Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (2)

Втора глава

Ай Би Ен, вечерните новини в шест и трийсет, Марша Филипс:

„Добър вечер! Слушате новините за днес, двайсет и трети май! Аз съм Марша Филипс, а това е Брайън Торн, който замества заминалия в командировка Пит Купър. А сега «горещите» новини…“

— Не съм съвсем сигурен!

Брук завъртя шапката на върха на показалеца си и се намръщи на Пит, отпуснал се в плетения стол. Беше без обувки и с увита като шалче вратовръзка. Дебела сива котка лежеше на кълбо върху корема му, а друга подремваше между краката му.

— Не ставай глупав! — каза Брук. — Идеята е страхотна! Мами непременно щеше да я хареса!

— О, не се съмнявам! Но не съм сигурен за Перишъл. Утре вечер очаква да се усмихвам на зрителите от студиото!

— Но шефът ти все пак ще разбере, нали?! В крайна сметка, ти току-що погреба жената, която те е отгледала!

— Перишъл, това копеле? Та той няма да ме пусне дори за собственото ми погребение! Интересува се единствено от рейтинга на предаването и отсъствието ми никак няма да му допадне! Освен това той подписва чековете ми!

Брук подигравателно поклати глава. Шапката й полетя и се приземи в скута му. Пит невъзмутимо я нахлупи.

— Тцъ-тцъ… И великият Пит Купър си имал служебни неприятности, също като всеки непрокопсаник във вселената! Представяте ли си! — Отговорът на Пит бе нечленоразделен и достатъчно кратък, за да я разсмее. — Радвам се, че си у дома, Пит!

С един пръст, като каубой, той повдигна шапката. Очите, които Брук зърна под периферията, не бяха стоманено-решителни, а нежни. Познати мили очи, които дори след толкова години предизвикваха слабост в коленете й.

— И аз се радвам, Стъмп! Липсваше ми! — И като се скри под шапката продължи: — А освен това кой ще пази къщата? Дяволски добре знаеш, че щом се обърна, Летиша и Емили ще се вмъкнат и ще ограбят и последната чиния!

— Е, добре, а какво ще стане, когато си заминеш?

— Ще те оставя да живееш тук!

— О, Пит, не мога… — възкликна Брук и се замисли.

— Всички дървета отзад са твои! Да не споменавам колата!

— Но какво ще кажеш за всичките й хубави вещи? Мебелите, кристалите, семейните ценности.

— Няма да подхождат на апартамента ми — сви рамене той. — Поне засега! Мислех, че ще ги наглеждаш, докато си взема истински отпуск и заедно ги преровим.

— Но аз си имам къща!

— Която искаше да продадеш още след смъртта на майка си! Тук има достатъчно място за всичките ти ценности, а и никой не би могъл да се грижи за съкровищата на Мами по-добре от теб!

Докато го наблюдаваше изпружен на стола, Брук се пренесе в онези времена, когато заедно с Мами гледаха мачове по телевизията. Битки с пуканки и безкрайно заяждане, и първите плахи тръпки на детска любов. Пит, Чик и Стъмп — двама приятели с една „опашка“, която в крайна сметка стана по-близка с приятеля на брат си, отколкото бе самият той. Дейвид се бе оженил и бе заминал посланик в Гърция. Сестрите на Брук се бяха преместили — едната заради съпруга си, а другата заради работата. Брук остана сама в родния си град.

И въпреки че поддържаха връзка и разменяха писма с клюки и новини около децата, Брук чувстваше Пит най-близо до сърцето си. Той единствен знаеше какво означава да се чувстваш различен. Беше се сблъскал пръв с тесногръдите разбирания на градчето и разчисти своеобразна пътека. А после замина като другите по широкия свят и я остави сама.

Странно как чифт прекалено дълги крака и ръце можеха да надигнат огромна буца в гърлото ти!

— Надявам се, не закъснях много!

Сепната Брук вдигна поглед и видя униформения офицер, застанал на външната врата.

— О, нима чувам гласа на Ели Симпсън? — изломоти Пит, без да помръдне.

— Този хлапак трябва да е журналистът! — отвърна Ели сухо, като свали полицейската барета и прокара ръка през гарвановочерната си грива.

— О, небеса! Какво правиш в това облекло? — Най-после Пит повдигна шапката и окончателно я захвърли.

— Поддържам реда! — огледа Ели морскосинята си униформа, подозрително изпъната от щедрите й извивки. — Госпожиците Филихю ме помолиха да проверя за евентуални нередности тук.

— Шегуваш ли се? Никак не ми се вярва униформата да е твоя. Много си ниска за сержант! — Пит се изправи и погледна отвисоко градския пазител на реда.

— Сигурно си доста смел щом държиш такъв тон на жена, която носи оръжие! — заплашително се намръщи Ели.

— Грубите жени ме възбуждат, коте! — Усмивката на Пит стана похотлива. — Ще ми дадеш ли да си поиграя с палката ти?

— Тъкмо и аз исках да те попитам същото! — засмя се Ели. — Добре дошъл у дома, Пит! Като че ли току-що си изиграл един рунд с лелите си. Но кажете ми, моля, какъв заговор подготвяме? Куфарчето ми с личен багаж е в колата!

— Тя ли ще те защитава? — Пит изумено се обърна към Брук.

— Ако бях на твое място, щях да се държа по-прилично! — вметна Брук, като ги поведе към блестящата бяла кухня на Мами, украсена с висящи кошници цветя по прозорците и географски карти на отделните щати по стените. Хладилникът бе зареден с всякакви напитки.

— Е, защо не поостанеш малко, Пит? — попита Ели, докато се настаняваше на масата с чаша лимонада в ръка.

— Защото заминаваме да организираме погребението на Мами! — информира я Брук. — Затова те помолихме да се преместиш в къщата! Задачата ти е да не пускаш животните навън, а семейство Филихю — вътре!

— Какво си намислила? — Пит се присъедини към тях с неизменната чаша лимонада.

Брук се усмихна лъчезарно. Опиянението отново я завладяваше.

— Е, добре, какво търсим? — рече тя.

— Не зная — сви рамене Пит. — Игрословици, джазов оркестър, Елвис.

— Той е в Минесота! — съобщи им Ели. — Работи в една закусвалня. Прочетох го в „Дейли Уърлд“!

— Ще трябва да намерим и костюми, за да се преоблечем като любимите си герои от „Отнесени от вихъра“! — добави Брук.

— Така че накъде потегляме? — попита Пит.

— Е, хайде! Ти си известният журналист! Трябва да знаеш къде можем да намерим всичко това! — впери поглед в него Брук.

— Аз съм журналист, а не организатор на карнавали! А освен това ни трябва и имитатор на Елвис! Бяха около двеста при откриването на Статуята на Свободата! Е, можем да започнем от Минесота! — И като се протегна, продължи: — А знаете ли колко е сега часът в Белград?

— Само минутка още, а после собственоръчно ще ти сваля чорапите и ще си легнеш!

— А ще се обадиш ли на шефа ми да му съобщиш защо известно време няма да ходя на работа?

— Естествено! Престъпление ли избираш или болест? — Гримасата му беше типично „Купъровска“ и двете жени се разсмяха. — Въпросът ми бе дали ще минем през Мемфис на път за Ню Орлиънс или през Шайлоу за Атланта? — Приносът на Пит се ограничи до едно изсумтяване. — Искаш да кажеш, че няма значение! — заключи Брук.

Тя отлично знаеше, че той никога не би й простил, ако му позволи да се откаже. Пит Купър бе посетил всички по-значими събития, случили се в Атланта през последните четири години. Не бе имал нито една свястна ваканция, не бе извършил нито една лудост. В разговорите им по телефона Брук бе почувствала нарастващата му умора и негодувание. Той болезнено се нуждаеше от разтоварване и почивка и тя би прибягнала дори до пистолета на Ели, за да го задържи!

 

 

Слънцето проблясваше през клоните на младите дръвчета и напичаше тъмната полицейска кола. Брук излезе да изпрати Ели и влажният въздух я лъхна неприятно в лицето.

— Благодаря ти, че се съгласи да останеш! — рече тя.

Ели махна с ръка, докато си търсеше ключовете:

— За мен ще бъде удоволствие! Не бях виждала Летиша с подобен цвят на кожата откак откриха, че Ела Сю е бременна без помощта на сватбена халка! А какво ще правиш с работата?

— О, взех си отпуск! Освен това имам усещането, че ако не го направя сега, никога вече няма да намеря време!

Ели само кимна, а след това се усмихна:

— И какво? На пътешествие — сама с Пит Купър?! Леле-мале!

— Какво „леле-мале“? Той е само мой приятел, Ели! — сви рамене Брук. — И има нужда от промяна!

— Да, така е! — погледна Ели към къщата. — Радвам се, че е тук! — Тя понечи да се качи в колата, но изведнъж се сепна. — О, по дяволите, щях да забравя! Харлън ме помоли да ти предам това. — Извади от джоба на униформата си малък плик и й го подаде. — Забравил е да ти го даде в суматохата. Лично послание за теб от Мами!

Брук посегна да го вземе, но Ели си дръпна ръката, а в очите й се прокрадна игриво пламъче:

— Да се отвори точно след десет дни!

— Десет дни? — повдигна вежди Брук. Какво ли, за бога, би искала да й каже Мами след десет дни? А и как щеше да събере сили да изчака?

— Обещаваш ли? — размаха Ели интригуващия малък плик.

— Да, да! — грабна го Брук.

— Внимавай, обещаваш пред представител на закона!

Сърцето й се разтуптя като зърна закръгления почерк на Мами.

— Благодаря, Ели!

— Обади се, ако имаш нужда от нещо! — добави Ели с усмивка. — Ей, този цвят много ти отива! Чао! — И без дума повече най-добрата приятелка на Брук от гимназията хлопна вратата и потегли.

Добрата стара Ели! За Брук тя беше мярката за реалност, а Пит я бе научил да мечтае.

Когато се върна в стаята, той спеше. С глава, облегната на ръцете и заровено в масата лице, тихичко похъркваше.

Брук се усмихна на разрошената глава, широкия силен гръб и източената фигура, която би разпознала измежду хиляди.

— Е, хайде, голямо бебе — започна да го увещава тя, като пусна плика в джоба си и обгърна раменете му, — време е за леглото!

— Не и тази нощ, мила! — измърмори той. — Боли ме глава.

— Благодаря! По-добре да разчитам на гаджетата си! — засмя се Брук. — Хайде, трябва да си легнеш! Чака ни тежък ден!

Тя го изправи на крака, а той се залюшка като тръстика на вятър, със замъглени очи и изкривена усмивка.

— И друг път ми се е случвало — призна Пит. — Издържам донякъде, а после падам като камък.

Обвила ръка около кръста му Брук го насочи към старата му стая, а той я прегърна през раменете. От години бяха свикнали с непринудения приятелски жест. Ето защо Пит не се поколеба да отпусне глава върху рамото й, докато се препъваше по пътя към спалнята. Котките ги следваха.

Брук го настани на леглото, зави го, дръпна завесите и закачи сакото му в гардероба. Когато си тръгна, котките се навиха на кравай върху леглото и замъркаха като запалени мотори. Пит тихо похъркваше и Брук се усмихна щастлива. Колко бе хубаво, че е у дома! Чак сега разбра колко много й бе липсвал!

Затвори тихо вратата и потегли към своята къща при шоколадите.

 

 

— Боже мой, Пит! Какво ти се е случило?

Пит протегна крайниците си, вдървени от шестнайсетчасовия сън и кихна така, че чак прозорците затрепериха.

— Котките! — изскимтя той с неузнаваемо дрезгав глас. — Съвсем забравих!

Въпреки замъгления си поглед и парещо щипещото дразнене в носа, той забеляза как загрижеността в очите на Брук отстъпва място на игриви шеговити пламъчета.

— Прекрасно! — изръкопляска тя.

— Какво е прекрасно? — дочу се едно ужасно нещастно прошептяване и Пит потри очи, без забележим резултат.

— Само се чуй! — Брук грабна телефона. — Звучиш адски зле!

— За съжаление точно така се чувствам! — сопна се той. Последва поредното кихане, което я накара да потръпне. — Ще взема душ и ще повикам доктор Левин.

— Не, почакай! — махна му тя, докато набираше телефонния номер. — Ало, тук е Градската болница в Рупърт Спрингс. Търсим господин Перишъл! — допълни тя с носово произношение.

— Брук! — възпротиви се Пит без никакъв успех.

— Обаждаме се заради господин Купър — съобщи тя на лицето от другата страна на линията. — Да почакам? Не, не мога. Имам и други пациенти!

Пит успя само да облещи очи и отново кихна. Само съучастник му липсваше! Е, след като не можеше да направи нищо друго, поне да си извади една сода от хладилника! Целият траур, последван от кихавиците, доста му възбудиха апетита! Ако можеше да усети вкуса на храната…

— А, господин Перишъл! — Не можеше да се каже, че гласът й бе ласкав. — Аз съм доктор… Петерсън, специалист по уши, нос и гърло тук в града и се нуждая от помощта ви!

Пит се отпусна на един от кухненските столове. Някой ден Перишъл щеше да посети Рупърт Спрингс и да открие, че градът не е достатъчно голям, за да си позволи такъв специалист. И тогава Пит щеше да загази!

— Е, да, наистина е болен! — уведоми Брук шефа му. — Много болен! Не зная какво е правил, но пристигна на погребението на милата си леля, останал съвсем без глас! И непрекъснато повтаря, че трябва да се връща на работа! Не иска да ви изостави… — Пит направи нова гримаса, която тя напълно пренебрегна. — Е, да, точно за това става въпрос! Ако опита да използва гласа си сега, може съвсем да го загуби! Не бихте искали телевизионните ви репортери да звучат като Луис Армстронг, нали?!

— Ще разбере — измърмори Пит. — Още утре ще си възстановя гласа, веднага щом се махнат котките.

— Ще му поговорите ли? — продължи Брук. — Аз не мога да го убедя!

Пит се опита да поклати глава. Не беше в настроение да разговаря дори с Брук, а камо ли с Перишъл! Но нищо не помогна! Брук просто му бутна в ръцете телефонната слушалка.

— Две седмици, господин Купър! — Гласът й звучеше строго, а очите й предизвикателно се смееха. — Не мога да ви пусна по-рано! А сега — само една дума на господин Перишъл!

— Пит, Пит! — В гласа на Перишъл звучеше неописуема паника. — Чуваш ли ме?

— Да, чувам те. — За да потисне следващата серия кихавици, Пит замълча, после рязко вдиша.

— Боже мой, човече! Какво ти става? Вчера изглеждаше прекрасно!

— Не зная, Евън — въздъхна примирено Пит. — Така се събудих!

— Нито дума повече, моля те! Искам веднага да се върнеш в Атланта, за да те прегледат добри специалисти!

— О, не е нищо сериозно! — почти се усмихна Пит. — Най-обикновен ларингит. — Последвалото кихане вероятно бе чуто и в Ню Орлиънс. — И малко настинка в добавка! Ще ми мине!

— Е, добре! Две седмици ли спомена лекарката? — Телевизионният магнат въздъхна дълбоко, което причини почти същото раздвижване на въздуха, както и кихането на Пит. — Почини си малко! И повече течности!

Пит подаде телефона на Брук, убеден, че наистина е болен.

— Ели ще бъде тук след петнайсет минути, багажът ми е в дневната, а колата е заредена с бензин и готова за път — усмихна се широко Брук.

— Сега ли? — изстена Пит. — Но колко е часът?

— Около единайсет сутринта. О, боже, наистина изглеждаш ужасно! Само си погледни очите! Защо не вземеш душ, а аз ще се обадя на доктор Левин за нещо антиалергично? Но ако не побързаш, Летиша ще ни приклещи за третия рунд! Идва насам с оплаквания по завещанието!

За миг Пит застина и се загледа в Брук — лъчезарна в небесносинята си блуза и тъмните памучни бермуди, с коса, вдигната на тила в тежък сноп, от който непослушно се сипеха червеникавоискрящи къдрици. От очите й струяха радост и съчувствие. И изведнъж Пит разбра, че не може да им устои! А също и на нея! И закопня за двете седмици, които щяха да прекарат заедно в търсене на Елвис!

— Ще ти бъда много задължен, ако изпратиш котките на двора, докато се изкъпя! — предаде се той.

— Е, може да вземем една. В случай че господин Перишъл се появи! — избухна Брук в силен весел смях.

Когато Пит излезе от банята, Брук бе приготвила всичко. Лекарствата чакаха на масата, котките бяха изчезнали. Ели й правеше компания и двете си пийваха сода в кухнята.

— Изглежда ужасно! — промълви Ели, като го оглеждаше.

— О, вече е много по-добре! — отвърна Брук.

— Благодаря ви за загрижеността! — намръщи се Пит. — Но какво е това? Личният ти багаж или екипировката на цял лагер?

Брук не изглеждаше никак обидена.

— Чакам те да си събереш дрехите, за да подредим колата.

Пит само повдигна овехтелия прашен сак.

— Пит, та това не е краткотраен престой в някоя военна зона! — подскочи Брук.

— Нито пък околосветско пътешествие! Ще се поклоним пред леля Мами, а не пред Коко Шанел!

Когато лъскавата синя „Тъндърбърд“ потегли от гаража, Брук се бе отказала от два сака, а Пит си бе забравил капките за нос. Но бяха взели картата и почти бяха сигурни накъде е юг. Денят обещаваше да бъде прекрасен — хладен, с високи пухкави облаци, подгонили слънцето, и съвсем лек ветрец. Чудесно начало за ваканция! И въпреки че Брук съжаляваше за новата си рокля, а Пит бе все още подпухнал, и двамата очакваха с нетърпение следващите няколко дни.

Ели усмихнато им помаха, после влезе вътре да се подготви за неприятностите, които неминуемо щяха да последват.