Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (10)

Глава X

В хола вълна от новопристигнали пълнеше масите и те преминаха сред нея, като търсеха място да седнат. Изведнъж Сюзан почувствува, че някой я докосва леко по ръката. Като се обърна, тя срещна приятелския поглед на Сади Гуш.

— Тук има един стол, госпожице, моят кавалер може да стои прав — каза американката, като посочи чужденеца с мургавото лице, когото преди малко беше забелязал Марвин Бароу и който сега веднага стана почтително от мястото си.

— Много мило от ваша страна — отговори Сюзан усмихната, — но аз мога спокойно да стоя права.

— О, мис Леру, моля ви — настоя Сади.

Изненадана, като чу да я наричат по име, Сюзан придоби учудено изражение.

— Аз питах на рецепцията за името ви, понеже толкова исках да се запозная с вас — призна Сади, като почервеня.

Тези думи бяха произнесени с такова искрено простодушие, че тази, към която бяха отправени, се трогна.

— Ето моята леля, госпожа Терли — каза американката, като продължаваше обикновените представяния. — И граф Рюпел — допълни тя.

Последният се поклони дълбоко.

— Ще позволите ли един танц, госпожице? — попита той.

Сюзан хвърли поглед към своя изящен бележник, вече изпълнен с мъжки имена. Освен двамата й гости, на страницата бяха записани и новопредставените й господа.

— Мога да ви запиша за номер седми — отговори тя.

Лицето на граф Рюпел показа колко много цени честта, която му е оказана. Тази пленителна англичанка беше привлякла неговото внимание още по време на вечерята и, ако наистина беше племенницата на „Краля на Шарпен“ от Канада, той може би щеше да предприеме нещо. От няколко години той търсеше някоя богата наследница, която, привлечена от неговата титла, би му дала в замяна своето наследство. Сади Гуш беше твърде мила, но каква разлика между нея и Сюзан.

Младото момиче оцени начина, по който танцуваше новият й кавалер, начин много по-различен от този на английските танцьори. Със съвършен усет към стъпките и ритъма, той притежаваше същевременно и чудна гъвкавост на движенията, която тя никога не бе виждала досега.

Обаче след един или два кръга из танцовия салон тя почувствува лек шемет и предложи да се разходят из градината. Граф Рюпел знаеше, че нищо не беше толкова благоприятно за приятен разговор от лунната светлина на Египет. Докато вървяха бавно по дългите алеи, той ловко насочи разговора към неща, които засягаха младото момиче. Беше ли тя от дълго време в Египет? Какво мисли за тази страна?

Сюзан отговори, като му призна причината за своето пътуване: посещението на гроба на баща й, който беше намерила толкова занемарен в малките английски гробища.

— Той загина при едно надбягване с коне — допълни тя.

— Сигурно е бил офицер в британската войска? — попита той.

Сюзан направи утвърдителен знак.

— О, тези смели и героични войници! — извика графът. — Техните свещени кости покриха толкова много страни по четирите краища на земното кълбо. Аз ги почитам дълбоко. — Пресилено чувство звучеше в тези думи. Под впечатлението на някаква мисъл младото момиче се реши да зададе един въпрос с малко безгрижен тон.

— В Египет ли живеете? — попита тя.

— Аз съм доброволен заточеник тук — отговори той. — Още преди много години разпънах моята палатка в Кайро, въпреки че сърцето ми ще бъде винаги насочено към Румъния.

— О, вие сте румънец?

— Да. Рюпеловци са едно от най-старите семейства в Румъния…, но уви, твърде изпаднали, също като нашата столица, Букурещ, която преди беше център на лукс и радост, а днес е само един плебейски град.

Те бяха излезли от сянката на големите дървета и сега вървяха под сребърната светлина на луната. Сюзан трепна, като чу нейния компаньон да говори за Букурещ. Името на този град я беше накарало да си спомни за Чарлз Мерл и за отдавнашната трагедия, която й бяха разказали.

— Вашето име Леру — каза графът — показва, че сте чужденка. Може би англичанка?…

— Моят баща беше от френски произход.

— Аз познавах един Леру в Канада — продължи той.

Подтикната от спомените, които се бяха събудили в нея, Сюзан отговори без да мисли:

— Един мой чичо умря наскоро в Канада. Но аз не съм го виждала, докато беше жив…

При тези думи странен блясък се появи в очите на румънеца. И така, това пленително младо момиче беше наистина племенницата на богатия канадец. При това откритие тя стана още по-интересна за него!…

В това време Сюзан погледна часовника си.

— О, Боже мой — каза тя, — следващият танц трябва да е започнал. Какво ще каже този, на когото го обещах?

На вратата на танцовата зала графът се поклони, преди да се раздели с девойката.

— Аз съм на ваше разположение и то за толкова дълго време, колкото престоите в Египет, госпожице — каза й той. — Познавам твърде добре страната и бих могъл да ви покажа някои забележителности, които вашият водач не знае.

— Това е много мило от ваша страна и аз съм възхитена — увери го Сюзан. — Наистина, аз толкова искам да опозная истинския Египет.

Той се усмихна при този отговор.

— Вашият чичероне ще бъде винаги на услугите ви — каза той, като я остави пред Рони Мерл, който примираше в нетърпеливо очакване.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Рони — извини се тя, като отправи невинните си очи към обезпокоеното лице на офицера. — Но граф Рюпел и аз имахме много интересен разговор за Румъния и забравих часа.

— Граф… кой?

Рони се беше спрял изведнъж с ужасен поглед.

— Аз не ви говоря за дявола — отговори тя, като се смееше. — Казах граф Рюпел… Това е наистина хубаво име.

Рони успя да се съвземе. Той не беше забравил обещанието, дадено на братовчед му. Удивлението му нямаше край, когато разбра кой е кавалерът на Сюзан. Но Рони беше човек на честта и не каза нищо на младото момиче. Обаче беше потресен от мисълта, че неприятелят на Чарлз и негов евентуален убиец се намираше в тяхната компания. Още повече, бе говорил със Сюзан!… Преди всичко той разбра, че трябва да се помъчи да отстрани незабавно от младото момиче този толкова неприятен познайник.

— Този човек не ми вдъхва никакво доверие — заяви той, като обви с ръка талията на момичето и започна да танцува.

Сюзан се разсмя.

— О, бедният човек, защото не е англичанин…

— Съвсем не е заради това — протестира Рони. — Аз познавам чужденци, които са ми много симпатични. Но тази личност…

Той направи жест на отвращение.

— Нещо лошо ли знаете за него?

Той се подвоуми един миг, след това се реши:

— Е, добре, да. Той има много лоша репутация в Кайро. Той е един декласиран тип, който се среща често със съмнителни личности и не по причина на народността си е имал доста неприятности.

Сюзан остана мълчалива една минута. Беше свела клепачи.

— Тук аз съм само прелетна птица — отговори най-после тя, — затова не трябва да съм много придирчива в моите познанства. Граф Рюпел може да ми бъде много полезен, тъй като ще ми покаже някои интересни неща.

Рони простена в себе си, като знаеше много добре с какво презрение се отнася Сюзан към мнението на обществото. Той се опита с друг довод.

— Не се отнася само до вас — подхвърли той. — Трябва да помислите и за Джо. Аз не искам да я виждам в досег с такива хора.

Той почувствува как се изопна финото тяло, което се опираше на ръката му. Сюзан с мъка сдържаше гнева, който я обземаше.

— Що се отнася до Джоузефин, може да не се безпокоите — каза тя. — Ще се постарая да бъде далече от него. В обществото на граф Рюпел ще бъда само аз и то сама.

— Боже мой! Но аз и не мисля за нея! — извика нещастният Рони с явна непоследователност. — Вие знаете, че не ме интересува толкова Джо, колкото вие.

В този миг девойката, предмет на това разискване, мина близо до тях, танцувайки с Марвин Бароу със сияещо от щастие лице.

— Джоузефин и капитан Бароу изглеждат чудесно — забеляза тихо Сюзан. — Мисля, че имате доверие в този офицер. Това е толкова голяма отговорност: да имаш сестра, която трябва да надзираваш, нали?

За втори път Рони простена вътрешно. Но той нямаше вече сили да отговори.

* * *

След като беше влязла във връзка със Сюзан вечерта на бала, Сади Гуш побърза да си създаде с нея по-добро познанство. Тя представи Сюзан на всички свои познати като своя нова приятелка. Така се образува доста многобройна група, която живееше под един и същ покрив и имаше една и съща цел: да прекарва весело времето, като организира всеки ден най-интересни и приятни експедиции. Ходиха до пирамидите, претършуваха пазара, изкачиха се нагоре по Нил с дълги тесни лодки, посетиха джамиите и музеите и накрая дочакваха залеза на слънцето в безкрайната пясъчна пустиня.

Сюзан не можеше да не се трогне от наивното обожание, което изпитваше към нея младата американка. От друга страна тя не можеше да се откъсне от вечната четворка, която образуваха Марвин, Джоузефин и Рони с нея самата. Понякога, когато й се приискваше да се присъедини към екскурзиантите, това явно се забелязваше, тъй като групата изведнъж нарастваше с няколко нейни поклонници. Но друг път настроението я караше да остава сама или да скита из Кайро само с наетия преводач.

Тя излизаше понякога и с граф Рюпел, който я съпровождаше в арабските квартали, където й показа няколко харема и й даде възможност да види отблизо живота на туземците, малко познат на останалите европейци.

Без да обясни защо, румънецът избягваше грижливо нейните приятели от „четворката“, като се извиняваше винаги, че не обича светския живот. Всъщност той не можеше да не забележи приликата, която съществуваше между Джоузефин, Рони и човека, към когото изпитваше смъртна омраза. Една справка за името Мерл в алманаха го осветли достатъчно. При това откритие той предпочете да остане настрана от брата и сестрата.

Сюзан от своя страна беше забелязала големия белег от заздравяла рана, който прорязваше дясната буза на нейния нов познайник и това й напомни веднага за дуела, за който й беше разказвала лейди Хариет. Тя се питаше, дали случаят не я беше поставил лице в лице със стария противник на лорд Гетрин. При това странно съвпадение нейното любопитство се беше изострило и при техните срещи тя се мъчеше да насочи разговора към това, което я интересуваше.

При това Сюзан не говореше никога на своите приятели за излизанията си с графа. Тя криеше това. Забележките на Рони вечерта на бала много я бяха засегнали и тя си беше дала честна дума, че няма никога да спомене името Рюпел в присъствието на Джоузефин.

В това време, без да е специално осведомен за нещо, Рони беше твърде влюбен, за да не усети, че ставаше нещо. Това го измъчваше. Понеже имаше голяма вяра в Сюзан, не можеше да допусне, че тя би могла да изпитва действителна симпатия към този съмнителен чужденец. Обаче, ако просто от женско кокетство тя малко го е окуражила, ще се компрометира, мислеше си той. Най-сетне, отчаян, той реши да пише на братовчед си, да помоли да го освободи от дадената дума по отношение на граф Рюпел. Ако Сюзан узнае кой бе всъщност този човек, а също и за атентата, който той навярно беше устроил, продължаваше да разсъждава Рони, тя ще се отдръпне веднага от него. В своята добродушна наивност Рони не се и досещаше, че именно същността на това откритие беше тайната за интереса, който изпитваше младото момиче към графа.

И една друга личност беше живо заинтересована от новото поведение на графа. Това беше Сади Гуш. Още от своето идване в Египет тя беше свикнала да се вижда заобиколена с внимание от този човек и сега почувствува неговото отдалечаване. Но не съжаляваше за него. В нейните очи младият Рони Мерл беше по-привлекателен и пленителен, отколкото този човек със студена външност. Очевидно не й беше нужно дълго време, за да узнае чувствата на хубавия офицер към Сюзан, но беше разбрала също, че това увлечение е безнадеждно. Тогава, защо не? Много млади мъже й се възхищаваха и я ухажваха. Когато Рони разбереше, че младата англичанка не е за него…

Съвсем различно беше мнението на леля й по този въпрос. Добрата стара дама изпитваше дълбоко огорчение от оттеглянето на граф Рюпел, титлата на когото имаше голямо значение за нея.

„Племенницата ми, графиня Рюпел…“ — й се струваше много по-хубаво, отколкото само скромното „госпожа Мерл“.

Тя харесваше у графа и израза на лицето му, който, както забеляза, беше ту студен, ту пък необикновено весел. Тя изказа своето впечатление от него един следобед, когато пиеше чай на терасата на „Шепърд“ заедно с племенницата си, Сюзан и Джоузефин. В отдалечен ъгъл седеше самият граф Рюпел, който имаше за гост един египтянин, много висок на ръст, облечен в копринен кафтан и с глава, увита в разкошен тюрбан.

— Не мога да разбера симпатиите на този човек към туземците — заяви лелята, като хвърли поглед към тях. — Аз съм уверена, че този шейх е конспиратор и бих искала да зная какво крои.

Сюзан, лениво изтегната в един люлеещ се стол, изпусна без да отговори синкав облак дим, игривите кръгчета на който проследи с очи.

— Той никак не прилича на истински шейх, такъв, какъвто си го представях аз — каза Сади с гримаса.

Нейните представи се свеждаха винаги до това, което виждаше във филмите, и в този случай тя си мислеше за нещастния Рудолф Валентино в ролята му от „Шейхът“. Наистина, този шейх съвсем не приличаше на него.

— О — извика Джоузефин, като преглеждаше колоните на „Египтиян Газет“. — Знаете ли кой е пристигнал в „Семирамида“, Сюзан? Мета Авелинг и нейният съпруг.

Сюзан прочете на висок глас през рамото на Джоузефин:

— „Между най-видните посетители на хотел «Семирамида» са маркиз и маркиза Стюдлей…“

При произнасянето на титлата двете американки наостриха уши.

— Ваши приятели? — попита госпожа Терли с глас, който се мъчеше да бъде безразличен.

— О, само познати — отговори Сюзан, като се отпусна в стола си. Тя си беше спомнила деня, в който Чарлз Мерл след една сватбена церемония се беше отбил при лейди Хариет.

— Ако ги срещнем — промълви Джоузефин, — аз съм сигурна, че ще я позная от нейните портрети из вестниците.

— Те правят без съмнение сватбеното си пътешествие — каза Сюзан. — Имах случай да видя Мета Авелинг на черква при един прием в „Грет Хестерс“. Ето, че сега тя има и титла, благодарение на своето богатство.

— Много ли е богата? — попита Сади.

— Мисля, че да.

— И тя се е омъжила за маркиз! — въздъхна госпожа Терли. Ако само нейната мила Сади би могла да последва един такъв добър пример.

Но Сади в момента мислеше за съвсем друго нещо.

— Имате ли някакъв план за утре? — попита тя Сюзан. — Ще дойдете ли с нас на реката?

Сюзан се усмихна нерешително.

— Не съм сигурна — каза тя. — Аз вече съм ходила там. Разбира се, приятно е, но…

— Но градините, цветята… — настоя Сади.

— Ще видим утре. Тук имам навик да живея ден за ден, без да кроя никакви планове, като следвам само настроението си в момента, по ориенталски обичай… Ах, това ме подсети — допълни младото момиче като стана, — трябва да напиша важно писмо, което да пратя още тази вечер.

И с приятелски жест тя се отдалечи усмихната към хотела, като с мъка сдържаше желанието си да погледне към онази страна на терасата, откъдето граф Рюпел и неговият гост я проследиха с очи.