Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (7)

Седма глава

Ню Орлиънс, „Нека добрите времена никога не свършват“.

„Какво по-хубаво място за отмора в компанията на отлична храна и добри приятели от Френския квартал — сърцето на красивия, изпъстрен с изненади Ню Орлиънс?! Разходете се по улиците, послушайте джаз, опитайте прочутите деликатеси…“

Мами би се прехласнала!

В ранната утрин Френският квартал бе гъмжило от туристи. Цветята заслепяваха с ярките си цветове; прозорците и балконските врати зееха. Докато крачеше тържествено до Пит, Брук долавяше плискащия звук на фонтаните от вътрешните дворове. Тесните улички се огласяха от веселата глъч на десетина езика на фона на неуловимата тиха музика.

Старият квартал възхваляваше живота, прекланяйки се пред смъртта. Издокарани във весели сатенени туники, с шарени чадърчета и накривени цилиндри, официалните поклонници следваха оркестъра, който тържествено изпращаше починалата. Но постепенно, от стъпка на стъпка, тежката музика премина в джаз, във веселие. В танци и смях. Минувачите се усмихваха и се присъединяваха към импровизирания парад. Пит и Брук, Алекс и Рене отдаваха на Мами почитта, която бе заслужила!

Сутринта Брук обиколи заедно с Алекс магазините и купи някои екстравагантни вещи, които би носила единствено в Ню Орлиънс. Като ефирната рокля, която откриваше раменете и грациозно се увиваше около бедрата й, и огромните висящи обеци.

Все още се изчервяваше при мисълта за случилото се през нощта. Пит й бе вдъхнал самочувствие. Бе проявил разбиране, кураж, търпение. Щом се върна в стаята си, тя веднага съблече старата фланелка и в собственото си огледало се опита да прочете видяното от Пит. Да зърне лебеда в грозното патенце!

Честно казано, не успя! Краката й бяха прекалено дълги, устата — прекалено голяма, а раменете — като на полузащитник. Е, може би гърдите й не изглеждаха чак толкова зле! Все още усещаше допира на ръцете му — големи, нежни и вдъхващи сигурност — върху тъй чувствителната кожа!

Той я желаеше! Може би не го бе очаквал, докато събличаше фланелката, но после… И как трябваше да постъпи тя с приятел, решил да се държи не съвсем приятелски? Та нали бе копняла за ласките му още от дете? И ако бе имала куража да се вслуша в гласа на природата, мечтите й щяха да се превърнат в реалност.

Погледът й се плъзна към Пит. Слънцето блестеше като тежко злато в косите му и целуваше кожата му. Бе небрежно-елегантен в сакото с пшеничен цвят и джинсите. Само Пит можеше да излъчва такава хладна чувственост във влажния, горещ летен ден! И сега приковаваше всички погледи.

Снощи, в тъмнината, той събуди чувствеността и у нея. За един кратък миг под лунната светлина фантазията и възможността бяха на крачка от реалността. Сами, откъснати от света, загърбили всичко, което ги очакваше след края на пътуването! И невероятното се сбъдна: всред настъпилото мълчание той се устреми към нея, за да споделят най-прекрасното изживяване, истинския израз на чувствата, които изпитваха един към друг! Но Брук, сблъсквала се само с разочарования при подобни случаи, пропусна шанса си!

Без съмнение, светът отново нахлуваше в уютния оазис, който си бяха създали. Пит бе разпознат! Жените прикриваха с ръце зяпнали от учудване уста, мъжете завистливо прибираха бирените си шкембенца. И Брук, която той бе хванал за ръка, на която щастливо се усмихваше и с която съучастнически споделяше своеобразното обещание към Мами, същата тази Брук внезапно не знаеше как да се държи само приятелски!

— Боже мой, ако това не е най-добрият новинар над метър и петдесет! — избоботи някакъв глас с подчертан местен акцент. Брук се обърна и видя много нисък оплешивяващ мъж с космати ръце и метални рамки на очилата да се протяга, за да потупа Пит по гърба. Пит се изсмя малко пресилено:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Марв?

— Пит, стари приятелю, нима не се радваш да ме видиш?

— Искам да знам какво правиш тук! Марв Голд, журналист от Ай Би Ен — без да забавя ход го представи той на Брук.

— Радвам се да се запозная с вас, красавице! Надявам се, имате име!

— Брук Фъргюсън Приятно ми е! — промълви сдържано тя.

— Удоволствието е мое, мила! Надявам се, че се забавляваш!

Почти бяха стигнали до края на улицата, а там парадът приключваше. Но не и празненството! Алекс бе поканила всички в един от малките джазклубове, осеяли квартала.

— Знаете ли, чух, че Пит Купър хванал ларингит! — изсумтя Марв, без да изостава. Явно бе от ония лепкави досадници, с които най-после се съгласяваш, за да има мир. — Сума ти хора от цялата страна изпращат церове и рецепти, за да му помогнат! А на мен ми се струва, че гласът му звучи чудесно!

Пит спря толкова рязко, че Марв едва не се блъсна в него.

— Е, добре, Марв! Ще ти кажа, ако се закълнеш в гроба на майка си, че нищо няма да стигне до Евън!

— Боже мой, момче, нима се съмняваш? — светна Марв като лъснат тиган.

— И престани с този акцент! — намръщи се заплашително Пит.

— Май ще трябва да се обадиш! — предложи Брук.

— Евън може и да не разбере! — рече унило Пит.

— Шегуваш ли се? Това бе първото погребение с джазов оркестър от три години насам! За пет минути се появиха представители на три телевизии! Дори Марв да премълчи, ти беше на показ като гол зад…

— Не ми дръж такъв език! Марв ми бе достатъчен за днес!

Брук се засмя, доволна от непринудения разговор. Колко хубаво бе, че независимо от случилото се, те винаги успяваха да се върнат към искрените, изпъстрени с хумор приятелски отношения. Искаше й се да се надява, че ще бъде винаги така!

Празникът продължи часове наред. Брук побъбри и размени няколко наздравици с музикантите, изслуша най-различни истории. Сред приятелите на Пит, тя се чувстваше малко чужда, но не й беше неприятно. Наблюдаваше и опознаваше Пит чрез хората, които го заобикаляха. Марв, въпреки язвителния си език, го включваше в първата тройка световни новинари. Алекс разказваше колко много й помагал в началото. Рене го уважаваше заради интелигентността, жаждата за знания и честността му.

А Брук, която знаеше всичко това твърде отдавна, разбра, че го обича още повече! По-различно, с радостта, че преди много години е забелязала таланта на момчето, което другите отхвърляха. Когато тя бе единственото момиче, открило чара на смарагдовозелените очи!

Но въпреки това нещо я глождеше. Пит бе пробил в един непознат за нея свят, като надмина дори нейните мечти. И въпреки че гледаше новините всяка вечер, въпреки че забелязваше как жените от Литъл Рок до Мемфис въздишат по Пит Купър, също както по Мел Гибсън, тя едва сега оцени реалната ситуация. Едва днес осъзна, че Пит е световноизвестен, а тя е само скапан търговски посредник в компания за тежкотоварни превози!

Не й беше ясно как ще се справи с проблема! Насаме те все още бяха Пит и Стъмп — две деца с еднакви спомени и еднакво възпитание. Но когато посещаваха подобни места, където хората се умилкваха и кланяха, и не без основание се съобразяваха с мнението на Пит, контрастът й причиняваше болка. А тепърва ги чакаха Мемфис и Атланта, където Пит бе най-популярен!

След като бяха раздадени и последните автографи на успелите да се домогнат до забавата почитатели, Пит хвана Брук за ръка и я поведе. Искаше му се да похапнат и да си починат някъде насаме.

Само Пит можеше да влезе в елитен ресторант като „У Антоан“ и моментално да бъде настанен, дори без вратовръзка.

Брук реши, че сега е моментът да оползотвори напътствията на Мами! Изпъна рамене и пое с царствена походка, като отправи към оберкелнера ослепителна усмивка. Явно се справи добре, защото приеха поръчката й с уважение, като се кланяха и усмихваха. В приятната прохладна вечер двамата с Пит се насладиха на пикантното филе от сьомга, полято със стогодишно червено вино.

— Хайде да не тръгваме за следващия град! — внезапно предложи Пит. — Да се разходим край реката!

— И да пропуснем Елвис? Какво ще каже Мами? — попита тя.

— Ще каже, че разбира защо не искам отново да застана пред публика! — Крайчетата на устните му леко увиснаха.

Брук понечи да се изсмее, да подхвърли нещо иронично за мъките на славата, но усети подтекста и докосна ръката му.

— Не си се оплаквал преди! — промълви тя мило.

— Не съм имал време да се замисля — отвърна той с кисела гримаса. — А сега — цели четири дни с теб! Четири дни, през които никой не е очаквал да бъда оригинален или да направя нещо драматично!

— Не съм си представяла дори до каква клаустрофобия може да те доведе този живот! — рече тя с лукава усмивка. — Виждах те единствено по новините и те възприемах като всички останали!

— Не започвай отново! Знаеш ли, струва ми се, че са минали векове откакто за последен път съм захвърлял официалните костюми и съм нахлузвал маратонки, за да отпраша към някоя селска кръчма!

— Хайде да го направим сега! Наоколо не може да няма някое чудесно барче, където да се отпуснем напълно!

— Хрътките са вече на пост! — поклати глава той. — Веднага ще ме заловят! А господин Перишъл много държи служителите му да не се движат в съмнителни среди!

— Гласувам да продължим по-нататък! — предложи тя уверено, съсредоточена в ръката, която все още държеше. Познато успокоение и внезапни, тревожни обещания. Човек можеше да се скрие сред други хора, дори в малкия град. Но сред дивата пустош на речния бряг щеше да й бъде много трудно!

— Трябва ли да си толкова прагматична?

Обля я горещина, струяща сякаш от върховете на пръстите му — същите пръсти, които снощи обгръщаха гърдите й и само за миг я убедиха в това, което Мами я увещаваше от години. Тя направи усилие да издържи погледа му и да спре червенината, която вече се разстилаше по врата й. Опита се да му отговори поне с някои от думите, които се въртяха в главата й през последните двайсетина часа. Но споменът за миналата нощ и вълнението от последните часове я стискаха за гърлото и тя не успя да издаде нито звук. Пит разбра и заговори.

— Хайде да се поразходим!

Брук кимна. След пет минути се озоваха навън.

— Винаги ли се храниш на такива места? — попита тя, докато ръката му обвиваше кръста й. Без да се замисля, Брук откликна на познатия жест и двамата тръгнаха по улицата. — Не съм убедена, че бих могла да свикна! Струва ми се, че ако кихна, ще ми избършат и носа!

— Не ми казвай, че не ти харесва! Нали винаги мечтаеше да отидеш на истински ресторант! Или искаш да намекнеш, че ако отидем в Атланта и те поканя на запазената си маса в „Риц“, ще бъдеш принудена да ми откажеш?

— Не ставай смешен! — усмихна се широко Брук.

— Така си и мислех! — разсмя се той и леко я притисна.

Известно време вървяха в мълчание и се наслаждаваха на прекрасната вечер. Кварталът се впускаше в нощния живот чрез пищните реклами и още по-пищната музика. Потракваха магарешки каруци, чуваше се весел смях. Въздухът бе наситен с натрапчивия аромат на река, кухни и градини.

Обгърнати от анонимността на Квартала, Пит и Брук се разхождаха като обикновени туристи, возиха се в открити файтони, отбиха се в няколко бара да послушат как плувналите в пот музиканти изтезават остарелите инструменти с ритмите на новата музика. И едва не ги обраха!

— Май се шегуваш! — бе първата реакция на Брук.

— Мълчи, Стъмп! — посъветва я внимателно Пит, като оглеждаше нервния младеж с пистолета.

— Той е прав, госпожо! — отекна гласът на момчето. — Трай си! Пускайте чантата и портфейла и дим да ви няма!

Пит не й позволи да възрази. Смъкна чантата от рамото й, хвърли я напред и започна да рови за портфейла си.

— Не са ми останали много пари. — Гласът му бе удивително спокоен. — Може ли да си взема шофьорската книжка?

— Мятай бързо!

Стояха в безлюдна тясна уличка и Брук едва сега осъзна, че хлапакът наистина е въоръжен. И че ръката му, насочена първо към Пит, а после към нея, трепери несигурно. Милиметри ги деляха от болницата, а може би и от компанията на Мами, което не бе никак привлекателно! Затова тя млъкна и изпълни заповедта на Пит. Дори не се сети за пистолета в собствената си чанта, преминала вече в ръцете на нападателя. Пит тъкмо подаваше портфейла си, когато момчето присви очи:

— Май те познавам отнякъде, а? — И тъй като Пит не отговори достатъчно бързо, хлапакът го смушка с пистолета в корема. — Ей, отговаряй!

— Казвам се Пит Купър — отвърна, все още прекалено спокоен за човек със заврян в слабините пистолет.

Момчето като че ли се стресна, пистолетът заора още по-надълбоко, а лицето му се изкриви в отвратителна усмивка.

— Как ли ще се прочуя?! Да преджобя човек като теб!

— Време е за твоя пистолет, Брук! — произнесе Пит спокойно.

— Какво? — извърна се тя рязко.

— Какво? — поде момчето, като се обърна, за да посрещне новата заплаха.

Пит точно това чакаше. Щом хлапакът изви пистолета достатъчно встрани, той се хвърли отгоре му. Едната му ръка нанесе силен удар, другата веднага я последва, а изневиделица и един крак се заби в бабаита и окончателно го просна на паважа на около метър от тях Брук наблюдаваше схватката, без да осъзнава светкавичните действия на Пит. Внезапният изстрел на пистолета я върна към реалността.

— Пит!

Но пистолетът вече подскачаше по земята и миг след това се блъсна в стената на къщата отдясно. Пит се преви над нападателя им, който се опитваше да стане. Брук инстинктивно се хвърли към оръжието. Нямаше намерение да позволи на неуравновесения младеж отново да докопа пистолета!

Когато се изправи, здраво стиснала хлъзгавото оръжие в потните си ръце, момчето вече изчезваше в края на улицата.

Пит се наведе и прибра чантата и портфейла.

— Защо не го преследваш? — попита Брук с пресекващ глас. Вече се чуваха стъпките на приближаващи хора и воя на полицейски сирени.

— Да не съм Джеймс Бонд! — изправи се Пит. Гласът му звучеше сухо. Протегна ръка и внимателно отклони дулото на пистолета. — А ти защо не го застреля с твоя револвер?

Брук се изкикоти. Най-после бе започнала да идва на себе си.

— Ти не ми даде никаква възможност! — излъга тя с нахакана усмивка. — Е, поне оползотвори всичките си уроци по карате!

— Опитният новинар трябва да е подготвен за всичко!

Когато полицията пристигна, Пит гледаше смаяно надолу и все още държеше чантата й. Брук внимателно го наблюдаваше.

— Хайде, госпожо, пуснете го! — предложи полицаят. — Сигурен съм, че ще се разберете по друг начин!

Смаяна, Брук се огледа и видя двама млади офицери, застанали на около трийсет метра и насочили пистолети към нея. Чак тогава си спомни, че все още е с оръжие в ръце.

— О, но…

Щеше да го пусне на земята, ако Пит не бе проявил малко повече хладнокръвие. Той се усмихна и внимателно го пое от ръцете й.

— Тя е все още в шок! — обясни той. — Току-що ни нападнаха!

— Ей, ти не си ли Пит Купър? — приближи се полицаят.

След около час не само полицията, но и всички новинарски агенции знаеха, че Пит Купър е предотвратил грабеж. Двамата с Брук се разположиха в полицейския участък, попълваха разни формуляри, пиеха лошо кафе и избягваха камерите. Пит бе приветлив и вежлив както винаги, сдържан, усмихнат и невъзмутим, въпреки оказаното му огромно внимание. Брук трепереше и чувстваше, че ще се разпадне на хиляди парченца.

Но докато го наблюдаваше, у нея се породи съмнение, че Пит си е сложил някаква маска. Нещо я тревожеше. Не усмивката му, която бе широка и непринудена, не удобната му поза, нито отказът му от интервюта. Полицаите научиха всичко за хитрините му да се измъкне от работа за няколко дни и с радост се съгласиха да участват в заговора.

Въпреки всичко нещо ставаше! Когато Пит се извини и тръгна към тоалетната, тя го последва.

— Не мисля, че и тук се нуждаеш от защита! — възрази той. — Единствените въоръжени мъже са на наша страна!

Тя се втренчи в него с ръце на хълбоците, а синьото копринено сако изшумоля на раменете й. Внезапно под неоновите лампи забеляза, че беше ужасно изпотен, лицето му бе побледняло и се подпираше на перваза с трепереща ръка.

— Казвай! — бе всичко, което тя промълви.

— Никакво уважение към интимните нужди! — невинно рече той.

— Ако трябва, ще стоя тук докато експлодираш, приятелче!

— Ами просто ще си свърша работата както гледаш! Не забравяй, че съм бил на доста примитивни места!

— А също и че никога през живота си не си успял да ме заблудиш! Какво ти е?

— Последици от напрежението — призна той неохотно. — Обикновено след всяко велико събитие успявам да издържа, докато се прибера в хотела. Чак там започват спазмите. — Бързият му, хладен поглед я убеди, че тя е първият свидетел на слабостта му. След миг на лицето му отново се изписа умора и примирение. — Е, ако си прострелян, разписанието малко се променя!

— Ако си какво? — Гласът й бе подозрителен и недоверчив.

И тогава Пйт й показа. Тя замря.

— Ах, ти, глупаво прасе…

— Замълчи, моля те! — промълви той като я придърпа към себе си, в случай че се наложеше да подсили молбата си. С другата ръка понечи да вземе хартиени кърпи, за да се избърше, но ръцете му трепереха толкова силно, че повечето се разпиляха по земята.

— О, Пит, за бога, защо не ми каза?

Той потръпна силно, а кръвта избликна и накваси ризата му. Намокри кърпите и се опита да я попие.

— Не исках случая да се раздухва! Щеше ми се да се приберем у Алекс и утре да продължим пътуването!

Брук изтръгна кърпата от ръката му и внимателно се зае с раната. Пит отстъпи, като държеше ризата си повдигната, а лицето му се бе изкривило в болезнена гримаса. Внезапно краката му омекнаха. Брук го изгледа загрижено.

— Трябва ти медицинска помощ! — настоя тя, разбрала грешката от намокрянето на раната. Отново кървеше.

— Та това е само…

— Само кажи, че е най-обикновена драскотина и ще те плесна! — подскочи тя възмутена. — Всеки миг ще припаднеш, а само това ми липсва — да ме намерят в тоалетната на полицейския участък с ранен мъж в безсъзнание! Какво ще им кажа?

Пит се наведе и докосна устните й.

— Хайде, Стъмп, дай на човека миг спокойствие!

Точно тогава един от офицерите реши да откликне на повика на природата. И тъй като очевидно не бе очаквал да срещне Брук, той се закова онемял, с широко отворени очи и ръка на ципа. Брук се усмихна и пристъпи напред, за да прикрие Пит.

— Ние сме неразделни! — весело съобщи тя.

Офицерът се поокопити и се обърна към Пит:

— Лейтенантът каза да ви съобщя, че ви е търсил шефът ви. Иска да му се обадите към осем сутринта. Бил много загрижен.

— Да, благодаря! — кимна Пит.

— В такъв случай, отивам за котки! — Брук леко потупа Пит.

И излезе, последвана от сърцераздирателния му вопъл.