Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (5)

Глава V

Гостите се бяха разпръснали постепенно из замъка: едни играеха бридж или билярд, докато други бяха в стаите си, където очакваха удара на гонга, който щеше да извести часа на вечерята.

Като отиваше в пушалнята, лорд Гетрин срещна Рони.

— Вие прекарахте много весело този следобед, моето момче — каза той.

Нежна усмивка освети лицето на младия мъж.

— О! Аз никога не съм виждал такова същество като нея — каза той, като се хвана в клопката.

Чарлз Мерл повдигна вежди.

— Тя? Коя? — попита той престорено учуден.

— Мис Леру, естествено.

— А! Естествено — повтори братовчедът като ехо.

— И вярвате ли, че си е наумила смешната идея да се затвори горе и да живее сама? — продължи младият мъж, в гласа на когото се четеше мъка. — Вие няма да разрешите това, нали Чарлз?

— Аз вече дадох право на мис Леру да постъпва както й е угодно. Тя може да пази своята свобода и да избегне, ярема на модерните забави и приеми. Това е право на нейния вкус. Така че, ако мога да ви дам един съвет, той е да не мислите повече за нея.

След тази заповед той остави младият човек и влезе бързо в пушалнята.

Но без ни най-малко да послуша този съвет, Рони даде доказателства през следващите дни, че упорито мисли за младото момиче. Това разсърди накрая неговия братовчед, тъй като Рони повтори няколко пъти пред него, с риск да го ядоса, желанието си да поднови запознанството си с красивата девойка, която беше събудила дълбоки вълнения у него. Тъй като Чарлз Мерл се показа неумолим, това желание все повече се засилваше в Рони и мисълта да види младото момиче му се струваше като хубав забранен плод.

Красотата, затвореният характер, гордостта и трудното положение на Сюзан издигнаха още повече нейния чар в очите на Рони и му се струваше, че непременно трябва да й даде своята рицарска защита. Той ходеше с часове около главните апартаменти, като тичешком преминаваше в градината и терасите на замъка, обикаляше и по околните пътища, но уви, всичко беше напразно. Никаква среща с неговия идол не награди изразходваните му сили.

През това време нищо неподозиращата Сюзан следваше своя предначертан план, като избягваше ловко всички случаи, които биха я поставили в досег с гостите и така подреждаше своите излизания и връщания в замъка, че никой не я забелязваше. Тя не се интересуваше от нещата, които вършеха другите и за които редовно й бъбреше лейди Хариет.

Само един път тя се намери лице в лице със своя домакин и това беше една случайна среща. Сутринта след нейното пристигане тя беше рискувала да излезе и се отправи по няколко коридора за замъка, за да открие най-после Дългата галерия, където се намираше портретът на прочутия „Мрачен красавец“. Тя позна без мъка тази картина, поставена на видно място над камината.

Смелото лице се открояваше на платното толкова живо, че тя забрави всички портрети наоколо. Големият художник Лели беше придал толкова добре израза на своя модел, че дръзките сиви очи притежаваха сякаш хипнотична сила, срещайки очите на младото момиче. Малко издутите устни бяха полуотворени в презрителна насмешлива усмивка.

Перуката на букли от времето на Стюарт, ръката, покрита от дантели и поставена върху дръжката на сабята, цялото елегантно облекло подчертаваха висотата и аристократичността, привилегии, с които се ползваше този човек над другите смъртни.

Сюзан мислеше за голямата прилика, която съществуваше между стария феодал и неговия правнук, когато нечии стъпки я накараха да обърне глава и да се озове лице в лице с Чарлз Мерл.

Израз на учудване премина през очите му, като забеляза как младото момиче се смути и изчерви.

— Как намерихте пътя, за да дойдете дотук? — попита той.

Засегната от тона, с който беше поставен този въпрос и от откритото обвинение, което се четеше в него, Сюзан отвърна твърде студено и надменно:

— Госпожа Бесуик ме осведоми къде се намира Дългата галерия. Аз исках да видя портретите.

— Най-много този, без съмнение… — Той се усмихна подигравателно. — Е, добре, щом сте пред него, ще трябва следователно да ви го представя. Моят прадядо „Мрачният красавец“ — продължи той, като държеше ръката си към голямата картина. — Приживе той е бил един от най-влиятелните и силни мъже сред тогавашните английски аристократи. Но може би вие сте си съставили вече известно мнение за неговата личност по портрета на прочутия сър Питър Лели? — подхвърли той с иронична нотка в гласа.

Сюзан издържа кротко неговия поглед.

— Тъкмо мислех за това, когато вие ме изненадахте — отговори тя.

Той прехапа устните си.

— Бих желал да зная вашето мнение.

Младото момиче погледна още веднъж портрета, за да спечели време да прецени думите си. Тя отново усети тайното желание за предизвикателство, което този човек я караше да чувствува.

— Бих казала — произнесе тя накрая, — че той е човек, който не признава нито Бога, нито хората и слуша само себе си… Който вероятно е злоупотребявал със своите привилегии и влияние, за да бъде накрая наказан и така да се покае за своите постъпки.

Тя спря също така бързо и неочаквано, както беше започнала и хвърли поглед към Чарлз Мерл.

Лицето му се беше помрачило, а една бръчка пресичаше неговите смръщени вежди.

— И е един стопроцентов благородник, въпреки всичките си грешки! Вие пропуснахте да изтъкнете и това му качество.

Сюзан помръдна слабо устните си. Сянка на съмнение се появи в нейните красиви, блестящи очи.

— Това зависи от значението, което придавате на това качество — отвърна тя, докато през ума й премина образът на нещастната селянка, жертва на безскрупулния могъщ сеньор.

— О — каза лорд Гетрин, — виждам, че вече са ви разказали тази история. Сигурно моят братовчед Рони.

Сюзан се изчерви леко. Тя не искаше да говори за прелюбезния си кавалер от вчера.

— Капитан Мерл — обясни тя — направи само бегло загатване за този случай. Аз бях тази, която настоявах да разкаже цялата случка.

Последва мълчание. Лордът беше спрял замислено погледа си върху картината.

— Вие се казвате Сюзан, нали? — каза той изведнъж.

Тя се помъчи да не трепне при този въпрос, който й се стори неуместен при намека, който той нравеше. Вече обидена от начина, по който той беше започнал разговора си с нея, тя сухо отвърна:

— Аз не мога да разбера, какъв интерес може да представлява кръщелното ми име за вас, лорд Гетрин…

Тя едва беше произнесла тези думи, когато гласът на домакина я прекъсна:

— Извинете ме — каза той. — Аз бих искал да поправя това, което казах. Може би злоупотребявам с моите привилегии, но вашето кръщелно име — Сюзан — наистина ме интересува, защото не е много познато в Англия… и защото ви отива чудесно.

Усмихнат, той се поклони леко, обърна гръб и се отдалечи, оставяйки още веднъж младото момиче само и смутено, също както при тяхната първа среща.

Тя постоя един миг неподвижна пред портрета, със замислени очи.