Катрин Каултър
Хемлок Бей (8)

8.

Юрика, Калифорния

„Опашката на русалката“

Лили глътна едно обезболяващо хапче и се погледна в огледалото. Щеше да изглежда по-добре, без съмнение, след като хапчето подейства. Въздъхна, спомняйки си за отминалите месеци, и се запита какво се бе случило с нея. Различно ли бе изглеждала, когато пристигна за пръв път в Хемлок бей? Беше изпълнена с надежди… Двете с Бет най-накрая се бяха освободили от Джак Крейн и живееха щастливо собствения си живот. Спомни си как вървяха, хванати за ръка, по главната улица, как спираха ту да купят някой шоколадов кроасан за Бет, ту кифла със стафиди за нея. Тогава нямаше и представа, че скоро ще се омъжи за друг мъж, който, както бе повярвала, ще обича от цялото си сърце и нея, и Бет, и че този мъж ще отнеме единадесет месеца от живота й…

Глупачка!

Беше се омъжила за поредния мъж, който би приветствал смъртта й, който бе готов да я погребе със сълзи, стичащи се по лицето му, с вълнуваща надгробна реч и с радост в сърцето.

Двама съпрузи… никога, никога повече нямаше да погледне към мъж, който проявява дори и слаб интерес към нея. Всеки път проявяваше забележително неумение да си избира мъже. И въпросът, който непрекъснато изплуваше в съзнанието й. Беше ли отговорен Тенисън за смъртта на Бет?

Лили не го вярваше, но всичко се бе случило прекалено бързо, пък и никой не беше видял нищо, което да подскаже някаква следа. Възможно ли бе Тенисън да е карал онази кола? И после ужасната депресия се бе стоварила върху нея, бе я накарала да пожелае да легне в ковчега и сама да се захлупи с капака му.

Бет я нямаше. И нямаше да се върне. Лили си представи лицето на момиченцето — също като на баща й, но по-нежно, по-меко — толкова красиво, това скъпо малко личице, което виждаше сега само в мислите си. Бе навършила шест години точно една седмица преди да умре. Бет не беше така пропита с лошотия като баща си. Тя беше невинно любящо създание, вечно усмихната, все бърбореше нещо, докато… Лили вдигна глава и отново се погледна в огледалото. Докато какво? Тя се върна мислено назад в седмицата преди смъртта на Бет. Беше различна, някак много предпазлива, може би дори изплашена.

Изплашена? Бет? Не, това беше абсурдно. Но във всеки случай Бет наистина се държеше много по-различно точно преди да умре.

Не, не преди да умре. Бет беше убита. Беше блъсната от шофьор, който после беше избягал. Болката затисна сърцето на Лили, докато се питаше дали изобщо някога ще разбере истината.

Поклати глава и си наля вода от чешмата. Брат й и Шерлок току-що бяха излезли, след като тя ги бе уверила поне пет-шест пъти, че се чувства спокойна и нищо не я боли. И всичко е наред с нея, така че нека да отидат да приберат нещата й от Хемлок бей. Надяваше се Тенисън да не е съсипал нещата й за рисуване.

Пое си дълбоко дъх. Да, искаше още днес да седне и да почне да рисува. Колкото може по-скоро. Искаше отново да хване любимата си четка, просто щеше да е глупаво да купува точно същата четка, която да използва само един ден. Не, щеше да си купи само малък комплект, не особено скъп, защото нямаше значение. Може би от онези моливи, с които се бе учила да рисува карикатури преди толкова години. Пера и туш за рисуване и един топ хартия, стандартна, която няма да се намачка, колкото и да я подмятат по редакциите. Да, не повече от стотина листа. Обикновено, когато правеше политическите карикатури, изрязваше ивици от по-големи листа специална хартия за рисуване, понякога използваше дори бристол картон, много подходящ за скициране. Видя се как изтегля острите тънки линии, които щяха да представляват сегашния й персонаж — сенатор Ремюс, кандидат-президента на САЩ, произхождащ от прекрасния щат Западна Деменция, който добрият сенатор бе успял да раздели на две половини заради своя върховен експеримент по контролирането на оръжията…

Едната половина от щата е въвела цялостен контрол над оръжията, стриктен като в Англия; другата половина от Западна Деменция няма изобщо контрол върху оръжията. Той се кани да произнесе вдъхновена реч пред щатските законодатели, с благословията на губернатора, когото е изнудвал, задето онзи е взимал пари от изпълнителска фирма, принадлежаща на племенника му: „Една година, само това искаме“, казва Ремюс, разтваряйки ръце, за да прегърне всички. „Само една година и веднъж завинаги ще знаем какъв е отговорът.“

А какво става в западната част на Западна Деменция, където гражданите нямат право да притежават никакво приспособление, способно да изстрелва куршуми от цев? Престъпниците си влизат както си поискат по домовете. Ограбват къщи, банки, газостанции, супермаркети — нищо не е защитено от тях. В източната част на Западна Деменция има каквито си искаш оръжия, от пистолетчета, които изстрелват само по един куршум в минута, до огромни картечници, способни да изстрелят осем хиляди куршума в секунда. И понеже са страшно много, оръжията са евтини. Това, което става изненадва всички: грабежите намаляват с почти 70 %, след като десетина-петнадесет евентуални грабители са убити при взломове.

Носят се слухове, че сенатор Ремюс получава подкупи от Националната асоциация по оръжията и от мафията, но каквото и да прави той — и каквото и да смятат хората, че прави — лицето му си остава сияйно, лъчезарно и напълно достойно за доверие…

Лили потри ръце. Искаше да започне да го рисува още сега, в тази минута, веднага щом хванеше молив в ръце. Не й трябваше рисувателен плот. Малката кръгла викторианска масичка в стаята ставаше идеално за целта. Слънцето я огряваше точно под необходимия ъгъл.

Не можеше повече да чака. Грабна чантичката си, коженото сако и излезе от пансиона. Госпожа Блейд, застанала на рецепцията, й махна. Лили не познаваше добре Юрика, но знаеше как да стигне до Уолас Стрийт. Там, в крайбрежната част на града живееха художници, имаше и два-три магазина за рисувателни принадлежности.

Денят беше облачен, още малко и човек би могъл да види дъха си, лек ветрец подмяташе нападалите есенни листа и донасяше соления вкус на океана. Тя спря едно такси, което тъкмо бе оставило възрастен мъж пред входа на един блок. Шофьорът се оказа украинец, живеещ в Юрика вече шеста година. Знаеше точно къде да я откара.

Магазинът на Сол Артър. След тридесетина минути тя излезе усмихната до уши, стиснала опакованите покупки под мишница. Бяха й останали десет-единадесет долара — Боже Господи, само единадесет долара. Запита се какво ли е станало с кредитните й карти. Щеше да помоли Дилън да провери.

Застана на завоя и се огледа по улицата. Нямаше как някое такси да се появи като по магия сега, когато беше готова да се раздели с още четири долара. Не, не се виждаха никакви таксита. Такъв късмет не се случва два пъти подред. Автобус, помисли тя, виждайки возилото да се насочва бавно към нея. Пансионът не беше далече, автобусът отиваше тъкмо в тази посока. Тя притича през улицата, хвърляйки бързи погледи встрани. Улицата не беше кой знае колко оживена.

Лили щеше да запее от радост, когато автобусът — двадесетгодишен, ако не и по-стар, бълващ облаци черен пушек — спря с пъхтене край нея. Видя шофьора да й се усмихва доброжелателно. Беше пъхнал слушалки в ушите си и се клатеше на седалката под ритъма на музиката. Може би тя беше единствената му пътничка от доста време насам.

Лили се качи, стовари багажите си на седалката и затърси дребни пари. Огледа се и видя, че автобусът е празен.

— Няма много хора днес?

Той й се усмихна и свали слушалките. Тя повтори въпроса. Шофьорът отвърна:

— Не, всички са отишли в гробището за голямото погребение.

— Чие голямо погребение?

— На Фърди Малой — клисарят в баптистката черква. Ритнал камбаната в петък.

В петък тя още беше в болницата.

— Естествена смърт, предполагам.

— Може да мислите каквото си искате, но всички подозират, че неговата госпожа май го е отпратила на оня свят. Много е коравосърдечна тая Мейбъл и ужасно зла. Никой не посмя и да гъкне за аутопсия, затова просто решиха да закопаят Фърди.

— Е — каза Лили, но не можа да измисли нищо друго. — О, да, аз отивам към „Опашката на русалката“. Вие минавате ли някъде оттам?

— Няма причина да не мина, ще ви стоваря право пред вратата. Внимавайте после с третото стъпало, че е прогнило.

— Благодаря, ще внимавам.

Шофьорът отново сложи слушалките и започна да подскача на седалката. Спря след две пресечки пред автокиното „Ровърс“, където се продаваха най-хубавите хамбургери на запад от река Силоу — така поне гласеше рекламата пред входа му. Лили затвори очи. Автобусът пак потегли. Сенатор Ремюс изпъкна отново в мислите й, виждаше го под друг ъгъл.

— Здрасти.

Тя отвори очи и видя един младеж, който тъкмо сядаше на седалката до нея. Просто премести пакетите на срещуположната седалка и се настани. В първия момент Лили беше прекалено изненадана, за да реагира. Зяпна младежа — нямаше повече от двадесет години, с дълга черна мазна коса, вързана на опашка. На лявото си ухо имаше три сребърни халкички.

Носеше извънредно тъмни очила, на главата му беше нахлупена бейзболна шапка с козирката отзад, беше облечен с огромно черно кожено сако.

— Пакетите ми — каза тя, накланяйки глава. — Защо ги преместихте там?

Той се ухили и в устата му блесна златен зъб.

— Ужасно си готина. Исках да седна до тебе. Исках да бъда наистина близо до тебе.

— Не, не съм особено готина и бих искала да се преместите. Има свободни седалки, автобусът е празен.

— Тц. Оставам тук. Може би дори ще седна малко по-близичко. Както казах, наистина си готина.

Тя погледна към шофьора, но той бе потънал в своя рокендрол и подскачаше така разпалено на седалката, че автобусът от време на време се отклоняваше ту наляво, ту надясно.

Лили не искаше скандали.

— Добре — направи тя опит да му се усмихне. — Ще се преместя.

— Не мисля така — изрече той почти шепнешком, грабна ръката й и я задържа.

— Пуснете ме веднага.

— Не позна. Нали разбираш, наистина не искам да ти направя нищо лошо. Много зле, защото, както казах, наистина си готина. Срам ме е да го кажа, но ми трябват пари.

— Искате да ме ограбите?

— Да, не се притеснявайте, че ще направя нещо друго. Просто искам портмонето ви.

В същото време той измъкна сгъваем нож от вътрешния си джоб, натисна едно копче и дългото тънко блестящо острие изскочи с рязко щракане.

Лили се уплаши, сърцето й заблъска диво, гърлото й се сви.

— Оставете ножа, ще ви дам всичките си пари. Не са много, но ще ви дам всичко, което имам.

Той не отговори, защото видя, че автобусът забавя, за да спре на спирката. И изрече с нисък глас:

— Съжалявам, няма време за парите.

Ножът се насочи към гърдите й. Тя се напрегна, усети дърпане в шевовете, но това нямаше значение.

— Глупак — изрече тя.

Ръгна го с лакът право в адамовата ябълка, после удари точно под брадичката, от което главата му се отметна назад и дъхът му секна. Но не изпусна ножа.

„Извий наляво, да станеш по-малка мишена.“

Извърна се и нанесе десен прав точно под дясното му рамо.

„Нападай човека, не оръжието.“

Сграбчи китката му с лявата си ръка и нанесе удар по гърлото му. Той се хвана за гърлото, задави се, затърси отчаяно въздух и тогава тя го бухна с юмрук в гърдите, точно в областта на сърцето. Сграбчи китката му и почувства как ножът се изплъзва от пръстите му, чу го как тупва глухо на пода на автобуса и го видя как изчезва под седалката срещу тях. Младежът се бе задъхал и тя изрече бавно:

— Не си и помисляй пак да ме нападаш, копеле.

И с рязко движение залепи отворената си длан на ухото му.

Той извика, но понеже не можа да си поеме дъх, се чу само гъргорещ звук.

Автобусът бе спрял точно пред „Опашката на русалката“. Шофьорът я изгледа в огледалото за обратно виждане и й махна, още заслушан в музиката си, без да престава да подскача на седалката. Тя не знаеше какво да прави. Да повика полицаите? И точно в този момент положението излезе от контрола й. Младежът се надигна, разбирайки, че е изпаднал в сериозно затруднение, отново с ножа си, размаха го срещу шофьора, който сега местеше очи ту към нея, ту към него. Само след миг обаче коженото му черно яке се вееше надолу по улицата, изчезвайки в една пресечка. Шофьорът пусна една ругатня.

— Всичко е наред — въздъхна с облекчение Лили и се зае да събира багажите си. — Искаше да ме обере, но ми няма нищо, добре съм.

— Трябва да потърсим полиция.

Последното, което в този момент искаше, беше да си има работа с полицията. Онзи се беше махнал, това бе важното. Тя изведнъж се почувства ужасно слаба; сърцето й биеше силно и бързо. Но раменете й бяха изправени. Беше по-висока, отколкото преди пет минути. Само преди пет минути се бе качила в този празен автобус и после беше дошъл този младеж, беше седнал до нея.

Нямаше значение това, че усещаше дърпане във всички шевове, че ребрата я боляха. Беше го направила. Беше се спасила, беше отбила нападението с ножа. Не бе забравила всички хватки, които брат й бе показал, след като накрая му се бе доверила за Джак и какво е преживяла от него. Тогава Дилън бе казал, притискайки я към себе си така силно, че щеше да й смаже ребрата:

— По дяволите, вече няма да допусна да бъдеш толкова безпомощна. Вече няма да бъдеш жертва.

И я бе научил как да се бие, а двегодишната Бет викаше и пляскаше с ръце, докато ги наблюдаваше, размахвайки малкото плюшено мече, което държеше за единия крак.

Но той не би могъл да я научи как да се справя с пулсиращия страх, който се разлива на вълни из тялото ти, когато ножът е на косъм от ребрата ти. Тя се бе справила с този страх, със замайващото вцепенение. Беше го преодоляла.

Влезе, висока и изправена, във фоайето на „Опашката на русалката“; шевовете я дърпаха съвсем малко.

— Здравейте — усмихна се тя на госпожа Блейд, която решаваше кръстословица.

— Изглеждате така, сякаш сте спечелили от лотарията, госпожо Фрейзър.

Всъщност бе спечелила много повече.

Горе в стаята си тя сложи малката викторианска масичка така, че слънцето да я огрява под необходимия ъгъл. Внимателно разопакова всички покупки и ги подреди.

Знаеше, че сега адреналинът й е повишен, но това нямаше значение. Чувстваше се чудесно. Изведнъж замря.

Нейните картини от Сара Елиът! Трябваше веднага да отиде в Музея на изкуствата в Юрика и да се увери, че картините — осемте — са още там. Как е могла да си мисли за разни карикатури?

Глупости! Тя се почувства смешно. Можеше просто да се обади на господин Монк и да го запита за тези картини. Но дали можеше да му се има доверие?

Тенисън или баща му може да са ги откраднали снощи, след като тя напусна къщата. Господин Монк може да им е помогнал. Не, все някой щеше да й съобщи, ако платната бяха изчезнали. Или по-вероятно просто щяха да се обадят на Елкът Фрейзър или на Тенисън. Наистина, това бяха нейните картини, но тя беше болна, нали? Поредният опит за самоубийство… Не беше способна да се справя с такива стресиращи неща.

След три минути Лили изхвърча отново навън.