Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (16)

Глава XVI

Макар и страшно уморена, Сюзан не се осмели да си разреши лукса да лежи дълго в леглото. Предстоеше й много работа, която трябваше да свърши на следващата сутрин, затова тя трябваше да стане рано. Беше решила да намери шефа на полицията Гарстин паша и да го осведоми за всички събития. Не само да му обясни своите лични преживявания, но главно да осигури безопасността на лорд Гетрин.

Доказателства за нейните разкрития биха могли да се намерят в градината на злощастната къща по пътя на Пирамидите, където, без да чувствува дори малко угризение, тя остави граф Рюпел в безсъзнание. Този човек според нея заслужаваше дори да умре заради своя пъклен план, който така дяволски беше измислил. Тя не можеше без потръпване да си спомни сцената на подлия дуел, която се беше разиграла пред очите й.

Щом денят настъпи и сложи край на нейната почивка, тя се приготви за излизане. Банята и леката закуска възстановиха самочувствието й. Тя заличи с помощта на лек грим следите, които беше оставила по лицето й тази страшна нощ, и тръгна да изпълни мисията, която си беше поставила.

В двореца на губернатора за щастие тя веднага беше приета от Гарстин паша. Той беше светски човек, който при това бе имал случай да си състави известно мнение за двамата мъже, за които искаше да му говори Сюзан. Той се беше запознал с лорд Гетрин още при първото му идване в Египет и оттогава винаги му засвидетелствуваше най-голямо уважение и почит, като изпитваше, към него и лична искрена симпатия. Колкото до граф Рюпел, той го наблюдаваше отдавна и го беше определил като подозрително лице, заради голямата му дружба с шейх Ел Модр, който се ползуваше с лошо име.

Сюзан, която мислеше да прикрие някои детайли в своята история, разбра много бързо, че това беше човек, на когото можеше да се довери и който сигурно можеше да й помогне. Затова тя му разказа всичко, заедно с цялата истина около своето богатство.

— Само че никой не знае това! — завърши тя. — Всички около мене мислят, че живея от оставените ми от лейди Хариет пари.

— Хм!… Напълно ли сте уверена, че граф Рюпел не е подушил вашите милиони? Не искам да подценя с това вашия чар, госпожице, но той е познат като търсач на зестра, а заради такова богатство като вашето той не би се спрял пред никакъв риск.

— О, не виждам как би могъл да научи това… — промълви Сюзан.

— Но това не е толкова важно — продължи шефът на полицията, — във всеки случаи престъплението е явно.

— Според мен — каза уверено младото момиче, — той няма напълно здрав разсъдък. Онази вечер той наистина имаше поглед на луд.

— Може би имате право. Остава сега да взема някои мерки, които не трябва да отлагам нито минута. Първо ще претърся жилището на Ел Модр и ще се опитам да заловя графа… Но мисля, че той е имал предостатъчно време да се съвземе и да избяга. После ще мина през „Континентал“, за да поговоря с лорд Гетрин.

— О, ако можете да го убедите да напусне своя оазис — въздъхна Сюзан. — Може би, ако остане ще му се случи пак нещо лошо.

— Надявам се да го накарам да се откаже изобщо да стои повече в тази страна, което ще бъде най-доброто — отговори пашата. — Сега — допълни той, като стана, — съветвам ви да отидете да си починете няколко часа.

При тези думи той погледна момичето, което беше започнало да се смее весело.

— Мисля, че точно това е, което ще направя без отлагане — увери го тя. — Но държа да бъда уведомена за резултата на вашите издирвания, господине.

— Имате право като героиня на това приключение да искате това, госпожице. Но по-напред съня — добави бащински Гарстин паша и се усмихна.

* * *

— Чук!… Чук!… Чук!…

Настойчивите удари по вратата на спалнята й прекъснаха съня, в който се беше унесла след връщането си в хотела. Съзнанието й отначало беше малко замъглено, но след миг забеляза влизащата камериерка и видя, че тя носеше на блестящата табла бяла визитна картичка.

— Един джентълмен пита за вас, мис.

Един поглед осведоми Сюзан за самоличността на посетителя.

„Лорд Гетрин“ — пишеше на малката картичка.

— Поканете лорд Гетрин в частния ми салон и му кажете, че ще бъда при него след минута.

Тя бързо беше готова, тъй като бе легнала почти облечена след посещението си в двореца на губернатора. Прекара два пъти гребена през бляскавите си кестеняви къдри, наплиска с вода освеженото си лице и навлече една бледорозова копринена дреха, която грациозно очертаваше красивите форми на тялото й. Сребърното часовниче на ръката й показваше точно пет часа… Тя беше спала, значи, цели шест часа.

Въпреки спокойния си външен вид, сърцето й биеше силно, когато отвори вратата на малкия салон.

Чарлз Мерл, прав пред прозореца, гледаше градината. Той се обърна бързо при влизането й. Тя веднага забеляза неговата бледност, видя също, че той носеше елегантен бял костюм за града — тя мислеше, че ще го види облечен в същия вечерен костюм от миналия ден. Значи, той бе ходил в шатрите си, за да се преоблече.

Той й кимна мълчаливо. Сюзан само кимна, без да каже нито дума, и се отпусна на един диван.

— Мисля, че прекъснах почивката ви — започна той.

— Спах цели шест часа — отговори тя.

— Самият аз бих спал още, ако не беше Гарстин, който дойде да ме събуди тази сутрин.

— Наистина, той ми каза, че възнамерява да ви види.

Мълчание.

— Вие разбрахте, вярвам, че аз бях упоен миналата вечер? — продължи младият мъж след миг.

Сюзан направи утвърдителен знак.

— Макар че това по никакъв начин не може да извини държанието ми към вас — продължи той. — Вие спасихте живота ми.

— Просто съвпадение — каза тя с безгрижен тон. — Намирах се там, това е всичко.

— Много жени биха могли да бъдат на ваше място, но никоя от тях не би имала смелостта да направи това, моето извършихте вие.

— О, мисля, че вие премного величаете постъпката ми.

Тя отправи към него поглед, изразяващ равнодушие. Той още стоеше прав и тя изпитваше едно особено удоволствие, като малко, разглезено момиченце, защото нарочно не му предложи стол.

— Не бих приел да играя ролята на бърборко.

Тези думи, произнесени с известна грубост, засегнаха Сюзан, но тя се сдържа и само попита:

— Какво направи Гарстин паша?

— Нищо, тъй като графът успял да избяга, без да остави никаква следа след себе си.

— Жалко — промълви Сюзан. — Така пашата може би се е усъмнил в истинността на разказа ми.

— Невъзможно.

— Искате да кажете, че сте потвърдили думите ми пред него — каза тя.

— Вашето признание му е достатъчно — поправи я Чарлз.

— Но и вие се бяхте усъмнили в думите ми онази вечер — противопостави се тя.

— Онази вечер аз не бях отговорен за своите постъпки — защити се бързо лорд Гетрин. — Виното, което бях пил на вечеря, беше примесено с упойка по нареждането на граф Рюпел, който имаше верен свой човек на служба при мене.

— О!…

Отново мълчание. Сюзан беше решила да се държи, доколкото й беше възможно, много хладно, като не искаше още да прости на младия мъж за държанието му през изминалата нощ.

— Като знаете, че този човек е още на свобода, не мислите ли, че най-добре за вас е да се върнете в Англия? — подхвана той след миг, като се облегна на камината.

— Точно това е съветът, който исках и аз да ви дам — каза Сюзан със звънък смях. — Тъй като вие не мислите, предполагам, да продължавате да живеете в пустинята?

— Напротив, това е намерението ми.

— Но вие не можете… Искам, да кажа, че това е лудост…

Тя бързо се изправи като забрави предишното си равнодушно изражение. Слаба руменина нахлу в лицето й под силата на фиксиращите я сиви очи.

— Интересът, който все повече проявявате към мен, много ме ласкае — забеляза Чарлз Мерл. — Още повече, че той е напълно незаслужен.

Сюзан помръдна устни.

— Този интерес бих проявила към който и да е от моите сънародници, щом се намира в такава опасност — отговори тя. Не трябваше да му позволява да извърти разговора в тази посока.

— За това, което ме заплашва, няма какво повече да се мисли. Аз съм нащрек. Оставате… вие самата.

— Аз мога да се отбранявам.

— Миналата нощ беше ярко доказателство — каза убедено лорд Гетрин. — Но това е все пак случайност, която не може да се повтаря.

В тези думи имаше нещо решително и категорично, което я засегна.

— Нямам нужда от толкова предпазни съвети, тъй като самата аз си подреждам живота и то само по мое желание — каза тя възбудено. — И ще остана в Египет, докогато ми се иска.

Тя беше устремила пълен с предизвикателство поглед към младия мъж, но вместо да срещне очакваното от нея свиване на веждите, видя усмивка да преминава по устните му.

— Значи разбрано — заяви той. — Тъй като и аз не искам да заминавам, предлагам да съюзим силите си срещу общата опасност.

Челото, на Сюзан се смръщи и тя поиска да скрие ужасното си смущение. Само след малко успя да се засмее подигравателно.

— Как така? Мохамед ли трябва да отиде при планината или… планината да отиде при Мохамед? — попита тя.

— Не, аз предлагам и двамата да отидем в черквата, за да получим официална благословия за своето съединение.

При тези думи, произнесени без никаква сянка на усмивка, Сюзан остана за миг объркана.

— Страх ме е — промълви тя след малко, — че тази вечер напълно съм оглупяла, тъй като никак не разбирам значението на това, което ми казвате.

— Струва ми се, че въпросът за женитбата не е чак толкова отвлечен и труден за разбиране — отговори той.

Сюзан прокара ръка пред очите си. Продължаваше ли приказката от „Хиляда и една нощ“? Сънуваше ли?… Но каквото и да беше, тя трябваше преди всичко да запази достойнството си и да се разбере окончателно с него.

— Не би ли могло да се намери някакво по-малко опасно разрешение? — каза тя със студен тон. — Лекарството трябва да бъде, мисля, по-лесно погълнато, отколкото вие предлагате.

— Наистина ли? Вярвате ли в това?

Под погледа, който съпровождаше тези думи, тя неволно почервеня.

— Вярвам. Забравих да ви кажа — допълни тя, — че другите ще закъснеят с връщането си с около двадесет и четири часа. Намерих една телеграма тук онази вечер, като се върнах.

— Щастливо съвпадение — отговори й той. — Така ще можем да свършим нашите работи без всякакви пречки и безполезни предизвестия.

— Нашите работи?

— Иначе казано, нашата женитба — обясни Чарлз със същия тих и малко безразличен тон. — Като ви искам съгласието да станете лейди Гетрин — продължи той с известна гордост, — не мисля, че мога да ви оскърбя. Напротив, правя ви най-голямата чест, която бих могъл да окажа на една жена.

Този път Сюзан пламна.

— Извинете ме, че не приех сериозно вашето предложение — промълви тя. — Мислех, естествено, че се шегувате.

— Как мога да се шегувам с един такъв въпрос?

— Това е, може би, защото смятах женитбата за нещо много по-сериозно, но изглежда, че съм се заблудила.

Той се засмя с къс смях, пропит с известен цинизъм.

— О, виждам, че държите на предварителните церемонии, които стават в такъв случай. Трябва първо да се ухажва момичето, после да се поиска съвсем почтително и по правилата ръката му… Всички онези неща, които в нашия случай бяха пропуснати. Какво искате, аз никога не съм могъл да се ръководя от установените правила…

— Колкото до мене, аз пък вярвам, че всяка женитба трябва да се основава върху приятелство и взаимна любов — противопостави се Сюзан. — А когато се касае за двама, които никога дори не са се разбирали…

Тя се спря, поразена от фантастичността на тази мисъл.

— Съперничеството е за предпочитане пред безразличието. Вие ме заинтригувахте още при първата ни среща в „Грет Хестерс“, когато ми се сторихте същинска фея. И оттогава вие се появявахте толкова често на пътя ми, че започнах да виждам в това пръста на съдбата. Приключението от миналата нощ беше връх на всичко. Вие ми спасихте живота, а аз ви „благодарих“, като ви оскърбих. Днес искам да поправя това оскърбление, като същевременно се съобразя с моята теория за фаталната предопределеност на съдбата.

Сюзан се изправи цяла трепереща:

— А ако не ми харесва да се съглася да направя този опит? — извика тя на един дъх.

— Няма да бъдете играчът от висока класа, за когото ви мислех. От друга страна ще излезе, че съм се излъгал, тъй като се ласкаех от мисълта, че не съм ви напълно безразличен.

Златистите очи, които искряха диво една минута, се сведоха най-после под погледа на спокойните сиви очи.

— Вие наистина ме заинтересувахте до известна степен, защото не приличате на другите — промълви младото момиче.

— Е, добре! Значи по същата причина, по която ме интересувахте и вие — заяви лорд Гетрин. — Не е ли естествено в това положение двамата да се съберем?

— Във всеки случай не чрез брак.

— О, вие може да ми се доверите напълно. Това няма да ви наложи абсолютно никакви задължения, вярвайте ми.

— Въпреки всичко това е все пак едно неотменимо задължение — промълви тя. — После, не виждам каква полза от това, че искате да се ожените за едно съвсем бедно момиче.

— Бъдете сигурна, че не бих се оженил никога за някоя жена заради парите й — увери я той.

Неусетно първоначалната съпротива на Сюзан беше отслабнала. Една лудост!… Да, но толкова съблазнителна!… Да бъде жена на Чарлз Мерл, на лорд Гетрин… съпруга на „Мрачния красавец“, мисълта за когото я беше стряскала насън и тя не можеше повече да заспи. Но изведнъж тя размисли… Ако тази женитба не беше нищо друго, освен някаква мимолетна прищявка, ако продължеше само един ден… един час…

Защото никой не знаеше, колко дълго време щеше да трае капризът, на който се подчиняваше сега този непроницаем човек? И какво щеше да бъде държанието му, когато тя щеше да бъде обвързана с него? Не беше ли тя за него жена, към която той не изпитваше никакво чувство?

Изведнъж Сюзан си помисли и за своето огромно богатство, за което той не знаеше нищо. Но известно чувство на благоразумие я накара да не заговори за това.

— Ако приема да се омъжа за вас — каза тя, като хвърли бегъл поглед към човека, който прав, спокоен и равнодушен чакаше отговора й, — това ще бъде само при три условия.

— Кои са те?

— Първо, да не се връщате повече в шатрите си, после нашата женитба да остане в тайна за всички толкова дълго време, колкото пожелая, и накрая да ме оставите напълно свободна, докато… докато…

— Докато свикнете с новото си положение — довърши лорд Гетрин. — Това ми се струва много умно при обстоятелствата, които са… малко извънредни при нашето решение. Значи това е, разбрано. Мисля, че нямаме какво повече да говорим.

Сюзан се беше изчервила силно, като слушаше, как търговски разглеждаше той тази работа. Но не беше ли действувала и самата тя като него, като настояваше за условията си?

— Ще ви бъде ли удобно да ме чакате утре сутринта до вратата на английската катедрала? — продължи младият мъж с най-естествен тон. — Ще уредя някои необходими подробности и след това ще бъда на ваше разположение.

Тя погледна малко изплашено около себе си.

— Утре?… Другите ще се върнат вечерта.

— Причина, поради която ще трябва още повече да побързаме — отговори той. — Значи решено, в единадесет часа при вратата на катедралата.

— Освен ако някой от нас не размисли…

— О — каза енергично Чарлз Мерл, — осмелявам се да кажа, че и двамата не сме застрашени от подобна нерешителност.

И след дълбок поклон той се отправи към вратата.