Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (15)

Глава XV

Сюзан се събуди след няколко часа в състояние на безсъзнание. Тя хвърли наоколо учуден поглед и помисли, след като видя ориенталската обстановка на стаята, в която се намираше, че сънува сън от приказките на „Хиляда и една нощ“. В главата й всички мисли бяха разбъркани и тя се питаше със съмнение, дали не беше още под влиянието на някакво силно вино, когато някой влезе и застана прав пред дивана, върху който лежеше.

— Къде съм аз?… — попита тя с неуверен глас старата жена в арабски дрехи, която се наведе над нея.

Тя, без да говори, й показа върху една маса поднос, на който стоеше голяма чаша кафе и до него купища египетски сладки с приятен вид. Тази гледка възвърна младото момиче към действителността. Това не беше някакъв дворец от мечтите, тъй като ароматът на кафето беше съвсем истински. Тя се надигна, като обгръщаше с недоверчив поглед всичко онова, което я заобикаляше. Нищо оттук не й беше познато.

И изведнъж като в проблясък тя си спомни мистериозното повикване в градината на „Шепърд“… прибързаното й излизане… после нападението… и тя не помнеше вече нищо, сигурно беше изгубила съзнание.

Като хвърли бързо настрана ориенталските завивки, които я покриваха, тя се затича към вратата, закрита с дебели завеси от коприна. Но по-бърза от нея старата жена се беше изправила пред девойката.

— Оставете ме да си отида — извика Сюзан. — Вие не искате да ме държите като затворница, нали?

Старата жена изглежда не разбра нищо и се задоволи само да я върне тихо на дивана. Още под действието на упойката Сюзан залитна и падна между възглавниците, но макар че физическите й сили бяха слаби, тя беше вече в пълно съзнание и мислите й бяха съвсем ясни. Изглежда, че нейната пазителка не знаеше английски, затова тя й повтори въпроса на френски и видя да преминава някаква сянка на разбиране в тъмните й очи. Отговорът дойде след малко на един малко неясен език, примесен с много чужди за Сюзан думи.

— Вие сте тук по заповед на господаря и трябва да останете.

— Кой е вашият господар?

Жената се задоволи само да постави предпазливо пръст върху устните си.

— Ел Модр, нали?

Сюзан, която беше произнесла тези думи наслуки, разбра, че не беше сгрешила, като видя как потрепери старата.

— … А това е къщата на пътя за Пирамидите… — продължи тя. — Той е влязъл в споразумение с граф Рюпел.

При това име египтянката засили предупредителните си знаци. Но Сюзан не беше в настроение да мълчи. Възмущението я завладяваше и тя вече не се боеше от нищо.

В един цивилизован град като Кайро изчезването на една англичанка не може да остане незабелязано, мислеше тя. Най-после нямаше ли тя до себе си верни приятели?… Но внезапно размисли. Къде бяха нейните приятели в този миг?… Джоузефин с брат си е в Луксор заедно с двете американки. Лорд Гетрин е в своя оазис. Никой не можеше да узнае в какво положение се намираше. Невъзможно беше също да се свърже с тях. Не, трябваше тя сама да измисли как може да се измъкне от това място.

— Колко е часът? — попита тя старата жена, след като разбра, че нейният часовник е спрял.

— Слънцето тъкмо залязва — гласеше отговорът. — Вие спахте целия ден. Сега трябва да се нахраните.

— Наистина съм гладна — каза Сюзан, като се отправи към подноса със сладки, които досега стояха непобутнати. Тя мислеше, че трябва да възстанови силите си, за да може да се защищава.

След това, като посочи копринената завеса над изхода, тя продължи:

— Колко искате, за да оставите тази врата отворена като си отивате.

Устните на тъмничарката се свиха при този смел въпрос.

— О! О!… Негово превъзходителство е добър господар… Зубеида му служи честно. Всички заминаха вчера за пустинята. Но Зубеида трябва да се покорява.

— Разбрах — отговори Сюзан с властнически тон. — Е, добре, шейхът ви дава известна сума, за да ме пазите и мълчите, нали? Аз удвоявам сумата. Той е богат, но аз съм още по-богата от него.

Тази декларация изглежда произведе известно въздействие върху старата, защото тя наведе умислено глава.

— Господарят би ме убил, ако знаеше, че ви слушам — промърмори тя.

Сюзан мушна ръка в гънките на своята рокля, като извади след миг малко портмоне от крокодилска кожа, в което имаше две банкноти по петдесет лири. Тя размаха едната, като каза:

— Ще ви дам това…

Алчен пламък загоря в очите на египтянката.

— И още тази — допълни Сюзан, като извади втората банкнота, за да победи напълно нейното колебание.

Шум от стъпки при входа попречи на старата да отговори. Завесата се разтвори, като пропусна да влезе граф Рюпел.

— А, вие сте станали, госпожице? — каза той, като направи повелителен знак към египтянката да излезе.

Сюзан се отправи към него с искрящи очи.

— Много съм доволна, че ви виждам, граф Рюпел — заяви тя с леден глас. — Мога ли да ви попитам за значението на тази неокачествима постъпка, извършена над мен — да ме затворите тук?

Той се поклони дълбоко, като сложи ръка на гърдите си.

— Аз съм дошъл, за да ви обясня тъкмо това — отговори той. — Вие познавате моите чувства и мисля, че не се съмнявате в най-голямата ми почит.

— Не се отнася до това — прекъсна го нетърпеливо младото момиче. — Преценихте ли последиците от постъпката, която извършихте?… Веднага, щом отсъствието ми бъде открито, вие ще трябва да отговаряте не само пред полицията, но и пред властите на Англия. Отвличането на един британски поданик не е обвинение, от което може лесно да се измъкнете.

Графът се усмихна.

— Аз зная това, но националността на една жена се намира понякога в зависимост от нейния съпруг.

— Не ви разбирам.

— Ще разберете. Утре вие ще престанете да бъдете „британски поданик“, тъй като един пастор ще ни венчае. И тогава дори и Англия няма как да се занимава с графиня Рюпел.

— Женени! — извика Сюзан. — Вие знаете много добре, че няма да приема никога…

— Пред достойния и почтен пастор ще дадете вашето съгласие. Тук, моя мила, властта и силата не са на ваша страна, добре да го знаете.

Въпреки смелостта си, Сюзан почувствува, как всичко започва да се върти около нея.

— Вярвате ли, че може да ме задържите насила тук? — промълви тя с тих, сдържан тон, който беше овладяла удивително добре.

— Разбира се. И трябва да сте много хитра, за да можете да избягате — каза той с увереност.

И, като измени изведнъж тона си, продължи:

— О, Сюзан — извика той, — това беше единственият начин, по който можех да ви имам. Разберете, че ви обичам, че ви любя безумно, достатъчно силно, за да превъзмогна всички пречки и да не се спра пред нищо. Вие ще бъдете моя жена, о, моя малка, обожавана Сюзан. Целият ми живот ще бъде посветен на вашето щастие.

Тя направи крачка назад със скръстени ръце.

— Вие трябва да сте луд, граф Рюпел — каза тя, — щом не сте разбрали, че да останете и последния жив мъж на света, пак никога не бих се съгласила да се омъжа за вас, защото ви мразя и ми вдъхвате най-дълбоко отвращение.

Тези натъртени, пълни с презрение думи измениха мигновено кроткото лице на румънеца. Ярост изкриви чертите му, а очите му заискриха от несдържан гняв.

— О, аз може би съм луд — страшно изсъска той. — Но вие, ще видите тази вечер на какво е способна моята лудост, когато отмъщението ми бъде извършено, вие ще видите…

— Какво ще видя? — попита Сюзан.

Той се изсмя нервно.

— Една малка комедия, която ще се разиграе тук — отговори той, — или по-право една драма, за която съм мечтал от години и която…

Неговият глас замлъкна многозначително след този бърз изблик и младото момиче, което видя огнените пламъчета в тъмните зеници на румънеца, разбра, че има работа с луд.

Какво искаше да каже той? Една драма… едно отмъщение… Мислите на Сюзан се спряха на Чарлз Мерл. Какво мислеше да му направи този опасен човек? Какво да стори, за да предупреди лорд Гетрин за тези ужасни заплахи?

— Аз ви напускам — каза румънецът със сладникав тон, — моя прелестна годенице. Когато ви оставям сега, аз съм толкова щастлив, колкото не съм се чувствувал от много отдавна. Ще мисля само за вас. Сянката, която тежеше върху сърцето и душата ми, ще бъде скоро изтрита. И като говореше, той отиде към вратата. След това разтвори тежката завеса и изчезна зад нея.

* * *

Сюзан остана неподвижна накрая на дивана, потопена в мислите си, докато не чу ново изщракване на ключ зад завесата.

— Приближете се — каза тя на Зубеида, която влезе — и ме изслушайте. Ще ви дам веднага сто лири за моята свобода. Или не — утроявам тази сума. Не ви остава друго, освен да оставите отворена вратата.

— Но какво ще ви помогне това? Решетките са спуснати, а стените са високи.

— Нищо, ще опитам…

Сърцето на Сюзан започна да бие малко по-бързо, като видя, че пазителката й беше започнала да влиза в преговори.

— Ако сполучите да се освободите, как ще мога да ви намеря после? — попита Зубеида.

Сюзан пое от своето портмоне една от случайно сложените там визитни картички, върху която написа няколко думи.

— Няма друг начин, освен да предадете това в хотел „Шепърд“ и ще ви платят, както уговорихме. Имате моята дума.

— Но ако не успеете?…

Старата разглеждаше от всички страни сделката, която искаше да направи.

— И в този случай вие си имате вашите сто лири.

— Дайте ми ги — каза египтянката, като протегна набръчканата си ръка.

— Не преди да изляза оттук — каза Сюзан.

— Е, добре, елате…

Тя тръгна решително към вратата. Нейната затворничка наметна върху раменете си пелерината и я последва.

След минута двете се намериха във вътрешното фоайе. Сюзан хвърли малкото портмоне на старата, без да се бави повече премина преддверието, в дъното на което забеляза широка стълба от мрамор, която слизаше до огромен хол. Но, като избягваше главния вход, тя реши за по-благоразумно да тръгне по един страничен коридор, който я изведе накрая на къщата. В същото време разбра, че се беше озовала пред вратата, която излизаше в градината. Щом премина тази врата тя вдъхна с наслада пресния нощен въздух, който я удари в лицето.

Беше направила голяма крачка към свободата, макар че й оставаше да превъзмогне и други трудности. Градината, беше казала Зубеида, е заобиколена с високи стени, а решетъчните врати са заключени.

Сюзан тръгна наслуки, като не виждаше къде стъпва. Трябваше ли да се отправи надясно или да върви наляво?… Зад нея нито един прозорец на голямата къща, заобиколена с веранди, не беше осветен. Тя вървеше предпазливо, като се мъчеше да бъде непрекъснато в сянката, хвърляна от къщата, докато някакъв шум от гласове много близо до нея не я накара да се скрие страхливо зад един висок храст. Тези, които говореха, очевидно бяха седнали от другата страна на пътеката, обаче гъстата завеса от листа беше много плътна и момичето не можеше да ги види. Понякога тя дочуваше откъслечни думи на арабски, които не разбираше.

Минутите минаваха една след друга, докато тя дебнеше с изопнато от напрежение тяло. Малко по малко небето стана по-светло и изведнъж един сребърен лъч от луната се показа зад тъмния облак, следван от няколко бляскави звезди. Разля се неочаквано силна светлина над градината и освети двамата невидими събеседници. Те станаха и се приближиха към средата на алеята, която заграждаше поляната. Когато се спряха под лунната светлина, Сюзан почувствува, че дишането й спира. Нямаше никакво съмнение в тяхната самоличност: шейхът, строен и царствен в надиплените си копринени дрехи и граф Рюпел, както винаги елегантен, в чудесен костюм от туид.

— Те ще бъдат, мисля, скоро тук — каза графът, като погледна часовника си. Този път той говореше на френски.

Ел Модр се обърна бавно към пътя. Главата му беше голяма, с малки, сънливи очи.

— Някоя и друга минута още — отговори той. — Имате ли пистолети?

— Разбира се, те са тук.

С един жест графът посочи пейката, която бяха напуснали преди малко.

— Тази вечер — допълни той с тих смях — ще се повтори сцената от миналото, но този път резултатът ще бъде друг.

— Дуел по нова мода… — присмя се Ел Модр.

Някакво тежко скърцане на колела по пясъка прекъсна разговора и една голяма лимузина заобиколи по пътя и спря от другата страна на поляната.

Графът се запъти напред, докато шофьорът, слязъл от мястото си, отвори вратичката и се наведе към вътрешността.

— Извадете го, извадете го бързо — заповяда шейхът, който, също се беше приближил.

Но, както се виждаше мистериозният пътник, който седеше в колата, нямаше никакво намерение да слиза и усилията на шофьора не даваха никакъв резултат.

Забравила всякакво благоразумие, Сюзан почти се беше показала между клоните на зеления храст, обзета от невъобразим страх.

Изведнъж някаква човешка фигура, излезе през вратичката и залитайки почти падна върху шейха при своето неуравновесено и нерешително ходене. Сюзан тъкмо навреме потули с двете си ръце вика, който се изтръгна от нея при тази гледка.

Това беше лорд Гетрин. Но Гетрин съвършено различен и чужд на самия себе си. Връзката му беше развързана и висеше над едното рамо, колосаният нагръдник на ризата беше измачкан, а черните коси падаха в безпорядък над челото му.

— Пиян… Той е напълно пиян — промълви тя ужасена.

Графът, като го държеше под ръка, го изправи пред себе си и започна да му говори нещо с нисък глас. Един безгрижен смях му отговори. Отдалече младото момиче можа да види ослепително белите зъби на Гетрин, които контрастираха с мургавото му лице.

— Да се бия…, естествено, аз ще се бия.

Познатият глас достигна до нея някак странно изменен.

— Но този път ще ви убия, моето момче… Дайте пистолетите… Хайде, бързо!

Той протегна ръка с широк жест. След това Рюпел — направи знак на шейха, който взе от пейката един чифт пистолети и му ги предаде незаредени. Графът се престори, че ги преглежда, преди да подаде единия на шофьора. Веднага този човек хвана под ръка Чарлз Мерл и го заведе към края на поляната. Той вървеше, докато господарят му не му извика да спре. Тогава, като изви англичанина с лице към неговия противник, той му втикна револвера в дясната ръка.

През това време другите се бяха наредили по местата си. Рюпел отстъпи до храсталака, зад който се криеше Сюзан, а шейхът остана на средата на пътя, но вън от обсега на стрелбата.

В този миг младото момиче разбра добре какво се готвеше. Тази пародия беше отговорът на дуела в Букурещ. Дуел между същите противници, но единият от тях сега беше в пълна неспособност да се прицелва, да измерва с очи разстоянието и дори да стои на краката си. Пиян или упоен?… Тя не знаеше какво да мисли. Това значи беше отмъщението, което готвеше престъпната ръка на подлия румънец, драматичната комедия, за която той й беше говорил до неотдавна. Никакъв риск за него, тъй като след евентуалното убийство той можеше да се скрие зад този искан и от двамата дуел, и да отърси всякаква вина от себе си.

Да попречи на това. Да предотврати смъртоносния изстрел на професионалния стрелец, тъй сигурен в своите „трофеи“. Това беше за нея един шанс, който самият Рюпел й беше дал възможност да използува. Вниманието на Сюзан беше съсредоточено върху това, да може бързо и точно навреме да направи необходимото движение.

— Когато шейхът преброи до три, ние ще стреляме — извика отдалече граф Рюпел на своя противник.

— Едно… — започна египтянинът.

Лорд Гетрин се усмихваше леко, като си играеше безгрижно с револвера. Изведнъж той го отвори и остана с широко отворени очи — револверът му беше без патрони.

— Две… три… — произнесе бързо шейхът.

И в същото време дясната ръка на графа се вдигна, за да бъде мигновено свалена надолу от две малки бели ръце.

Сюзан беше изтичала навреме и в мига, когато се хвърли напред, един куршум с остро свистене се заби в шубрака наляво от лорд Гетрин. Откриването на измамата, на която без малко не стана жертва, сякаш му възвърна съзнанието. Той извика и с очи, пламнали от ярост, се спусна към своя нечестен противник. В следващия миг той силно хвърли празния револвер към главата на румънеца. Нещастникът се търколи на тревата, като изпусна оръжието, което държеше в ръка. Бърза като светкавица, Сюзан веднага го взе, изпреварвайки шейха, който се беше навел със същата цел.

— Отстранете се или ще стрелям — каза тя, като се прицели.

Чарлз Мерл се беше спрял и я гледаше с удивление, примесено с недоверие. Той направи няколко крачки залитайки, отне оръжието от ръцете й, после я блъсна грубо зад себе си.

— А, и вие ли сте съучастничка в този капан? — промълви той със своя ироничен тон. — Колкото до вас — допълни той като насочи дулото на пистолета към шейха, — ще направите най-добре да се махнете, ако не искате да ви убия.

Тъмното лице на египтянина издаде страха, който го беше обзел. Като хвърли поглед наоколо, той забеляза шофьора си, който стоеше скрит зад шубрака, и му направи знак. Човекът се спусна да бяга, следван от своя господар; след минута лимузината се отдалечи с най-голяма бързина по пътя.

— Той не е мъртъв — каза Сюзан, която беше клекнала до графа.

Но, като видя враждебния поглед, с който я наблюдаваше лорд Гетрин, тя допълни тихо:

— Вие се лъжете, господине. Аз не съм никаква съучастничка в този капан. Самата аз бях отвлечена и доведена тук вчера от човека, който искаше да ви убие.

Действието на упойката, за миг разпръснато от събитията, започна отново да замъглява съзнанието на Чарлз Мерл. Повторно той стана груб и каза с присмех:

— Историята ви е добре скроена! — гласът му беше ту подигравателен, ту нерешителен. — Вие сте много лукава, но…

Това беше много за изопнатите нерви на младото момиче. Като вдигна ръка, тя почти брутално му затвори устата.

— О! Мълчете… — извика тя. — Вие нямате право, нямате право да ме оскърбявате така!…

Удивените сиви очи я пронизваха една минута, после се затвориха. Той прокара ръка по челото си.

— О, главата ми! Боже!… — изстена той.

Тя сдържа трепета на ръцете си, като ги сви силно.

— Трябва да си отидем оттук — каза тя.

— Но къде? — попита той. — Не познавам пътя.

— Аз го знам. Следвайте ме.

И тя тръгна по алеята, от която се беше задала лимузината.

За щастие вратите не бяха затворени. Може би Ел Модр беше разбрал, че е по-добре да ги остави отворени. Пред двамата освободени пътят на Пирамидите се разстилаше дълъг и мрачен. Сюзан хвърли неспокоен поглед наляво и надясно с надежда да види някое такси, идващо от Мена, и точно в този миг фаровете на един автомобил осветиха пътя.

При нейното повикване шофьорът, щастлив, че е намерил пътници и на връщане, спря веднага.

— Хотел „Континентал“ — каза тя.

Чарлз Мерл се качи покорно в колата, но веднага изпадна в сънното състояние, което го владееше чак до пристигането им. Пред хотела Сюзан слезе първа.

— Джентълменът, който ме придружава, е болен — каза тя на шофьора. — Моля ви, помогнете ми да го придържам.

Във фоайето тя повтори същото обяснение, за да избегне всякакви въпроси. После, като видя лорд Гетрин добре настанен в асансьора, и след като даде заповед да не го будят на следващата сутрин, тя се върна при таксито и се отправи към „Шепърд“.

Една телеграма, оставена над часовника върху камината в нейната стая, привлече погледа й, щом влезе:

„Оставаме още един ден. Извинете ни — Джоузефин“.

— Слава Богу! — въздъхна тя, като се отпусна в един фотьойл.