Катрин Каултър
Хемлок Бей (15)

15.

Куонтико

— Мерилин, кажете ми как изглеждаше Тами, когато се върна в мотела? — попита тихо доктор Хикс.

— Беше облечена в палто, отвори го и ми показа бялата сестринска униформа. Цялата беше в кръв.

— Изглеждаше ли доволна?

— О, да. Много беше доволна, че се е измъкнала. Все се смееше и потриваше кървавите си ръце. Обича да усеща прясна кръв по ръцете си.

— Как се е върнала в мотела? Казахте, че ръцете й са били целите в кръв. Някой не е ли забелязал?

— Не знам. — Мерилин загрижено поклати глава.

— Няма нищо. Не е важно. Вие споменахте, че е била облечена с палто. Знаете ли откъде е взела палтото?

— Не знам. Когато дойде да ме вземе, беше облечена с него. Беше й много голямо, но прикриваше ръката там, където няма ръка, нали разбирате?

— Да, разбирам. Господин Савич би искал да ви зададе няколко въпроса. Нали не възразявате, Мерилин?

— Не, той се държеше добре с мене. И е секси. Малко съжалявам, че Тами ще го убие.

Доктор Хикс вдигна гъстата си вежда към Савич, но на лицето му не се изписа никаква изненада, защото беше чул всичко. Само поклати глава, докато Савич заемаше мястото му на стола близо до Мерилин.

— Тя е хипнотизирана, Савич, знаеш какво да правиш.

— Мерилин, какви чувства изпитвате сега към Тами?

Тя мълчеше, набръчкала чело в размисъл, после поклати глава и произнесе бавно:

— Мисля, че я обичам: трябва да е така, защото ми е братовчедка, но ме плаши. Никога не знам какво ще направи. Мисля, че ще ме убие, ще се смее, докато разтрива кръвта ми по ръцете си, ако е в настроение, нали разбирате?

— Да, разбирам.

— Тя ще ви убие.

— Да, може да се опита, както ми казахте. Според вас тя как се свързва с гоулите? — Савич не обърна внимание на доктор Хикс, който нямаше никаква представа за какво говорят. Само поклати глава и повтори въпроса: — Мерилин?

— Мислих за това, господин Савич. Знам, че са били там, когато е убила онова момченце. Може би… от това, което тя каза, просто като си помисли за тях и те идват. Или може би я следват навсякъде и тя го казва, за да докаже колко е силна. Знаете ли какво представляват гоулите?

— Не, нямам никаква представа, Мерилин. И вие също, нали?

Тя поклати глава. Седеше в удобно кресло, облегнала глава назад, със затворени очи. Беше настанена в една стая в общежитието „Джеферсън“ в комплекса на ФБР, наблюдаваха я специални агентки. Беше измила косата си, бяха й дали чиста пола и пуловер. Дори под хипноза изглеждаше бледа и уплашена, пръстите й постоянно се свиваха и разпускаха. Той се запита какво ще стане с нея. Нямаше други роднини, нямаше никакво образование, а там някъде на Карибите беше Тами, която цял живот я беше плашила. Надяваше се ФБР скоро да я открие и Мерилин вече да престане да се плаши от нея.

— Тами била ли е и преди на Карибите? — запита Савич.

— Да. Двамата с Томи бяха на Бахамите преди няколко години, през пролетта, мисля.

— Взеха ли гоулите със себе си?

Мерилин се намръщи и поклати глава.

— Не знаете ли дали са убили някого, докато са били там?

— Запитах Томи, а той само се смееше. Това беше, преди да забременея от него.

Савич си отбеляза да проучи дали няма някакви особено зловещи неразкрити убийства по време на престоя им.

— Тами говорила ли е за други карибски острови, освен за Бахамите? Да е споменавала друг остров, който иска да посети?

Мерилин поклати глава.

— Помислете, отпуснете се, облегнете глава назад. Спомнете си срещите си с нея.

Настъпи дълго мълчание, после Мерилин каза:

— Веднъж, на Вси светии беше, тя се беше облякла като вампир. Сподели с мене, че искала да иде в Барбадос и да изкара акъла на тамошните хлапета. После се разсмя. Този смях никак не ми харесваше, господин Савич. Точно така се смееше и Томи, след като си дойдоха от Бахамите.

— Някога казвала ли е какво правят гоулите на тези деца?

— Веднъж каза, че просто ги излапвали.

— Но гоулите всъщност не ги излапват? Може би вземат някоя ръка или крак?

— О, господин Савич, те правят така, когато са се наяли и искат само да вкусят нещо. Но не мога да бъда сигурна, защото и Томи, и Тами никога не са ми разказвали всичко.

На Савич му се догади. Господи, дали наистина казва това, което той си мислеше? Че малки момчета са изчезнали безследно просто защото двамата Татъл са ги изяли? Да не би да са канибали? Несъзнателно потърка ръце, усещайки внезапен хлад. Погледна към доктор Хикс — лицето му беше червено, сякаш внезапно бе вдигнал температура.

— Благодаря, Мерилин, много ми помогнахте — докосна леко Савич ръката й. — Ако можехте да избирате точно сега, какво бихте искали да направите с живота си?

Тя не се поколеба нито секунда.

— Искам да се занимавам с дърво. Живяхме около пет години на едно място и съседът беше дърводелец. Правеше бюра, маси, столове, всякакви такива неща. Прекарваше много време с мене, учеше ме на всичко. Разбира се, аз му плащах така, както искаше, и на него много му харесваше. В гимназията ми казваха, че момичетата не могат да работят като дърводелци, а после забременях от Томи и той уби бебето.

— Още един въпрос. Тами имаше ли намерение да ви се обади от Карибите?

И преди я беше питал. Искаше да види дали тя ще каже нещо повече, докато е под хипноза, защото сега имаше план.

— Да. Не каза точно кога, каза само, че щяла да се обади.

— А как ще ви намери?

— Ще се обади на приятеля ми Тони в Бар Харбър. Мисля, че той вече не ме харесва. Каза, че щом полицаите са по следите ми, значи не му е мястото при мене.

Савич се надяваше Тони да не се оттегли много скоро. Той продължаваше да работи като механик в сервиза „Юръпиън Мотърс“. Щеше да се свърже с агентите в Бар Харбър и да го държат под око, може би дори да го подслушват. Сега имаха вече солидни следи. Тами трябваше да се обади.

— Благодаря ви, Мерилин — каза Савич, изправи се и тръгна към вратата.

Загледа как доктор Хикс полека я извежда от хипнозата. Чу го как й говори тихо и я успокоява, докато най-накрая кимна на Савич и той я изведе от стаята, държейки я за рамото.

— Време е за обед, Мерилин — каза Савич. — Няма да ядем в голямото кафене. Малкото е в дъното на коридора, на този етаж.

— Прияла ми се е пица, господин Савич, с много пеперони.

— Имаш я. Това кафене е известно с пицата си.

 

 

Юрика, Калифорния

Саймън не беше в настроение. Беше изпратил Лили обратно за Вашингтон. Тя беше също в толкова лошо настроение като него, но накрая се беше предала, беше послушала гласа на разума и се бе настанила в таксито, което беше повикал за нея. Но не беше се върнала във Вашингтон. Просто беше взела самолета, на който той трябваше да лети до Сан Франциско. Беше се скрила от него в тълпата, после беше успяла да хване по-ранна връзка от Сан Франциско до Юрика. И се бе появила изневиделица пред него при изхода за багажите, изричайки с весело гласче:

— Никога не съм смятала, че ще се върна в Хемлок бей само две седмици след като най-накрая успях да избягам оттам.

Сега двамата седяха заедно в една кола под наем и Саймън все още изглеждаше ужасно вкиснат.

— Не трябваше да правите така, Лили. Можеше да ви се случи нещо лошо. Тъкмо сме по следите им и…

— Двамата с вас, Русо, вършим тая работа, не забравяйте — каза тя. Изгледа го продължително, после метна поглед към задния прозорец на колата, за да огледа трите коли зад тях. Не изглеждаше, че някоя от тях ги следи. И продължи: — Държите се така, сякаш съм ви порязала егото. Това не е вашето шоу, Русо. Става дума за моите картини.

— Обещах на брат ви, че няма да позволя да ви се случи нещо.

— Е, вие си спазвайте обещанието. А къде отиваме? Мислех, че сме тръгнали при Ейб Търкъл. Казахте, че можете да измъкнете нещо от него, не за колекционера, за който работи, но може би за семейство Фрейзър. И тъй като той е тук, това е чудесно доказателство, че се е забъркал с тях, нали?

— Точно така.

— Казахте, че Ейбрахам Търкъл е отседнал в къщата на плажа в Хемлок бей. Знаем ли кой я притежава? Само не ми казвайте, че това е моят почти бивш съпруг.

Саймън се предаде. Обърна се към нея, изричайки:

— Не, не е Тенисън Фрейзър. Бяхте на косъм да улучите. Вилата е на името на татко Фрейзър.

— Защо не ми казахте по-рано? Това наистина ги уличава, нали? Не е ли достатъчно доказателство?

— Още не. Имайте търпение, скоро всичко ще стане ясно. Шосе 211 има ужасно много завои, точно както ми го разказахте. Ще минем ли оттам, където спирачките ви са отказали и вие сте се бухнали в секвоята?

— Да, след малко. — Но когато минаха покрай дървото, Лили не го погледна. Събитията от онази нощ избледняваха, ужасът малко по малко отстъпваше.

— Излиза — каза Саймън, — че Ейбрахам Търкъл няма банкова сметка, няма видими средства за издръжка. Явно семейство Фрейзър му плащат в брой.

— Още не мога да си представя защо са се захванали с това — каза Лили.

— След като се уверим, че господин Олаф Йоргенсон от Швеция притежава вече три картини в колекцията си — не искаме той да получи четвъртата, така ще бъде по-лесно — може да разберем колко е платил за тях. Струва ми се, че ще бъде около два-три милиона за картина. А може би и повече. Зависи доколко е вманиачен. От това, което съм чувал, когато иска някоя картина, не се спира пред нищо, докато не я получи.

— Три милиона? Това са ужасно много пари! Но да си даде целия този труд…

— Мога да ви разкажа много истории за колекционери. Имаше един германец, който колекционираше редки марки. Разбрал, че майка му притежава една, която той търсел от години, само че искала да я задържи за себе си. Ударил я по главата с чанта, пълна с монети, и я убил. Това дава ли ви представа доколко вманиачени са някои от тия хора?

Лили само го гледаше втренчено.

— Трудно е за вярване. Този Олаф Йоргенсон — казахте ми, че е много стар и почти сляп.

— Учудващо е, че може да контролира манията си, и ми се струва, че няма да престане, докато не умре.

— Мислите ли, че синът му Йън има истинската „Нощна стража“ на яхтата си?

— Никак няма да се учудя.

— Ще съобщите ли в Рийксмузеум?

— Да, но повярвайте ми, те няма да искат да ме чуят. Ще накарат няколко експерти да огледат тайно картината. Ако експертите кажат, че е фалшификат, тогава ще се помъчат да си я върнат, но дали ще го обявят публично? Съмнявам се… Проверяваме господин Монк, куратора на музея в Юрика. Той е завършил университета „Уошингтън“, а родословието му е цял лакът дълго. Ако там има нещо, Савич още не го е открил. Ще се разровим по-дълбоко, ще намерим хора от музеите, където е работил. А вие поглеждайте назад. Някой следи ли ни?

Лили се размърда на седалката си и погледна профила му.

— Не, никой не ни следи. Не мога да се сдържа. Тук сме на неприятелска територия.

— Преживели сте нещо много лошо. А междувременно срещнахте ли се с господин Монк?

— Да, да.

— Разкажете ми.

Лили изрече бавно:

— Когато за пръв път видях господин Монк, помислих, че има най-блестящите черни очи, почти красиви, „креватни“ очи, бих могла да ги нарека. Но изглеждаше гладен. Не е ли странно?

— Хубави очи бил имал? — изрече Саймън. — Креватни? Вие, жените, мислите и говорите много странни неща.

— А мъжете не правят ли така? Ако беше госпожа Монк, вие надълго и нашироко щяхте да разказвате за деколтето й.

— Е, да, може би. Та какво искахте да кажете?

— Сигурно никога нямаше да я погледнете в лицето. Вие, мъжете, сте много целенасочени.

— Мислите ли?

Тя не можа да удържи смеха си. Той вдигна черните си очила и тя видя, че й се усмихва. После го чу да изрича с голяма доза задоволство:

— Чувствате се по-добре, смехът ви е хубав, Лили. Харесва ми да го чувам. Но още съм бесен, защото ме последвахте тук, само че трябва да си призная, че сега за пръв път ви виждам такава, нямате вид, като че ли всеки момент бихте се свили на кълбо, за да изкарате един дълъг сън.

— Хайде, стига, Саймън. Трябва да наближаваме вилата на Ейбрахам Търкъл. Само карайте напред, шосе 211 завива наляво, за да влезе в Хемлок бей. Отдясно има асфалтово еднопосочно шосе, което върви на една миля и стига до океана. Там ли е вилата?

— Да, така ми казаха. А вие никога ли не сте ходили до океана по това шосе?

— Не мисля — каза тя.

— Добре, сега ме чуйте. Ейб има лоша репутация. Доста зъл човек е, затова искам да внимавате с него. — Стигнаха едно разклонение. Саймън сви надясно по тесния асфалтов път. — Това е — каза той. — Няма знак, няма друг път. Да видим докъде ще ни доведе.

Зърнаха океана почти веднага, точно след като изкачиха едно малко възвишение. Син, спокоен, докъдето се простира погледът, по небето плуваха бели облачета. Беше прекрасен ден.

— Вижте тази гледка — каза Лили. — Винаги нещо ме задавя, когато видя океана.

Стигнаха много бързо до края на пътя. Вилата на Ейб Търкъл беше ниска сива постройка, кацнала на върха на едно възвишение точно над океана. Две канадски ели от двете страни на вилата я пазеха от яростните океански ветрове. Бяха толкова изкривени и превити, че човек се чудеше докога ли ще останат прави.

Нямаше път, само една утъпкана алея, която се отделяше от тясната асфалтова ивица. Пред вилата беше паркиран черен мотоциклет „Кавазаки“.

Саймън изключи двигателя и се обърна към Лили. Тя вдигна двете си ръце.

— Не, не го казвайте. Идвам с вас. Нямам търпение да се запозная с Ейб Търкъл.

Докато заобикаляше, за да отвори вратата й, Саймън каза:

— Ейб яде само охлюви, и то сам си ги отглежда.

— Въпреки това идвам с вас.

Тя внимателно откопча колана, остави възглавничката на задната седалка, и пое ръката му.

— Престанете да ме гледате така, сякаш всеки момент ще падна. Добре съм. Само все още ми е малко трудно, когато излизам от колата.

Той я загледа как внимателно изважда краката си навън и полека се изправя.

— Искам да следвате инструкциите ми — каза Саймън. — Няма защо да му казвате коя сте.

Когато стигна до вратата, толкова облъскана от постоянните ветрове, че почти не бе останала следа от сивата й боя, той се ослуша.

— Не чувам никакво движение вътре.

И почука.

Отначало не се чу нищо, после се раздаде яростен вик:

— Кой, по дяволите, е тука и какво, по дяволите, иска?

— Художникът явно си е у дома — каза Саймън, повдигна тъмната си вежда, поглеждайки към Лили, и отвори вратата.

Влезе пръв във вилата и видя Ейбрахам Търкъл, захапал една четка и хванал друга в дясната си ръка, да стои пред един статив и да ги гледа свирепо.

В малката предна стая нямаше никакви мебели, навсякъде бяха разхвърляни четки, бои и други рисувателни принадлежности, поне двадесет платна стояха опрени до стените. Миришеше на боя, терпентин, пържени картофи и нещо друго… може би пържени охлюви. Кухнята беше отделена от всекидневната с барплот, имаше малко преддверие, което вероятно водеше към спалнята и банята.

Брадясалият мъж наистина беше Ейб Търкъл; Саймън беше виждал много негови снимки.

— Здравейте — протегна ръка Саймън.

Ейб Търкъл не му обърна внимание.

— Кой, по дяволите, сте вие? А тази коя е? Защо, дяволите да ви вземат, стои зад гърба ви? Да не би да се плаши от мене?

Лили излезе иззад Саймън и протегна ръка:

— Обичам охлюви. Разбрах, че и вие обичате.

Ейбрахам Търкъл пусна една широка усмивка, която им позволи да видят трите му златни кътника. Имаше широки рамене и ръце, големи като боксови ръкавици. Изобщо не приличаше на художник, помисли си Саймън. Ейбрахам Търкъл напомняше по-скоро дървосекач. Беше облякъл трикотажна риза и сини дънки, на краката му се мъдреха огромни ботуши, омотани с връзки почти до коленете. Но целият беше в петна от боя, включително по рошавата тъмна брада и посивялата коса.

— Значи — каза Ейб, пусна четките, прокара опакото на дланта по устата си, за да избърше терпентина, и разтърси ръката на Лили, — това момиченце обича охлюви, което означава, че знае кой съм аз, но аз не знам кои сте вие, по дяволите.

— Аз съм Съли Джоунс, а това е жена ми Зелда. На меден месец сме, бродим тук по крайбрежието и чухме да разправят в Хемлок бей, че сте художник и че отглеждате охлюви. Зелда се интересува от картини и обича охлювите и помислихме, че може да се отбием и да видим дали нямате нещо, което да ни продадете.

— Не знаем дали картините ви ще ни харесат, господин Търкъл — обади се Лили, — но може би ще ни покажете нещо? Надявам се да не струват много скъпо.

— Да, всъщност струват скъпо — отвърна Ейбрахам Търкъл. — Вие май не сте много богати?

— Продавам коли втора употреба — каза Саймън. — Не съм чак толкова богат.

— Съжалявам, май няма да купите от моите картини.

Саймън се накани да се пазари, но видя, че Лили изглежда леко смутена. Кимна на Ейб Търкъл и го погледна.

— Чакайте тук — каза художникът, взе една кърпа и избърса ръце. Мина покрай тях, отправи се към по-далечната стена, където бяха подпрени поне десетина платна. Разрови ги, въздъхна един-два пъти и после пъхна една картина в ръката на Лили. — Ето тук една работа, която завърших вчера. Старият квартал в Юрика. За медения ви месец, момиче.

Лили вдигна платното към светлината и се взря в него; накрая изрече:

— О, благодаря ви, господин Търкъл, много е красиво. Вие сте чудесен художник.

— Един от най-добрите в света.

— Съжалявам, но не бяхме чували за вас преди — сви вежди Саймън.

— Вие продавате коли втора употреба. От къде на къде ще сте чували за мене?

— По едно време учих история на изкуството — вметна Лили. — Съжалявам, но и аз не съм чувала да ви споменават. Но виждам колко сте талантлив, сър.

— Е, може би ме познават по-скоро определен кръг хора. Обикновената публика няма защо да се интересува от мен.

— Какво означава това? — запита Саймън.

Огромните гърди на Ейб се надуха още повече.

— Това означава, продавачо на коли втора ръка, че правя репродукции на велики картини, за да се издържам. Само художниците могат да познаят, че това не е тяхната картина.

— Не разбирам — погледна го Лили.

— Не е толкова трудно, ако се позамислите. Правя репродукции на картини за много богати хора.

— Искате да кажете, че фалшифицирате известни художници? — Саймън изглеждаше учуден.

— Ей, не обичам тая дума. Пък и, приятел, все пак ти си само някакъв продавач на купчини желязо; с дамата ти можем да се разберем.

— Не, не ме разбрахте — възрази меко Саймън. — Наистина съм впечатлен, че можете да рисувате така.

— Стига де — прекъсна го Ейб. — Я почакайте малко. Не сте никакъв продавач на коли втора ръка, нали? С какво се занимавате, човече? Хайде, кажете ми какво става тук?

— Аз съм Саймън Русо.

При тези думи Ейб замря.

— А, сега се сещам. По дяволите, вие сте оня дилър дето… Русо, да, точно така. Саймън Русо, ах, кучи син такъв. По-добре беше да не бяхте идвали тук да ми причинявате неприятности. И какво, по дяволите сте дошли да търсите?

— Господин Търкъл, ние…

— По дяволите, я ми дайте тая картина! Не сте на никакъв меден месец, нали? Излъгахте ме. Колкото до вас, Русо, ей сега ще ви извия врата.