Катрин Каултър
Хемлок Бей (5)

5.

Юрика, Калифорния

Кларк Хойт, началникът на новоучредения офис на ФБР в Юрика, който бе заработил преди по-малко от година, подаде на Савич шишенцето с хапчета.

— Съжалявам, агент Савич. Това, което открихме тук, е едно наистина обикновено лекарство; антидепресант — Елавил.

— Лошо — промърмори Савич и погледна през прозореца към малкия парк вляво от градския център.

Дърветата пъстрееха с есенни цветове. Ако обърнеше глава по-надясно, щеше да види още малко от старинните сгради по крайбрежната улица. Красиво градче, център на окръг Хумболт, Юрика беше пълна с неизброимо количество изискани викториански сгради.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин, агент Савич? Май става нещо, което не ви харесва.

— Иска ми се да ставаше нещо, но лекарството е точно онова, което трябва да бъде. Предполагам, че нещата щяха да бъдат доста по-лесни, ако таблетките се окажеха други. Казах ви, че експлорърът, с който се е блъснала сестра ми, е бил пресован. Подозрително бързо след катастрофата, не мислите ли? Наистина много се надявах на тези хапчета. А, можете да ме наричате Савич — усмихна се разсеяно той.

— А вие ме наричайте Хойт. Да, експлорърът… прекалено бързо са се отървали от него, наистина… Макар и това да не е доказателство, че…

— Да, не е доказателство, но работата ми е да бъда подозрителен. Сега обаче съм попаднал в задънена улица. Както и да е, мисля, че е време да се поразровя малко из досието на зет ми Тенисън Фрейзър.

Кларк Хойт бе чувал доста истории за подвизите на Шерлок Савич и Макс — двуполовия лаптоп на Савич — и поклати глава:

— Само не ми казвайте, че не сте проучвали този тип, преди да се омъжи за сестра ви. Един брат би трябвало да провери дори пломбите по зъбите на бъдещия си зет.

— Е, разбира се, подуших оттук-оттам, макар и не особено сериозно. Ами че той нямаше досие, дори не се е лекувал от пристрастяване към алкохол и наркотици.

— И не е бил двуженец?

— Не, такива неща не съм проверявал. Лили ми беше казала, че е бил женен и съпругата му е умряла. Знаете ли нещичко, Хойт? Сега се питам от какво ли е умряла първата му съпруга. Питам се и колко време са били женени.

Очите му блеснаха.

— Савич, да не би наистина да смятате, че иска да убие съпругата си? Хапчетата бяха точно това, което се предполагаше, че трябва да бъдат.

— Да, така е, но нещо ме кара да съм нащрек. Пък и нали разбирате, информацията е най-важното, с което работи един полицай. — Савич потърка ръце. — На Макс това ще му хареса.

— Надявам се, не сте забравили, че семейство Фрейзър са много важни тук, в Хемлок бей и околностите. Татко Фрейзър, както разбирам, има бизнес на доста места из щата.

— Нищо не съм забравил, успокойте се. Преди не смятах за нужно да се ровя във финансите и сделките на татенцето, но сега е време да проявя повече внимание.

— Сестра ви се оправя, нали?

— Да, всичко ще бъде наред.

— Имам списък с имената на няколко много добри психиатри… жени, точно както пожелахте. Надявам се някоя от тях да може да помогне на сестра ви.

— Да, и аз се надявам. Но знаете ли, независимо дали ще се докаже наличието на някое подозрително вещество, наистина изглежда така, сякаш тя е бутнала колата нарочно в дървото… просто не мога да повярвам, че Лили се е опитала да се самоубие. Каквото и да казват хората, аз отново и отново се връщам към факта, че това просто не е в натурата й.

— Хората се променят, Савич. Дори и онези, които обичаме. Понякога не можем да видим промяната, защото сме твърде близо.

Савич хвърли още един поглед към красивия парк и каза:

— Когато Лили беше на тринадесет години, разиграваше залози из квартала. Приемаше залози за всичко. От футболните срещи в колежа до това, кой ще отбележи най-много пъти по три точки в професионалните баскетболни мачове. Родителите ни подлудяваха от това. Понеже баща ми беше федерален агент, местните полицаи не правеха нищо, само наблюдаваха. Мисля, че всички й се възхищаваха, но това много тревожеше баща ми… Когато стана на осемнадесет, Лили изведнъж разбра, че обича да рисува, и рисуваше доста добре. Тя е човек на изкуството — спонтанна, емоционална.

— Не знаех, че сестра ви е художничка.

— Талантът й всъщност идва от баба ни — Сара Елиът.

— Сара Елиът? Боже Господи, онази същата Сара Елиът, художничката, чиито картини са във всички музеи?

— Да. Талантът на Лили, обаче, е в друга посока — тя е чудесна карикатуристка, има силно чувство за хумор и ирония. Чували ли сте за политическите карикатури „Сенатор Ремюс“?

Агент Хойт поклати глава.

— Няма нищо. Политическа сатира. Последните седем месеца не е рисувала много, откакто почина дъщеря й. Но ще се върне към рисуването и когато се съвземе, сигурен съм, че много вестници ще пожелаят да я имат за сътрудник.

— Толкова ли я бива?

— Така мисля. И като се има предвид таланта й, произхода й, наистина ли бихте повярвали, че ще се опита да се самоубие седем месеца след като дъщеря й е била убита?

— Момиче, което разиграва залози в квартала, а после става карикатуристка? — Хойт въздъхна. — Не, не бих казал, не мога да си представя такова нещо, Савич, но знае ли човек? Вие сам споменахте, че е чувствителна, че е темпераментна… Казахте, че тя все още не си спомня нищо за катастрофата, нали?

— Да, не си спомня.

— Какво ще направите?

— След като Макс провери всичко, ще видим. Каквото и да става, ще заведа Лили във Вашингтон, щом тръгнем с жена ми. Вече се разбра, че Хемлок бей не е здравословно място за нея.

— Цялата работа може да излезе абсолютно невинна — изтъкна Кларк Хойт. — Сестра ви може просто да е загубила контрол над колата. И това се случва.

— Да, но знаете ли, този път видях зет си с различни очи. Видях го през очите на Лили, може би. Гледката не е особено хубава. Прииска ми се да го удуша и да изхвърля баща му през прозореца на болницата.

Кларк Хойт се разсмя.

— Съобщете ми, ако мога да направя нещо за вас.

— Непременно, Хойт, благодаря ви. Разчитайте. Благодаря и за имената на психиатрите.

 

 

Хемлок бей, Калифорния

Следващата неделя следобед, четири дни след операцията, лекарите им съобщиха, че Лили е достатъчно добре, за да бъде изписана. Изпитваше само леки болки — доктор Ларч се бе отбил в стаята й и й бе дал няколко хапчета, за да заглуши острите пристъпи. Все още вървеше превита на две като старица, но очите й бяха бистри, а настроението — добро.

Шерлок се канеше да помоли доктор Ларч да намали временно болкоуспокояващите лекарства на Лили, но Савич я възпря:

— Не, нека още малко да ги взема.

— На записа няма нищо друго по-интересно — измърмори Шерлок недоволно, докато откачаше микрофончето изпод леглото на Лили, използвайки отиването й до банята. — Дори лекарите и сестрите не са си разправяли клюки.

След десетина минути Савич вече буташе към асансьора инвалидната количка, в която бе настанена сестра му.

— Казах на Тенисън — обърна се той към Лили, — че двамата с Шерлок те вземаме, за да те закараме при новата ти психотерапевтка. Не мога да кажа, че му хареса, каза, че не знаел нищо за тази жена. Страхувал се да не излезе някоя шарлатанка и да те доведе до още по-голяма депресия. Оставих го да си приказва, после му пуснах патентованата си усмивка.

— Нали знаеш какво означава тази усмивка — намеси се Шерлок. — „Само да направиш нещо, приятелче, ще ти го изкарам през носа.“

— Във всеки случай, той няма какво да прави. Опита се да ме накара да те убедя да се срещнеш с доктор Росети. Чудно ми е, защо го смята за чак такъв голям спец.

— Изобщо не е спец — потрепери Лили. — Ужасен е. Тази сутрин пак дойде. Сестрата тъкмо ми беше измила косата, така че се почувствах достатъчно добре и можах да го понеса.

— Какво стана? — запита Шерлок.

Тя носеше малката чанта с нещата на Лили. Савич вкара инвалидната количка в асансьора и натисна копчето. В кабината нямаше никой друг. Лили отново потрепери.

— Мисля, че той пак е говорил с Тенисън. Опитва се да промени тактиката. Сега се помъчи да бъде снизходителен, поне в началото. Когато пропълзя в стаята — точно това е думата, пропълзя — сестра Карла Брънсуик тъкмо беше ми изсушила косата със сешоара.

* * *

Сестрата се обърна към него.

— Докторе.

— Оставете ни за малко, сестра.

— Не искам сестра Брънсуик да излиза, доктор Росети. Искам вие да излезете. — Гласът на Лили звучеше уверено.

— Моля ви, госпожо Фрейзър, само един момент. Страхувам се, че предния път не се разбрахме. Вие току-що бяхте излезли от операция, просто ви беше много рано, за да искате да чуете за каквото и да било друго. Моля ви, дайте ми само няколко минути.

Сестра Брънсуик се усмихна на Лили, потупа ръката й и излезе от стаята.

— Виждам, че нямам избор, Ръсел. Какво искате?

Дори да се беше ядосал на това, че го нарече на малко име, той не се издаде. Продължи да се усмихва, приближи се към леглото и застана там, извисявайки се над нея. Тя погледна към ръцете му — този път на дебелите му пръсти имаше пръстен, огромен диамант. Лили си пожела да можеше да го изхвърли от стаята.

— Исках само да поговоря с вас, госпожо Фрейзър… Лили, да видим дали не можем да се разбираме по-добре. Може би ще успеете да ми повярвате, да ме оставите да ви помогна.

— Не.

— Боли ли ви, Лили?

— Да, Ръсел, боли ме.

— Искате ли да ви предпиша лек антидепресант?

— Боли ме от натъртените ребра и от оперирания далак.

— Да, да, тази болка сигурно ще потисне другата, по-дълбоката болка за известно време.

— Надявам се.

— Госпожо Фрейзър… Лили… не бихте ли дошли в моя кабинет, може би другия понеделник? Ще имате още една седмица да се възстановите.

— Не, Ръсел. А, ето го и доктор Ларч. Здравейте, докторе. Моля, влезте, доктор Росети тъкмо си тръгваше.

* * *

Когато Лили завърши разказа си, Савич поклати глава невярващо, но тя се засмя.

— Не, не го довършвай сега, Дилън. Той си тръгна, без да каже нищо повече, просто си излезе. Доктор Ларч не помръдна, докато той не си тръгна.

— Това, което не разбирам — произнесе замислено Шерлок, — е защо и двамата, Тенисън и доктор Росети, искат ти да станеш негова пациентка. Не е ли странно? Ти се държа ужасно с Росети, а той още иска да си му пациентка.

— Да — намеси се и Савич, — странно е. Трябва да видим какво ще ни каже Макс за Ръсел Росети. Той беше готов да ти даде някакви антидепресанти още тук на място, нали?

— Така изглежда.

— Аз ти намерих психиатър, Лили. Не такъв, дето ще те омайва и ще ти дава всевъзможни хапове, а една жена, която е много добра в хипнозата. Какво мислиш?

— Хипноза ли? О, Боже, тя ще ми помогне ли да си спомня какво е станало?

— Надявам се. Както и да е, това е все пак някакво начало. Може би ще ти даде тласък да си спомниш. Днес е неделя, така че тя е дошла в кабинета си специално за тебе.

— Дилън, мисля, че току-що получих цял тон енергия. Ще разбера най-накрая дали съм наистина луда — промърмори тя.

— Да, ще разбереш и това е най-доброто, което може да ти се случи — потупа я Шерлок по рамото.

— Значи тръгваме направо за Юрика.

* * *

Доктор Марлена Чу беше дребна, нежна жена от китайски произход, за която човек би се усъмнил, че е достигнала допустимата възраст, за да й бъде сервиран алкохол. Лили беше висока почти метър и шестдесет и пет, но се извисяваше доста над нея, въпреки обувките без ток, които беше обула. Запита се дали би могла да се довери на тази жена — да остави живота си в нейни ръце, преди да е събрала сили да върви напред…

Почувства огромно безпокойство, примесено с надеждата, че може би не всичко е изгубено.

Тъй като в неделния ден нямаше никакви други посетители, доктор Чу се зае с нея веднага.

— Брат ви ми разказа какво се е случило — каза тя. — Сигурно ви е много трудно, госпожо Фрейзър. — Взе ръцете на Лили в мъничките си ръце. — Трябва да седнете. Виждам, че все още сте доста слаба. Искате ли чаша вода?

Ръцете й са топли, помисли Лили; не й се искаше да ги пусне. А гласът й беше невероятно успокояващ. Тя изведнъж се почувства много по-добре, а това със сигурност беше странно, но така или иначе беше самата истина. Дори тъпата болка в ребрата като че ли не я безпокоеше толкова. Усмихна се на лекарката, стиснала ръцете й като спасителен пояс.

— Не, много съм добре. Е, може би съм малко уморена.

— Добре, хайде да влезем в кабинета и да седнете. Имам много удобен стол и хубава висока табуретка за краката, ще ви бъде удобно. Моля, заповядайте.

Кабинетът представляваше малка квадратна стая с меки мебели, облечени в синьо, подът бе покрит с чист дъбов паркет. Лили почувства нова вълна спокойствие да се разлива из нея.

— Нека ви помогна да се настаните, госпожо Фрейзър.

— Наричайте ме Лили.

— Благодаря. Това ми харесва.

Когато Лили седна, доктор Чу притегли стола си до нея и отново взе лявата й ръка. Загледа как клепачите на Лили започват да трепкат, докато из тялото й се разливаше топлина, спокойствие и облекчение. Започна да изучава пациентката си. Макар че беше бледа, очите й блестяха. Красиви очи с мек, нежен син цвят, които чудесно подхождаха на русата коса. Беше красива млада жена, но това нямаше особено значение. От значение беше, че тази млада жена бе изпаднала в затруднение. И още по-важно беше това, че тя попиваше силата, която доктор Чу й даваше.

— Лили е толкова романтично име. Звучи като нежна музика; когато чуе такова име, човек си представя красиви неща.

Лили се усмихна:

— Това е името на баба ми. Може би съвпадение, но тя отглеждаше много красиви лилии.

— Интересно е какви неща се случват понякога, нали?

— Да, интересно е, макар понякога да изглежда страшно.

— Така е, но тук нищо не ви застрашава, Лили.

Тя отново потупа ръката й.

Доктор Чу знаеше, че Лили Фрейзър е художничка, това означаваше, че е с въображение и много проницателна. Такива хора обикновено лесно се поддаваха на хипноза. Тя изрече с мекия си глас:

— Вие разбирате, че ще се опитам да ви помогна да си спомните какво се е случило в сряда вечерта. Искате ли го?

— Да, много искам да разбера какво се случи всъщност. Само ми кажете какво да правя. Никога преди не съм се подлагала на хипноза.

— Не е сложно, наистина. Искам само да се отпуснете.

И тя леко стисна ръката на Лили.

Лили почувства как в ръката й се влива още топлина и стига чак до костите, усети невероятно спокойствие. Как можеха тези малки ръце да вършат такива чудеса с нея?

Савич доближи стола си до този на Лили и взе другата й ръка. Силна ръка, помисли тя, силни пръсти. От неговата ръка в нейната не се вливаше топлина, но пък допирът я караше да се чувства сигурна. Той не изрече нищо, просто седеше до нея, беше с нея. Шерлок седеше на дивана зад Лили съвсем тихо.

— Може би това ще ви се стори малко странно, Лили, но аз няма да размахвам часовник пред очите ви, нито да ви карам да лягате на дивана и да ви припявам нещо. Не, просто ще седим така и ще си говорим. Научих, че рисувате политически карикатури. „Сенатор Ремюс“, нали? Интересно. Какво означава това?

Лили се усмихна. Почувства как нестихващата болка от смъртта на Бет започва да се оттегля.

— Ремюс е щатски сенатор от щата Западна Деменция, някъде из Средния Запад. Той е много остроумен, ужасно безскрупулен, напълно аморален, има невероятни амбиции и обича да прецаква опонентите си. Познават го също и под прякора Ремюс Кадърника, като противоположно на „некадърник“, защото много бързо променя гледната си точка, за да получи каквото иска. Майстор е на еквилибристиките. Никога не се предава, не обръща внимание на думите на хората, защото знае, че те скоро ще ги забравят, не взема под внимание истината и върви напред, докато не постигне целта си. Сега целта му е президентството и за да го постигне, предава приятеля си.

Доктор Чу повдигна тънката си извита черна вежда и се усмихна.

— Интересна характеристика и съвсем не екзотична.

Лили се засмя.

— Завърших една нова серия карикатури миналата седмица. Неговият приятел, губернатор Брейвхарт, не понася да бъде предаван. Той се бори. И макар да е също толкова безскрупулен, има един проблем — почтен е. Това е хубаво. Поне аз смятам така.

— Занесохте ли серията на редактора си във вестника?

Лили спря за момент и затвори очи.

— Не, не я занесох.

— Защо?

— Защото отново се почувствах зле.

— Какво означава това, че сте се почувствали зле?

— Всичко ми стана безразлично — Бет беше мъртва, а аз бях жива. И нищо не си струваше, включително и аз, и всичко, което вършех.

— Започнали сте от чувството, че сте добре, че сте пълна с творчески сили, от усмивките и смеха и сте стигнали до върховна депресия?

— Да.

— Само за един ден?

— Да. Може би дори за по-малко. Не помня.

— В деня, когато съпругът ви замина за Чикаго, как се чувствахте, Лили?

— Не си спомням да съм чувствала нещо. Бях… просто съществувах.

— Разбирам. Съпругът ви, ви се е обадил на следващия ден — в сряда — и ви е помолил да занесете някакви диапозитиви на един лекар във Фърндейл?

— Точно така.

— И единственият път дотам е шосе 211?

— Да. Мразя този път и винаги съм го мразила. Опасен е. И се стъмняваше. Никога не съм обичала да карам по този път, когато се стъмнява. Винаги съм много внимателна.

— И мене този път ме дразни. Значи взехте още две хапчета антидепресант, нали?

— Точно така. После заспах. Имах ужасни кошмари.

— Кажете ми какво си спомняте за кошмарите?

Доктор Чу вече не държеше ръката й, но Лили още усещаше как топлината плува през нея, чувстваше я дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че стопляше самата й душа.

— Видях как онази кола блъска Бет. И пак, и пак, виждах я как я блъскат и как тя пищи, а колата я влачи поне десет метра, тя ме вика отново и отново. Когато се събудих, още виждах Бет. Спомням си, че лежах и плачех, после изпаднах в летаргия, мозъкът ми сякаш потъваше някъде.

— Почувствахте ли се безнадеждно?

— Да, точно така. Струваше ми се, че нищо на света няма значение — най-малкото пък аз. Струваше ми се, че съм абсолютно ненужна. Всичко ми беше черно, вече нищо нямаше значение.

— Добре, Лили. Сега излизате от къщи с колата. С вашия червен експлорър. Какво мислите за колата?

— Тенисън се възмущава всеки път, щом го нарека „кола“. Отдавна не съм използвала тази дума. Това е просто експлорър, няма друго такова нещо като него на света и не е кола, значи трябва да го наричаш с името му и толкова.

— Вие май не харесвате много този експлорър?

— Свекър ми и свекърва ми ми го подариха за рождения ден. Беше през август, тогава навърших двадесет и седем години.

Доктор Чу не настояваше, не ровеше; тя сякаш просто си говореше с приятелка — ни повече, ни по-малко. И галеше лявата ръка на Лили. После се обърна към Савич и кимна.

— Лили?

— Да, Дилън.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Стоплена, Дилън, много ми е топло. И вече няма никакви болки. Чудесно! Ръцете й са вълшебни.

Той се усмихна на думите й и изрече:

— Радвам се, че се чувстваш добре. Още ли караш по шосе 211?

— Да, току-що завих надясно. Нямам възражения срещу началото на шосето, но когато навлезеш между секвоите е толкова тъмно и дърветата сякаш се притискат към тебе. Винаги съм смятала, че някой маниак е създал този път.

— Съгласен съм с тебе. За какво мислиш, Лили?

— Мисля, че когато е тъмно, сякаш върху тези секвои ляга гъст воал. Сякаш Бет е забулена в някакъв воал и аз съм толкова депресирана, че искам да свърша, Дилън, просто да свърша със себе си и край на всичко. Тази болка е безпощадна. Мисля, че се е настанила в душата ми и няма да ме напусне никога. Просто не мога да я понасям повече.

— Тази болка — каза доктор Чу с мекия си глас, държейки отново ръката на Лили, като от време на време я стискаше, — разкажете ми повече за тази болка.

— Знам, че болката иска да се слее с мене. Искам да й се предам. Знам, че ако аз стана болката и болката стане аз, тогава ще мога да изкупя вината си.

— Вие стигнахте до заключението, че трябва да се самоубиете, защото само по този начин може да поправите положението? Да възстановите равновесието?

— Да. Живот за живот. Моят живот, без абсолютно никаква стойност, заради нейния малък скъпоценен живот.

Лили се намръщи.

Доктор Чу леко прокара длан по ръката й, после отново стисна отпуснатите пръсти.

— Какво мислите сега, Лили?

— Разбрах, че нещо не е наред. Аз не бях убила Бет. Не, тогава бях в редакцията и тъкмо предавах карикатурите си на Буутс О’Мали, исках да разбера какво мисли той.

— Разбирам. И карикатурите го разсмяха, нали?

— Да. По-късно чух шерифът да казва, че тялото на Бет е било запратено поне на десет метра встрани.

Лили замълча. Толкова силно стисна ръката на доктор Чу, че кокалчетата й побеляха.

— Само се успокойте, скъпа. Всичко е наред. Аз съм тук. Брат ви и госпожа Савич са тук. Забравете какво е казал шерифът. Така… Сега изведнъж разбирате, че не вие сте убили Бет.

— Точно така — прошепна Лили и клепачите й трепнаха. — Разбрах, че нещо не е наред. Изведнъж си спомних, че съм взела онези хапчета за сън, които Тенисън ми сложи на нощното шкафче. Взела съм толкова много от тях, че ги чувствах как лепнат в гърлото ми, а аз ги гълтах и гълтах, и седях с празното шишенце, и си тананиках: „искам още, искам още“, а после видях, че шишенцето е празно и изведнъж си помислих: „Чакай, не искам да умра“, но беше много късно и аз почувствах ужасна тъга от загубата на Бет и от загубата на самата себе си.

— Не разбирам, Лили — изрече Савич с тъмния си кадифен глас. — Ти ми каза за хапчетата, които си взела непосредствено след погребението на Бет. Защо мислиш за това сега, докато караш?

— Защото си спомням, че не мога наистина да си припомня, че съм взела тези хапчета, не е ли странно?

— Много странно е. Разкажи ми още.

— Е, разбрах, че не искам да умра, че тогава не съм искала и сега не искам. Но защо тази вина така ме разяжда? Какво има вътре в мозъка ми, което ме кара просто да насоча експлоръра си към дебелите дървета, които обграждат този ужасен път?

— И намери ли отговор, Лили?

— Да, намерих.

Млъкна и въздъхна дълбоко. Спеше. Главата й клюмна леко настрани.

— Всичко е наред, господин Савич, нека да я оставим да си почине малко, после ще я събудя и ще продължим. Ще бъде пак заедно с нас, когато се събуди. Ще видим дали има нужда пак да я хипнотизираме. Знаете ли, господин Савич, все по-любопитно ми става да разбера за онзи първи път, когато е изгълтала шишенце сънотворни. Може би трябва да проверим и това.

— О, да — обади се Шерлок зад тях. — Със сигурност трябва.

Не се наложи да будят Лили. Мина може би една минута и младата жена изведнъж отвори очи, примигна и каза:

— Спомням си всичко. — Усмихна се на доктор Чу, после се обърна към брат си: — Не съм се опитвала да се самоубия, Дилън, не съм.

Доктор Чу хвана двете й ръце и се наведе към нея:

— Кажи ни точно какво се случи, Лили?

— Върнах се обратно към себе си. Почувствах се с ясен разум, съвсем будна и уплашена от това, което смятах да направя. Тогава пътят зави, започнаха стръмните серпентини. Аз разбрах, че карам много бързо, и натиснах спирачката.

— Какво се случи? — запита Савич, навеждайки се към нея.

— Нищо не се случи.

— Знаех си го, просто бях сигурна — прошепна Шерлок.

— Ти натисна ли спирачките бързо няколко пъти, както татко ни учеше? — запита Савич.

— Да, натиснах няколко пъти, но нищо. Уплаших се. Дръпнах ръчната спирачка. Знам, че действа само на задните гуми, но си помислих, че може някак си да забави скоростта ми.

— Не ми казвай — изрече Савич, — че ръчната спирачка е отказала.

Тя само кимна утвърдително и преглътна.

— Да, отказа. Аз летях към дълбоката пропаст вляво. Извъртях волана надясно, но секвоите бяха там точно срещу мене — плътна, непробиваема стена. Летях много бързо, надолнището увеличаваше скоростта. Този участък има много остри завои и слиза непрекъснато чак до предградията на Фърндейл.

Шерлок се обади зад гърба й:

— И какво стана после?

— Чу се ужасен скърцащ звук, сякаш се къса някаква верига. Колата подскочи и колелата отказаха. Опитах се да я насоча така, че странично да закачи секвоите и те да ме забавят, но тогава пътят отново зави. Разбрах, че ще умра.

Савич полека я прегърна и я настани в скута си. Доктор Чу не пускаше лявата й ръка. Лили се облегна на него и положи глава на рамото му. Усещаше как пръстите на Шерлок леко галят косата й. Пое си дълбоко дъх.

— Ясно си спомням как се ударих право в онази нещастна секвоя и в този миг си помислих, че секвоята е преживяла поне сто години яростни океански бури, но няма да преживее мене. Спомням си, че чух тръбене на рог — толкова високо, сякаш беше в главата ми, и след това нищо. — Тя се надигна и се усмихна. Красива усмивка, чиста и изпълнена с надежда. — Това е много странно, Дилън. Спирачките отказаха. Да не би някой да се е опитал да ме убие?

Тъй като доктор Чу още държеше ръката й, Лили не се страхуваше. Всъщност се чувстваше чудесно. Докато изричаше тези думи, продължаваше да се усмихва.

— Да — погледна я брат й право в очите. — Може би наистина е така.

— А сега — каза доктор Чу, — нека се върнем назад и да видим как така сте се озовали в болницата с толкова много хапчета за сън в стомаха.

Лили усети да я връхлита смесица от спокойствие и вълнение.

— Да, нека се върнем.