Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (9)

Глава IX

Елегантна тълпа седеше около малките маси, които изпълваха терасите на „Шепърд“, един от най-добрите хотели в Кайро. Сюзан слезе от таксито, следвана от Джоузефин Мерл. Двете млади момичета, пленителни в семплите си костюми от тънък бял лен, преминаха въртящата се врата, следвани от много погледи.

— Тази мис Леру е наистина забележително красива — каза младата Сади Гуш, като се наведе над своята леля, госпожа Терли. — Тя ми е много симпатична и бих искала да се запозная с нея.

— Леру е име, което не изглежда английско — забеляза един много мургав мъж, който седеше край двете дами.

— Разбира се, графе — отговори госпожа Терли. — И в Америка има много Леру, преселници — французи. Единственият англичанин с това име, когото познавам, беше прочутият „Крал на Шарпен“, който умря наскоро. Както ми казаха, той е оставил наследство, което се изчислява на повече от половин милион лири.

— Може би тя е негова дъщеря.

— О, не. Виктор Леру не беше женен.

— Или негова племенница. Във всеки случай тя е богата. Зная, че заема със своята приятелка чудесен апартамент в хотела и че е ангажирала също един професионален преводач — вметна Сади Гуш.

— За отбелязване е, че госпожица Сади е много добре осведомена — забеляза този, когото лелята нарече „граф“.

Още детинското лице на русото момиче се изчерви силно.

— Аз само чух тези подробности, като минавах край рецепцията — протестира тя. — Мисля — допълни тя с гаменски тон, — че ушите са направени, за да чуват, граф Рюпел!…

Макар че този отговор не се понрави много на мургавия мъж, той не направи нищо, което би издало това. Не беше ли разрешено всичко на една богата американска наследница?

През това време Сюзан и нейната приятелка бяха влезли в малкия салон на техния апартамент и говореха за следобедните си проекти.

Преди да пият чая си с Рони, те бяха отишли да разгледат старата крепост на Кайро, където беше временният гарнизон на неговия полк. Тези зидове очароваха Сюзан: огромната историческа крепост, обвеяна с безбройни легенди от средновековието и със спомени от епохата на Мамелюк; нейните назъбени укрепления, откъдето погледът обгръщаше целия град; с куполи, които блестяха под пурпура на залеза. Крепостта беше така величествена в този непознат, мистериозен свят, неразбираем за младата западноевропейка.

Ясно беше, че Джоузефин възприемаше нещата съвсем не толкова романтично. Тя беше по натура повече реалистка и, следователно — по-практична. Беше доволна от доброто настаняване на Рони в казармата, от чудесния чай, който той сам й сервира… Тя оцени също и компанията на един млад офицер, Марвин Бароу, който беше поканен от нейния брат.

— Симпатично момче — съгласи се Сюзан в отговор на хвалебствията, с които го отрупа Джоузефин. — Сега ние трябва да организираме програмата на нашите вечери, мила — допълни тя.

Това бяха танцовите забави, уреждани в „Шепърд“, на които те поканиха младите офицери.

— Какво вино ще пием на вечерята? Аз мисля, че най-подходящо ще бъде шампанското.

Джоузефин я погледна и в нейните тъмни очи пролича удивление, примесено с ужас.

— О, Сюзан — възнегодува тя, — вие вършите глупости.

— Не се вълнувайте, Джоузефин. Не съм започнала още да правя дългове.

Постоянните забележки, които й правеше нейната приятелка за голямата й разточителност, я забавляваха. По свои лични причини, които не издаде на никого, Сюзан запази тайната на своето богатство, което беше наследила от чичо си. Джоузефин вярваше, че пътуването до Египет е заплатено със сумата, която лейди Хариет беше оставила на своята любимка в завещанието си — особено благоволение, което беше предизвикало много критики в обществото. Обаче Сюзан не се подвоуми да похарчи огромни суми от своя личен капитал. Някога навярно истината щеше да се разкрие. Дотогава тя искаше да остане Сюзан Леру от миналото, готова винаги да понесе всякакви превратности. Тя желаеше да я ценят или обичат заради нея самата, а не заради многото й пари.

— Коя рокля ще облечете? — попита тя Джоузефин.

— Роклята от розов жоржет — отвърна Джоузефин. — Не мислите ли, че ще бъда много официална?

— Но не, не. Направете се колкото може по-хубава. Тази вечер е вашето представяне в обществото.

— А вие кой тоалет ще облечете?

Сюзан помисли един миг.

— Роклята от сребърно ламе, която ще хармонира чудесно с лунната светлина — реши тя.

Преди заминаването си от Лондон тя успя да удовлетвори своя изтънчен вкус към хубавото, като купи цяла дузина рокли, модели на най-известните шивачи, цените на които просто биха вцепенили бедната Джоузефин, ако ги беше узнала. Това пътуване до Египет, на което Сюзан се беше решила след смъртта на лейди Хариет, й действуваше сега като лекарство, и й беше възвърнало любовта към живота. Веднъж решила да вземе със себе си Джоузефин, тя изпитваше особеното удоволствие да играе ролята на благодетелка в очите на такъв властен роднина като лорд Гетрин. Лордът, естествено, знаеше за нейните проекти. И какво ли си казваше той сега, мислеше тя, като научаваше подробности, за характера на това пътуване, тъй като Рони не можеше да скрие нищо от него в писмата си? Най-изискан лукс…, най-добрият хотел…, собствен преводач и т.н.

Джоузефин мислеше, че живее в някакъв сън от „Хиляда и една нощ“. А и Сюзан се забавляваше от оценките на другите и особено на лорд Гетрин по този въпрос. Но тя не беше ли свободна? Да, тя щеше да продължава да живее по свой вкус, да прави това, което й харесва, и то толкова дълго, доколкото играта я забавляваше.

Двамата млади мъже пристигнаха точно в определения час, очаровани от перспективата, която им откриваше тази вечер и решени да се отдадат напълно на това удоволствие.

Ако удоволствието на Рони носеше печата на една по-дълбока причина, която той не повери на своя приятел, Марвин от своя страна се чувствуваше силно привлечен от спомена за малкото момиче с черни очи, с което се беше запознал след обяд и което му направи дълбоко впечатление.

Джоузефин от своя страна също виждаше в това едро момче с атлетическа фигура, руси коси и засмяно лице истинския герой на своите мечти, нещо подобно на прекрасния принц от приказките.

През цялото време, докато трая вечерта, Сюзан наблюдаваше вълнението, възбудата и руменината на своята приятелка, нейният звънък смях отговаряше живо на остроумните шеги на Марвин, който се показа много забавен. Тази вечеря беше само встъпление към танците. Ресторантът и всички други зали бяха претъпкани. Английската колония не изпускаше случай да присъствува на тези веселби. Но никоя друга група не привличаше толкова много вниманието на всички, както четиримата млади хора, пълни с красота и очарование.

Сюзан от своя страна беше блестяща домакиня. Рони Мерл, седнал от дясната й страна, виждаше нейния голям успех. Красотата й, подчертана от сребърната рокля, го упои повече, отколкото пенливото шампанско, което искреше в чашата му.

Той също като сестра си беше поразен от скъпия живот, който тя водеше още от своето пристигане в Кайро. Въпреки това той се чувствуваше щастлив, че младото момиче бе дошло тук, където беше и той самият. А това, за което не смееше да помисли… за голямото разточителство, той за нищо на света не би си позволил да я критикува. Ако на Сюзан правеше удоволствие да прахосва цялата сума, завещана й от лейди Хариет, това беше само нейно право.

Още при влизането си в главния салон Сюзан беше заинтересована от космополитната група, която го пълнеше.

— Колко различни раси! — възкликна тя след малко. — Мисля, че ако бях гъркиня, ливанка или някоя друга, тази страна би имала за мен същия чар и привлекателност и биха се отнасяли също така добре към мене.

— Същият чар — отговори Марвин Бароу, като се смееше неудържимо. — „Дейго“ са известни тук като ненаситници.

— Бих желала да ми дадете известно обяснение по названието „дейго“ — каза Сюзан, като хвърли весел поглед към своя гостенин.

— В тази страна това име се дава на всеки, който не е египтянин или англичанин — обясни младият офицер.

— О, Марвин, вие преувеличавате малко — промълви Рони с половин уста.

— Особено се отнася за някои чужденци. Гледайте този тип там със слабата висока фигура на втората маса вдясно. Той е образцов — допълни младият човек, като се наведе към Сюзан. — Той като че ли се интересува от нас и не престава да ни гледа най-безочливо.

— Той е със Сади Гуш, малката американка, за която ми казаха, че е мултимилионерка — забеляза Сюзан. — Трябва да е наистина приятно да бъдеш толкова богата — продължи тя, като погледна Рони.

— Това е голяма отговорност — каза последният и наведе глава. — Може да измени много неща.

— Могъщество, почести, приятели… щастие — изброи младото момиче, като натърти на последната дума.

— Що се отнася до щастието, не съм сигурен — отговори Рони с добър и спокоен глас. — За нещастие има две неща, които не могат да се купят.

— Може би трябваше да кажете „за щастие“ — отговори живо Сюзан. — Ще станем ли сега? — допълни тя, като погледна въпросително своите гости.

— Да — съгласи се Марвин Бароу. — Чувам оркестъра, който свири в хола. Ние можем да отидем да потанцуваме малко, докато се изпразни залата.