Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (17)

Глава XVII

— Сега, когато ми разказахте всичките си приключения, трябва да ви съобщя какво се случи тук по време на отсъствието ви — каза Сюзан на групата туристи, които след завръщането си от Луксор се бяха събрали в хола на „Шепърд“.

Тя разказа случката съвсем просто, доколкото беше възможно, без да направи и най-малък намек за другото събитие от сутринта, което беше направило от нея лейди Гетрин в английската катедрала и което в нейните очи беше много по-важно от всички случили се дотогава неща.

Рони Мерл беше не само смутен, но дори и ужасен най-много от всички.

— О, отдавна нямах доверие в този нехранимайко — извика той с пламнало от гняв лице. — А най-важното, не трябваше да ви оставям сама.

— Но, драги Рони, как щяхте да попречите на това, ако бяхте в Кайро? — забеляза усмихната Сюзан. — Пак щяхте да научите всичко като свършен факт.

— Сюзан се е държала като истинска героиня, аз съм сигурна! — каза с възторг Джоузефин, като сложи ръка върху рамото на своята приятелка. — Чарлз дължи на нея живота си.

— Къде е той сега? — попита Рони.

— В хотел „Континентал“ — отговори Сюзан.

— Предполагам, че този път вече ще напусне пустинята — забеляза Марвин Бароу.

— Да. Вярвам, че полковник Гарстин го е предупредил да се оттегли оттам.

— Граф Рюпел никога не ми е вдъхвал доверие, макар че имаше титла — промълви госпожа Терли, забравила напълно предишното си мнение.

— О, лельо Тереза! — протестира Сади. — Не го ли канихте вие да дойде с нас в Луксор.

„Трябваше ли да съжалява? — питаше се Сюзан. — Би ли искала тя за всичките богатства на света да избегне това ужасно изпитание, което имаше за резултат подобна развръзка?“

Едно възклицание на Джоузефин прекъсна мислите й.

— Колко е красив, Сюзан…

Нейните очи се бяха спрели върху един великолепен смарагд в четвъртита форма, заобиколен с бляскави диамантчета, който покриваше половината от малкия пръст на приятелката й.

Всички погледи се насочиха към пръстена, който нямаше как да се скрие.

— Винаги съм имала слабост към смарагдите — каза бавно Сюзан.

— Годежен пръстен ли е това? — попита Сади.

— Съвсем не, мила моя!…

Годежен?… О, не. Знак за едно много по-голямо събитие беше този златен пламък върху ръката й. В автомобила, който ги отвеждаше към черквата тази сутрин, Чарлз го беше сложил на пръста й, като каза небрежно: „Трябва да носите този смарагд на Гетрин, щом като сте вече моя жена“. Тя беше почервеняла, докато той й говореше, гледайки разсеяно през прозорчето на автомобила. Никакво друго загатване не беше направено после по време на церемонията. Те размениха само няколко баналности по време на обяда, когато седяха един срещу друг в хола на „Континентал“. Всичко изглеждаше много невероятно и фантастично на Сюзан. Но колкото и развълнувана да се чувствуваше, тя беше, успяла умело да скрие своите чувства и изигра чудесно ролята си. Държа се равнодушно и спокойно, също като човека, който й беше вече съпруг. Той дори не беше намекнал за някакви сантиментални причини, когато й правеше предложение. Думата любов никога не беше произнасяна от него. Най-многото, което беше казал, бе, че тя го е заинтригувала. Е, добре! Щом женитбата им почиваше върху такъв нищожен предлог, тя трябваше да продължава да го интересува и интригува с надеждата, че това чувство, може би, щеше да събуди у него някое друго и то по-дълбоко.

— О, ето Чарлз!

Рони беше скочил на крака при вида на високия и елегантен силует, който, пресичайки хола, се приближаваше право към групата.

— Това е лорд Гетрин, лельо — прошепна Сади, впила очи в новодошлия.

— Мисля, че ще бъде приятно да чуя разказите и впечатленията ви от Фараона — каза радостно Чарлз, като седна на стола, който му беше предложил братовчед му.

Неговите очи се спряха за миг върху пребледнялото лице на Сюзан. Тя направи решително усилие над себе си и се наведе напред, като запита госпожа Терли с учтив, спокоен тон:

— Мисля, драга госпожо, че вие не познавате още лорд Гетрин.

След това разговорът се пренесе върху събитията от миналата нощ.

— Какво стана с графа? — попита Марвин Бароу.

— Изглежда, на сутринта той е наел една моторница и се е отправил към Константинопол. Шейхът пък е забегнал в Горен Египет. Във всеки случай, по мое искане и единият, и другият няма да бъдат преследвани.

— А вашите красиви шатри в пустинята? — каза меланхолично Сади. — Научих, че ги напускате.

Чарлз се обърна към нея. В очите му се четеше подигравка.

— Задължават ме — каза той. — Но това е само временно. Сложих един пазач и смятам да ходя там, когато ми се прииска. Аз идвам тъкмо затова, да ви поканя утре да дойдете всички там на обяд при мене — допълни той, като хвърли поглед на групата около себе си. — Едно малко събиране, за да отпразнуваме… хм… неотдавнашните събития, да речем. Не се ли отървах наистина щастливо? Всъщност, това се дължи само на едно чудесно появяване — завърши той, като спря този път решително погледа си върху наведеното чело на Сюзан.

— О, каква чудесна идея! — извика Сади, като пляскаше с ръце.

— Тогава ще очаквам всички ви в един часа.

Демонът на противоречието пак завладя Сюзан.

— Съжалявам, но мисля, че няма да мога… — промълви тя.

— Имате някакъв ангажимент? — запита той с учтиво съмнение.

— Имам други планове за утре.

— Тогава вдругиден може би ще сте свободна.

Тя прочете върху неговото лице окончателното решение.

— Ще направя всичко възможно, за да дойда.

— Значи, другиден, точно в един часа.

Този път той се обърна към цялата група. След това стана.

— Ще ви придружа до хотела ви, Чарлз — предложи Рони.

— Няма да се връщам сега в „Континентал“ — отговори младият лорд. — Канен съм на вечеря у Гарстин паша. Неговата жена държеше особено много да ми каже нещо — заяви той.

Устните на Сюзан се свиха, докато следваше с очи двамата братовчеди, които се отдалечаваха един до друг. Тя беше виждала красивата госпожа Гарстин, която минаваше за най-голямата кокетка в Кайро. И тази вечер… вечерта на тяхната женитба Чарлз щеше да вечеря с нея!

— Не е ли твоя грешката, мила? — каза тя сама на себе си в следващия миг, когато почувствува някаква остра болка в сърцето си.

* * *

Безкрайният жълт океан от пясък се нарушаваше само на изток от три ясно очертани триъгълника върху хоризонта: това бяха пирамидите на Гиза. Над тях — безбрежният лазур без никакви облаци. В далечината широки синьо-люлякови и розови краски като че ли представяха миражите на пустинята. На пръв поглед оазисът изглеждаше малък, но колкото повече приближаваха, толкова картината пред тях се уголемяваше.

Лорд Гетрин, прав пред входа на голямата шатра за гости, чакаше пристигащите. Докато той помагаше на госпожа Терли да слезе от камилата си, Сюзан ловко се плъзна надолу от седлото. Блестяща светлина оживяваше нейните големи тъмни очи, запалена от интерес към странното ново положение, в което се намираше. Как щеше да премине за нея това посещение?… Ако тя се съмняваше по-рано, че господарят на оазиса го даваше само за нея, то няколкото думи, произнесени от него, а също и промяната на деня, за да може да осигури идването й, я бяха убедили напълно в това.

Да отпразнува неотдавнашните събития, беше казал той. Тя не се осмеляваше да мисли, че „Мрачният красавец“ се е ръководел и от някакво чувство, когато беше поискал да отпразнува тяхната тайна женитба.

Лорд Гетрин се показа великолепен домакин и се държа извънредно внимателно към всички. Само по време на обеда, сервиран в главната шатра, той направи в нейна чест специално благоволение, като я постави от дясната си страна — привилегия, която имаше госпожа Терли като най-възрастна дама. Но американката не издаде с нищо това, което почувствува при разместването.

Обедът бе сервиран безпогрешно, възхитително подбран и с чудесни ястия и вина. Малко по малко Сюзан започна да забравя предишния си страх. От темата на техния разговор можеше да се заключи, че младият мъж и тя сякаш се срещаха сега за първи път. Между тях самите бяха грижливо избягвани всякакви по-конфликтни и опасни теми.

На другия край на масата Джоузефин, много радостна, беше седнала до своя годеник, докато Сади Гуш изливаше непрекъснато потока на бърборенето си в невнимателното ухо на бедния Рони.

На връщане, когато всички се качиха на камилите, лорд Гетрин ловко маневрира и успя да заеме мястото от дясната й страна, на което се надяваше Рони.

— Не съм учудена защо съжалявате, че трябва да напуснете шатрите си — каза Сюзан, когато двете съседни камили потеглиха по протежение на няколко пясъчни дюни. — Тук е наистина чудесно.

— Но аз няма да ги напусна — отговори бързо, но тихо той. — Напротив, радвам се на проекта си да прекарам тук своя меден месец.

Ярка червенина нахлу в лицето на Сюзан при тези думи.

— Трябва ли да разбирам, че пустинята наистина ви харесва — продължи дръзко той — или говорите само от обикновена учтивост?

Тя беше навела глава и широките краища на великолепната й панамена шапка закриваха очите й от настойчивия поглед, който я пронизваше.

— Обожавам пустинята — каза накрая тя с тих глас. — Но предложението, което ми направихте, никак не ми харесва.

— А!… Думите „меден месец“ ви ядосаха, нали?

— Забравихте ли нашия договор?

— Съвсем не. Две от вашите условия се запечатаха в сърцето ми. Но си мисля, че е невъзможно да бъдат вечни. Мисля само за бъдещето.

— Тяхната трайност зависи само от мене — увери го Сюзан с решителен глас.

Той махна с ръка.

— Вие сте много благоразумно същество, тъй че мога да се оставя във вашите ръце.

Звучен смях му отвърна.

— Думата благоразумие след това, което приех да направя онзи ден, ми се струва много пресилена — забеляза тя. — Това е най-лудата и най-малко разумната постъпка, която мога да си представя.

— Въпреки това вие спечелихте една корона на лейди — каза бързо той с най-безочлив пламък в сивите очи, които насочи към нея.

— За мене свободата е по-скъпа, отколкото короната — отговори му тя.

Той наблюдава един миг нейния затворен и непримирим, но все пак очарователен профил.

— Тя би ви стояла чудесно, ако бихте благоволили да я носите — промълви много тихо той.

— Бъдете сигурен, че няма да бързам да направя това…

Както говореше, тя разтресе силно юздите върху шията на камилата си, без да помисли, че това щеше да накара животното да тръгне по-бързо.

Чарлз започна да се смее.

— Вие сте възхитителна и то винаги. Феята, която ме заинтригува и привлече още от първия ден… Но внимавайте да не отидете много далече в ролята, която играете, Сюзан.

Тя не отговори нищо на това предупреждение. Усети ново, особено чувство, като го чу за първи път да произнася името й. От този миг не беше направен никакъв намек във връзка с тайната, която съществуваше между тях.