Джанет Дейли
Непознат в леглото (7)

Седма глава

Нечии пръсти разтриваха приятно ръката над лакътя й. След това се стегнаха и я разтърсиха леко.

— Хайде, Дайна, събуди се! — заповяда един глас.

— Ммм! — Отрицателният звук завибрира в гърлото й и тя се сгуши още повече във възглавницата.

Само че това не беше възглавница. Усещаше равномерно туптене под главата си, а възглавницата, която не беше никаква възглавница, се движеше ритмично нагоре и надолу. Не, наистина не беше възглавница. Беше се сгушила в обятията на Блейк, а главата й почиваше върху гърдите му. Усещаше къдравите, изрусени от слънцето косъмчета, които гъделичкаха бузата и носа й.

По някое време през нощта беше изоставила коравия матрак, за да се свие до твърдото му, но топло тяло. Клепачите й се отвориха рязко, когато осъзна причинената от съня интимност. Искаше да се отдръпне от него, но ръката, която я държеше, се стегна, за да я задържи още няколко секунди.

Един мазолест пръст повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. Сърцето й пропусна един удар при вида на ленивата топлина, разляла се по ъгловатото му, мъжествено лице.

— Бях забравил какво е да спиш с октопод — промърмори Блейк. — Навсякъде само ръце и крака!

Дайна си даде сметка за интимността на положението и по тялото й се разля топлина. Сънят бе притъпил всичките й рефлекси. Палецът на Блейк се насочи към устните й, за да проследи очертанията им, и тя не побърза да извърне лице. Когато почувства първото докосване, загуби всякакво желание да се отдръпва. Грубата кожа проследи леко устните й, след това ги разтвори и докосна белите зъби.

Дишането й се затрудни, особено като видя, че погледът му изучава всяка подробност с обезпокоителен интерес. Опряла длан върху стегнатите мускули на гърдите му, тя усети учестеното биене на сърцето му. Нейното също препускаше.

Приглушеният стон на възбуда, който се изтръгна от гърлото му, учести още повече пулса й. Ръката, която я беше обгърнала, се стегна, за да я притегли нагоре. Устните му продължиха започнатото от палеца изследване. С майсторство, което обезсилваше всяка съпротива, Блейк разтвори устните й и езикът му се плъзна между тях, за да разпали огъня на страстта.

Притисната в силната му прегръдка, тя не можеше да не усети голотата му под завивките или че нощницата се е усукала около хълбоците й. Загрубелите му ръце скоро стигнаха до същото откритие.

Пръстите му се плъзнаха под нощницата и я повдигнаха още малко. Дайна направи немощно усилие да го спре, но когато докосна мускулестите му ръце, забрави за намерението си.

Все по-голям участък от голата й кожа докосваше твърдата му плът. Възхитителната игра със сетивата й само изостряше това усещане. Блейк повдигна нощницата над главата й и тя му помогна да я съблече. Устните му се отделиха от нейните за секунди. Щом нощницата падна, той продължи да я целува с настойчива страст, на която Дайна откликваше охотно.

После се раздвижи и я претърколи по гръб върху неприятно твърдия дюшек. Надвеси се над нея, опрян на лакът. Топлият му мъжки аромат завладя сетивата и опияни съзнанието й. Когато отдръпна устните си, тя уви ръка около врата му, за да го притегли обратно. Но той се противопостави с лекота. Тъмните му очи блестяха доволно.

Завивките бяха изритани. Докато изследваше бавно гърдите, талията и хълбоците й, очите му сякаш изпиваха съвършенството на женствените й форми. Откровената чувственост на погледа му я притесняваше. Отново я обхвана усещането, че я гледа непознат.

Тя задуши едно ридание и се опита да се изтърколи, за да се скрие под завивките. Блейк я върна насила обратно и я притисна върху неподатливия дюшек, от който вече цялото тяло я болеше.

— Не, Дайна, искам да те гледам — настоя той с пресипнал от желание глас. — Толкова пъти си те представях така, гола в леглото до мен, с топло, жадно за любов тяло. Не ми се сърди, че искам да се насладя на този момент. Този път образът няма да изчезне от крясъка на някоя птица в джунглата. Ти си моя, Дайна, моя!

Изрече го с подчертано собственически тон и главата му се наведе, за да го потвърди. Устните му потърсиха нейните и започнаха да ги целуват. Страстта прогони мимолетното й желание за съпротива. Заля я лениво задоволство. Тя потрепери, когато устните му се спуснаха бавно към гърдите й с горещи ласки.

Скоро престана да усеща непознатите ръце и коравия като камък матрак под себе си. Остана само зашеметяващото изкачване до висините на удоволствието и замайващата гледка от върха. После двамата се спуснаха бавно и успяха да си поемат дъх едва когато слязоха в реалността.

Дайна лежеше с облегнала глава на гърдите му, както когато се беше събудила. По кожата му бе избила пот, която навлажняваше гъстите, къдрави косъмчета под главата й. Тя затвори очи. Съзнаваше, че е била на крачка да открие отново любовта си към Блейк.

Устните му се раздвижиха до косата й.

— Почти бях забравил каква ненаситна малка развратница си. — Тихо измърморената забележка сведе преживяването до чисто физическо ниво. Това, което граничеше с любов, изведнъж се превърна в похот. — Хареса ми. Не, ти ми хареса — прибави той и това отчасти върна светлината в душата й.

Почервеняла, Дайна се изтърколи от прегръдката му и той не се опита да я спре. Движението я накара да трепне от болка. Всяка частица от тялото й напомняше за нощта, прекарана върху твърдия като камък матрак.

— Как можеш да спиш на това легло? — попита, нетърпелива да смени темата. Не й се искаше да говорят за току-що споделената страст. — Ужасно е.

— Ще свикнеш.

Едва когато й отговори, усети, че се е измъкнал от леглото, без да вдигне никакъв шум. Видя го как си обува долнището на копринената пижама. Когато почувства погледа й, Блейк се обърна и каза с насмешлив блясък в тъмните очи:

— Правя го заради Деидре и викторианския й свян.

Дайна се усмихна. Дори и това й причиняваше болка.

— Колко е часът?

— Седем — отвърна той някак разсеяно и потърка наболата си брада.

— Толкова късно?

За момент забрави за болката и понечи да стане, обзета изцяло от мисълта, че ще закъснее за работа, ако не побърза. След това обаче си спомни, че вече няма защо да ходи там, и се отпусна обратно върху матрака, обхваната от умора и раздразнение.

— Защо ми е да ставам? — каза гласно тя. — И без това снощи ми отне много време, докато заспя. Защо изобщо ме събуди?

Ако не я беше събудил, нямаше да правят любов и щеше да й спести объркването и несигурността, които усещаше в момента.

— Ще закъснееш за работа — долетя равният глас на Блейк.

— Да не би да си забравил? — отвърна тя с горчиви нотки в гласа. — Сменена съм. Сега съм жена с много свободно време.

— Така ли? — рече той и я погледна любезно. — Шефът ти не мисли така.

— Какъв шеф? Ти ли? — изсмя се презрително Дайна. — Ти си ми само съпруг.

— Това означава ли, че отказваш?

— Какво? Ще престанеш ли да говориш с недомлъвки?

— Може би ако вчера сутринта не беше толкова горда и твърдоглава и беше дошла на съвещанието, както те помолих, щеше да знаеш за какво говоря.

Тя притисна челото си с длан. Точката между очите й пулсираше от напрежение.

— Да, но не дойдох на съвещанието, така че би могъл да ми обясниш.

— Започваме напълно нова рекламна кампания за подобряване имиджа на хотелска верига „Чандлър“ — обясни той. — Разбира се, не бихме могли да се конкурираме на национално ниво с по-големите вериги, особено, при положение че повечето от нашите хотели се намират в курорти, които невинаги са гъсто населени. Ще използваме това обстоятелство в наша полза. Отсега нататък, когато хората си помислят за курортен хотел, ще се сещат за хотели „Чандлър“.

— Добра идея — съгласи се Дайна. — Но какво общо имам аз с това?

— Ти ще ръководиш кампанията.

— Какво? — Тя се изправи рязко и го погледна недоверчиво. — Това да не е някаква жестока шега?

Той повдигна надменно вежди.

— Едва ли. — След това заобиколи леглото и застана до нея. — Вчера предложих това на съвещанието и препоръчах теб за тази длъжност.

— Да не би да правиш този жест само проформа? Просто за да ме накараш да млъкна?

Не можеше да приеме, че я е предложил за длъжността без някаква скрита умисъл. Ако го признаеше, щеше да й се наложи да признае и друго.

— Признавам, че решението да те избера за отговорник на кампанията беше повлияно от скандала, който ми вдигна вчера, когато откри, че поемам управлението. — Погледът му не трепваше и в него не се четеше и капка вина. — Но можеш да бъдеш сигурна, че никога нямаше да те предложа, ако смятах, че не би могла да се справиш. Разбирай го както искаш.

Дайна му вярваше. Откровеността му бе твърде праволинейна, за да я подлага на съмнения, особено след като бе споменал спора им от предишния ден. Изненадваше я само, че я е сложил начело на нещо, което можеше да се окаже от огромно значение за компанията. Вярно, щеше да му бъде подчинена, но щеше сама да взема решенията.

— Защо не ми каза снощи? — намръщи се тя. — Решил си го още вчера. Защо чака досега?

Блейк я погледна замислено.

— Снощи възнамерявах да ти кажа, след като привършим с разговора си, но обстоятелствата ме накараха да изчакам.

— Кои обстоятелства? — настоя Дайна, тъй като не можеше да схване логиката му.

— Ако трябва да бъда напълно честен, снощи си помислих, че това може да те накара да се любиш с мен от благодарност — отговори Блейк с непроницаемо лице.

Пред очите й падна червена пелена.

— Помислил си, че ще бъда толкова благодарна, че да… — Гласът й секна от яд.

— Възможно беше.

Дайна бе толкова възмутена, че дори не виждаше както трябва, но това не й попречи да зашлеви с отворена длан твърдата му буза. Когато бялата следа стана червена, Блейк отиде в банята. Дайна го гледаше, задъхана от ярост.

Когато гневът й се разсея, остана да я мъчи един въпрос. Ако не беше направил онази унизителна забележка, щеше ли сега да му се сърди? Или признанието на Блейк, че тя има таланта и уменията да бъде нещо повече от една обикновена домакиня, щеше да бъде първата стъпка към укрепване на брака им? Погледът назад не можеше да й даде отговор.

На закуска разговорът им беше студен и учтив.

— Моля те, подай ми сока.

— Може ли малко мармалад?

Крехкото настроение на свенлива обич, с което се бяха събудили тази сутрин, вече го нямаше. Беше съсипано от съмнения в мотивите на другия.

Когато свършиха със закуската, Блейк остави чашата си.

— Тази сутрин мога да те закарам до работата — съобщи той.

— Предпочитам да отида с моята кола.

— Не е практично да използваме две коли.

— Ако се наложи да останеш до късно, няма как да се върна у дома — възрази Дайна.

— Ако се случи такова нещо, ти ще вземеш колата, а аз ще се прибера с такси — заяви той хладно и надменно.

Дайна осъзна с яд, че съпругът й има готов отговор за всеки неин опит да се измъкне.

— Много добре, ще дойда с теб — рече неохотно тя.

Сутрешното движение в Нюпорт й се струваше по-натоварено от обикновено, разстоянието до работата — по-голямо, времето минаваше по-бавно, а атмосферата между тях бе по-студена отвсякога.

Когато пристигнаха, Дайна го последва до кабинета му като кученце на каишка, седна и си придаде делови вид, за да изслуша предложенията на Блейк и останалите от екипа за кампанията. Планът беше обширен и се простираше чак до пребоядисване и нов вътрешен дизайн на някои от хотелите, за да отговарят на новия си курортен имидж.

Тук Дайна не можа да се сдържи и отбеляза хапливо:

— Изненадана съм, че не съм натоварена с тази задача. Обзавеждането е женска работа, нали?

Студеният му поглед я прониза като нож.

— Искаш ли да обсъдим интелигентно тази програма, или ще замесваш и личните ни проблеми в нея? Защото, ако е така, ще намеря някой друг да свърши работата.

Гордостта я караше да му каже да си намери такъв човек, но разумът я убеди, че ако го направи, само ще загуби. Проектът обещаваше да бъде истинско предизвикателство, а Дайна бе започнала да харесва тези неща. Гордостта бе горчив хап, но тя го преглътна.

— Съжалявам. Тази забележка просто ми се изплъзна. — После сви рамене. — Продължавай.

Последва още една пауза, в която Блейк претегли думите й, преди да продължи. Когато приключи, й даде копие от протокола на съвещанието и начален бюджет.

Дайна ги прегледа набързо и попита:

— Къде ще работя?

— Сега ще те заведа до новия ти кабинет.

Тя го последва по дългия коридор. Когато стигнаха до самия му край, Блейк отвори последната врата.

— Ето го.

Металното бюро, столът и лавиците като че ли изпълваха цялата стая. Мина й през ума, че в кабинета на Блейк могат да се вместят три такива. И това не беше всичко. Беше отделен от кабинетите на останалите, изолиран в самия край на коридора. Можеше да си умре тук, без някой да разбере.

Блейк забеляза огъня, който тлееше в сините й очи.

— Това бе единственият кабинет, който можах да намеря за толкова кратко време — обясни той.

— Така ли? — рече мрачно тя.

— Да — отвърна рязко той, — освен ако не смяташ, че би трябвало да накарам някой да се изнесе от кабинета си, за да освободи място за теб.

Дайна знаеше, че това би било нелогично и би предизвикало хаос; документите щяха да се местят насам-натам и вероятно с дни нямаше да се знае къде се намират. Все пак се ядосваше на размерите и местонахождението на новия си кабинет, макар да приемаше, че изборът му е практичен. Но не се оплака. Не беше нужно, защото Блейк знаеше отношението й.

Погледна празната повърхност на бюрото и каза:

— Няма телефон?

— Вече са направени постъпки и днес ще ти бъде прекаран.

— Чудесно.

Тя влезе с енергична крачка в стаята, като усещаше, че Блейк все още стои на вратата.

— Ако имаш някакви въпроси… — започна хладно той.

Но Дайна го прекъсна:

— Съмнявам се, че ще имам.

В сините й очи проблесна гняв. Той примижа и изражението му стана още по-хладно.

— Можеш да бъдеш сменена, Дайна.

— Завинаги ли? — проточи тя с глас, приличен на котешко мъркане.

За момент й се стори, че ще се разправи с нея със сила, но той отново прояви желязно самообладание, завъртя се кръгом и си отиде. Когато остана сама, нещо я прободе в сърцето. Запита се дали му противоречи нарочно, или просто реагира срещу опитите му да доминира над нея.

След това загърби въпросите, на които не можеше да намери отговор, прегледа наличните канцеларски материали и пресметна какво ще й трябва. Като получи необходимите неща от склада, започна да прави списък на информацията, която й трябваше, за да състави план за рекламната кампания.

Когато чу стъпки в края на коридора, вдигна поглед. Беше оставила кабинета си отворен, за да притъпи клаустрофобното усещане, и сега се загледа във вратата, любопитна кой ли може да идва и защо.

Показа се Чет с дяволито блеснали сиво-сини очи и ръка, скрита зад гърба.

— Ей там, здрасти! — усмихна й се той.

— Загубил ли си се, или обикаляш забравените от бога кътчета? — попита Дайна с кисела усмивка.

Той се засмя и призна:

— Вече бях започнал да си мисля, че ще ми се наложи да спра и да попитам за посоката, за да те намеря.

— Е, поне няма да ме притесняват хора, които са тръгнали за някъде другаде и спират пътьом да побъбрят. Тук е краят на коридора — каза тя и погледна тъжно мъничкия си кабинет. — А това ме отвежда към следващия очевиден въпрос.

— Какво правя тук ли? — зададе го вместо нея Чет. — Когато чух, че си заточена в най-отдалечения край на сградата, реших, че може би ще искаш кафе.

Ръката, която криеше зад гърба си, държеше две пластмасови чашки.

— Е, надявам се да е горещо. След толкова ходене може и да е изстинало.

— Горещо или не, е страхотно — рече Дайна и се облегна назад върху твърдата облегалка на стола си. — Ще те обичам вечно, задето се сети за това.

Не усети какво е казала, докато не видя по лицето на Чет да пробягва притеснение.

— Това ми подсказва втората причина, поради която съм тук.

Той влезе в кабинета с наведена глава, сякаш не смееше да я погледне в очите.

— Искаш да кажеш — за това, че вчера не дойде на срещата, а изпрати Блейк? — опита се да познае Дайна. Оказа се точно така.

— Да, ами… — Чет сложи двете чашки на бюрото. — Съжалявам за това. Зная, че не искаше да казвам на Блейк, и аз наистина нямаше да го направя, само че той беше по това време в кабинета ми и се досети с кого говоря.

— И на мен така ми каза — промълви тя, защото никак не й се искаше да говори за това, като се сещаше какво беше казал за него Блейк предишната вечер.

— Блейк не ме е принуждавал да го правя, Дайна.

— Нима? — попита скептично тя.

— Не. Попита ме дали си ми се сторила разстроена — обясни й Чет. — Когато отговорих положително, той призна, че двамата имате някои различия, и каза, че ще е най-добре да не се забърквам в това. Не искаше да бъда принуждаван да вземам страна, при положение че и двамата сте ми приятели.

„Приятели ли?“ — помисли си Дайна. Само преди няколко дни Чет бе неин годеник, а не приятел. Сега обаче изглеждаше толкова разкаян, задето я е разочаровал предишния ден, че просто не бе в състояние да стовари още вина върху наведената му глава.

Вместо това му даде възможност да се измъкне.

— Блейк е прав, не е честно да те поставяме между чука и наковалнята. Ако не бях толкова разстроена, и аз щях да го осъзная. Както и да е, това вече няма значение. — Тя сви рамене. — Важното е, че всичко свърши добре.

Това бе благородна лъжа. И без това замалко щеше да стане така, ако не бе скарването им тази сутрин.

— Знаех си — усмихна се Чет с нотка на облекчение. — Макар да не бях изненадан, когато Блейк ми призна, че сте започнали трудно.

Махна пластмасовото капаче на едната чашка и й я подаде.

— Защо смяташ така? — попита тя.

— Вие двамата постоянно воювате, за да видите кой е по-силният. Изглежда, и сега продължавате.

— А кой е по-силният според теб? — попита Дайна.

— О, не знам — засмя се Чет и поклати неопределено глава. — Чувството за мъжка солидарност ме кара да кажа Блейк, но имам подозрението, че бих те подценил.

Дайна осъзна, че Чет не взема ничия страна. Щеше да изчака, докато се излъчи безспорен победител, като междувременно ласкае и двете страни, без да изразява предпочитание.

Даде си сметка, че се е повлияла от думите на Блейк, че Чет винаги е с онзи, който е на власт. Веднага обаче отхвърли тази мисъл като дребнава и несправедлива към един толкова предан приятел.

— Ти си роден за дипломат, Чет — каза тя и вдигна чашката си като за тост. — Нищо чудно, че си толкова ценен за компанията.

— Старая се — призна скромно Чет и се чукна с нея. — За новата кампания!

Кафето беше приятно топло и Дайна отпи голяма глътка. Споменаването на Чет за новия проект я накара да хвърли поглед към документите, бележките и списъците, разпръснати по бюрото.

— Оказва се, че ще е доста крупна. — Тя си пое дълбоко дъх, осъзнавайки за каква промяна в имиджа става дума. — Но чувствам, че сме на правилен път и ще постигнем успех.

— Това е третата причина за идването ми тук.

Тя вдигна учудено поглед към него.

— Защо?

Нима беше ядосала Блейк толкова, че да я отстрани от кампанията? „О, защо не си държах езика зад зъбите?“, помисли си тя, ядосана на себе си.

— Блейк иска да работя заедно с теб върху този проект — съобщи Чет.

Облекчението, че Блейк не я е сменил, бързо угасна.

— Нима мисли, че не съм в състояние да се оправя сама? — избухна наново тя при явния намек за недостатъчните й способности.

— Първо, нямаше да те назначи, ако смяташе така — каза успокоително Чет, — но все пак ти сама го каза. Проектът е грандиозен и ще ти трябва помощ. Назначен съм за твой помощник. Освен това Блейк знае колко добре сме работили заедно, докато го нямаше.

Дайна преброи бавно до десет, като си налагаше да види логиката в обясненията на Чет, но не беше сигурна, че идеята й харесва. Все още съществуваше възможността Блейк да е назначил Чет за куче пазач, което да тича при него след всяка нейна грешка.

Отчаяна и ядосана на себе си, тя осъзна, че това отново се повтаря. Не само че поставяше под въпрос мотивите на Блейк, но и се съгласяваше с мнението му за Чет. „Проклет да е — помисли си тя, — задето ме кара да се съмнявам в Чет.“

Чет отпи голяма глътка кафе и остави чашката си.

— Откъде ще започнем?

— Тъкмо правя някои списъци — каза Дайна и насочи вниманието си към предстоящия проект.

Двамата с Чет прегледаха отново списъка и обсъдиха различните му точки. Макар че все още се отнасяше скептично към мотивите на Блейк да назначи Чет за неин помощник, тя реши да ги приеме като чиста монета, преди да се е появило доказателство за противното. Един час по-късно Чет напусна малкия й кабинет със собствен списък задачи.

По-голямата част от деня Дайна прекара в организиране на проекта. Задачата не беше лека. В пет часа преглеждаше отново главния списък и правеше бележки в полетата, докато идеите в главата й бяха още пресни.

— Готова ли си? — прозвуча рязко гласът на Блейк откъм вратата.

Дайна вдигна стреснато глава. Очилата й замъгляваха образа му и смекчаваха измамно ъгловатите му черти. За момент едва не се усмихна дружелюбно, но след това в съзнанието й отекна острият му тон. Тя се отърси от моментния прилив на удоволствие и отново наведе глава над книжата.

— Само още няколко минути. — После бутна с пръст очилата си нагоре.

Блейк влезе в кабинета. Раздразнението му от това, че е принуден да чака, изпълваше атмосферата с напрежение. Той седна на стола пред бюрото й. Дайна усещаше, че я наблюдава; както нея, така и работата й.

— Откога носиш очила? — попита иронично той.

Тя докосна с пръст рамката им и се сети, че Блейк никога не я е виждал с тях.

— Сложих ги преди около година.

— А имаш ли нужда от тях?

— Ама че нелеп въпрос! — сопна се Дайна. — Разбира се, че имам нужда.

— Не е толкова нелеп — възрази й саркастично той. — Очилата засилват впечатлението за една енергична жена, отдадена на кариерата си, обърнала гръб на домашните задачи.

Това определено бе хаплива забележка, но Дайна предпочете да не се хваща на въдицата.

— Многото четене уморява очите ми. След като започна да ме боли редовно глава, реших да оставя суетата си и да слагам очила, когато чета. Нямат нищо общо с имиджа ми — излъга тя, тъй като изборът на рамка бе направен точно с тази цел.

— Значи все пак признаваш, че поддържаш някакъв имидж — подразни я той.

Нямаше смисъл. Не можеше да се съсредоточи върху работата си, когато цялото й внимание беше насочено към словесната битка с Блейк. Тя си свали очилата, пъхна ги в кожения им калъф, остави бележките и започна да подрежда бюрото.

— Не ми отговори на въпроса — подсказа й Блейк със зловещо тих глас, когато тя се изправи, за да си вземе палтото.

— Не разбрах, че забележката ти е въпрос.

Дайна отвори най-долното чекмедже на бюрото, взе си чантичката и неволно го затръшна, за да изразходи поне част от едва сдържания си гняв.

— Така ли виждаш себе си, Дайна — като отдадена на кариерата си жена, в чийто изпълнен с работа живот няма място за съпруг?

Този път го формулира като въпрос. Кабинетът беше толкова малък, че когато Дайна се изправи, той й препречи пътя.

— Това едва ли е вярно — отвърна тя, като се опитваше да говори спокойно. Нервите й потръпваха от близостта му.

— Така ли? — попита той и повдигна предизвикателно едната си вежда.

— Забрави ли? — попита дръзко тя. — Щом съм се канела да се омъжа за Чет, значи със сигурност съм смятала, че в живота ми има място за съпруг.

— Аз съм твоят съпруг — заяви Блейк.

— Не те познавам! — отвърна Дайна, като се мъчеше да отклони поглед от тези непроницаеми тъмни очи.

— Тази сутрин ме познаваше достатъчно добре, и то в най-интимния смисъл, в който една жена може да „познае“ съпруга си — припомни й язвително Блейк.

— Случилото се тази сутрин беше грешка — каза Дайна и се опита да се промъкне покрай него, за да излезе в коридора, но той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Защо да е било грешка?

— Защото се оставих да повярвам на приказките ти за дълги, самотни нощи и започнах да те съжалявам — излъга ядно Дайна, все още объркана от охотата, с която му бе позволила да я люби, макар в много отношения да го чувстваше като непознат.

Той сви устни и каза троснато:

— Последното нещо, което искам от теб, е състрадание!

— Тогава престани да ме молиш да свържа прекъснатите връзки на съвместния ни живот. Всичко се е променило. Аз не те познавам. Онзи Блейк Чандлър, който е прекарал две и половина години в джунглата, ми е напълно чужд. Може и да ти се е налагало да живееш като див звяр, но не искай от мен да бъда твоята самка. Не ме считаш за нищо повече от предмет за задоволяване на похот.

Думите й се изливаха като порой. С всяка от тях чертите му ставаха по-сурови, докато в тях не остана нищо нежно или топло.

Блейк я бутна към вратата.

— Да вървим, преди да си ме предизвикала да ти докажа, че си права — тросна се той.

Усещайки, че е била на косъм да събуди гладния тигър, Дайна се подчини безмълвно. През целия път до дома на майка му тя не пророни и дума. Блейк се държеше, все едно че я няма, и нито веднъж не я погледна. Разгорещената битка отново се бе превърнала в студена война.

Минути след като влязоха в къщата, Блейк изчезна в библиотеката. Дайна се оказа сама с майка му в дневната, принудена да слуша последната клюка, която Норма Чандлър беше чула на следобедната среща в градинския клуб.

— Разбира се, всички бяха възбудени от новината за завръщането на Блейк — заключи тя със сияеща усмивка. — Искаха да знаят всяка подробност от приключението му в джунглата. Струваше ми се, че никога няма да ме пуснат. Накрая се наложи да настоя, че трябва да си бъда у дома, когато се върнете.

Дайна беше сигурна, че Норма Чандлър е била център на внимание. Несъмнено това й бе доставило удоволствие, макар да се грееше на отразена светлина.

— Беше много мило от твоя страна да ни чакаш на вратата, когато се приберем от работа — каза Дайна, тъй като знаеше, че трябва да изрази някаква благодарност. Свекърва й очакваше това.

— Само ми се искаше да беше изчакал още няколко дни, преди да се върне на работа — въздъхна Норма Чандлър. — След всичко, което преживя, му се полагат няколко дни почивка.

Не спомена, че това е щяло да й даде възможност отново да го поглези като малко момченце. Лишена от това удоволствие, тя протестираше. Дайна не беше сигурна дали свекърва й не я обвинява за решението на Блейк да се върне толкова бързо на работа, затова реши за всеки случай да изясни нещата.

— Идеята не беше моя. Блейк имаше някои дръзки нови планове за компанията и нямаше търпение да се върне на работа, за да ги приложи — обясни Дайна.

— Сигурна съм, че си права, но не ни даде много време да му се нарадваме. Ама и аз ги приказвам едни! — сгълча се сама Норма Чандлър. — Оплаквам се, когато трябва да съм щастлива. Само дето не мога да не се питам още колко време ще се радвам на присъствието му.

— Доста странна забележка! — намръщи се Дайна.

— Вероятно скоро ще се изнесете… във ваш дом, нали? Тогава ще мога да го виждам само в почивните дни — обясни свекърва й.

— Вече обсъдихме възможността за собствено жилище — призна Дайна, като подбираше внимателно думите, спомняйки си за спора им предишната сутрин. — Но не смятам, че това ще стане в близко бъдеще. Вероятно и двамата ще бъдем твърде заети, за да оглеждаме жилища. А не искаме да се хвърлим на първото, което ни попадне — излъга тя.

Не беше се посветила на кариерата си дотолкова, че да не иска свой собствен дом, както го бе подвела да мисли. Засега се чувстваше спокойна в тази къща, където можеше да използва майка му и икономката като буфери. Все още не беше готова да живее сама с непознатия, който бе неин съпруг. И може би никога нямаше да бъде.

— Няма да се преструвам, че не се радвам да го чуя — усмихна се широко свекърва й. — Знаеш колко щастлива бях, когато се премести тук, Дайна. А сега, когато и Блейк се върна, щастието ми се удвои. Когато в една къща има мъж, това я прави повече дом.

— Да — съгласи се Дайна с половин уста.

— Не бих искала да си пъхам носа в чужди работи — каза свекърва й и в гласа й пролича колебание, — но имам чувството, че между вас съществува някакво напрежение. Ако греша, ме поправи или просто ми кажи да си гледам работата. Не искам да ставам като онези свекърви, които все се бъркат на младите, но…

Тя млъкна, очаквайки отговор от Дайна.

Тя се поколеба. Съмняваше се, че майка Чандлър ще я разбере, но имаше нужда да сподели с някого страховете си.

— Да, има известно напрежение между нас — призна предпазливо тя. — Работата е там, че Блейк просто се е променил. И аз се промених. Не сме същите, каквито бяхме преди две и половина години.

— Заради Чет е, нали? — заключи Норма Чандлър, сякаш не бе чула обяснението на Дайна. — Зная, че пред другите Блейк се държа, сякаш е разбрал и простил, но това продължава да го притеснява, нали?

— До известна степен, да. — Но не дотолкова, колкото намекваше свекърва й.

— Съвсем естествено е да се разстрои, когато види, че съпругата му се е сгодила за най-добрия му приятел, но ще се оправи. След няколко години ще се смеете, като се сетите за това.

— Вероятно — кимна Дайна, но не можа да не се запита дали ще бъдат заедно след няколко години. Всъщност не знаеше дори дали ще бъдат заедно след няколко месеца.

Икономката влезе в дневната и съобщи:

— Вечерята е готова. Мога да сервирам, когато пожелаете.

— Сега би било чудесно, Деидре — заяви Норма Чандлър. — Блейк е в библиотеката. Би ли му казала?

Атмосферата на вечеря бе доста неловка, а Норма Чандлър влошаваше положението с твърдото си решение да убеди сина си колко прилично се е държала Дайна по време на отсъствието му. Дайна знаеше, че това е последица от предишния им разговор, но нямаше начин да я прекъсне. Блейк показваше пълно безразличие към похвалите, с които майка му я обсипваше, което караше майка Чандлър да трупа още повече.

Дайна почувства истинско облекчение, когато след сервирането на кафето успя да се измъкне в спалнята. Мускулите й се бяха схванали в корави възли от преживяното през деня и вечерта напрежение. Като зърна леглото и се сети, че трябва и тази нощ да спи до Блейк, се почувства още по-зле. Беше ужасно объркана; разкъсваше се между страха и нетърпеливото очакване Блейк отново да се люби с нея.

Тя влезе в банята, напълни ваната с гореща вода и направи обилна пяна. Извади халата си от шкафа и го закачи на вратата. След това се съблече и се потопи до шия в пяната, от която се вдигаше пара.

Легна по гръб и остави горещата вода да отмие напрежението й. Постепенно започна да се отпуска. Лавандуловият аромат се носеше във въздуха, истински балсам за сетивата й. Горещата вода започна да изстива и Дайна прибави още, загубила представа за времето в този топъл пашкул.

Вратата на спалнята се отвори и затвори. Дайна я чу, но не се разтревожи особено. Банята беше затворена и тя очакваше от Блейк да уважи желанието й да бъде оставена на спокойствие.

Когато вратата на банята все пак се отвори, Дайна седна възмутено във ваната. Шумът от плискаща се вода привлече погледа на Блейк. Вече беше свалил сакото и вратовръзката и разкопчал ризата, излагайки на показ обезпокоително много мускулеста плът.

— Извинявай, не знаех, че си тук — извини се неубедително той.

Пяната беше започнала да се стопява и само няколко туфи закриваха гърдите й. Блейк се готвеше да излезе, но когато видя това, се спря.

Дайна грабна една кърпа и се закри с нея.

— А сега, след като видя, че съм тук, излез.

— Помислих си, че може да искаш да ти изтъркам гърба, или това ти се струва нецивилизовано? — рече подигравателно Блейк.

— Няма нужда да ми търкаш гърба, благодаря. — Вече започваше да се чуди защо си бе направила труда да се крие с кърпата. Тя се бе намокрила и прилепваше по тялото й. — Моля те, излез — помоли го сдържано тя. — Вече свърших и бих искала да изляза от ваната.

— Не те спирам. Надявам се да се оправиш по-скоро, за да мога да си взема душ — каза Блейк, обърна се и влезе в спалнята, като затвори вратата след себе си.

Тъй като му нямаше много-много доверие, Дайна изплакна набързо пяната, която вече съхнеше по кожата й, и излезе от ваната. След като се избърса, си навлече халата и вдигна ципа му чак догоре. Още няколко минути й отне подреждането на банята.

Когато влезе в спалнята, сетивата й бяха изострени. Блейк седеше на малкото канапе и пушеше лениво. Загадъчният му поглед се плъзна по нея.

— Изцяло е на твое разположение — каза Дайна и махна с ръка към банята.

Блейк загаси цигарата и стана.

— Благодаря. — Отговорът му прозвуча хладно, без капка благодарност.

Дайна си наложи да не потрепери от смразяващата му учтивост и се запита дали не предпочита повече разгорещените сблъсъци. Докато Блейк вървеше към банята, тя прекоси стаята и отиде до гардероба. До вратата спря и погледна съпруга си.

Внезапно й се стори страшно наложително да му даде да разбере, че няма намерение да се люби с него, не и докато не осъзнае истинските си чувства. Искаше да сложи край на усещането, че е омъжена за непознат, преди да си е позволила още интимности.

— Блейк, нямам никакво намерение… — започна тя.

— Нито пък аз — прекъсна я рязко той, спря се на вратата на банята и я прикова с острия си поглед. Устата му се беше изкривила в жестока линия. — Няма да упражнявам съпружеските си права над теб. Нима смяташе, че не съм способен да го кажа учтиво? — попита подигравателно той, когато зърна пребледнялото й лице. — Може би според теб щеше повече да ми подхожда, ако бях казал, че няма да те изнасиля?

Дайна му обърна гръб, за да избегне хапливото предизвикателство.

— Важното е, че все пак се разбираме — измърмори тя.

— За да няма никакви недоразумения, няма да те докосна, докато ти сама не поискаш. А ти ще поискаш, Дайна.

В напълно спокойния му тон имаше нещо почти заплашително.

Вратата на банята се затвори и Дайна остана разтреперана. Свали халата си и нахлузи нощницата, без да осъзнава какво прави. Чу шума на душа и се опита да не си представя Блейк застанал под струите му — загорял, гол и мускулест, мъжествен като езически бог.

Тя разтърси глава, за да пропъди зашеметяващия му образ от съзнанието си, отиде до леглото и нагъна кувертюрата към долния му край. Когато Блейк излезе от банята с хавлия около кръста си, тя вече лежеше в копринените чаршафи. Без да я погледне, той изгаси лампата и отиде до своята страна на леглото, като намираше безпогрешно пътя си в тъмното. Дюшекът не хлътна под тежестта му, но Дайна усещаше присъствието му. Чаршафите като че предаваха топлината на тялото му.

Всеки момент можеше да се предаде на копнежа. Дайна стисна очи. Блейк съзнаваше много добре въздействието си върху нея. Зад всяка негова постъпка се криеше мотив. Не й се вярваше, че се е отказал от съпружеските си права само от уважение към нея, нито пък, че е назначил Чет да й помага в новия проект само защото е имала нужда от компетентна помощ. Искаше да подкопае доверието й в Чет. Тя се закле пред себе си, че няма да допусне това.

Само че през следващите две седмици клеветите му по адрес на Чет продължиха да не й дават мира. Неведнъж й се случваше да проклина съмнението, което Блейк бе посял в душата й. През тези две седмици студената война между тях не се засили, но нямаше дори и намек за затопляне.

* * *

Почукването на вратата я измъкна от мрачните й размишления. Беше се загледала през прашното стъкло на единствения прозорец в малкия си кабинет. Тя се обърна и вдигна очилата си.

— Здравей, Чет.

Почувства се скована, но си наложи да се отпусне. Напоследък бе започнала да се притеснява в компанията му. Някогашните непринуденост и доверие бяха изчезнали.

— Най-сетне получих снимките на хотелите, които искаше — каза той и повдигна дипляните, които носеше в ръце. — Помислих, че няма да е лошо да ги прегледаме заедно. Много ли си заета?

— Не, дай ги — рече Дайна и заприбира книжата по бюрото си. — Само секунда да направя малко място.

Преди започването на рекламната кампания имаше много предварителна работа. Най-трудоемката част щеше да бъде подобряването на външния вид на хотелите.

— Вече ги разгледах — каза Чет.

— Добре — кимна Дайна и започна сама да ги оглежда.

Устните й се свиваха мрачно с всяка изминала секунда. Когато разгледа и последната дипляна, разбра, че е подценила разходите на време и пари, които ще са нужни за поне повърхностното обновяване на хотелите.

— По-зле е, отколкото си мислех — въздъхна тя.

— Да, знам — съгласи се Чет.

— Хайде да разгледаме хотелите един по един и да си водим бележки. — Дайна отново въздъхна. — Главното, което не бива да забравяме, е, че всеки хотел трябва да бъде различен, с подходящ за местонахождението му вид. Не бива, когато човек отседне в някой от хотелите ни, да се чувства, сякаш е бил във всичките.

— Точно така.

— Добре, да започнем с този във Флорида. — Дайна погледна снимките. — Мисля, че той ще бъде най-труден. Досега не ми е идвало наум, че изглежда толкова стерилен.

Тя си сложи отново очилата и посегна към бележника.

— Тук ще се възползваме от тропическата среда. Плетени мебели, леки, въздушни цветове, никакви килими, прохладни плочки по пода, много зеленина. Нещо като декора в хавайския ни хотел, но без полинезийския акцент.

— Ами отвън?

Дайна си помисли за бюджета и трепна болезнено.

— Надявам се да минем само с малко оправяне на парка. Не ми се иска да го пребоядисваме основно, освен ако не се наложи.

Продължиха да преглеждат списъка с хотели и техните снимки. На хотела в Мейн трябваше да се придаде морска атмосфера. Мексиканският щеше да има ленив, подходящ за сиеста вид, с вентилатори по таваните, които се въртят едва-едва. Централният хотел в Нюпорт вече притежаваше елегантна яхтсменска атмосфера, която само щеше да бъде подчертана. Навсякъде темите бяха различни, в зависимост от мястото, където се намираше хотелът.

Когато и последната снимка беше отделена настрана, Дайна погледна дългия списък с бележки и въздъхна при мисълта за доларовото им изражение. Спомни си злобната си забележка към Блейк, че вътрешната декорация е женска работа. Е, тук имаше планини от работа, и то такава, с каквато се съмняваше, че Блейк би имал търпението да се занимава.

— А сега какво? — попита Чет.

— Ами сега… — Дайна си пое дълбоко дъх. — Сега ще трябва да превърнем тези бележки в скици.

— Искаш ли да започна да се обаждам на дизайнерски фирми?

— Предполагам, че да. Като се има предвид колко работа трябва да се свърши, просто се чудя как ще се оправим. — Тя прехапа замислено долната си устна. — Във всеки хотел ще трябва да се направи по нещо, макар и дребно.

— В миналото винаги сме използвали фирми от района на съответния хотел и дори от същия град, когато това е било възможно — напомни й Чет.

— Да, зная. — Дайна прокара молива през платинено златистата коса над ухото си. — Миналата седмица прегледах документацията, за да добия представа за възможните разходи, и забелязах, че досега винаги сме използвали местни фирми. Икономично и удобно е.

— Но тъй като сега става дума за всичките ни хотели, това може и да не се окаже много практично, защото ще има доста пътувания — забеляза той. — Тези разходи ще изядат всички спестявания, които можем да направим с използването на местна фирма.

— Боя се, че си прав — кимна тъжно тя. — Може би ще е по-добре да възложим цялата поръчка на голяма фирма. Нищо чудно това да ни спести повече пари.

— Виж какво ще ти предложа — каза Чет и се наведе напред с блеснали очи. — Хайде да напечатаме тези бележки и ще ги изпратя на две големи фирми с молба за оферти. За да направим сравнение, ще взема половин дузина хотели, които са сравнително наблизо, и ще получа оферти от местни фирми. Мога да използвам хотела в Мейн, този тук в Нюпорт и естествено хотела в Поконос. Ще погледна в списъка.

— Това може да се окаже успешно — каза тя, като анализираше идеята. Беше започнала да се заражда и в нейната глава, но окончателно се затвърди, когато Чет я изрече на глас. — Отлично предложение, Чет.

— Веднага започвам работа — каза той и засъбира припряно бележките и снимките. — Не бива да губим време.

— Искам да те попитам за мнението ти по още един въпрос — каза Дайна, за да го задържи.

— Да? — попита Чет и отново седна.

— Струва ми се, че за да продължим тенденцията всеки хотел да има своя индивидуалност, ще трябва да я пренесем и в ресторантите — обясни тя.

— Но нали вече го предвидихме! — намръщи се Чет. — Ще има промени в интериора и на ресторантите, и на баровете. Току-що говорихме за това.

— Не, мислех си дали да не разпрострем идеята и върху храната.

— Искаш да кажеш да променим менютата?

— Не изцяло. Ще запазим стандартните неща, като пържоли и така нататък, но ще прибавим някои регионални специалитети. Вече го прилагаме по крайбрежието с морски дарове.

— Разбирам идеята ти — кимна Чет. — Например да прибавим в Поконос малко пенсилвански ястия. Може да го сведем дори до незначителни щрихи, като царевична питка, печена на пепел, заедно с рачешки рулца тук, в Нюпорт.

— Точно така — кимна Дайна.

— Ще се обадя на управителите на всичките ни ресторанти. Тези, които още не са го приложили, ще ни изпратят списък с три или четири специалитета, които могат да прибавят в менютата си — предложи той.

— Да, направи го. Ще направим промяната веднага, като прибавим рекламни листчета към менютата, преди да бъдат отпечатани нови.

— Считай, че е направено, Дайна. — Той понечи да стане, но се поспря. — Това ли е всичко?

— Поне засега — засмя се тя.

— Ще те държа в течение. И ще накарам секретарката си да ти изпрати копие от тези бележки — обеща той и вдигна купчината книжа.

Когато Дайна остана сама, усмивката изчезна от лицето й и тя се намръщи. Загледа се в отворената врата с чувството, че неприятните подозрения отново се надигат. След това тръсна решително глава и насочи вниманието си към работата.