Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (12)

Глава XII

— Мис Леру! Какво щастие за мен да ви срещна!…

Тази сутрин Сюзан беше седнала пред тезгяха на господин Хатум, стопанин на едно от най-известните дюкянчета в базара на Моске. Тя се занимаваше с избора на кехлибарена огърлица, която мислеше да купи за предстоящия рожден ден на Джоузефин. Искаше да й направи хубав подарък.

Идването на граф Рюпел не й беше приятно и щеше да й бъде още по-неприятно, ако узнаеше, че тази среща беше нагласена и че румънецът я беше следил още от излизането й от хотела.

Въпреки това той се показа много услужлив към нея и тя трябваше да си признае, че неговите съвети улесниха покупките й. Тъй като не намери никаква огърлица по свой вкус при Хатум, той я съпроводи до другия край на базара в един малък магазин, където изложените неща бяха великолепни и където един истински познавач й показа стара огърлица, кехлибарите на която, потъмнели малко от времето, напълно отговаряха на нейния вкус.

— А сега, какво ще кажете, ако отидем да изядем по един сладолед или да изпием по едно кафе при Кропи? — предложи графът весело.

Той отвори пред младото момиче вратата на дъсченото дюкянче и Сюзан, влизайки в полутъмното преддверие, изведнъж се озова лице в лице с Чарлз Мерл.

Чарлз Мерл, който току-що беше влязъл в малката сладкарница, се отдръпна при вида й и свали шапка. Очите му след това се спряха върху граф Рюпел и бързо се помрачиха, като придобиха студения блясък на стомана. Мина един миг. Сюзан събра мислите си, за да се опита да направи едно добро или лошо представяне.

— Лорд Гетрин… Граф Рюпел… — промълви тя.

— О — бързо отговори Чарлз Мерл, — аз съм се срещал вече с господина… при доста забележителен случай.

Неговият поглед не изпускаше лицето на румънеца, гласът му имаше металически рязък звук.

Графът потрепери при това оскърбление. Неговите черти се изкривиха.

— Вие… вие… — прошепна той.

И, сякаш съскайки, той продължи да говори на непознат за Сюзан език, като хвърляше порой от думи, силата на които предизвика само усмивка по устните на англичанина. Пълна противоположност на своя противник, Чарлз Мерл запази отчайваща студенина и със своето достойно държание остана господар на положението. Сюзан беше объркана, ужасена. Защо тази разлика в държанието на двамата мъже? Те се бяха били по-рано и, ако беше разбрала добре, лорд Гетрин беше победителят, макар че графът го бе извикал на дуел. Защо тогава графът се държеше като виновен пред своя враг?

— Ние ще направим по-добре да отложим за по-късно това обяснение — каза англичанинът с присъщия му тих и безразличен глас. — За днес вие може да се оттеглите. Мис Леру ще ви извини, аз съм сигурен.

Последните думи бяха произнесени като заповед.

Сюзан потрепери. Щеше ли нейният кавалер да се съгласи да бъде така третиран?… Или тази капка щеше да прелее нашата?… За нейно най-голямо учудване той се задоволи само да й отправи едно лъжливо съжаление и няколко незначителни думи за извинение. После, без да хвърли дори поглед към своя противник, той се отдалечи с бързи крачки в малката уличка, съседна на базара.

— Както вече съм имал случай да отбележа, драмата като че ли съпътствува всичките ни срещи — каза с чужд тон лорд Гетрин на поразената Сюзан. — Аз се извинявам, че трябваше да третирам вашия… вашия кавалер по такъв начин, но мисля, че това е последният път, когато ви виждам в неговото общество.

Пред заповедния тон на тази препоръка младото момиче се изправи гордо, съвсем несклонно да се подчини на тиранията на този деспот.

— Ако вие знаете нещо срещу граф Рюпел — отговори тя, като потушаваше с мъка гнева, който се надигаше в нея, — аз ще ви бъда благодарна да ми го съобщите. След това аз самата ще преценя възможността да прекъсна или да продължа моите отношения с него.

Той смръщи вежди.

— Не е ли достатъчно това, което ви казах. Това са неуместни срещи за едно почтено момиче.

— Това ваше мнение е без значение, щом не ми казвате причините.

И тя вдигна високомерно рамене.

Той я наблюдава един миг и после каза много ядосано:

— Не настоявам ни най-малко по отношение на вас, а заради моята братовчедка, която, мисля, е ваша гостенка и трябва да бъде държана на разстояние от този малко почтен човек.

Явно бе, че Чарлз Мерл беше много раздразнен. Сюзан, като си спомни за същата забележка, направена от Рони, не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Вашият интерес към Джоузефин е малко закъснял, не намирате ли? Но успокойте се, графът и тя дори не се познават.

— Много съм щастлив да науча това. И щом сме на въпроса за Джоузефин, разрешете ми да ви кажа — мисля, че вече е крайно време вашето гостоприемство към нея да престане. Вие направихте доста за нея и на мене не ми остава нищо друго, освен да помоля брат й да се погрижи за нейното връщане в Англия.

Сюзан разбра много ясно: лорд Гетрин беше убеден, че тя разполага само с парите от лейди Хариет. Той се беше почувствувал засегнат, защото тя харчеше средства за член от неговото семейство.

— Аз не знаех това до днес — продължи той. — Ако бях уведомен за вашето „гостоприемство“ щях да изменя хода на нещата. Сега, когато зная какво е положението, реших да сложа по-скоро край на това.

О! Как можеше Рони да възхвалява своенравностите на своя царствен роднина? Тази размяна на думи започна да я забавлява.

— Вие сигурно правите сметка на моите по-големи разходи? — каза Сюзан, като вдигна въпросителен поглед към своя събеседник.

— Вашите частни работи никак не ме интересуват — бързо отвърна той. — Това, което зная, е, че вие плащате за нея.

— Но аз също имам облаги от това. Без Джоузефин нямаше да дойда в Египет, тъй като не можех да тръгна съвсем сама. А имам намерение да прекарам още два месеца в Кайро — подхвърли тя небрежно.

Лорд Гетрин промълви няколко думи полугласно.

— Мислех, че имате по-здрав разум — подхвърли той.

Сюзан погледна малкия ръчен часовник, обсипан с диаманти, който обгръщаше китката й.

— О, аз трябва незабавно да си вървя — възкликна тя. — Сигурно се питат вече, какво ми се е случило.

Той слизаше мълчаливо до нея по тясната уличка, пълна с магазинчета.

— Вие ще дойдете в оазиса във вторник, нали? — каза той с уверен тон.

— Не съм получила никаква покана — отговори Сюзан, като го погледна отстрани.

— Рони не ви ли каза?

Тя смръщи вежди.

— О, наистина, спомням си. Той неопределено загатва между другото, че вие ще бъдете този ден у вас — тя леко се засмя. — Но, за съжаление, аз съм заета.

— Другият път вие ще получите лична покана от мен — каза той подигравателно. — И най-важното, вие ще дойдете сама.

Сивите очи я фиксираха изпитателно.

— Не вярвам да стане — отвърна тя.

— Защо? Страх ли ви е от мене?

Те стигнаха пред колата, която очакваше младото момиче. С бързо движение тя се качи и седна.

— О, Боже мой, не — увери го тя, като му отправи пленителна усмивка. — Дори след вашето представяне като самохвалко към графа преди малко!… „Шепърд хотел“ — каза тя на файтонджията.

Но преди конете да тръгнат, Чарлз Мерл бързо беше поел в обратната посока.

* * *

Молбите на брата и сестрата не успяха да изменят решението на Сюзан и накрая Джоузефин, съпровождана от Рони и Бароу, отиде без нея в оазиса.

Сюзан се отправи следобед към Зоологическата градина, след това отиде да пие чай край езерото „Пеликана“. Тогава видя, че съседната маса е заета от Мета Авелинг и нейния съпруг. Тази близост й напомни за щастливите дни в „Грет Хестерс“ и за нейната мила Лафди. Младото момиче се почувствува малко меланхолично, но не издаде с нищо, че познава младоженците. Но те самите проявиха инициатива.

— Не сте ли били в „Грет Хестерс“, госпожице? — попита я Мега Авелинг, като се обърна към нея.

Сюзан, която хвърляше кейк на лебедите в езерото, бързо се обърна.

— Да, аз бях секретарка на лейди Хариет — отговори тя, като се усмихна.

— Или, по-право, нейна осиновена дъщеря — поправи я лейди Стюдлей. — Спомням си с колко голяма любов говореше за вас добрата лейди Хариет. Лорд Гетрин ни съобщи за вашето присъствие онзи ден в „Семирамида“.

Тя говореше с голяма доброта и Сюзан разбра, че някаква симпатия я привличаше вече към тази млада жена, която се отнасяше така ласкаво и приятелски с една почти непозната своя съотечественичка.

Нейният съпруг, когото тя представи на Сюзан, беше млад, със сериозен вид и блестяща външност. Лицето му изразяваше почтеност и готовност да носи наследствените отговорности, които му тежаха. Имаше нещо царствено в кавалерските му обноски. Наистина, той беше същински джентълмен.

Те разговаряха на брега на езерото толкова непринудено, че Сюзан изпита голямо удоволствие. Двамата младоженци се показаха много мили към нея. Всъщност те оцениха нейния жив ум и радостта й от живота, която тя съвсем непресторено изразяваше. В момента, когато трябваше да се разделят, те я поканиха на вечеря следващия ден в „Семирамида“.

Нейните приятели още не се бяха върнали от пустинята, когато влезе в „Шепърд“, затова тя отиде за малко да се разходи в градината на хотела, преди да се преоблече за вечеря. Беше много доволна, че може да помисли спокойно за неотдавнашните събития.

Какво ще каже лорд Гетрин, питаше се тя, за нейното ново приятелство със Стюдлей? Щеше ли да одобри тази нейна постъпка или щеше да я укори както правеше винаги досега?… Но той не можеше този път да я обвини, че има лоши познанства, както стори това при тяхната ужасна среща на пазара.

В този случай, въпреки нещастния вид на граф Рюпел, Сюзан трябваше да признае, че лаврите от тази война бяха за Чарлз Мерл. Това беше първият случай, в който тя се беше поставила наравно с Мерл, първият случай, в който прояви своята самостоятелност и воля. Дотогава той й беше засвидетелствувал само безразличие, както би се отнесъл с всеки човек извън неговата среда.

Шум от стъпки, който идваше от задния вход на градината, прекъсна нейните разсъждения. Като извърна глава, младото момиче видя граф Рюпел, който се отправяше към нея.

Той носеше един калъф за револвер, прикачен на кожения му колан, и изглеждаше твърде смутен. За първи път я срещаше след жалката сцена в сладкарницата.

— Идвам от лов — обясни й той, като я поздрави — и тъй като конете ми са уморени, казах на коларя да ме остави пред вратата на градината. Щастлив съм, че ми се удава случай да ви срещна и ви кажа…

— Имахте ли добър улов? — прекъсна го тя.

— Отнесох трофеите на цял Египет — отговори той с престорена скромност.

— О, така ли… Като не ви виждахме тези дни, предположихме, че сте заминали.

— Прекарах само два дни в Александрия. Но държа да се извиня пред вас, госпожице…

— За какво? Да не би за бягството ви от лорд Гетрин?

— Точно за това. Във ваш интерес трябваше да действувам така, както постъпих, понеже не исках да ви забърквам в един скандал. Съжалявам, че познавате този човек, мой заклет враг… Ако бях стоял, нямаше да мога да остана господар на себе си в негово присъствие.

— За лорд Гетрин ли говорите?

— Да. По лични причини преди време се бих на дуел с него.

Той прокара ръка по бузата си, на която белегът изпъкваше по-ясно, тъй като лицето на румънеца беше пребледняло.

— Вижте — допълни той, — аз все още имам този белег и затова никога няма да му простя. Да ви видя до него беше за мене наистина жесток удар, повярвайте ми.

— Защо? — каза равнодушно младото момиче. — Никога ли не сте го срещали от времето на вашия дуел?

Голямо притеснение се появи в погледа на румънеца, който продължи веднага:

— Той беше в Кайро миналата зима.

— И без съмнение ви предизвика отново?

— Не, аз не искам повече дуели.

— О, въпреки вашата вражда, умението да стреляте ви служи само, за да пазите трофеите си, така ли — каза тя небрежно.

Той почувствува подигравката в нейните думи и се изправи.

— Виждам — каза той горчиво, — че вашите симпатии са на страната на съотечественика ви. И така, аз срещам още веднъж този човек на пътя си, а сега вече той е откраднал и сърцето на младото момиче, което обичам.

Гневен пламък блестеше в очите на румънеца. Сюзан се уплаши. От друга страна думите, които произнесе, бяха толкова неочаквани, че тя се отдръпна буйно.

— Луд ли сте, граф Рюпел? — извика тя — Как се осмелявате да ми говорите така?…

— Защо да не кажа истината? — отвърна той бързо. — От две седмици вече ви обичам и вие… вие го знаете добре… Вие ме насърчавахте непрекъснато.

— Извънредно много съжалявам, че моето държание е могло да бъде изтълкувано така от вас — каза студено Сюзан. — Но мога да ви уверя, че нищо не е било по-далеч от намеренията, както това.

Тя беше станала от малката дървена пейка, на която седеше досега, и тъкмо се беше отдалечила с няколко решителни стъпки, когато той хвана ръцете й, за да я задържи.

— Така значи — каза той с пресипнал глас, — вие си играхте с мен, като ме въвлякохте в един „малък флирт“, нали?

— Граф Рюпел, вие се забравяте. Събудете се, моля ви, и пуснете ръцете ми — заповяда тя. — Аз никога не съм флиртувала с вас и вие сте последният човек, когото бих избрала за един флирт. Аз ви възприемам само като един обикновен познайник през моя престой тук.

Като успя да освободи най-сетне ръцете си, тя се отправи към хотела.

— Пазете се, госпожице, пазете се… Хората от моята родина знаят да отмъщават за обидите. И предупредете англичанина, че ще направи по-добре да напусне тази страна, докато не е станало много късно.

Тези думи бяха казани с толкова много злоба, че студена тръпка разтърси Сюзан.