Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (5)

Пета глава

„Семейната ферма“ — репортаж на Пит Купър от поредицата „Изчезващите видове“ на Ай Би Ен:

„Нито един символ не е бил по-типичен за образа на Америка от нейните ферми, нито едно занимание — по-романтично, нито един начин на живот — по-възхваляван. И въпреки това, докато Америка върви към двайсет и първи век, този символ, този стил на живот може да последва съдбата на бизоните и каубойските градчета…“

— Хей — прошепна Пит в ухото на Брук, — ако си вдигна главата, как ли ще ми се стори светът?

Брук се размърда колкото да повдигне лицето си от оттичащата се вода.

— Прекрасно! Особено ако си махнеш лакътя от гърба ми, скъпи! — изръмжа тя.

Брук трепереше, зъбите й тракаха, а коленете й се огъваха като гумени. Торнадото изсмука дъха й, изрови земята наоколо като при артилерийска атака и след като посипа главите им с какви ли не отломки, весело продължи пътя си. Брук се чувстваше като пребита, виеше й се свят и леко недочуваше.

Пит вече се изправяше.

— Ох, о-ох — изпъшка той и вдигна глава.

— А колата? — попита Брук, като се опита да го последва.

— Точно там е, където я оставихме! Но не може да се каже същото за багажа ти! — отвърна той, като дръпна едни бикини от главата си.

Потънала до кръста във вода, Брук успя да заеме седнало положение. С все още треперещи ръце отдръпна косата от лицето си и направи собствен оглед. Последва отчаян стон.

— След като толкова се мъчих да опаковам всичко! — изохка тя, като оглеждаше околните дървета, храсти и огради, обкичени със съдържанието на собствения й гардероб.

— Също като в хотелската ти стая — оцени Пит спокойно ситуацията, като продължаваше да стои в калта до Брук. — Извезала ли си името си на бельото?

— Да не съм тръгнала на лагер! — погледна го възмутено Брук. — Какво ще правя сега?

— Предложи на търг привилегията да се смъкне бельото ти от дърветата!

— Не можеш ли ти да се жертваш заради мен?

— Да, и някой репортер от „Дейли Уърлд“ да ме зърне от поредния хеликоптер? Не, благодаря! Да го оставим така! Тема за следващата серия на „Мистерии и загадки“!

Изведнъж всичко й се стори много смешно. Странно! Току-що бе преживяла торнадо, в което си загуби дрехите, но въпреки това я напушваше смях. Пит бе виновен! Стар изпитан номер!

— Благодаря, Пит! Тъкмо щях да се сетя!

Той избухна в смях секунди преди нея и тя го разбра по друсането на тялото му. Очите му блестяха като въглени и както беше раздърпан и мокър, Брук осъзна, че страшно много й е липсвал.

— По дяволите, Стъмп! — изрева радостно той, като я хвана за ръцете и я повдигна. — Победихме! И този път се преборихме с великана!

Брук не можеше да откъсне очи от него, нито да се отскубне от неочакваната гореща прегръдка. Той преливаше от жизненост и чувственост, мъжествен и покоряващ. По слепоочията му се стичаха водни струйки. Ризата му бе разкъсана, а панталоните — прогизнали, но притисната до него Брук не можеше да си поеме дъх, и то не от ужас.

— И този път ли? — едва се усмихна тя, а неговата сила проникваше в гърдите й заедно с успокоението и еуфорията. — Веднъж ми стига!

— Е, хайде! — смъмри я Пит. — Не беше толкова страшно, а ни се паднаха и първокласни места за представлението на един от най-големите феномени в природата!

Тя кимна, омагьосана и пронизана от тръпките на внезапния порив. И в този миг на безумно привличане осъзна, че току-що бяха изтъргували безкрайно дългата смърт срещу нещо още по-първично.

— Същото ли бе, когато афганистанската ракета не улучеше?

Пит кимна, без да отпуска прегръдката, все още разпален и напрегнат. Ръцете му я топлеха и съживяваха.

— Ужасно преживяване! — увери я той. — Но сега вече нищо не е в състояние да ме подмами в някоя военна зона! — Той огледа пораженията по облеклото си. — Всичко е станало кафяво. Ризата, чорапите, слипът ми. А и твоята рокля. Досещаш ли се, че в този миг нарушаваш законите на около петнайсетина щата?

— Боже мой! — възкликна Брук.

Беше напълно прав! Роклята й, подгизнала и прозрачна, бе залепнала за тялото й като втора кожа. Дори сутиенът й бе станал невидим. Ако Пит се бе съмнявал относно надареността на формите й или въздействието на студа и шока върху зърната й, сега вече всичко му бе ясно! И тъкмо се канеше да го скастри на тема „подходящо облекло за торнадо“, когато го погледна и се сблъска с изненадващата топлина в очите му — потъмнели, уголемени и бездънни. Позната и омагьосваща топлина! Сладък упойващ копнеж, в сравнение, с който старите мечти бледнееха. Устните му я изкушаваха — полуотворени от учудване. И ето — очите му се лишиха от примамката на всичките й прелести и Брук потъна в тях!

Тя замръзна, лумна и… се стопи.

— Приличаш на удавен плъх — дрезгаво прозвуча гласът му.

Когато повдигна ръка да оправи немирен кичур от косата й, челюстта му се стегна, и тя усети, че пръстите му потръпнаха при допира с кожата й. Докосването я изнерви повече от бурята.

— Много голям плъх… — успя да промълви тя, едновременно изплашена и омагьосана.

Ръката на Пит се отклони покрай ухото й и се плъзна надолу по врата, където кожата бе толкова чувствителна. Върховете на пръстите му я накараха да потръпне, а пред очите й се завъртяха рояци искри като от фойерверки. Нямаше сили да се помръдне. Нито да се отдръпне, нито да се приближи. Старата сдържаност се сблъскваше с още по-старите мечти. И Брук бе прикована от възхитителната топлина на устните му.

Обикновена целувка, помисли разсеяно тя, дори след като Пит се увлече и стана по-настойчив. В него кипеше екзалтацията от оцеляването, а усещането, че се възбужда направо я зашемети. Не, въпреки всичко целувката бе съвсем обикновена, радост от живота, предизвикателство към преходността му.

Съвсем обикновена целувка!

Но ако беше така, тя нямаше да стене! Нямаше да се разтопи в прегръдките му и да зарови ръце в косите му! Не би открехнала устните си за ненаситния му език, не би му разрешила да обхване гърдите й! Не би усетила, че страхът се разтопява в очакване! Не би забравила, че е сред полето с разпилени наоколо дрехи!

— Ей, вие двамата, добре ли сте?

Брук подскочи, сякаш шерифът току-що я бе осветил с фенерчето си на предната седалка на колата. Все още трепереща, тя зарови глава в гърдите на Пит, безсилна да се отдръпне от закрилата на ръцете му. Той я притегли още по-плътно, за да я скрие, доколкото може, от чуждите погледи. Сърцето му не преставаше да бие като лудо.

— При нас всичко е наред! — извика той през рамото й. — А вие как сте?

Брук не можеше да се успокои, за да имитира безгрижие. А и какво ли си мислеше този човек, като гледаше дърветата, накичени с бельото й?!

— Наистина красиво бельо, госпожо! — Дрезгавият му глас прозвуча по-отблизо, и то с известна почтителност.

— Благодаря! — промълви тя, без да вдига глава.

— И двамата доста сте се поизцапали! Защо не дойдете у дома да се изкъпете и преоблечете… Е, ако имате в какво?!

— Някои имат — призна Пит. — Моите дрехи са в колата!

Брук го стисна притеснено. Неизвестният им благодетел зад гърба й се засмя.

— Не сте ранени, значи можем да тръгваме.

— Аз не мога — измърмори Брук.

— Не можеш ли да вървиш? — погледна я Пит.

— Не и преди да се наметна!

Оценката му на ситуацията бе изчерпателна и върна искриците, с които тя се бореше.

— Никога не съм знаел, че торнадото може да предизвика толкова приятни неща. Не мърдай!

— Побързай! Направо замръзвам!

Когато най-сетне облече шлифера на Пит и се обърна към владетеля на соевите ниви, Брук видя, че той се изчервява и не смее да я погледне. Каква ли гледка е представлявала в гръб!

— Благодаря за гостоприемството! — започна тя. — Казвам се Брук. Брук Фъргюсън.

— Мартин Бишъп — отвърна фермерът с наведена глава. Беше представителен мъж, около четирийсетгодишен, със сламеноруса, посивяла на слепоочията коса и масивна челюст. За очите не бе сигурна.

В този миг се приближи и Пит, събрал това-онова от личния й багаж.

— Пит Купър — протегна ръка той, но фермерът не посмя да я поеме, тъй като една от ефирните принадлежности на Брук висеше на пръста му.

Тя го изгледа смръщено, грабна бързо жалките останки и ги натъпка в един куфар.

— Какво ще кажете, ако тръгнем с колата? — подхвърли тя.

Двамата мъже не възразиха.

 

 

Жената на Мартин позна Пит, и то преди все още заекващият й съпруг да ги представи. Тя онемя, по-точно казано — направо се вкамени. Тази някога красива руса жена в джинси и работна риза отвори уста, за да възкликне, но не можа да я затвори!

Пит чакаше домакинът да направи първата крачка.

— Жено — извика Мартин, като се приближаваше към къщата, а в гласа му трептеше повече учудване, отколкото в мига, когато съзря тайните на Брук, — имаш вид като че ли президентът току-що те е поканил на кафе!

Гласът му я извади от хипнозата.

— Знаеш ли кой е това? — попита тя, все едно че Пит не стоеше срещу нея от плът и кръв.

Съпругът й се обърна и изгледа човека, до когото бе седял в колата.

— Казва се Пит Купър. Заедно с приятелката си попаднали в бурята, а аз им предложих да се изкъпят у нас, преди да продължат. Да не би да имаш нещо против?

— Нещо против ли? — тросна се тя, а гласът й се изви в кресчендо. — Кълна се, Мартин Бишъп, че няма да разбереш какво е станало, дори ако света се стовари върху главата ти! — И без да му продума повече, тя се обърна към Пит с най-очарователната си усмивка. — За мен е удоволствие да ми гостувате, господин Купър! Гледам ви всяка вечер! Много ми харесва поредицата за семейните ферми!

Всички поеха към вратата. Чул думите на жена си, Мартин хвърли поглед към Пит и премига.

— Вие ли сте наистина? — Пит кимна. Мартин — също, като отговор и оценка. — Приятно ми е да ви посрещна — промълви той, почувствал, че всичко необходимо бе вече казано.

Пит приближи и се ръкува с госпожа Бишъп.

— Много любезно от ваша страна, че приехте двама непознати! — рече той и Брук знаеше с какъв поглед е сразил бедната жена. „Убиецът“ го бяха кръстили момичетата в гимназията. След такъв поглед всяка жертва оставаше без дъх, с опасност за живота. Но когато Брук приближи, госпожа Бишъп успя да се съвземе.

— А вие коя сте? — попита тя с простовата искреност.

— Бавачката му — отвърна Брук с гримаса.

Както очакваше, госпожа Бишъп се разсмя и добави:

— Според мен се нуждае поне от полицейски ескорт!

Посрещнаха ги като скъпи гости. Когато Брук, облечена във фланелката и панталоните на Пит, влезе в кухнята, Ема сервираше обяда и не прие никакви възражения. Стаята беше изключително приятна и уютна и неочакваното им запознанство прерасна в приятелство. Ема и Мартин бяха честни, непретенциозни хора, които притежаваха един от изчезващите добродетели на Юга — гостоприемството. По време на разкошния ябълков пай и кафето Брук осъзна, че срещата с милото семейство е била нещо повече от случайност. Беше като Божи знак.

— Пит — побутна го тя. — Виж!

Сериозно зает с десерта си, Пит бавно вдигна поглед към закачалката за дрехи. Якета, детски шлифери, няколко чифта ботуши. И… специална екипировка.

— Мартин — посочи той с вилицата, — да не би да караш мотор?

— А, от време на време! — призна той. — Спомен от буйната ми младост, както казва Ема. Налудувах се на младини!

— Да не би с „Ангелите на Ада“?

— Ами, не! Сам поразоравах пътищата! На вас да не ви трябва цяла банда? Заради някое ново предаване ли?

— Не — въздъхна Пит. — Заради едно завещание!

— Не можем да съберем цяла банда, Пит! — намеси се Брук. — Не разбираш ли? Мартин ще бъде символ!

Преди още да приключат с подробните обяснения, Мартин и Ема се бяха включили в отбора. Мартин облече коженото си яке и всички останали принадлежности, а после изкара старомодното лъскаво чудовище от плевнята за пробно кръгче.

Бурята бе осеяла двора на фермата с летви и отломки, но въпреки това четиримата прекараха чудесно, като се сменяха на задната седалка и бръмчаха нагоре-надолу по селския път, около който весело се развяваха интимните вещи на Брук. Небето се просветли, а младите соеви класове блестяха под дъжда. Беше прекрасен ден за отдаване почит на Мами. А когато се върнаха и трите деца, всички заедно изпяха любимите й песни.

— Май няма да се доберем до Ню Орлиънс тази вечер — отбеляза Брук, докато заедно с Пит наблюдаваха оттеглянето на последните облаци.

— Мисля, че трябва да заведем семейство Бишъп на вечеря — предложи той.

След ресторанта, който компенсира всички неуспехи през деня, Пит се намести на дивана, а Брук — в леглото на малката Сали. На сутринта, когато си тръгнаха, им беше трудно да се разделят с новите си приятели. Ема Бишъп стисна майчински ръцете на Брук.

— Грижи се за него! — посъветва я тя с игриво пламъче в очите. — И му позволи и той да се грижи за теб!

Брук не можа да измисли подходящ отговор.