Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (2)

Глава II

— Отпратете вашата секретарка, моля ви. Ще ни пречи — каза един решителен глас, чийто познат вече тембър накара Сюзан да трепне. Тя беше седнала следващата сутрин пред бюрото на лейди Хариет.

Като позна този глас, младото момиче почувствува, че почервенява и се наведе по-ниско над започнатото писмо.

— Това е достатъчно за тази сутрин, мила. Нямам вече нужда от вас за днес — каза мило старата дама, като че ли се извиняваше за думите на своя кръщелник.

Сюзан се беше заела внимателно със затварянето на кутията с листовете. После, прибра своята писалка. Когато стана, нейното лице вече беше придобило безразличен израз.

— Моят кръщелник, лорд Гетрин, мис Леру… — представи ги лейди Хариет.

Младото момиче кимна леко с глава, като се отправи към вратата. Лорд Гетрин направи няколко крачки, за да я отвори.

— А, това е феята! — възкликна той, когато се намериха лице срещу лице.

Големите, бляскави очи на Сюзан издържаха погледа на сивите очи на Чарлз Мерл.

— Вие се лъжете — го поправи тя студено. — Това е компаньонката на лейди Хариет, която трябва да ви благодари, че й предоставихте един свободен ден.

— Добър отговор! — заключи старата жена, когато стройният и горд силует се отдалечи. — Вие заслужено получихте един урок за вашата дързост, Чарлз — допълни тя.

Той се отправи към камината, в която гореше буен огън.

— Вие трябваше да ме предупредите вчера вечер, Гранни, че сте направили от моя стар салон спалня за една фея. Аз влязох, без да почукам, и я намерих там.

— О, Боже мой! — извика лейди Хариет. — Аз съвсем забравих. Беше ли си легнала?

— Не, седнала до прозореца, съзерцаваше лунната светлина. Аз се извиних, а после се върнах в моето убежище. Но вие казахте: мис Леру. Французойка ли е?

— Не е. Нейният баща беше, мисля, от френски произход. Но майка й и аз бяхме първи приятелки в пансиона, макар че беше по-малка от мене. Тя беше прекрасна издънка на семейство Лексингтън. Можеше да се омъжи за когото поиска, но се влюби в един обикновен офицер от пехотата, който загина малко след тяхната женитба при едно надпрепускване с коне. Бедната не можа да преживее това и нейното дете Сюзан беше отгледано от няколко далечни роднини, които я изпратиха в един манастир във Франция. Впоследствие тя трябваше сама да се издържа. Аз я спасих от едно положение, което никак не й приличаше — тя беше машинописка при един търговец в Сити. Взех я при себе си и сега съм толкова щастлива! Тя не е наследила изключителната красота на своята майка, но има нейния чар, нейната живост и духовитост.

— Аз виждам, виждам…

Кръщелникът изтърси лулата си с разсеян вид. Кой знае дали беше слушал обясненията на старата си кръстница, тъй като лицето му не издаваше нищо друго освен силна загриженост.

— Вие ме въвлякохте в капан, Гранни! — каза той с укор в гласа. — Мислехте ли наистина, че ще падна толкова лесно в него?

— Какъв капан?

— Този за женитбата, знаете добре.

Лейди Хариет, която беше седнала в един дълбок фотьойл край огъня, не помисли да отрича.

— Вие говорите за Мета Авелинг?

— Да. Това много биеше на очи.

— Е, добре! Какво имате против това младо момиче? — отвърна лейди Хариет, като премина в нападение. — Тя е красива, от видно семейство… и богата при това.

— Предпочитам в жената други качества, а не парите.

— Но това не изменя нищо. Вие трябва да размислите, Чарлз. Време е да се ожените… и продължаването на рода Гетрин също е нужно.

— Да, в това е цялото нещастие. — Той направи гримаса.

— И така, щастието на Мета…

— Моя мила Гранни, аз чувствувам, че ми е невъзможно да играя ролята на съпруг на Мета Авелинг. Само при мисълта за това ми се струва, че ще полудея.

— Наистина, чудя се, какво ли може да ви хареса!…

— Знам ли и аз самият?… Трябва да бъда силно привлечен, да срещна може би съпротива… Едно завладяване, пленяване… Да победя нечия независимост… Аз искам жена, която като мен да бъде способна да възприема живота като спорт…, която…

Той спря и вдигна рамене:

— А всъщност, денят, в който ще бъда уморен да търся тази рядка птица, ще ме накара може би да се оженя съвсем скромно, само за да мога да продължа името си. Колкото до това, аз решително съм предупредил Рони за моите намерения.

— Какво мисли той?

— Той няма амбиция да наследи титлата ми, не, той дори ме счита за непогрешим. Всичко, което правя, е чудесно в неговите очи. Затова ми харесва.

— Заслужава наистина да го цените, щом ви е толкова предан…

— Не се подигравайте с мен, Гранни. Именно сега се чувствувам най-самотен…

— Аз не се подигравам, мое мило момче, и вие имате основание да не сте доволен от вашата съдба. Но животът е пред вас — продължи лейди Хариет с въздишка. — Аз знам добре, че не можеш да искаш да бъдеш това, което си бил някога, но е тъй мъчително да виждаш как отпадаш от старост. Вижте моята нещастна ръка…

Тя простря своята парализирана ръка върху коленете си.

— Бедна, мила Гранни!… Аз забравих да попитам…

— След последното лечение със слънчева светлина състоянието на хрущяла се влоши още повече. Ревматичен артрит, казаха лекарите, които, струва ми се, нищо не разбират.

— Да, това е болест, която е позната от най-стари времена, още от бремето на фараоните. Един археолог от Кайро ми говори за това преди няколко дни.

— От Кайро? Аз мислех, че в последно време сте били в Константинопол.

— Аз само минах през Египет преди да се завърна. Но по-добре щях да направя никога да не бях минавал оттам.

Чарлз се беше облегнал на камината.

— Една смешна история — обясни той. — Вие може би се сещате за жалката случка в Букурещ, тогава, когато бях още хлапе. Братът на принцеса Йорга е в Кайро и аз се срещнах там с него някак си случайно. Тъй като той изобщо не ми е простил за драскотината, която му направих на бузата при нашия дуел, бе готов на най-страшно отмъщение. Но трябва да призная, всичко се размина само с един куршум, насочен към мен, който сбърка истинската си цел. Всичко това прилича на приключение от филм. Не е ли така, Гранни?

Лейди Хариет се смути.

— Един куршум!… Вярвам, че сте съобщили на властите?

— За какво? Човекът имаше сигурно алиби. И после куршумът не ме засегна.

— Но поне ще избягвате Кайро в бъдеще?

Чарлз Мерл започна да се смее.

— Не съм много сигурен. От този ден градът доби за мен особена привлекателност.

— Вие сте луд, мое дете.

— Луд? Може би само приличам на своя прадядо „Мрачния красавец“. Имам понякога желание да бъда като този джентълмен, който, въпреки презрението си към всичко, е бил доблестен и честен човек.

— Чарлз, Чарлз — въздъхна лейди Хариет, — вие сте мил безделник! И въпреки това аз ви обичам сто пъти повече, отколкото благородния ми племенник, който очаква почтително моята смърт, за да получи това, което с толкова труд ми остави моят беден Хари. А сега мисля, че ще трябва да се позанимая с гостите си — допълни тя, повдигайки се е мъка от своя стол. — Безполезно е да ви устройвам някаква среща с Мета този следобед, нали?

— О — отговори младият човек с усмивка, — щом не трябва да се женя за нея, аз съм готов да се покажа много внимателен и галантен.

* * *

Сюзан беше решила да посвети своето непредвидено свободно време на четене в тази част на градината, която беше заобиколена от стари борове. Но тя не можеше и нямаше сила да съсредоточи своето внимание върху страниците на книгата. Образът на Чарлз Мерл с неговата подигравателно насмешлива усмивка, с неговия надменен поглед, изпъкваше непрекъснато пред очите й.

Тя беше отговорила на предизвикателството също с предизвикателство и нейната гордост не беше ни най-малко накърнена. Начинът, по който говореше кръщелникът на лейди Хариет, предизвикваше в нея желание да му се противопоставя, докато в същото време нещо особено привлекателно в него я караше да се изчервява.

В момента, когато констатира това, като вдигна очи забеляза, че обектът на нейните разсъждения се отправя бавно към нея.

Първото й желание беше да избяга. Но в такъв случай щеше да се лиши от тази среща. Той може или да я поздрави като минава, или да се направи, че не я вижда, си каза тя. Но Чарлз Мерл постъпи другояче. Като идваше към малката височина със селската пейка, на която тя седеше, той извади лулата си и каза:

— Използвате свободното си време, нали? — попита я с шеговит тон.

Сюзан, която се беше навела бързо над книгата си при неговото приближаване, имаше вид като че ли сега го вижда.

— Избрах точно това място от градината, за да не преча на никого — каза тя.

— А аз — бързо отговори той, — за да избегна срещата с някои мои познати.

— Нищо по-лесно от това…

С бързо движение тя затвори своята книга и скочи живо на крака. Лордът я спря с един жест.

— Аз ви моля, не мислете, че думите ми се отнасяха за вас. Напротив, аз съм възхитен, че ми се удава случай да ви изкажа още веднъж моите извинения…

— Ужасявам се от извиненията…

— За погрешното ми влизане във вашата стая снощи — продължи той, като се престори, че не чу възклицанието на Сюзан, — също и за грешката ми тази сутрин. Аз ви взех за добрата дама, която по-рано беше секретарка на моята кръстница и която нямаше нищо… от прелестта на истинската фея — завърши той с лукав блясък в очите.

Сюзан беше от малцината жени, които ни най-малко не се поддаваха на комплиментите. Нейният чист поглед се кръстоса с насмешливите очи на младия човек.

— Аз никога не съм виждала госпожица Текесбъри — каза тя тихо, — но вярвам, че е имала големи способности. Когато човек трябва да печели своя хляб, не е от полза да има забележителна външност — допълни тя. — Вие сте първият човек, който намира нещо ексцентрично в моята външност.

Лекият упрек беше съпроводен с известна мекота в гласа, а естествеността на младото момиче й придаваше чар. Тя стоеше права под утринното слънце и светлокафявите й коси блестяха и изглеждаха позлатени. Това подчертаваше свежата белота на нейното лице. Любопитство блесна в сивите очи, които я наблюдаваха.

— Феите нямат нищо ексцентрично в себе си — каза той с усмивка. — Аз съм сърдит, защото вие разбрахте зле това наименование, мис Леру. Феите принадлежат на един свят, различен от ужасната планета, върху която се движат хората.

— Ето къде нашите мнения напълно се разминават — отвърна спокойно Сюзан. — За мен в този свят няма нищо ужасно, напротив, всичко е толкова интересно.

Лордът я гледаше малко учудено.

— Гледайте да запазите за по-дълго време това свое мнение — каза той. — Вярно е, че аз съм доста преситен, но не е само моя вината за това. И аз имам все пак вкус към живота, но само към живота, който отбелязвам с голямо „Ж“ — увери я той.

— Че защо да бъде другояче, когато животът ви е дал всички почести и блага? — каза тя бързо.

— Вие твърдите неща, които не можете да знаете — отвърна той с известна грубост.

Сюзан наведе глава малко засегната.

— Действително, аз мога да съдя само по външните признаци.

Младият човек остана замислен един миг, после каза:

— Наистина, не би и могло да бъде другояче.

Красива усмивка освети неговото мургаво лице. С леко кимване към младото момиче той продължи усамотената си разходка, като я остави смутена накрая на алеята.