мрамор.

И в този миг, подмамена от слънчевата целувка и горската самота, Брук си спомни как онази нощ той се бе притиснал към нея и как внезапният му порив бе помел крехката й решимост. Да, докато се топеше в ръцете му, тя разбра, че също бе жадувала за този миг! Представите й вече не се ограничаваха до детските сънища. Тя прочете в очите му бурната страст, усети ръцете му върху себе си, изпита силата и твърдостта на истинското му мъжко присъствие. Страстта му към нея.

За миг Брук си позволи отново да изстрада острата болка на копнежа. Да, отдавна мечтаеше за ласките му! Независимо колко дълго бе убеждавала себе си или Пит в невъзможността на подобни отношения, които биха сложили край на старото, търпеливо изграждано приятелство!

Но не беше толкова лесно да скрие чувствата си.

— Брук?

Вероятно не бе толкова хитра, колкото си мислеше! Като се бореше с издайническата червенина, тя отново се зае с обяда.

— Съжалявам — промълви тя, — тъкмо си мислех как ли ще минава всекидневието ми без природни бедствия и внезапни нападения?!

— Какви са плановете ти?

— За какво?

— За твоята работа. — Тя замълча и Пит се взря в лицето й. Сериозният му поглед я разтревожи. — Не трябва да оставаш повече в Рупърт Спрингс, Брук!

— Звучи като присъда — започна предпазливо тя, здраво стиснала пластмасовата вилица.

— Хей, какво става с теб? — учуди се Пит. — Та ти остана у дома заради родителите си и Мами! Тях вече ги няма! Не е ли време да поразпериш малко крила и да полетиш?

— Пит — започна тя тихо, — летяла съм, докъдето мога!

— Не ставай смешна! — възмути се той. — Та ти си завършила история на изкуствата и си по-образована от всеки друг в градчето! Нямаш работа там!

— Но аз харесвам Рупърт Спрингс! — И като помълча, добави: — Една двайсет и шест годишна жена трябва да се съобразява с действителността, а не да живее с мечти!

— Каква действителност? — В очите му се четеше объркване и гняв.

— Мечтите са прекрасни, когато си на осемнайсет! — Тя събра сили и срещна погледа му. Прониза я болка. — Тогава всичко ти се струва възможно! Но после животът те повлича и осъзнаваш, че трябва да се примириш. Ти намери своя път, Пит! Но ти си един на милиони! А аз не съм! И трябва да се задоволя със съдбата си, защото с нищо не се различавам от другите!

— Напротив, ти си толкова необикновена!

— Аз съм чиновник, Пит! — продължи тя с тъжна усмивка. — Като милиони други! Върша си работата, прибирам се у дома и ако имам късмет, гледам някой интересен филм по телевизията пред чиния пуканки. И всичко това е поносимо само защото имам приятели, с които мога да споделя пуканките, радостите и тревогите.

Знаеше, че го наранява. Той не можеше да я разбере. Пит бе избягал. Беше победил! Вярваше, че всеки е способен на това!

Очите му хвърляха огнени искри. Беше вбесен!

— Значи така ще продължаваш? Монотонно, без хленчене ще изчезваш в общия поток, защото те мързи да се бориш?

Брук не знаеше какво да отговори, как да спори. Не бе очаквала да я нападне така ожесточено.

— Ами, да, предполагам. Обичам това, което съм постигнала!

Чинията му се удари в земята миг преди нейната. Пит посегна и я стисна за ръката с железните си, безмилостни пръсти. Брук не можеше да го познае! Очите му изригваха пламъци, а яростта му пречеше да говори.

— Ах, ти, малка глупачке! — раздруса я той силно. — Нима нищо не разбираш?

— Какво да разбирам? — Тя бе онемяла от изненада и прекалено развълнувана, за да протестира. — Истината ли? Че съм като всички останали?

— Но ти не си, по дяволите! Ти струваш повече от всички хора в града, взети заедно! Там не е твоята естествена среда и ако останеш, ще свършиш като майка ми! — Дъхът й секна. Тя отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Никога досега не бяха говорили за трудното му детство, въпреки че тя знаеше всичко. — Защо мислиш, родителите ми се пропиха? — Гласът му режеше като бръснач. — И двамата. Докато алкохолът ги довърши. Защото трябваше да се съобразяват с каноните на града и се чувстваха като в клопка! Защото бяха блестящи, а сивотата ги смазваше, докато един ден патрулът на магистралата дойде… По дяволите, Брук, нима мислиш, че искам да те видя в същото положение?

— Но Мами не изпадна в това положение! — възрази тя.

Ръката му й причиняваше болка, но още по-силно я нараняваше раздиращата го мъка. Родителите на Пит бяха починали, когато той бе на десет години. Тяхната трагедия бе причина за мъчителното му детство, а може би и за последвалото заминаване. Но никога досега не бе споделял горчивината, прикрита под неотразимата му решителност.

— И единствените, които не й се подиграваха зад гърба, бяха твоите родители! На Мами й доставяше удоволствие да бъде по-различна от другите, но при теб не е така!

Да, помисли Брук, той е прав! Щом излезеше на улицата, погледите на съседите раздираха като ножове гърба й. Всеки път, когато обясняваше модернистичните рисунки върху къщата, в която бе израснала, сякаш огромна тежест се стоварваше върху раменете й. А телефонните й разговори с Пит винаги й напомняха, че съществуват въпроси, които би могла да обсъди единствено с него.

Ала проблемът бе много по-сложен!

— Но какво да направя? Къде да отида? Ти може би си от хората, които не спират да се борят за нови територии, но аз не съм! — промълви най-после тя.

Няколко секунди той остана загледан в нея. В очите му се четеше отчаян копнеж, който се бе зародил в онези тежки тъжни години, преди да заживее у леля си. Когато красивата му нежна майка прекарваше дните си в леглото, а нощите — в хотел „Рупърт“ заедно със съпруга си.

Може би тъкмо затова тя отстъпи. И всички прегради, които толкова време бе издигала пред чара на Пит, пред внезапните му покани и признания, в миг рухнаха.

— Не постъпвай така! — помоли я той. Очите му бяха не по-малко убедителни от ръцете, които я притеглиха. — Моля те, Брук, не се предавай! Ти не го заслужаваш!

— Откъде знаеш? — попита инстинктивно тя, а в ушите й, вместо насърченията на Мами, звучаха опасенията на родителите й. Знаеше, че приятелите предлагат подкрепа, дори и да не съществува. — Беше далеч през последните десет години! Лесно е да си мислиш какво ли не, когато си на осемстотин километра!

Той рязко се изправи и впи поглед в нея. Цялото му същество излъчваше мъка. Обърна се и закрачи през тревата.

— Пит?

Брук се надигна, забравила за пикника. Прекалено много неща бяха казани за няколко кратки минути. Все още виждаше лицето му, когато спомена майка си. Брук знаеше доста за Купърови. От градските клюки, съпроводени със смръщване и цъкане с език. Брук знаеше! Но Пит никога не бе позволявал да се споменават родителите му. Не бе говорил за тях, освен, за да каже, че му липсват. Дори на Брук, най-добрата му приятелка!

И сега, в този мимолетен проблясък, когато предпазните бариери бяха паднали при опита му да я убеди, Брук прозря всичко. Узна колко тежко е било за осемгодишното момче да бъде винаги само.

Искаше й се да го прегърне и утеши. А направи тъкмо обратното — прогони го!

— Искаш ли да знаеш защо съм убеден, че заслужаваш повече от този живот? — изрече той най-после и се обърна.

— Пит, съжалявам…

— Не, нали искаше да знаеш? — отправи се той към нея. За пръв път зад усмивката му Брук прочете твърда решимост и отстъпи крачка назад. — Искаше истината! — Беше се доближил съвсем и протегна ръце.

— Не, не искам! — Брук смутено сведе поглед.

— О, не е вярно! Ти ме помоли! — Беше толкова близо. Дъхът му докосваше бузата й. — Е, все пак ще ти кажа! — Той повдигна брадичката й, улови погледа й, прикова вниманието й. — Не го бях осъзнал до мига, в който те видях на погребението! А после и в бара на Бъд, и на мотора на Мартин с разпиляна от вятъра коса! — Гласът му се виеше като тъмен дим, усмивката — едновременно мрачна и прелъстителна. — Оная нощ не ми позволи да довърша! — Очите му, с цвят на морски дълбини, проблясваха властно и покоряващо. Сякаш мамеха Брук под вълните и тя не бе способна да устои на обаянието, което излъчваха. — Не се спрях на истинската причина, поради която Рене те сваляше! А също и защо аз искам да те сваля! — Ръцете му я парализираха. Погледът му я изгаряше. Усещането надминаваше всичките й мечти, всичките й копнежи! По тялото й се разливаше топла сладостна отмала.

— Не само заради косата, очите или гърдите ти — прошепна той, а очите му не мигнаха, не отстъпиха.

— А и заради още нещо! — Ръката му се плъзна по шията й и след като я бе показал на луната, сега я предложи на слънцето, което сякаш щеше да я прогори. Или може би топлината се излъчваше от самия него? След миг дланта му продължи надолу — по рамото и ръката й. — Ти имаш стил — призна той, наведе се и нежно я целуна. — Грация… — Устните му докоснаха нейните, вкусвайки с наслада. — Страст…

Брук изстена. Бе затворила очи и светът се състоеше от неговото докосване, неговият глас, неговият аромат. Зад тях ветрецът си играеше с останките от пикника. В далечината ниско и печално изпъшка влак. Брук не чуваше нищо. Усещаше единствено как ръцете и устните на Пит възпламеняваха тялото й. И разбираше, че е започнала да откликва, неочаквано жадна за всички усещания, които й се предлагаха. Тя ги познаваше от хиляди сънища и нямаше търпение да ги изживее.

Ръцете му бяха силни и мускулести, раменете — заякнали от бейзбола. Гърдите му — твърди и стегнати, топли като самия живот!

Брук не забеляза как опасенията й се стопиха. Тя не мислеше вече за логика или разум или че коренно променя последната стабилна опора в живота си. Само знаеше, че иска мигът да продължи вечно. И внезапно тук, под слънцето, тя отхвърли всички задръжки, които я сковаваха под лунната светлина.

— Мами беше права — прошепна той, докато тя се разтапяше в ръцете му. — Ти си красива… Ти си…

Когато Пит понечи да я положи на тревата, Брук не се противопостави.