Катлийн Корбел
Романтично пътешествие (12)

Дванадесета глава

Из пътеводителя на щата Джорджия, 1939 г.:

„Ако продължите обиколката си сред внушителните довоенни сгради, няма как да пропуснете къщата със сполучливото име «Единайсетте дъба», прекрасният дом на семейство Бюригард Хенсард. Тя е истински образец на класическия Гръцки Ренесанс с балконни колонади и изваяни орнаменти. Носи се слух, че е обитавана от призраци. Младата двойка е изключително мила и очарователна“.

— Вярвам в призраци, вярвам в призраци…

— Мълчи, Пит! — смушка го Брук в ребрата. — Мястото е страхотно!

— Да, ако си магьосник! — Той отстъпи крачка назад, за да избегне стичащата се от покрива вода.

Брук отново натисна звънеца и хвърли поглед на занемарената градина и олющената постройка. Личеше, че старата сграда някога е изглеждала величествена с опростените си елегантни форми, които събуждаха представата за градински балове и расови коне. Но в сивия здрач на дъждовния следобед се виждаше, че от времената на разцвет я делят не по-малко от седемдесет години. Същото впечатление създаваше и възрастният мъж, който отвори голямата входна врата.

— Добър ден — поздрави той провлечено. Беше добре сложен, а под идеално оформените му мустаци и козя брадичка прозираше набръчкана кожа с цвят на пергамент. Износените дрехи блестяха от чистота. Риза, вратовръзка, пуловер и костюм — в горещия, задушен дъждовен следобед! Но най-представителен бе бастунът с дръжка от слонова кост. — С какво мога да ви бъда полезен?

Брук изпревари Пит. Знаеше, че той ще попита само за телефон. Внезапно тя откри не само как да прекарат още една вечер извън Атланта, но и как да изпълнят последната точка от завещанието на Мами.

— Видяхме табелата на вратата! — каза тя с най-очарователната си усмивка, като се надяваше, че дребният старец няма да обърне внимание на разрешената й коса и подгизналите дрехи. — Имате ли свободна стая за тази вечер?

Пит я стрелна с обвинителен поглед, но тя го смушка с лакът.

— Разбира се, мила, имаме! — отвърна любезно старецът. — Заповядайте, влезте.

Тъкмо пристъпяха в неосветеното фоайе, когато от стълбите долетя глас:

— Бюригард?

Пит отново я стрелна с облещени очи, но Брук не му обърна внимание. Само това липсваше — да избухнат в смях пред стария джентълмен!

— Имаме гости, Евелин! — съобщи Бюригард като отстъпи, за да ги представи.

Брук проследи погледа му и видя Евелин да се носи по стълбите с перлени накити и рокля от тънък муселин, като че ли бе тръгнала на бал. И тъй като в никакъв случай не беше под осемдесетте, Брук прецени, че бързият й ход е почти подвиг.

— А-а, звездите не ме лъжат, мили! — отвърна тя възторжено, притиснала с ръка крехките си гърди и протегнала другата.

Пит влезе в ролята си и целуна ръката й. Старицата се усмихна с момичешка свенливост.

— Много се радвам да ви видя! — поздрави ги тя. — Трябва да сте открили рекламата на „Единайсетте дъба“ в пътеводителя!

— Какво прекрасно място! — възкликна Брук, а периферното й зрение отбелязваше десетки квадратни метри тежка, но закърпена дамаскова драперия и автентични мебели в ранен Викториански стил — всички прекрасно полирани и износени като собствениците си.

— Казвам се Бюригард Хенсард, сър — представи се старият човек, като се ръкува с подозрително сериозния Пит. — А това е прекрасната ми булка Евелин!

— За мен е удоволствие! — поклони се отново Пит като английски келнер. — Искам да ви представя съпругата ми Брук!

Брук го изгледа предупредително, но той не показа, че я е забелязал. Новият им домакин й целуна ръка.

— Добре дошли у дома, мила!

— Благодаря! — отвърна Брук с искрена радост. Те бяха истински аристократи, каквито не се срещаха често!

— Казвам се Пит Купър — добави Пит.

— От Купърови от Ликскилет? — потръпна радостно Евелин.

— Не, госпожо, страхувам се, че не! Коренът ми е от Атланта.

— О, прекрасно! Те се биха в последната война, нали?

Този път бе ред на Брук да сдържи усмивката си, като гледаше как Пит се двоумеше за коя война става дума. Ако бе слушал повече лелите си, щеше да знае, че само една-единствена — между Севера и Юга — е достойна за споменаване в тези среди. И затова отговори вместо него.

— О, да, разбира се! Няколко Филихю, роднини на майка му, са паднали убити!

— Филихю ли казахте? — изписука старецът с остър фалцет.

— Да, сър — кимна Пит.

— Прекрасно име, прекрасно име — повтори той, като не сваляше поглед от Пит.

— Ако нямате нищо против, стаята на Джексън е готова — предложи госпожа Хенсард с достойнство.

— Имате ли багаж? — попита съпругът й.

Брук се обърна към Пит, като не съумя да скрие тревогата си от евентуалното настояване на крехкия старец да носи багажа им, още повече от около километър разстояние. Освен това не искаше да се разбере, че единствената причина за посещението им е спуканата гума. Щеше да бъде жестоко!

— Ще може ли да видим стаята и да се освежим — предложи предпазливо Пит, — а после ще се погрижа за багажа?

Домакините им се усмихнаха с облекчение.

Поведоха ги по широките стълби, после по дълъг лошо осветен коридор към източното крило. Въпреки неповторимата оригиналност и безценните орнаменти, за които ценителите биха платили цяло състояние, къщата изглеждаше плачевно с протритите килими и липсващите електрически крушки. И сградата, и домакините заслужаваха много повече!

Но колкото и оскъдни да бяха средствата им; те не се бяха поскъпили за стаята на Стоунуол Джексън, който се взираше от стара снимка над камината. Огромно махагоново легло с балдахин поделяше пространството с люлеещ се стол, тоалетка, нощни шкафчета с големи старинни кани и дори кресло с избелял червен плюш, което неминуемо щеше да се разпадне, ако някой кихнеше срещу него.

— Харесва ли ви? — попита дребничката Евелин, с нервно сключени пръсти и изпълнени с любов очи.

— Прекрасно е! — увери я Пит.

За голямо учудване на Брук той също бе покорен от къщата и омагьосан от притежателите й, които кимнаха и се отправиха към вратата. Вече на прага Бюригард добави:

— Ще бъдем много щастливи, ако ни правите компания на вечеря! Аперитивът е в седем, а вечерята в седем и трийсет.

Брук едва ги изчака да затворят вратата.

— Не е ли невероятно? — прошепна тя, като обиколи стаята, за да докосне мебелите, и най-после се отпусна на плюшената дамаска. — Та това е невероятна находка! Виждал ли си някога по-мили създания?

Усмивката му бе красноречива.

— Чувствам се като герой на Хърбърт Уелс от „Машината на времето“. На колко години мислиш, че са?

— Осемдесет и пет. Погледни тук! — Брук се протегна над таблата на леглото и свали сложена в рамка изрезка от вестник. Беше от 1932 г. и съобщаваше за сватбата на семейство Хенсард и до нея — избеляла снимка на Евелин, застанала на стълбите в сватбената си рокля.

— Била е великолепна! А виж къщата, цялата свети!

— Те са братовчеди! — съобщи Пит като разгледа снимката.

— Ами да, разбира се! Учуден ли си?

Пит я изгледа безкрайно удивен и разтърси глава.

— Как го правиш? — попита той.

— Кое?

— Да откриваш такива неща! — размаха той рамката под носа й.

— Не си прав, струва ми се! — Тя леко вдигна вежда. — В крайна сметка не аз изкарах колата от пътя!

— Но ти все пак искаше да спрем!

— Е, това нямаше нищо общо!

Той отново размаха рамката, като че ли я обвиняваше.

— Казвам ти, тук има нещо гнило! Ще се събудим в 1862 г. и въстаници от Южняшките войски ще почукат на вратата!

— Извинявай, скъпи — стрелна го Брук с ръце на хълбоците, — но къде отидоха приказките ти за рисковете в живота? Какво е това, ако не един малък риск?

— Много по-голям, отколкото да дойдеш с мен!

— Поне знаеш, че няма да се промъкна през нощта и да те обезглавя!

— Не вярвам Бюригард да го направи!

— Да, но видя ли блясъка в очичките на Евелин?

Брук му направи знак да замълчи.

— Като вземеш багажа, не надзъртай в големия куфар! Там е специалният ми тоалет!

— Значи възнамеряваш да го направим тук! Маскирането, искам да кажа? — недоверчиво вдигна вежди той.

— А какво по-подходящо място? — засмя се тя щастливо. — Нали трябва да изпълним последното желание на Мами?

Не беше само находка, а цяло приключение! Докато Пит бе зает с пренасянето, Брук направи пълна обиколка с дребничката Евелин — от мазето до тавана. Всяка стая притежаваше подходяща, понякога неразбираема история, всеки ъгъл криеше нова изненада. Еленовата глава над масата в столовата; ваната с ноктести лапи в спалнята, точно пред камината; семейният призрак — сприхав, стар отцепник, който проявяваше лошия вкус да се появява, когато някой флиртува с омъжена жена; а също и колибите на робите, които още стояха в задната част на имението.

Брук искаше да зададе толкова много въпроси — как къщата не е била разрушена през войната, как е останала в ръцете на възрастните собственици, как сега се справят с грижите по нея. Но Евелин объркваше тотално разказите на майка си и баба си и Брук просто се наслаждаваше на неочакваното си откритие.

— Точно такава къща искам — призна тя, докато се преобличаше пред огледалото.

— Умиращ бял слон? — попита Пит от банята.

Брук се засмя, а изключителният възторг от находката й потискаше разочарованието, че никога няма да притежава подобен дом, който да реставрира и покаже на света.

— Къща с автентична история и красота! — накриви тя шапката си. — Рядко съкровище! Не мога да повярвам, че някоя хотелска верига не го е купила!

Брук умираше от любопитство да разбере как се маскира Пит! „Като любимите си герои от Отнесени от вихъра“ — бе написала Мами.

— Наистина ли мислиш така? — дочу се приглушеният глас.

— Как да мисля? — учуди се тя.

— Че подобна къща ще ти хареса!

— Разбира се! Да не си научил за някоя продажба?

Само че този път Пит не влезе в тон и не подметна нищо за призраци и пътуване във времето. Вместо това попита:

— За какво ти е?

— Пи-и-т — провлече тя, като стисна очи от внезапното остро огорчение, — не говоря сериозно! Просто глупава, романтична идея, която е непостижима!

— А какво ще направиш, ако се окаже осъществима?

— Нищо по-различно от Бюригард и Евелин! Храна и нощувка! Но с по-голяма табела… и пресни цветя на масата във фоайето, и истински готвач, а може би и картинна галерия в музикалния салон… — Гласът й постепенно заглъхна насред плановете, които неволно бе правила, докато обикаляше из старата къща. Е, само мечти!

И ще си останат такива! Най-после Брук откри на какво би искала да посвети живота си, но не можеше да си го позволи! За няколко кратки секунди, докато галеше старите грапави тапети, тя си представи в какъв прекрасен дом можеше да го превърне! Тихо и уютно местенце, където да посреща Пит след бясното препускане към славата!

Отдавна се бе научила да не мечтае. Сега разбра защо. Внезапно животът с Пит й се стори по-далечен от всякога.

— Готов ли си? — Тя притисна пръст към горната си устна.

— Да, а ти? — отвърна той разсеяно.

— Да се надяваме, че не си облечен като Рет Бътлър! — предупреди го тя и се обърна към вратата.

— Защо? Не го ли харесваш? — Той все още не беше излязъл.

— О, харесвам го, разбира се! Но ако си се издокарал като него, ще изглеждаме глупаво!

— Защото ти си Рет Бътлър, нали? — Той отвори вратата. — Знаех си!

Стоеше пред нея, с разперени ръце и й показваше костюма си. Брук бе онемяла — с отворена уста и блокиран мозък.

— Наистина сте ослепителен, капитан Бътлър! — каза Пит със закачлива усмивка, която изобщо не бе на място. — Въпреки че според мен гърдите са прекрасна добавка!

Смехът напираше в нея. Див необуздан разкъсващ смях, който щеше да рикошира в старите стени като дъжд от куршуми. Брук сложи ръка на устата си, но без полза.

— Не можеш. — Не успя да довърши, гласът й преждевременно се извиси. Пит стоеше гордо пред нея, усмихнат като пират и с ръце на полата си. — Не можеш да излезеш…

— Като любимия си герой? — попита той, а зъбите му лъснаха искрящо бели. — Ама ти си се облякла като твоя!

— Но моят не е Приси!

Никой от двамата не издържа повече. Хванали се един друг за смешните си дрехи, те се тресяха от смях, а по бузите им се стичаха порои сълзи. Отново бяха приятели!

— Не можем… да слезем… така! — изпъшка Брук и като погледна забрадката, която Пит си бе вързал, отново прихна неудържимо.

— Защо не? Сигурно няма да ни забележат!

— О, теб ще те забележат! Не ми се излага на риск здравето на Хенсардови!

— Мисля, че изглеждам доста добре! — огледа той с гордост ръчно изтъканата си рокля. — Какво предлагаш?

— Да разменим костюмите си. Поне гърдите ще се намират на правилното място!

— Но Рет не ми е любим герой! — намръщи се Пит. — А това бе желанието на Мами! Какво ще кажеш за старата рокля в гардероба?

— Каква рокля? — изтри Брук очи.

— Нима не си я видяла? — възкликна той. — Онази с кринолина?

Брук се спусна и дръпна вратата на гардероба. На няколко подплатени закачалки висеше красива зелена копринена рокля с дълбоко деколте и огромна пола. Като че ли бе носена през Гражданската война! Брук пое дъх.

— Мислиш ли, че ще имат нещо против?

— Искаш ли да попитам?

— Не и в това облекло! — стрелна го тя с възмутен поглед.

— Дай да видя дали ще ми стане твоя костюм! — приближи той.

 

 

В седем часа Брук влезе в салона, облегната на ръката на Пит и пременена в най-разкошната, феерична, женствена и… впита рокля, която някога бе обличала. Гърдите й избликваха над ивицата цветя около деколтето, а модерните й токчета се криеха под шумолящата коприна на полата. Отстрани косата и бе вдигната, а отзад гъстите къдрици обсипваха врата й, наподобявайки прическата на Скарлет.

До нея Пит представляваше един ослепителен капитан Бътлър. Беше много красив и страхотно елегантен в сиво-бежовите бричове, с редингот, черна вратовръзка и шапка, които не му бяха съвсем по мярка. Мустакът, нарисуван с молива й за вежди, ужасно му отиваше. Виждаше го да препуска по моравата, яхнал млад жребец, а след него жените да примират. Ах, но как да го накара да престане с това „Скарлет“, което неспирно й шептеше с ниския си гърлен глас!

— Колко е хубаво да имаме компания за вечеря, нали, Бюригард? — възкликна Евелин, когато двамата влязоха.

Облеклото им бе по-официално, но също така износено и ексцентрично. Дори да забелязаха, че Брук и Пит са издокарани в дрехи отпреди сто и трийсет години, с нищо не го показаха.

— Казаха, че може — бе й съобщил Пит малко преди това, като се върна в стаята, — и че винаги се стремят да имат допълнително облекло, в случай че гостите се нуждаят.

— За карнавал ли? — бе попитала недоверчиво Брук. — И то за жена, висока метър и седемдесет и пет? Странно!

Но вниманието на Пит вече бе приковано от роклята.

— Не ме интересува колко е странно! — отвърна той с похотлива усмивка. — Изживявам най-прекрасната си фантазия!

Брук се чувстваше доста замаяна, докато седяха в малкия салон и посръбваха шери, а и после, когато се преместиха при еленовата глава за вечеря. Тя бързо схвана как да се справя с обръчите на кринолина, но трябваше непрекъснато да внимава. Сигурна бе, че никога не би се превърнала в истинска южна красавица. И толкова по-добре! Семейството й вероятно е било измежду продавачите в града!

Хенсардови, очевидно поклонници на старата южняшка школа по гостоприемство и ужасно радостни от наличието на компания, поддържаха непрестанен разговор по време на най-тържествената вечеря, на която Брук някога бе присъствала. Говореха за времето, семейството и необходимостта от лоялност. Интересуваха се от Брук и Пит, но бяха съвсем слабо впечатлени от работата му.

Изглежда, външният свят не ги интересуваше.

Брук добре ги разбираше. Когато стъпиха на онзи затревен път, двамата с Пит като че ли прекрачиха във време, където реалният свят не съществуваше. Но тя знаеше, че утре ще бъдат в Атланта, която бе само на половин час път. Трябваше да свикне с мисълта за новия живот, който й предстоеше да започне на двайсет и шест години, ако изобщо искаше да удържи обещанието, дадено на Пит.

Но засега можеше да се отпусне в безвремието, като се наслаждава на добрата храна, добрите обноски и добрата компания. Можеше да се вслушва във въздишките на старата къща, която й разказваше своята история и да се радва на отлитащите мигове, прекарани с немощните й, но горди собственици. И можеше да сподели удоволствието с Пит, защото само той бе способен да разбере неповторимостта на вечерта.

— Бихте ли желали да се преместим в дневната? — попита Бюригард, като попиваше устните си със салфетка.

Кафето бе сервирано в прекрасен старинен сервиз от Севърски порцелан. Мъжете се надигнаха и столовете изскърцаха.

— Искате ли да ви помогна при почистването на масата? — обърна се Брук към Евелин, като се чудеше как ще мине през вратата на кухнята с този кринолин.

— О, не, мила, благодаря! — възпротиви се Евелин, като леко махна с ръка. — Тили ще се погрижи за всичко по-късно.

Брук не бе сигурна дали Тили наистина съществува, или Евелин просто защитава гордостта си. Нямаше никакво значение! Тя кимна в знак на съгласие и също стана.

— Имате ли нещо против да дойдете и вие? — обърна се Бюригард към Евелин и Брук. — Мисля, че трябва да обсъдим заедно някои въпроси.

Докато следваше старата дама, Брук размени учуден поглед с Пит и положи всички усилия да се смести на дивана до него, без да му извади очите с обръчите на кринолина.

Бюригард наля бренди и по малко шери за дамите. Подпря се тежко на бастуна и тържествено вдигна чаша.

— За „Единайсетте дъба“! — прозвуча дълбокият му глас.

След като всички отпиха, Бюригард се обърна към Пит.

— Споменахте, че майка ви е Филихю, нали, сър?

— Да, сър, така е! — отвърна Пит, сбърчил чело в недоумение.

Бюригард кимна доволно и мълчаливо погледна съпругата си, която също кимна. После пристъпи внимателно към камината и се облегна с чаша в ръка.

— В такъв случай, сър, бих искал да ви направя предложение!

Брук едва потисна порива да изтича и погледне в календара си годината. Може би Пит ще се окаже прав! Може би пред вратата наистина чакаше въстаническата армия, а може би първите изстрели във Форт Самтър още не бяха прозвучали!

— Филихю са прекрасно семейство! — започна Бюригард, вперил поглед в колекцията картини на стената. — Братовчедите на баща ми бяха Филихю. Винаги съм ги смятал за достойни мъже! — Старецът прочисти гърлото си и се усмихна на гостите. — Моля да ме извините! Ние, възрастните, често намираме повече живот в миналото, отколкото в настоящето! Със съпругата ми често сме обсаждани от хора, които искат да купят „Единайсетте дъба“ и да го превърнат в увеселителен парк или нещо подобно. За това, разбира се, не може да става и дума! Тук е нашият дом! Това е бил домът на дедите и прадедите ми, като се изключи времето, когато са воювали рамо до рамо със самия генерал Джексън! Но, честно казано, напоследък ни е много трудно да го поддържаме така, както бихме желали! — Махна с ръка и добави: — Времето си тече!

Пит бе съвсем притихнал. Очите не Евелин проблясваха подозрително, докато наблюдаваше съпруга си с изправена глава и отпуснати на скута ръце.

— Как мога да ви помогна, сър? — попита Пит, като че ли познаваше стареца от детството си, а не от няколко часа.

Бюригард съсредоточи цялото си внимание върху Пит и му подари неповторимата си усмивка.

— Купи „Единайсетте дъба“, момчето ми!