Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (8)

Глава VIII

— Ето краят на един хубав ден… — въздъхна Рони Мерл и хвърли към младото момиче до него нежен поглед. Те бяха седнали в един малък сив автомобил, който младият човек караше сам.

— Не говорете така прибързано — каза Сюзан, като се смееше. — Ние можем да претърпим още някоя изненада преди да пристигнем.

— Да, вярно е, че много неща могат да се случат, докато изминем още тридесет километра — съгласи се Рони. — Но те сигурно няма да бъдат трагични — осмели се да допълни той.

Сюзан не се помъчи да разбере подтекста на тези думи, а само по-удобно се намести на седалката.

Те бяха тръгнали следобед, за да отидат до Хюрлей, малко градче по пътя за Оксфорд, където пиха чай и ядоха малини в една селска странноприемница. Сега се връщаха в Лондон.

Това беше първото по-дълго излизане на Сюзан след заболяването на лейди Хариет. Въпреки че отначало искаше да отхвърли поканата, настояванията на младия човек победиха и сега тя беше много щастлива от тази приятна разходка.

Петнадесет дни бяха изминали след важния разговор на Рони с неговия братовчед в клуба. Решението да признае своята любов на Сюзан преди да замине за Египет никак не беше засегнато от обезсърчителните думи на главата на семейството. Но той нямаше досега случай да срещне младото момиче само, докато изведнъж не му хрумна мисълта за тази разходка с автомобил, при която щеше да бъде дълго време насаме с нея.

Рони почти не вярваше, че тя ще приеме да се омъжи за него, макар че бе всецяло под обаятелната сила на това свое желание.

Много неопитна, за да предусети неизбежното признание, Сюзан се уповаваше на своя такт, но не познаваше достатъчно добре дълбоките чувства на младия офицер. Чак към края на този хубав ден тя разбра по решителното изражение на лицето на своя компаньон, че моментът, когато той щеше да говори, няма да бъде отлаган повече. Но това стана все пак така внезапно, че тя, въпреки своите очаквания, силно се смути.

Като спря колата изведнъж, и то насред пътя, младият човек отпусна кормилото, улови двете ръце на девойката и ги поднесе с жар към устните си.

— О, Сюзан, толкова ви обичам!… Мила моя, мога ли да се надявам…

Без да направи никакво усилие да освободи ръцете си, тя остана един миг като поразена.

— Бедният ми Рони… — промълви тя накрая, — колко ми е мъчно.

Той отпусна ръцете й и обърна към нея своите пълни с мъка очи.

— Това ще рече, че вие не искате, нали?

— Това означава, че вие се лъжете за чувствата, които изпитвам към вас. Това е приятелство, Рони, една голяма симпатия, която чувствувам към вас, но не и любов. А вие ме познавате толкова малко, че аз мисля…

Той я прекъсна.

— О, Сюзан — извика той, — още от първия миг, когато очите ми се спряха на вас в хола на замъка „Гетрин“, аз разбрах, че ви обичам… Понякога се говори за някаква неизбежна съдба. Аз не вярвах на това, но тогава повярвах. Вие сте и ще бъдете завинаги единствената жена на света за мен, Сюзан.

Той говореше с такава горчивина и мъка, че тя разбра цялата дълбока любов, която Рони й беше посветил.

— Въпреки всичко, приятелю — му каза тя с нисък, дълбок глас, — не мога да ви дам никаква напразна надежда. Простете ми, ако ви причинявам болка, но никога… виждате ли, никога…

Той посрещна удара с наведена глава, която при последните й думи бързо изправи:

— Никога — повтори той. — Чувал съм това. Да, Чарлз ми го каза.

— Чарлз?…

При това име Сюзан трепна.

— Вие говорите за лорд Гетрин?

Рони направи утвърдителен знак:

— Вечерта, когато вечерях с него в клуба, аз му признах, че искам да ви попитам, дали бихте желали да ми станете жена. Вие разбирате, нали, той е глава на семейството и аз трябваше да се допитам до него в такъв случай.

— Но как лорд Гетрин е могъл да отгатне моя отговор?

— Резултат от неговите наблюдения, мисля — обясни младият човек, учуден от възмущението, което придружаваше този въпрос. — Чарлз е много проницателен.

— Не разбирам. Лорд Гетрин и аз сме напълно непознати един за друг. Предполагам, че той не е одобрил вашия избор?

Той не отговори и това мълчание накара Сюзан да разбере всичко.

— Много естествено е, че той не би желал да се ожените за едно момиче без зестра — каза тя с горчивина.

Рони беше готов да направи всичко, само за да спести тази мъка на своето божество.

Тя помълча малко, след това изведнъж наруши мълчанието:

— Слушайте — каза тя накрая със странен израз в очите, — вашето предложение ме изненада. Аз ви отговорих много прибързано в момента. Не бихте ли ми оставили време, за да поразмисля?

Той обузда един ликуващ вик.

— Колкото време искате! — промълви той, като почувствува, че сърцето му спира от вълнение.

— Разберете ме. Не се касае за няколко дни, нито седмици. Това ще продължи може би месеци. Вие трябва да ми обещаете, че няма да се връщате на този въпрос до вашето заминаване в Египет… По-късно, докато аз…

Тя спря. Той беше толкова смаян, че можа само да кимне с глава в знак на съгласие.

Един автомобил се показа накрая на дългия път. Той идваше към тях.

— Мисля, че трябва да побързаме — каза тихо Сюзан с успокояващ тон.

Рони се съгласи и веднага потегли. Двете коли се разминаха. До края на тяхното пътуване те си казаха само няколко маловажни думи.

* * *

Лейди Хариет вече беше оздравяла, както твърдеше лекарят. Той й беше препоръчал да замине в края на тази седмица за „Грет Хестерс“, където щеше да намери тишината и уюта на своя спокоен дом и да бъде заобиколена с всички нужни грижи.

Сюзан чакаше това заминаване с нетърпение. Тя живееше в непрестанно безпокойство след разходката си с Рони. Младото момиче съжаляваше, че му беше дала надежда, когато знаеше много добре, че чувствата й към него не могат да се променят. Защо тогава го беше оставила да чака, да се измъчва?

Всичко се дължеше на намесата на лорд Гетрин, която я предизвика да даде тази надежда на Рони. Тя се радваше при мисълта, че този човек може да се излъже в предположенията си спрямо нея. В това време тя беше готова да се сгоди с младия офицер, за да не се изпълнят думите на лорда. Само искрените и дълбоки чувства на Рони я спираха да направи това. Той възприемаше нещата толкова сериозно, че тя се страхуваше да играе с него подобна игра, която по-късно можеше да се превърне в нещо по-опасно.

В грижата си да изпълни напълно даденото обещание, офицерът дори не беше идвал да я види в Лондон. Но в замяна на това Джоузефин продължаваше да прави всекидневно своите посещения, макар че масажите не бяха вече нужни на лейди Хариет. Както своя брат, тя беше пленена от Сюзан, и нейното приятелство беше пропито с нежна обич, Сюзан също я обичаше, но с известна меланхолия, тъй като често си мислеше, какво огромно място заемаше в нейния живот семейство Мерл.

Всичко вървеше сравнително спокойно за Сюзан, докато не дойде коренната промяна в нейния живот с едно писмо, което тя получи предпоследния ден преди заминаването си от Лондон. То беше от кантората на един нотариус в Сити и носеше неочакваната вест за смъртта на нейния чичо, Виктор Леру, починал внезапно малко преди заминаването му за Англия.

Младото момиче изпита голяма болка при тази новина. Сега, когато знаеше, че никога вече няма да може да види своя единствен роднина, тя почувствува безвъзвратната загуба. Тя си мислеше с мъка за малко студеното писмо, което беше изпратила като отговор и заради което сега много я гризеше съвестта.

— Мила моя, не преувеличавайте! — каза лейди Хариет, на която тя повери своята мъка и която, въпреки всичко, изпита облекчение, като си помисли, че няма да бъде лишена от своята любима секретарка.

— Как щяхте да живеете при един чичо, който толкова години не се заинтересува от вас?

— Все едно — промълви Сюзан. — Той беше моят единствен роднина, брат на баща ми…

— Той сигурно трябва да се е сетил за вас в завещанието си… — вметна старата дама, като си спомни, че нотариусът молеше Сюзан да отиде в кантората му през някой от следващите дни.

— О, това ще бъде още по-лошо за мен — отчаяно каза младото момиче. — Аз няма да приема никакви пари и веднага ще пиша на този Фарадай…

— Каква глупост!… Бъдете малко по-практична, мое дете. Вие може да отидете при този нотариус още следобед. Вземете автомобила, аз ще бъда заета да нареждам нещата за пътуването, трябва да видя и куфарите. Господ знае кога ще се върнем пак в Лондон, и ако това писмо се бе получило утре, ние щяхме вече да сме заминали.

— О, много ли е належащо да ида, Лафди? Не мога ли да пиша?

— Не, в този случай сигурно трябва да се изпълнят някои формалности. Да се установи самоличността и т.н. Виждам, че ви молят да си занесете кръщелното свидетелство. Ще направите добре да си вземете всички книжа, които притежавате: акт за женитбата на родителите ви, снимките им…

— Но ще изглеждам така, сякаш отивам да получа нещо — възпротиви се Сюзан.

Без да отговори на този въпрос, лейди Хариет натисна звънеца:

— Кажете на Пъркинс да приготви колата за два и половина — каза тя на появилата се прислужница.

След това се обърна към своята любимка:

— Вие ще ми разкажете на чая какво сте правили — продължи тя. — Не бъдете толкова отчаяна. Мислете малко за мен, мое дете. Да знаете колко съм щастлива, че няма да се разделя с вас.

— И аз също съм много доволна — увери я Сюзан, докато очите й се напълниха със сълзи при спомена за смъртта на човека, когото никога не беше виждала, и който беше нейният единствен роднина.

* * *

Бюрото на господин Фарадай се намираше на Ченсъри Лайн. Като влезе в кабинета на нотариуса, я посрещна един стар човек със строга външност и много пестелив в думите си. Той стана зад своето широко бюро при нейното влизане и бащински я поздрави.

— Трябва да се извиня — започна бързо Сюзан. — Лейди Хариет, при която работя, настоя да се отзова днес на вашата покана, тъй като утре заминаваме за провинцията.

— А, лейди Хариет, чудесно — повтори господин Фарадай. — От семейство Сюрей, нали? Какво е вашето положение при нея?

— Аз съм нейна секретарка.

— Е, без съмнение много добра секретарка, която тя, за съжаление, ще трябва да загуби — каза усмихнат нотариуса.

— Но вече няма никаква причина да я напусна… сега. Естествено, щеше да бъде друго, ако беше жив моят чичо.

Тънките устни на стария човек се извиха в усмивка:

— Драга госпожице, вашето положение сега се изменя. Имам тук копие от завещанието на нашия клиент, господин Виктор Леру, и…

Сюзан го спря с жест, тъй като той се готвеше да отваря една голяма папка.

— Кажете ми нещо за чичо ми. Аз не знам нищо за него.

Господин Фарадай се облегна в своя фотьойл. Наистина тази клиентка беше доста особено и симпатично момиче.

— Като личност ние не го познаваме почти никак — отговори той, като преплете ръцете си. — Той е идвал само веднъж в Англия. Всички останали години след това е прекарал в Канада. Но, както разбрах, той е бил много чудат човек. Вън от работите си е водил напълно затворен живот.

— Казвате „вън от работите си“?

— Това ви учудва? Защо?

— В нашето семейство всички са били офицери.

— Ако всички са били, вашият чичо е направил изключение. Той е избрал много по-ползотворна кариера, в която се е проявил бляскаво, ако може така да се каже.

— От какъв род са били неговите работи?

— Дървен материал за строителството. Много гори са били негово владение — обясни господин Фарадай. — Той е бил един от най-големите магнати на Канада, познат под името „Кралят на Шарпен“.

— Колко е тъжно да си помисли човек, че след като цял живот е печелил пари, той е умрял в момента преди да дойде в Англия, за да започне нов живот — промълви разстроено младото момиче.

— Волята на провидението е тайна за хората…

Господин Фарадай произнесе тези думи с някаква двусмисленост.

— Има — продължи той — все пак една компенсация на съдбата поне за неговите близки хора. Така плодовете на неговия труд ще трябва да бъдат дадени на неговата племенница, която естествено го наследява.

Сюзан наведе глава.

— О, аз никога не съм искала това — каза тя. — Напротив, бих предпочела да беше дошъл. Затова не желая да взема нищо.

— Ето една екстравагантност, наистина — извика господин Фарадай, тъй като тази декларация го накара да излезе от своя тих и спокоен тон. — Кой има тогава право на това щастие освен вие? И, от друга страна, това е изричната воля на господин Леру — вие да бъдете негова наследница.

Нежна розовина обагри страните на младото момиче.

— Искате да кажете, че той ми е оставил някакво наследство? — попита тя.

Господин Фарадай повдигна рамене.

— Наследството, моя мила госпожице, е нещо относително — заяви той. — Но аз мисля, че все пак малко хора стават богати изведнъж с половин милион лири стерлинги.

— Половин милион?… — повтори Сюзан като ехо. — Половин милион лири!… Но тогава… тогава… аз ще мога да отида в Египет — промълви тя тихо.

— В Египет и навсякъде по света, където ви харесва — отговори нотариусът с усмивка. — Всичко можете да правите в бъдеще.

Тя се засмя тихо:

— Преди известно време казах на шега на двама мои приятели, че ще направя пътешествие до Египет, ако стана милионерка.

— Без да помислите колко близко до действителността е била вашата мечта — отвърна със снизходителен тон господин Фарадай.

— Но сигурен ли сте, че няма някаква грешка. Наистина ли аз наследявам всичко? Това ми се вижда тъй странно!

Нотариусът наведе глава.

— Никакво съмнение няма в това. Донесохте ли вашите документи?

Сюзан му подаде свитъка, който извади от чантата си.

— Вие трябваше малко да ме подготвите за тази новина — каза тя. — Аз съм просто смаяна.

— Мое мило дете, аз се помъчих да сторя това още при вашето идване — протестира нотариусът. — Но вашето внимание беше насочено към други неща…

— Истина е. Дори и сега мисля, че не заслужавам това — каза тя. — О — сети се тя изведнъж, — аз ще трябва да си ида бързо, за да кажа на Лафди. Каква изненада ще бъде това за нея.

— Вие говорите за лейди Хариет? Наистина, това ще бъде приятна изненада, но на нейно място бих съжалявал — продължи господин Фарадай.

— Защо? О, аз не мисля да я напускам… или пък само за кратко време.

Тя си повтаряше това в автомобила, който я връщаше вкъщи. Не, тя няма да напусне своята мила Лафди, която се показа толкова добра към нея, когато беше в незавидно положение. Но колко различно беше всичко сега!… И какво щеше да си помисли Чарлз Мерл?…

Като си зададе този въпрос, Сюзан странно сбърчи веждите си. Най-после в Бъркли Скуър! Колата още не беше напълно спряла, когато тя скочи пъргаво на тротоара.

— Къде е нейно превъзходителство? — попита тя слугата, който я посрещна.

— В своя будоар, мис. Заповяда да се сервира чая, щом дойдете.

Лейди Хариет беше седнала в един фотьойл пред огъня с глава, отпусната върху възглавницата.

— Тя е заспала, бедната Лафди — каза си Сюзан, — сигурно се е уморила.

И тя се приближи към нея на пръсти. Но когато очите й се спряха по-продължително върху неподвижното лице, я обзе ужасно безпокойство и съмнение. Колко свити бяха устните й… и колко бледо беше лицето й! Тя бързо постави ръка върху студените пръсти на старата дама… Това беше неестествена студенина.

Като сдържа вика си, Сюзан натисна силно звънеца. Камериерката се яви веднага.

— Телефонирайте на сър Джоузеф. Мисля, че лейди Хариет е болна — заповяда тя с уплашен глас.

С бърз жест камериерката се обърна към своята господарка.

— Боже мой! — изкрещя тя. — Но тя е мъртва… тя е мъртва.

— Мъртва!… — повтори ужасена Сюзан.

— Свършено е. Миледи не е вече жива — каза съкрушено слугинята. И, като падна на колене, тя високо захлипа…