Джанет Дейли
Непознат в леглото (1)

Първа глава

Навън беше ясно и над Роуд Айлънд светеше нова луна, но мислите в главата й бяха заплетени като паяжини. Изглежда, не можеше да се освободи от смута в душата си. Дайна Чандлър запуши уши, за да не чува тихите гласове на празнуващите в другата част на къщата, и се втренчи навън през прозореца.

Тялото й потрепери. Едва ли беше от нощния хлад, защото стаята бе приятно отоплена. Тя сведе поглед към скръстените си ръце. Може би причината бе в хладната тежест на скъпоценния метал на пръста й.

Дайна се извърна от прозореца. Неспокойният й поглед обхвана библиотеката, спирайки се на познатите неща. Стаята беше облицована с тъмно дърво, а една от стените, скрита зад стигащите чак до тавана рафтове, с книги. Многобройните подвързии в наситени цветове образуваха редици от небесни дъги в приглушени тонове. Срещу камината имаше канапе, покрито с кадифе в тон с тапицерията на креслата от двете му страни. В единия ъгъл на стаята стоеше махагоново бюро, върху което цареше пълен ред.

Вратата на библиотеката се отвори и Дайна се обърна. Косите й проблеснаха на слабата светлина, малко по-светли от пръстена на ръката й. За момент съжали, че нарушават усамотението й, но веднага след това се почувства виновна, задето изпитва нужда да остане сама в такъв момент.

Чет Стантън затвори вратата и тръгна към нея с усмивка, макар по очите му да личеше, че е малко озадачен.

— Ето къде си се скрила — промърмори той с добродушен тон, зад който се чувстваше неизказаният въпрос.

— Да — кимна Дайна, без да усети, че го казва с въздишка и усмивката й е принудена.

Когато Чет се приближи, погледът й се плъзна разсеяно по него. Косата му, също като нейната, беше светла. Един пясъчнорус кичур падаше немирно на челото му и сякаш мамеше да бъде прибран на мястото си. Очите му обаче бяха опушено сини, докато нейните — яркосини.

Беше на тридесет и шест, с дванадесет години по-голям от нея и връстник на Блейк, но у него имаше нещо момчешко, което му придаваше чар. Всъщност Дайна се бе запознала с него именно чрез Блейк. Паяжините се увиха около тази мисъл, за да я изолират от съзнанието й. Сега, застанала на токчета, бе само с няколко сантиметра по-ниска от слабия и строен Чет.

Той спря пред нея и се взря внимателно в безизразното й лице. Макар да не го съзнаваше, Дайна беше прикрила много добре обърканите си чувства. Когато Чет сложи леко ръце на раменете й, тя дори не трепна.

— Какво правиш тук? — попита той и наклони глава на една страна, като продължаваше да я гледа изпитателно.

— Размишлявах.

— Това е забранено.

Ръцете му се плъзнаха около талията й. Дайна се остави на ненатрапчивата му прегръдка и сложи длани на гърдите му.

Защо не? През последните две и половина години толкова често бе облягала глава на рамото му, че то й се струваше съвсем познато. Затвори очи, когато устните му докоснаха леко слепоочието и бузата й.

— Би трябвало да си в дневната и да празнуваш шумно с останалите — каза й той с престорен укор.

Дайна се засмя тихо.

— Те не празнуват „шумно“. Те нищо не правят „шумно“, независимо дали поводът е весел или тъжен.

— Може и така да е — съгласи се Чет. — Но дори и един сдържан годеж заслужава присъствието на годениците, в случая ти и аз. А не само аз.

— Зная — въздъхна тя.

Рамото му вече не й се струваше така удобно. Дайна се освободи от прегръдката му, без да срещне никаква съпротива, и досадното чувство на неудобство и смут, което просто не я оставяше на мира, отново опъна нервите й. Тревожният й поглед се зарея в нощта зад стъклата на прозорците, сякаш очакваше там да намери отговор.

Усети как Чет застана зад гърба й и постави длани върху напрегнатите мускули от двете страни на врата й.

— Отпусни се, скъпа. Пак си се схванала цялата.

Чудотворните му гъвкави пръсти започнаха да разтриват нежно врата и раменете й.

— Не зависи от мен. — Тя смръщи чело, въпреки приятните движения на ръцете му. — Просто не зная дали постъпвам правилно.

— Разбира се, че постъпваш правилно.

— Дали? — На устните й се появи скептична, самоиронизираща усмивка. — Не знам как се оставих да ме убедиш за този годеж.

— Аз? Да съм те убедил? — засмя се Чет и топлият му дъх раздвижи сребърнорусите й къдри. — Звучи така, сякаш съм ти извил ръката и съм те принудил, а аз никога не бих направил такова нещо. Твърде хубава си, за да рискувам да те нараня.

— Ласкател! — усмихна се Дайна, но се почувства стара, много стара.

— Но това ми помогна да те спечеля.

— Е, знам, че се съгласих доброволно на този годеж — призна тя.

— Доброволно, но и с колебание — добави Чет, без да прекъсва бавния, отпускащ масаж на раменете и врата й.

— Не бях сигурна. Й все още не знам дали съм сигурна.

— Не съм те принуждавал да решаваш бързо. Дадох ти толкова време, колкото пожела, понеже разбирам защо ти е нужно — защити се той. — И няма да има сватба, докато ти не определиш датата. Нашето споразумение не включва нищо повече от пробен годеж.

— Зная — отвърна безизразно тя.

Думите му не й носеха кой знае какво успокоение.

— Виж! — рече Чет и я обърна към себе си. — Аз бях най-добрият приятел на Блейк.

„Да — помисли си Дайна, — той беше дясната ръка на Блейк, а сега и моята. Винаги е на разположение, винаги е готов да подкрепи решението ми, винаги успява да извика усмивка на лицето ми, когато съм паднала духом и волята ми да продължа е отслабнала.“

— Така че знам какъв мъж беше съпругът ти — продължи той. — Не се опитвам да го изместя от сърцето ти. Всъщност искам да заема мястото му точно толкова, колкото и да свалиш пръстена му от пръста си.

Забележката му я накара да погледне преплетените златна халка и диамантен пръстен на безименния пръст на лявата си ръка. До тях се беше появил трети — диамантено цветче, изработено така, че да допълва първите два. Това бе годежният й пръстен от Чет.

Той повдигна брадичката й с показалец.

— Всичко, на което се надявам, е с малко повече търпение и упоритост да успея да заема достатъчно място в сърцето ти, за да не съм ти безразличен.

— Но ти не си, Чет! — възкликна Дайна. — Не зная как щях да се справя без теб, особено през първите няколко месеца след изчезването на Блейк, когато не знаехме жив ли е или мъртъв. А когато ни известиха, че е заги…

Чет запуши решително устата й с целувка, прегърна я здраво и притисна стройната й фигура до мускулестото си тяло.

Устните му доближиха слепоочието и се насочиха към косата й, докато мърмореше:

— Това е минало. Трябва да го забравиш.

— Не мога — поклати глава тя. — Не ми излиза от ума как се скарахме с Блейк, преди да тръгне за Южна Америка. — После въздъхна. — Искаше да го изпратя до летището, но аз отказах. — Отново въздъхна, но този път с яд и съжаление. — Винаги се карахме за такива незначителни неща. Толкова глупаво ми се струва сега.

— Съперничество между силните — рече Чет, вдигна глава и се взря в блесналата в очите й тъга. — Имам слабост към силните жени.

Шеговитите му думи най-сетне предизвикаха усмивката, за която толкова се бе старал.

— Предполагам, трябва да призная, че съм от тях, нали?

В очите му лумна огън, който прогони шеговитите искрици.

— Обичам те и затова, че си силна, Дайна. — Ръката му се плъзна към талията й. — Но и затова, че си стопроцентова жена.

Устните му потърсиха нейните и ги целунаха страстно. Постепенно Дайна отстъпи пред неговия плам. Ръцете на Чет я галеха нежно, без да стигат до интимност. Никога нямаше да поиска от нея повече, отколкото бе готова да даде. Тактичната му сдържаност изпълваше сърцето й с обич и тихо щастие.

Когато Чет вдигна глава, тя опря буза на рамото му и се усмихна нежно. Онази къдрица с цвят на побелял от слънцето пясък отново беше паднала на челото му. Тя се поддаде на изкушението и я прибра назад, макар да знаеше, че къдрицата незабавно ще се върне на същото място. Така и стана.

— По-добре ли си сега?

Пръстът му проследи скулата й, отвръщайки на ласката.

— Мхм.

— За какво си мислеше, когато влязох?

Ръката й се плъзна по ризата му и приглади яката.

— Не зная, може би си мислех какво ми се иска.

— А какво ти се иска?

Дайна помълча малко. Не знаеше какво точно. Накрая каза:

— Да не бяхме казвали на другите за годежа си, да го бяхме запазили в тайна за известно време. И да не бяхме правили това тържество.

— Поканили сме само роднини и приятели. Още не сме направили официално съобщение — напомни й Чет.

— Зная.

Обикновено се изразяваше лесно, но сега, когато мислите й бяха толкова объркани, това й се струваше невъзможно.

Нещо я тревожеше, но не знаеше какво. Не че не беше изчакала необходимото време, преди да реши да се омъжи повторно. Бяха изминали две и половина години от изчезването на Блейк и малко повече от година от известието на южноамериканските власти, че са намерили останките на самолета и в него не е имало оцелели.

И не че не обичаше Чет, макар и не така бурно като Блейк. Сегашното й чувство бе кротко и нежно и вероятно — по-дълбоко.

— Любима — усмихна се той с безгранично търпение, — не можехме да запазим годежа си в тайна от роднините и приятелите. Те също имат нужда от време, за да свикнат с мисълта, че вече няма да бъдеш госпожа Блейк Чандлър.

— Така е — призна Дайна. С идея като тази не можеше да се свикне за една нощ.

Вратата на библиотеката се отвори и на прага й се появи облечена в черно възрастна жена. На устните й цъфна снизходителна усмивка, когато ги видя прегърнати. За момент Дайна замръзна в прегръдките на Чет, но след това си наложи да се отпусне.

— Чудехме се къде сте се дянали — сгълча ги възрастната жена. — Време е да се върнете на празненството, защото започват да вдигат тостове.

— Ще слезем след минутка, майко Чандлър — отвърна Дайна на жената, която бе майката на Блейк, нейната свекърва.

Норма Чандлър бе светска дама до мозъка на костите — членуваше във всички подходящи градински клубове и благотворителни организации. През целия си живот бе изпълнявала традиционната женска роля, съсредоточена около дома и семейството. Сега, когато съпругът и синът й бяха мъртви, тя възприемаше Дайна като свое единствено семейство и намираше сигурност само в дома си.

— Ако не го направите, празненството ще се премести тук, а в тази стая едва ли ще има място за всички.

Тя докосна с пръсти перлената огърлица на шията си, с което искаше да покаже, че в никакъв случай не би позволила да стане такова нещо на някое от събиранията в дома й. Перленосивата й, елегантно фризирана коса, бе в тон с бижуто.

— Ще слезем след минутка, майко Чандлър — присъедини се Чет към обещанието на Дайна.

Жената кимна и затвори вратата, а той погледна годеницата си.

— Мислиш ли, че ще успееш да я убедиш да не носи черно на сватбата ни?

— Съмнявам се. — Тя се освободи от прегръдката му и на устните й се появи леко скептична усмивка. — Норма Чандлър обича да се прави на трагична героиня.

Само няколко седмици след сватбата на Дайна с Блейк баща му, Кайл Чандлър, бе починал неочаквано от сърдечен удар. Тогава Норма си бе купила цял гардероб черни дрехи. Едва бе свършил траурът й, когато ги уведомиха, че самолетът на Блейк е изчезнал. Госпожа Чандлър започна отново да се облича в черно, без да дочака пристигналото цяла година след това известие, с което синът й бе официално обявен за мъртъв.

— Тя одобрява брака ни. Знаеш това, нали? — попита Чет.

— Да, одобрява го — съгласи се Дайна, — заради компанията.

И заради това, че така щеше да има само една вдовица Чандлър, а не две — обаче Дайна не изрече това на глас, защото знаеше, че ще прозвучи твърде дребнаво и жестоко, а свекърва й буквално я задушаваше с обичта си.

— След всичките тези години майка Чандлър все още не вярва, че си в състояние да управляваш компанията — заключи Чет от отговора й. После поклати мрачно глава.

— Нямаше да се справя без теб — отбеляза Дайна по-скоро като факт, отколкото с благодарност.

— С теб съм. — Той я прегърна с една ръка през талията и я поведе към вратата. — Така че няма защо да се притесняваш.

Когато Чет посегна да отвори, Дайна си спомни как бе замръзнала преди малко при появата на Норма Чандлър на вратата. Дали през ума на свекърва й бе минала същата мисъл като нейната? Дайна си беше спомнила колко пъти госпожа Чандлър бе отваряла вратата на библиотеката и я бе намирала седнала в скута на Блейк, притисната в смазващата му, властна прегръдка. А сега я беше видяла в обятията на Чет. Дали свекърва й си даваше сметка като нея за огромната разлика между двамата мъже?

През последните няколко месеца, след като изчезнаха всички съмнения относно участта на Блейк, Дайна се мъчеше да си представи какви щяха да бъдат изминалите две и половина години, ако съпругът й бе жив. Бракът им бе продължил кратко и бурно, предвещавайки още подобни години, и над него постоянно висеше заплахата някоя от поредните битки да сложи завинаги край на съюза им.

Чет пък винаги бе предсказуем и времето, което прекарваше с него, бе винаги приятно. Под негово влияние и с негова подкрепа беше открила у себе си неподозирани умения и възможности. Интелектът й бе насочен към по-продуктивни области и разширен, за да обхване повече знания, вместо да се изостря за непримиримите сблъсъци с Блейк.

Поради обстоятелствата около изчезването на съпруга й се бе наложило бързо да узрее. Беше станала уверена и спокойна жена и смяташе, че заслугата за това е на Чет.

Когато излязоха от библиотеката, за да се върнат на празненството в гостната, част от лошите й предчувствия изчезнаха. Не виждаше нито една причина да не се забавлява на годежа си, нито една.

Още щом влязоха в просторната дневна, ги погълна спокойствието на тихо празнуващите доброжелатели. Всички се държаха с явна почтителност към старинната мебелировка в стаята — красиви викториански мебели, чиято стойност се подчертаваше от умело подбрани картини и предмети на изкуството. Атмосферата налагаше благоприличие и вежливост.

— Виждам, че си ги намерила, Норма — съобщи със закъснение Сам Лавечек. Боботещият му глас привлече ненужно вниманието върху отсъствието им. — Несъмнено са били в някое усамотено ъгълче. — Той намигна дяволито на Дайна. — Това ми напомня за времето, когато с Блейк все се измъквахте, за да се скриете някъде. — После сведе поглед към чашата с бренди в ръката си. — Как ми липсва това момче!

Последното прозвуча разсеяно, сякаш мислеше на глас. Възцари се напрежение, което Чет изглади с обичайната си дипломатичност.

— На всички ни липсва, Сам — каза тихо той и сложи покровителствено ръка на раменете на Дайна.

— Какво?

Сам Лавечек го погледна объркано, сякаш неволно бе изрекъл онова, което се въртеше в главата му, и се изчерви.

— Разбира се, че ни липсва, но това не ни пречи да ви желаем много щастие — настоя той и вдигна чашата си, като призоваваше останалите да вдигнат тост. — За Дайна и Чет и тяхното съвместно бъдеще!

Дайна запази усмивката на лицето си, макар да й се струваше странно, че всички присъстващи са роднини или приятели на Блейк. Тъй като тя самата нямаше семейство — родителите й бяха загинали при автомобилна катастрофа година преди да срещне Блейк — нямаше близки роднини, които да покани, а с всичките си приятели в Нюпорт се беше запознала чрез Блейк. Родителите на Чет пък живееха във Флорида.

Когато Норма Чандлър ги помоли да организира празненство по случай годежа им, не можаха да й откажат. Дайна реши, че това е най-лесният и бърз начин да уведоми всички роднини и приятели на семейство Чандлър за решението си да приеме предложението на Чет. Не беше сляпа за мотивите на свекърва си. Норма искаше да останат близки. Главният й инстинкт беше майчинският, а освен Дайна не й бе останал никой друг, за когото да се грижи.

Но празненството се бе оказало по-голямо изпитание, отколкото Дайна бе очаквала. Когато съобщиха на присъстващите за годежа си, в душата й се появиха прекалено много вътрешно безпокойство и неясни съмнения. Никой от празнуващите не забеляза. Твърде добре се беше научила да прикрива чувствата си. Дори и Чет не усети, че я измъчват опасения, когато по-късно я целуна за лека нощ. Дайна знаеше, че това е нещо, с което трябва да се справи сама.

* * *

През почивните дни новината беше успяла да стигне до централата на хотелска верига „Чандлър“ в Нюпорт. На Дайна й се струваше, че е прекарала по-голямата част от предобеда, потвърждавайки слуховете за годежа си с Чет.

Искрено се съмняваше, че в сградата е останал човек, който да не е минал през кабинета й, за да я поздрави и изгледа любопитно.

Планина от работа покриваше масивното й орехово бюро — писма, на които трябваше да отговори; доклади, които трябваше да прочете, нареждания, които трябваше да пусне. Дайна опря лакти на бюрото, скри чело в дланите си и потърка болезнено пулсиращата точка в средата му. Бледорусата й коса беше пораснала достатъчно, за да я прибира в спретнат кок ниско на тила. Тази прическа я правеше да изглежда с няколко години по-голяма.

Дрехите, които носеше на работа, също бяха подбрани така, че да прикриват младостта й. Днес беше с кремаво жълта блуза с дълги ръкави и тъмночервено елече и пола. В тях изглеждаше привлекателна и стилна, но и делова.

Интеркомът избръмча. Дайна вдигна глава и посегна да натисне копчето.

— Да?

— Хари Ландърс е тук и иска да ви види, госпожо Чандлър — долетя отговорът на секретарката й Ейми Уентуърт; може би единствената от административния персонал, която бе по-млада от нея.

— Нека да влезе.

Дайна вдигна очилата си за четене от купчината документи, които преглеждаше, и си ги сложи. Можеше да се справя и без тях, но след часовете четене в очите й неизменно се появяваше напрежение. Напоследък ги носеше почти постоянно на работа, за да избегне съпътстващото главоболие и донякъде, защото й придаваха делови вид. Тя изкриви кисело устни, когато бравата се завъртя. Не можеше да не признае, че е сгрешила, мислейки, че всички идват в кабинета й, за да поднесат поздравления. Хари Ландърс определено нямаше да го направи. Когато вратата се отвори, киселото изражение на лицето й се смени от учтива усмивка.

— Добро утро, Хари.

Влезлият едър беловлас мъж се усмихна и отвърна:

— Добро утро, госпожо Чандлър.

В работата единствено Чет я наричаше с малкото й име, и то само когато бяха сами.

— Току-що чух новината, че ще се омъжвате за Чет. Поздравления — каза той, както бе редно.

— Благодаря — кимна тя, може би за стотен път тази сутрин.

Възрастният служител я погледна, но без безмълвни въпроси в очите.

— Искрено се радвам за вас, госпожо Чандлър. Според някои хора изневерявате на паметта на Блейк, като се омъжвате повторно, но лично аз мисля, че това говори добре за вашия брак.

— Така ли? — прозвуча хладно гласът й. Не искаше да обсъждат личния й живот, но любопитството й бе подразнено, докато се опитваше да проследи логиката му.

— Да… Искам да кажа, че очевидно бракът ви с Блейк е бил задоволителен, щом искате отново да се омъжите — разсъди той.

— Разбирам. — Дайна се усмихна сковано, без топлота. — Бракът ни с Блейк наистина беше хубав. — Не беше много сигурна в това. Всичко бе продължило твърде кратко. — И зная, че и с Чет ще бъде така.

— Кога ще е сватбата?

— Още не сме определили датата.

— Не забравяйте да ми изпратите покана.

— Разбира се.

Надеждите й за скромна венчавка без прием бързо угасваха под пороя от молби за покани. Идеята да избягат някъде, за да се оженят тайно, започваше да й се струва примамлива.

— Поне, когато се омъжите, няма да ви се налага да се занимавате с компанията — отбеляза Хари Ландърс с блага усмивка.

— Моля?

Дайна веднага застана нащрек, изоставила повтаряните цяла сутрин учтиви думи.

— След като се омъжите, ще можете отново да си бъдете просто домакиня. От Чет ще стане добър президент — отговори той.

„Защо ли наблегна толкова на думата «просто»?“ — запита се горчиво Дайна.

— Бракът ми с Чет няма да се отрази по никакъв начин на компанията. Ще я ръководим двамата, но аз ще си остана президент — заяви тя, без да иска да си спомня, че някога Блейк сам бе вършил тази работа. Скована от яд, се обърна към документите на бюрото. — Не виждам месечния доклад от хотела във Флорида. Не е ли пристигнал?

— Изглежда, не.

Внезапната смяна на темата бе предупредила възрастния мъж, че е навлязъл в забранена територия. Изражението му стана затворено и официално.

— Там управител беше Франк Милър, нали?

— Да.

— Обади му се и разбери къде е докладът. До днес следобед го искам на бюрото си, дори и да му се наложи да го изпрати по телекса — нареди тя.

— Веднага ще се погрижа за това, госпожо Чандлър.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Дайна стана от издутата седалка на въртящия се стол и отиде до прозореца. Още трепереше от яд. Почти от самото изчезване на Блейк беше управлявала компанията с помощта на Чет, но способността й да изпълнява тази длъжност все още оставаше незабелязана от някои от административните служители.

Беше поела управлението не по желание, а по необходимост. Когато Блейк изчезна в Южна Америка, компанията заприлича на кораб без рул. Известно време всичко вървеше гладко, но след това започна да куца безпомощно.

Ключовите административни служители — онези, които бяха достатъчно компетентни да поемат управлението — приеха длъжности в по-солидни компании, подобно на плъхове, напускащи потъващ кораб. Именно тогава Дайна бе принудена да се намеси от името на семейство Чандлър.

Не беше лесно. Всички обстоятелства бяха против нея, защото беше млада, жена и абсолютно невежа по отношение на интригите в компанията, а и опитът й бе доста ограничен. Най-трудно й бе да упражнява властта си. По-голямата част от служителите бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат родители, а някои — дори родители на родителите й.

Дайна придоби опит по най-трудния начин — чрез опити и много грешки. Налагаше се да крие всичките си тревоги и страхове за Блейк. Твърде скоро разбра, че мъжете, които й предлагат рамото си, едновременно с това й предлагат и леглото си.

Все по-често започна да се обръща към Чет, защото той й предлагаше безкористна подкрепа, без да й се натрапва. Доверяваше му се безгранично и той никога не й бе дал повод да се съмнява в него.

Но Хари Ландърс току-що бе събудил в съзнанието й въпрос, по който Дайна не искаше да мисли, но не можеше да избегне.

Тя поклати глава, върна се на бюрото си, вдигна слушалката и се поколеба, загледана в бутоните. На вратата се почука отривисто, а след това бравата щракна, без да е дочакано разрешението й. Дайна остави слушалката и се обърна към вратата точно когато Чет влезе.

— Няма да повярваш какво чух! — прошепна той с престорена тайнственост.

— Какво? — попита Дайна и се почувства още по-напрегната.

— Чет Стантън ще се жени за госпожа Чандлър!

Не знаеше какво бе очаквала, но когато чу отговора, се засмя облекчено и част от напрежението й изчезна.

— И ти ли си чул този слух? — попита тя със същия тон.

— Майтапиш ли се? — Той направи мила момчешка гримаса. — От девет сутринта се опитвам да стигна до кабинета си, но още не съм успял. Постоянно ме спират.

— Толкова ли е зле? — усмихна се Дайна.

— В коридора се е образувал шпалир от хора.

Усещането й беше познато.

— Трябваше тази сутрин да се появим заедно, да го съобщим официално и да започнем работа. Така предобедът щеше да бъде далеч по-продуктивен.

— Късно е вече да се ядосваш за това, любов моя — сгълча я той и прекоси стаята, за да я целуне леко по бузата.

— Да — съгласи се Дайна, свали си очилата, остави ги на бюрото и се втренчи някак прекалено внимателно в тях. — А сега, след като научиха, всички чакат да си подам оставката й да те назова наследник на Чандлъровия трон. — Незабелязано наблюдаваше реакцията на Чет.

— Надявам се, че си им обяснила какво е положението — отвърна той без никакво колебание. — Двамата с теб сме отличен екип и не виждам причини да разрушим една толкова успешна комбинация в компанията само защото ще се женим.

— И аз така си помислих — съгласи се тя.

Чет я хвана за раменете, обърна я към себе си и наклони въпросително глава.

— Тази сутрин казвал ли съм ти колко си хубава?

— Не. — В ъгълчетата на устните й се появиха две трапчинки и тя му отговори със същия сериозен тон. — Но можеш да ми го кажеш сега.

— Много си хубава, любима.

Той я притегли към себе си и я притисна леко. Когато устните му докоснаха нейните, интеркомът избръмча. Дайна се отдръпна с извинителна усмивка и натисна бутона.

— Да, Ейми?

— Джейкъб Стоун е на първа — долетя отговорът.

— Благодаря ти.

Дайна прекъсна връзката, погледна Чет и сви рамене примирено.

— Джейкъб Стоун — повтори той. — Семейният адвокат на Чандлърови, нали?

— Да — кимна тя и посегна към телефона. — Вероятно е нещо във връзка с имуществото на Блейк.

— Това ми подсказва, че трябва да си вървя — каза Чет и тръгна към вратата.

— Вечеря довечера в осем? — попита Дайна.

— Идеално — съгласи се той и намигна.

— Обади се на майка Чандлър и й кажи, че съм те поканила.

После вдигна слушалката и пръстът й застина над мигащия бутон на първа линия.

— Считай, че вече е направено.

Дайна го гледа, докато излезе. Хари Ландърс я бе накарал да повярва за няколко минути, че може би Чет се жени за нея, за да се издигне в компанията. Но незабавният му нехаен отказ на предложението да стане президент бе премахнал това подозрение. Доверието й в него се бе възстановило напълно.

Тя натисна бутона.

— Здравейте, господин Стоун. Тук е Дайна Чандлър.

— А, госпожо Чандлър. Как сте? — чу се дрезгавият глас на адвоката.

— Много добре, благодаря ви.