Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (11)

Глава XI

— Вашият вчерашен приятел беше ли истински шейх? — попита на другия ден Сюзан графа.

Те бяха на път за „Семирамида“, където имаше следобеден прием с танци. Като отказа окончателно да вземе участие в проектираната екскурзия, тя се остави да бъде склонена за танците след дълга съпротива. Все пак тя се надяваше да види там новата маркиза Стюдлей, която я интересуваше като спомен от старите познати на Лафди от „Грет Хестерс“.

— Наистина, много е злоупотребявано с тази титла — отговори граф Рюпел, като се смееше. — Но Ел Модр е истински шейх. Той заема висок ранг, а къщата му в полето, на пътя за Пирамидите, е истински музей.

В „Семирамида“ Сюзан се огледа продължително наляво и надясно, без да види някого, който малко или много да прилича на Мета Авелинг. Без съмнение, те не се смесваха с обикновената клиентела на хотела.

Но като компенсация тя видя много други хора, офицери от полка на Рони, които той й беше представил в „Шепърд“, и някои бегли познати от Спортния клуб. Струваше й се, че всички те проявяват голям интерес към нея и компаньона й. Като усещаше множеството учудени погледи, които я следваха, тя започна да съжалява, че беше приела поканата на графа. Извършила ли бе наистина грешка, като се явяваше публично сама с него?… Но нали тя виждаше всеки ден млади момичета, които се съпровождаха от техните партньори за танците.

Значи Рони не беше преувеличил, като й представяше Рюпел като човек с лоша репутация?

Без да иска нейните мисли бяха повлияли малко върху отношението й към него. Той никога не беше я виждал така разсеяна, толкова мълчалива.

— Уморена ли сте, госпожице? — попита той след няколко продължителни танца.

— Да, не трябваше да идвам — отговори Сюзан. — Аз ви предупредих, че не съм в настроение да танцувам. По-добре е да си вървим.

— О, аз съм отчаян! — възкликна той. — Толкова рано… Още е едва пет и половина.

— Какво от това. Аз бих желала да съм в хотела преди завръщането на другите.

Преди да достигнат до изхода, едно внезапно чувство я накара да обърне глава към трима души, седнали на една маса вляво — жена и двама мъже.

Без мъка Сюзан позна правилното лице на новата маркиза Стюдлей. Стройният млад човек до нея не можеше да бъде друг, освен съпруга й, но другият…

Дъхът на Сюзан спря… Чарлз Мерл, тук… в Египет… Чарлз Мерл, за когото мислеше само преди минута.

Той не я гледаше, но, както се беше навел леко напред, наблюдаваше нейния кавалер със своите сиви очи, подигравателни и презрителни едновременно. Сега Сюзан не можеше да се съмнява, какво представлява графът всъщност. Но имаше още нещо в очите на Чарлз Мерл, нещо, което Сюзан не можа да разбере.

Много бързо тя премина въртящите се врати, следвана от Рюпел. Личеше, че той беше забелязал само своя неприятел. Като в някакъв сън тя машинално следеше разговора по време на пътуването им и изпита голямо облекчение, когато се сбогува с него пред входа на „Шепърд“.

* * *

— Как мина вашата разходка?

Сюзан прелистваше разсеяно една книга, когато два часа по-късно Джоузефин влезе в малкия салон.

— О, градините бяха много приятни. Пихме чай на тревата…

— И какво?

— Нищо. Ние се разхождахме, госпожа Терли остана да плете…

— Да плете… Да, това именно правят обикновено овчарките… Надявам се, че Сади е доволна — продължи Сюзан, като забеляза, че Джоузефин не говореше нищо за Марвин Бароу.

— О, тя не остави Рони на мира, но ако го харесва, това е съвсем смешно, тъй като самата тя страшно му омръзна.

Сюзан гледаше нагоре едно интересно отражение на светлината върху тавана.

— Защо да му омръзне? — каза тя с укор. — Тя е мило и приятно същество, което се е увлякло твърде много по него.

— За един следобед само, предполагам — отговори Джоузефин с твърд глас. — Но Рони не би се оженил за нея, вярвайте ми.

— Боже мой, мислите ли?… Лудост ще е да остави да му се изплъзне такъв шанс.

Очите на Сюзан бързо се бяха отместили от тавана.

— Никога! — повтори със сигурност Джоузефин. — Рони не се лакоми за пари.

— Парите са доста полезни, мила. Милионите на Сади биха го издигнали веднага нависоко в обществената стълбица.

Като не искаше да влиза в спор и уверена в своята правота, Джоузефин измени темата:

— Какво правихте вие? — попита тя.

След кратко мълчание Сюзан каза нерешително:

— Граф Рюпел ме придружи до „Семирамида“, където имаше чай с танци — отговори тя с най-естествен глас.

Тя не можа да спомене за Чарлз Мерл. Присъствието му тук предизвика у нея крайно удивление. Затова тя предпочете да премълчи истината.

Погледът на Джоузефин изразяваше открито недоумение. Като не желаеше да й обяснява нищо около графа, Сюзан продължи:

— Срещнах лейди Стюдлей в хола. Стори ми се много красива.

В този миг звънът на телефона прекъсна разговора им.

— Ало, вие ли сте Рони?… Естествено, елате, когато искате… Почакайте, към девет часа…

— Рони каза, че ще ни съобщи голяма новина — каза тя после на своята приятелка. — Ще дойде като свърши работата си. Ще направите добре, мила, да отидете да се преоблечете. Ще вечеряме набързо и ще го почакаме на терасата.

Когато младото момиче се отдалечи, по лицето на Сюзан премина израз на облекчение.

Нямаше никакво съмнение, каква беше новината, с която се готвеше да ги изненада. Вероятно лорд Гетрин беше уведомил за своето пристигане братовчед си по телефона или пък сам го беше навестил в казармата. Но това, което я занимаваше най-вече, не беше начинът, по който е съобщил за идването си, а причината на това пътуване.

От кого или от какво беше привлечен той в Кайро? „Не, във всеки случай, от твоите хубави очи, Сюзан, моя мила“ — си каза тя сама на себе си с насмешлива гримаса.

На терасата след вечеря тя слушаше разказа на Рони, без да издаде с нищо, че бе видяла вече братовчед му.

— А за какво идва той в Египет? — попита изведнъж Джоузефин, развълнувана също както брат й.

— Чарлз не ми даде никакви обяснения — отговори офицерът. — Видях го само за няколко минути. Дошъл е със самолета на един свой приятел, който се опитва да подобри рекорда до Индия и назад. Той ще се установи в един малък оазис в пустинята, защото обича много лова. Така ми каза.

— Един оазис в пустинята…, но това трябва да е великолепно! — промълви Джоузефин с половин глас.

— Той покани Марвин и мене да отидем да прекараме един ден при него, щом се установи и уреди там. Засега той е в „Семирамида“…

— Само вие двамата — въздъхна Джоузефин със съжаление.

— Съжалявам, моя мила, той не спомена за тебе, нито за вас — усмихна се Рони, обърнат към Сюзан.

Лека руменина обагри страните на младото момиче. Чарлз Мерл я беше видял, но не беше говорил за нейното посещение с Рюпел в „Семирамида“.

— Това ще стане при друг случай — допълни младият човек. — Сега какво ще кажете и двете за една разходка с кола?… Луната скоро ще изгрее и ще бъде много приятно да подишаме чист въздух.

Джоузефин се извини, като каза, че има да пише някакво писмо. Тя знаеше добре, че брат й предпочита сто пъти повече да бъде насаме със Сюзан, която за голямо удоволствие на Рони прие с готовност.

Всъщност, мисълта за разходката много се хареса на Сюзан. Тя се чувствуваше трескава сред тази тишина, а особеният лъх на нощния въздух, идещ от пустинята, както и бавното клатушкане на старата кола, теглена бавно от два коня покрай реката, й се струваше прекрасно. Тя потъна във възглавниците на старинната кола, като се загърна по-плътно в пелерината от чинчила, която беше наметнала върху вечерната си рокля.

Постепенно монотонният шум от равномерния бяг на конете по пътя, постлан с чакъл и милувката на лекия вятър произведоха върху нея своето въздействие. Тя като че ли се унесе в лека дрямка. Рони, напълно щастлив да бъде до нея, не чувствуваше нужда да говори. По едно безмълвно съгласие те мълчаха, унесени в чудната тишина.

Младият офицер се почувствува много по-спокоен, след като бе видял братовчед си. Без да го освободи от думата му, лорд Гетрин го беше уверил, че само неговото присъствие в Кайро е достатъчно, за да сложи край на всички намерения на румънеца. Нито за минута младият капитан не се усъмни в правотата на думите на своя роднина. Той хвърли нежен поглед към младото момиче, прекрасната глава на което почиваше спокойно и доверчиво до неговото рамо. Колата се, приближаваше към големия мост на Нил, после го премина и продължи край реката по една алея, заградена от огромни дървета.

— Не ви ли е студено? — попита той.

— О, не!… Чудесно е — промълви Сюзан сънливо.

Докато те говореха, луната изплува внезапно на небето, като покри тъмните развълнувани води на Нил с хиляди сребърни трепкащи звезди.

— Колко е красиво, Рони! — извика тя, като се изправи, изтръпнала пред тази магическа промяна и отвори широко своите златисти очи.

— Да, чудна нощ, нали?

— О, толкова съм доволна, че дойдох — продължи тя, поправяйки гънките на кожената си пелерина около раменете си.

Предшествуван от бръмченето на мотора, един разкошен автомобил, идващ от Мена, бързо се насочи към тях и при разминаването двойката от стария файтон има време да види двамата мъже, седнали в автомобила: граф Рюпел и приятелят му шейхът.

— Шейхът Ел Модр — каза техният колар, като се извърна на мястото си. — Той е много богат човек. Неговият дворец е недалече от тук.

Тъй като клиентите му не отвърнаха нищо, той прекъсна обясненията си и се зае отново с конете.

Рони очакваше, че тя ще каже нещо. Интересуваше го, дали бе забелязала графа и дали й беше приятна тази среща. Но думите на младото момиче не бяха тези, които той очакваше.

— Бих искала да зная — каза тя, — каква връзка съществува между граф Рюпел и вашия братовчед, Рони…

Твърде смаян, за да съобрази, какво да отговори, той я погледна с широко отворени очи. Беше ли това само обикновено предположение или пък румънецът й беше говорил? Но каквото и да беше, той се чувствуваше обвързан от дадената пред Чарлз дума.

— Какво ви кара да мислите така? — успя да попита най-сетне той.

— Много просто, като две и две четири — отговори Сюзан. — Аз зная от лейди Хариет, че лорд Гетрин е имал някакъв дуел с един румънец в Букурещ, а граф Рюпел идва именно от този град.

— Вашата аритметика е много прибързана, моя мила — отговори Рони облекчено. — В Букурещ има много румънци. Във всеки случай — допълни той, — Чарлз не би могъл да има работа с подобна личност.

Сюзан се усмихна. Бедният Рони!… Дипломацията не беше неговата силна страна.

— … И — продължи той горчиво, — ако Чарлз има неприятели, те са също и мои.

* * *

— Значи лорд Гетрин е ваш братовчед?

Лисичите очички на Сади се спряха върху Джоузефин, като издаваха, колко голямо значение имаше за нея това роднинство.

— Само по втора линия — отговори младото момиче, усмихна се и погледна Сюзан.

Триото беше събрано по обичая си върху терасата на „Шепърд“, за да изпият по едно порто в очакване на вечерята.

— Какъв е той? Граф или виконт? — продължи любопитно Сади.

— И двете — отговори Сюзан, в очите на която премина пламъче на подигравка. — Той може да нареди още половин дузина подобни титли след името си.

— Какво прекрасно нещо е вашата английска аристокрация! — въздъхна американката. — Вие казвате, че лорд Гетрин се е настанил в пустинята?

— Да, моят брат и капитан Бароу отидоха днес на лов с него — обясни Джоузефин с известна гордост в гласа.

— Аз винаги съм молила леля Тереза да отидем за по-дълго време в пустинята, но тя никога не се е съгласявала заради черните, които според нея са много опасни.

— Но вас ви очакват много по-големи развлечения в Луксор — увери я Сюзан, като намекваше за една голяма екскурзия в Горен Египет, проектирана от двете американки. Бяха се решили на това пътешествие, защото археолозите току-що бяха открили нова огромна гробница.

— Не вярвам — каза Сади, като се намуси. — Освен ако не се съгласите и двете да дойдете с нас.

— Това не е изключено.

Джоузефин веднага протестира:

— О, Сюзан, това ще струва много скъпо!…

— Но ние ви каним, ако желаете — извика живо русата Сади. — Аз и леля ми ще бъдем много доволни…

Сюзан прекъсна бързо предложението:

— Не са парите, които биха ме спрели — заяви тя. — За кога е предвидена екскурзията?

— За идната сряда. Тържественото откриване на гробницата е насрочено за четвъртък. Ние ще заминем сутринта, а ще се върнем в Кайро точно в събота вечер.

— Хм! — каза бавно Сюзан. — Ако Рони и капитан Бароу биха могли да се освободят от работата си, ще бъде много приятно да ни съпроводят. Какво ще кажете вие?

Радостният вик на двете момичета свидетелствуваше за тяхното одобрение.

— Добре, ние ще ги уведомим, щом ги видим, и…

Тя спря при вида на едно такси, което навлезе в двора на хотела.

— Говорим за вълка…

Двамата офицери слязоха от колата и дойдоха бързо при тях.

— Още една минута закъснение при връщането и щях да умра от жажда — обясни Рони. — Пясъкът в пустинята предизвиква голяма жажда.

— Не ви ли липсвах поне малко? — питаше в същото време Марвин Бароу и се усмихваше на Джоузефин, до която естествено беше заел място.

Но преди тя да може да отговори, Сюзан взе думата, като разказа на двамата млади мъже за екскурзията до Луксор. Докато я слушаха, те си размениха няколко изразителни погледа.

— Съгласен съм — каза Марвин с жар.

След като Рони даде своята дума, започнаха да обсъждат подробностите по приготовленията за проектираната екскурзия.

— Сега разкажете ни как прекарахте — предложи Джоузефин, след като бяха обсъдили всички въпроси.

Двамата приятели отговориха едновременно с най-различни възторжени възклицания.

— Помислих, че съм при персийския шах — увери ги Бароу.

— Шатри за приеми…, шатри за почивка… всички покрити с ориенталска коприна. Разкош от първа степен… хубави вина… красота, нали, Рони?

— Прекрасно, прекрасно — заключи Рони. — Чарлз е нещо изключително.

— Вие ли бяхте единствените поканени? — попита Сюзан.

— Не, бяха и Стюдлей. Негови добри приятели от дълго време.

— Значи, не се излъгах — промълви Сюзан.

— Джоузефин придоби отчаян вид.

— Лейди Стюдлей е много красива, нали? — каза тя с променен глас.

— Понякога съвършенството е грешка — отговори Бароу. — Струва ми се, че тя не е много на мястото си в пустинята. Ролс-ройс би й отивал много повече, отколкото една камила. Аз предпочитам съпруга й.

Джоузефин се успокои и започна да се смее. През това време Сюзан размишляваше:

„Той сигурно щеше да покани и Джоузефин, ако не бях аз. Жалко за нея. Но той няма защо да се страхува. Ако беше ме поканил, никога нямаше да приема.“

В същия миг, като по някакво странно съвпадение, Рони Мерл извика:

— Дявол да го вземе, щях да забравя! Чарлз ме натовари да ви поканя и двете на обед при него за другия вторник. Ние ще ви придружим.

— О, какво щастие!…

Сините очи на американката изразиха нейното голямо желание. Като пренебрегна техния зов, Рони се обърна към Сюзан.

— Вие приемате, нали?

— Това не е много сигурно — отговори тя. — Ще ви отговоря скоро.

— О, Сюзан, какво има да мислите? — протестира Джоузефин. — Не искам за нищо на света да изпуснете подобно нещо.