Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (3)

Глава III

След заминаването на гостите животът в „Грет Хестерс“ тръгна по своя обикновен ред. Неуспехът на сватбените проекти на лейди Хариет намали желанието й за други приеми. Тя не замисляше да кани нови гости за края на седмицата.

Когато остана сама със Сюзан, старата дама й изложи задълго разочарованието, което й беше причинило държанието на нейния кръщелник. Но Сюзан вече напълно беше разбрала, защо държанието му беше такова. Тя имаше случай да види Мета Авелинг в черквата по време на неделната литургия и разбра, че твърде различен от тази богата наследница е идеалът, който трябваше да има един човек като лорд Гетрин. Мета беше доста хубава, с приятни, правилни черти, на които липсваше обаче изразът на страстната душа. Напротив, в нея се забелязваше спокойствие, флегматичност и дори безличност. С една дума, темперамент съвършено противоположен на съпруга, който искаха да й предложат.

Сюзан беше учудена от това, че лейди Хариет, която познаваше своя кръщелник, не го познаваше все пак достатъчно добре. Момичето имаше вече изработено мнение за него, защото беше придобила представа за психологията на Чарлз Мерл в двете кратки срещи, които има с него. Скрита душа, която вечно търси, винаги в борба с установените правила. Понякога циничен, понякога мечтателен, спокойно приел живота „с голямо Ж“, високомерен, въздържан, с по-различно гледище към нещата, отколкото своите съвременници. Човек, който си беше съставил сам правилата за живота си.

Такова беше впечатлението, което направи на Сюзан сложната личност на лорд Гетрин, но тя не се опита да го сподели с лейди Хариет, която не беше в настроение да слуша психологически критики. От последния прием насам тя се показваше особено раздразнена и нервна. Така че младото момиче остана много доволно, когато три седмици по-късно старата дама й съобщи своето намерение да направи едно от своите периодични посещения в Лондон.

В утрото на заминаването Сюзан намери своята господарка все още много развълнувана да чете края на едно писмо от нейна братовчедка, госпожица Лейла Брук-Еван, която й пишеше От Лондон, където живееше. Тази личност беше стара мома, твърде позната из висшето общество и в течение на всички модни събития. Тя съобщаваше между другото, че лорд Гетрин прекарва сега своя живот в доста непочтено общество, отдало се на мързелив и разгулен живот.

— Това момче е наистина лудо!… — извика лейди Хариет. — Какво мислите вие, мила?

Сюзан не отговори веднага. Беше притеснена да критикува действията на един отсъствуващ — тази работа й се виждаше много некрасива.

— Боже мой, аз мисля, че той само се забавлява — каза тя най-после.

— Има форми на забавления, които са твърде жалки — отговори старата дама, като сви устните си. — Аз мисля, че той ще дойде да ме види в Лондон — продължи тя — и тогава няма да изпусна случая да му изкажа моето мнение.

Сюзан си помисли, че пътуването в Лондон ще бъде може би по-драматично, отколкото си го представяше.

В първите дни не се случи нищо особено. Както обикновено, лейди Хариет имаше да изпълни някои светски задължения: да председателства един комитет, да направи някои подаяния и да приеме няколко интимни приятели.

Къщата на Бъркли Скуър не беше отворена за големи приеми, защото повечето от слугите бяха останали в „Грет Хестерс“. Тъй че лейди Хариет канеше само за чай. Госпожица Лейла Брук-Еван дойде за обяд няколко пъти сама.

Сюзан сега имаше случай да се срещне с нея и старата госпожица, която беше голяма любителка на бриджа, намери в лицето на младото момиче жива и приятна събеседница. Така тя я повика при себе си един следобед, за да я заведе на празненство в своя клуб.

Като влизаше в таксито същата вечер, преди да се завърне вкъщи, Сюзан има първия случай да види Чарлз Мерл, седнал небрежно в едно такси, което мина покрай нейното. По време на обяда на другия ден тя разказа за тази среща на лейди Хариет.

— Сам ли беше? — попита бързо тя.

Сюзан се усмихна.

— Съвсем сам и доста тъжен за веселото общество, в което казвате, че се движи.

— Хм… Аз предчувствам, че той ще дойде да ме види — промърмори кръстницата. — Сега той знае, че съм тук, тъй като му известих това с една картичка.

Настъпи кратко мълчание.

— Това е вашата нова рокля, дете, нали? — попита лейди Хариет, като измени бързо темата на разговора и хвърли изпитателен поглед към елегантния тоалет от морскосиня коприна, който подчертаваше блестящата белота на шията и раменете на младото момиче и беше в контраст с чудните й светлокафяви къдрици.

— Да — въздъхна Сюзан. — Това е една от моите мании. Аз обожавам хубавите рокли, вие знаете това, нали? Но и самата вие сте много царствена, Лафди — допълни тя усмихната.

Облечена в черно кадифе, със скъпоценни бижута по корсажа и върху накъдрените по модата на кралица Александра коси, лейди Хариет имаше наистина царствен вид. Нейните коси и ръст й придаваха красота и в старостта.

Те отиваха тази вечер на премиерата на една историческа пиеса, за която бяха получили билети и сега най-голямото желание на Сюзан беше да не закъснеят.

Тя много обичаше да бъде на своето място преди вдигането на завесата, да усеща атмосферата на една премиера в голям театър, като същевременно изпитваше удоволствие да гледа пристигането на разнообразни групи от публиката. Тя си представяше във въображението си какви са всички тези хора, които й бяха непознати и чужди, а за по-симпатичните дори си измисляше разни романтични истории.

Така, като се забавляваше с тази игра, нейните очи се спряха върху една ложа на балкона, в която се намираше шумна група от силно гримирани и деколтирани жени, и мъже, малко прекалено весели, за да бъдат напълно трезви.

Младото момиче тъкмо искаше да обърне внимание на лейди Хариет за непознатите, когато вратата на тази ложа се отвори и пропусна да мине нов посетител.

Това беше лорд Гетрин.

Инстинктивно Сюзан се помъчи да се съсредоточи, тъй като завесата се беше вдигнала и цялото внимание на старата дама беше погълнато вече от сцената. Сюзан си повтаряше, че трябва да следи интересните перипетии на пиесата, но не можеше да се въздържи да не хвърля погледи към ложата вдясно.

По време на антракта, докато лорнетът на лейди Хариет сновеше из ложите, тя очакваше всеки момент да го открие. И наистина, тя хвана изведнъж ръката на Сюзан.

— Там горе… Тези хора с Чарлз.

Младото момиче обърна съвсем невинно поглед към посоченото й място.

— Какви хора! — продължи старата дама, като възмутено шепнеше. — Чарлз е напълно луд.

След края на представлението, когато преминаваха през, фоайето, двете жени се намериха изведнъж пред обекта на своите разговори. Компанията на Чарлз Мерл се беше спряла малко по-далече, той ги позна и ги пресрещна.

— Хиляди извинения, Гранни, че още не съм отговорил на вашата картичка, но имам толкова много работа!

Тя погледна безгрижното мургаво лице на младия човек и нейните добри сини очи изразиха известно съмнение.

— Работата на безделниците им отнема винаги много време — отвърна тя.

Разговорът продължи в същия дух между двамата, с живи и остроумни реплики. Сюзан ги слушаше мълчаливо. Колкото до нея, Чарлз Мерл изглежда не я позна, тъй като се държеше така, като че ли тя не беше там. Един или два пъти неговите весели очи минаха покрай нея, но без да се задържат за по-дълго време. Той, както изглежда, напълно беше забравил техните предишни срещи.

В автомобила, с който се връщаха вкъщи, лейди Хариет намери за нужно да го извини.

— Той е винаги толкова зает!… Аз мисля, че не си спомня добре, че ви е виждал в „Грет Хестерс“.

— Това е съвсем естествено — отговори Сюзан. — От това, което чух, схванах, че той се занимава с разни въпроси около Ориента. Не мислех, че се интересува от политика.

— Аз също не съм мислела — отговори старата дама. — Но сега зная, че той се е заел вече сериозно за работа. Във всеки случай — допълни тя, — направи добре, че не ме представи на своите ужасни познати.

* * *

— Пощенските раздавачи ще ме направят истински анархист, който иска да сложи няколко бомби в кутиите за писма, без да носи някаква отговорност за своето престъпление — заяви една сутрин Сюзан, петнадесет дни по-късно, докато нейната господарка обмисляше как да прекарат деня в слънчевия хол на „Грет Хестерс“.

— Нека все пак това да са само бомби от захар — отвърна весело старата жена. — Кое ви кара да говорите така? Някакво предложение за женитба?

Сюзан наведе глава.

— По-лошо от това, макар да е подобно предложение. Един чичо, когото не познавам, единственият брат на моя баща, живее в Канада от най-младите си години и сега желае да довърши дните си в Англия. Иска да помагам в работите му или, другояче казано, да поддържам къщата му.

Голямо безпокойство се появи в очите на лейди Хариет.

— Той няма никакво право над вас.

— Той ме моли по такъв начин, че не мога да му откажа.

— И ви предлага пари?

Старата дама, която с мъка беше произнесла тези думи, почувствува, че греши.

— Аз не мисля, че парите могат да ме съблазнят — каза тихо Сюзан. — Той ме вика при себе си, като напомня за родствената кръв, която тече в нашите жили. Той и аз сме единствените наследници на семейство Леру, а той обичал много татко.

— Много дълго време той не се е интересувал от вашето съществуване.

Лейди Хариет мислеше за безкрайната празнина, която щеше да се появи в нейния живот с отпътуването на младото, момиче. Тя взе писмото, което Сюзан й подаде и намести лорнета върху носа си.

— Нито едно извинение за неговата нехайност — забеляза тя. — Той няма никога да се ожени, както пише. Питам се, каква е тогава тази нужда, която той ще има от вашето присъствие…

— Това е писмо на един ексцентрик замислено забеляза Сюзан. — Много е вероятно само след седмица да не можем вече да се спогаждаме.

— Но вие сте решена да отидете, нали?

— О! Само пробно. Трябва ми малко време, за да опитам.

— Какво ще правя без вас? — изохка лейди Хариет. — Аз мислех, че ще ви запазя завинаги, или пък до деня на вашата сватба. И дори съм ви приготвила един подарък, дете мое.

Въпреки че имаше за принцип никога да не проявява душевните си вълнения, младото момиче не можа да се въздържи при тези думи.

— Вие не знаете какво ми струва това напускане, Лафди — каза тя със сълзи на очи. — И естествено, с това ще се промени и вашето отношение към мене.

— Не говорете глупости, мила моя. Моята любов към вас не може да се промени от тези маловажни работи. Разбирам, че вие искате да направите това, което мислите, че е ваш дълг, но то всъщност не ви е много по сърце.

Тя взе писмото, като продължи да говори.

— Виждам — продължи тя, — че вашият чичо не мисли да идва сега, а чак след три месеца. Това е все пак един доста дълъг срок.

— Трите месеца бързо ще изминат — прошепна Сюзан.

— Много неща могат да се случат в продължение на три месеца — увери я лейди Хариет, без да подозира, че е промълвила пророчески думи. — И трябва да използвате колкото е възможно по-добре това време. Аз получих тази сутрин писмо от моя кръщелник — продължи тя, — с което ме кани да прекарам у него осем или девет дни.

— Това ви радва, Лафди, нали?

— И вас също, мисля. Той ми пише да ви заведа.

„Каква снизходителност!“ — мина през ума на Сюзан, но тя не каза нищо.

— Мисля, че вие ще ме извините.

— Защо?

— Защото ще ми бъде много неприятно да отида.

— Но това е невъзможно!… Аз бях, напротив, сигурна, че вие ще дойдете и то с голямо удоволствие. Това е случай да видите ново място, друга природа и среда, неща интересни за една съзерцателка като вас. „Гетрин“, трябва да ви кажа, е съвсем различно и много по-хубаво имение от „Грет Хестерс“.

Сюзан мълчеше, като мислеше как да се отърве от тази покана. Да бъде гостенка на Чарлз Мерл, и то не истинска гостенка, а само личност, задължена да следва неговата кръстница, й се струваше невъзможна перспектива. Да живее при този високомерен благородник, пренебрегвана от него, както я беше пренебрегнал вечерта в театъра, какво унижение!

— Аз ви моля от все сърце да ме оставите тук, ще ми разрешите ли това, Лафди? Една седмица е много малко време и вие няма да имате нужда от мен.

— Именно в това се лъжете, моя мила — каза лейди Хариет с решителен тон. — Аз съм много стара, за да изменям на своите привички и обичам да усещам около себе си моята истинска атмосфера. Тези неща са много важни за една жена на моите години. — Тъй че аз имам правило да не излизам никъде преди обяд и да прекарвам сутринта както намеря за добре, да чета или пиша. Какво ще правя, ако вие не сте с мен? Вие знаете добре, че вашата ръка замества моята.

Като произнасяше тези думи, тя погледна своята неподвижна ръка. Сюзан, въпреки своето нежелание и досада, разбра, че трябва да се съгласи с тези доводи, ако иска да не наскърби старата жена, която обичаше и почиташе истински.

— Кога мислите да заминете? — попита тя.

Лейди Хариет взе от масата писмото на своя кръщелник.

— Той предлага идния вторник. И — допълни преди да излезе Сюзан — той ме моли да не се чувствувам засегната в моето достойнство…, което, предполагам, се отнася за хората от онази ложа, които са също там.

— Лордът се забавлява… — прошепна младото момиче, а по устните и в очите му премина лека усмивка.

— В „Гетрин“ той е много повече „лорд“, отколкото в Лондон. „Гетрин“ е много стар феодален замък, от царуването на Едуард III, с големи каменни стълби, прозорци с решетки и е обграден със стени, високи десет-дванадесет стъпки. Аз съм ходила там само веднъж, когато Чарлз пое управлението на замъка, но си спомням, че е построен сред прекрасна природа. Верига от хълмове обкръжава величаво замъка. Помня, че тези височини бяха вечно покрити със сняг.

Тези думи на старата дама възбудиха любопитството на Сюзан и тя започна да забравя своето недоволство.

— Колкото до моето отношение към онези хора — продължи по-тихо лейди Хариет, — то ще зависи от впечатлението ми и аз няма да забавя отговора, който дължа на Чарлз.

Като произнасяше тези думи, в нейните кротки сини очи се четеше някакво предизвикателство.