Катрин Каултър
Хемлок Бей (29)

29.

Лили усещаше студ, повече, отколкото когато бе лежала на онзи гол дюшек в Гьотеборг. Китките и глезените й бяха вързани хлабаво с някакъв проводник. Лежеше на една страна в някаква тъмна стая със странна миризма. Не беше неприятна, но не можеше да познае каква е. Беше добре. Чувстваше тъпо туптене отстрани на главата, но не й беше зле, болеше я малко отстрани, тази болка нямаше да я убие. Не, щеше да я убие онази побъркана жена, която я бе домъкнала тук.

Дали не чу нечий смях? Не беше сигурна.

Стисна зъби и се опита да разхлаби китките. Усети леко движение; проводникът не беше много стегнат. Продължи да го дърпа и да го извива.

Къде се намираше? Къде я бе отвела Тами Татъл? Тя знаеше, че Тами е откачена и много хитра, че досега бе успявала да се изплъзне от брат й. Беше я отвлякла, защото е сестра на Дилън. Защото смяташе, че така по-добре ще си отмъсти на Дилън, отколкото просто да го убие.

В този момент Дилън вероятно се самоизяждаше от чувство за вина. Тя продължи да разхлабва връзките.

Каква беше тази миризма, която изпълваше въздуха? Едва сега разбра. Намираше се в някакъв обор.

Усещаше мирис на старо сено, ленено масло, да, точно така, най-малкото беше някакво растително масло и много слаба миризма на стар, сух конски тор.

Обор. Спомни си Саймън да пита Дилън къде бяха хванали двамата Татъл и Дилън бе обяснил, че е в някакъв обор на Мерилин Уорлъски, близо до Плъм Ривър, Мериленд.

Може би се намираше точно там. Поне Дилън и Шерлок щяха да знаят за това място. Мерилин Уорлъски дали беше тук заедно с нея? Беше ли още жива?

Мътна сива светлина проникваше през мръсното прозорче над нея. Зазоряваше се. Скоро щеше да настъпи утрото. Лили продължи да разхлабва връзките на китките си. Не искаше да мисли как през всичките тези години, докато беше използвала подобен проводник, никога не се бе късал и не се бе смъквал. Но сега усещаше, че е по-хлабав отпреди.

Ходеше й се до тоалетната. Беше и гладна. Рамото и хълбокът я боляха. Болката беше повърхностна, както я бе уверил онзи проклет доктор. Много й се искаше тогава да го бе сритала, та и той да почувства някаква повърхностна болка… Още светлина, разсеяна и мътна, й позволи да различи, че се намира в някаква стаичка към обора. Старо, полуразпаднало се бюро бе опряно до отсрещната стена, до него имаше два стола. Скъсана юзда висеше на един гвоздей, забит в обкованата с дъски стена.

Беше студено. Тя не можеше да спре да трепери. Сега, когато имаше как да се поогледа, видя пукнатините в дървените стени, през които прозираше пейзажът навън, и й стана още по-студено. Беше само по нощница. Добре, че поне нощницата беше фланелена, с дълги ръкави, стигаше й от врата чак до глезените.

Но не беше достатъчно.

Тя обърна глава, когато чу вратата бавно да се отваря. Видя в мътната светлина някаква жена да застава на прага.

— Здрасти сестричке. Как се справи с кабела? Охлаби ли го поне малко?

— Не съм ти сестричка! — сопна се Лили.

— Не, ти си сестричката на Дилън Савич и това е предостатъчно. Направо страхотно.

Тами влезе в стаичката, подуши въздуха, намръщи се леко, после дръпна един от разклатените столове и седна. Кръстоса крака. Носеше черни ботуши с огромни тежки подметки.

— Много ми е студено — потрепери Лили.

— Да, и аз така си помислих.

— Трябва и да отида до тоалетната.

— Добре, не ми пука дали ти е студено, но няма да те оставя да лежиш и да се напикаеш. Ще бъде неприлично. Ще ти отвържа краката, за да можеш да вървиш. Можеш да излезеш отвън в обора и да си избереш някое ъгълче. Ще ти вържа ръцете отпред.

Лили прецени, че няма никакъв шанс, ако започне да се бори с нея. Глезените й бяха вързани. Не можеше да направи нищо, само да чака проводникът да се озове отново около китките, този път отпред. Добре, че поне за малко ръцете й щяха да бъдат отпред.

Лили тръгна пред Тами и излезе в огромния обор. Беше ужасно мръсен — гнило сено, ръждиви части от неизвестни машини, някакви дъски от покрива се бяха отпрали и снегът свободно падаше вътре. Веднага видя големия кръг, очертан с черно. Беше идеално чист. Тами и брат й бяха накарали двете момчета да влязат в него, докато Тами викаше своите гоули.

— Оня ъгъл харесва ли ти? Хайде, имаме много работа. Не вярвам да си глупава, но няма значение, ако си. Хайде, сестричке.

Лили се облекчи, после се обърна и погледна към Тами, която я наблюдаваше.

— Как влезе в къщата? Алармата е от най-новите.

Тами само й се усмихна. Сега Лили я виждаше съвършено ясно в снопа силна утринна светлина, който влизаше през огромна пукнатина в стената. Над черните ботуши бе сложила черни джинси и черно поло с дълъг ръкав. Там, където трябваше да бъде едната й ръка, ръкавът беше празен. Не беше нито грозна, нито красива. Изглеждаше нормално, дори малко безлична. Не изглеждаше особено страшна, дори с намазаната с гел коса, стърчаща на връхчета. Очите й, също като косата, бяха тъмни, много тъмни, даже по-тъмни от косата, в остър контраст с лицето, което беше много бледо, може би нарочно избелено с бяла пудра, а устата й бе изрисувана с тъмно червило. Беше слаба, единствената й ръка беше тънка и дълга, ноктите на пръстите бяха лакирани с лак в цвета на червилото. Макар че беше слаба, от нея се излъчваше непреодолимото усещане, че е много здрава.

— Обзалагам се, че брат ти и малката му червенокоса женичка са си гризали ноктите, докато са ме чакали да дойда. Но аз не дойдох тогава, когато те ме очакваха. Онова съобщение на ФБР по телевизията… не му повярвах дори за минута. Знаех, че е примамка, и всичко се подреди идеално. Подбрах момента, дадох си достатъчно време, разучих всичко за алармата, как да я изключа. Не беше трудно. Седни, сестричке.

Лили седна на една бала сено, толкова старо, че пропадна под нея.

— Не мисля, че си могла да се справиш сама с тази аларма. Трябва ти опитен човек.

— Права си. Но хората винаги ме подценяват, понеже мислят, че не разбирам от такива неща.

Тами се усмихна, после започна да се разхожда пред нея, като от време на време поглеждаше към празния си ръкав, където трябваше да бъде другата й ръка. Лили я наблюдаваше и видя как по лицето й преминава първо ужасна паника, а след това невъобразимо силна омраза.

— Какво ще правиш с мене?

— Е, ще те сложа в кръга и ще извикам гоулите — засмя се Тами. — Ще дойдат и ще те разкъсат, а каквото остане от тебе, ще го пратя на брат ти… труп, какъвто не би искал да вижда. — Тами спря за момент, после наклони глава. — Близо са, усещам ги.

Лили се вслуша. Чуваше слабото шумолене на клоните, може би от непрекъснато валящия сняг, чуваше и шепота на вятъра. Но нищо друго. Нито ранобудни птички, нито някакви животни.

— Нищо не чувам.

— Ще чуеш — каза Тами. — Ще чуеш. Сега ще се върнем към този черен кръг. Ти ще седнеш в средата му. Дори няма да ти връзвам ръцете отзад. Хайде, мърдай, сестричке.

И тя извади пистолет и се прицели в Лили.

— Не, никъде няма да ида — заяви Лили. — Гоулите ще ме искат ли, ако не съм в кръга? А ако вече си ме убила с твоя пистолет? Още ли ще ме искат?

— Просто трябва да видим, нали?

Тами вдигна пистолета и го насочи право в лицето на Лили.

* * *

Саймън искаше мотоциклетът да му беше под ръка, за да си пробие път в претовареното сутрешно движение. Защо, по дяволите, Савич нямаше сирена в колата си? Защо толкова много хора бяха излезли по това време?

Когато най-накрая колоната се размърда, Савич натисна до дупка газта. Саймън погледна през задното стъкло и видя да ги настигат шест черни коли на ФБР една след друга.

— Разкажи ми, Шерлок — каза той, усещайки как сърцето му бие бързо и силно. — Скоро ще стигнем там. Разкажи ми за Тами.

* * *

Тами бавно пусна оръжието.

— Мислиш, че си много умна, а?

Лили бавно поклати глава, толкова облекчена, че чак й прилоша. Беше готова да усети как куршумът пронизва сърцето й, просто всичко да се свърши. Един изстрел и щеше да бъде мъртва. Но все още беше тук, съвсем жива, заедно с Тами, която още държеше този отвратителен пистолет.

Кръгът. Тами май искаше тя да влезе в този кръг жива.

— Къде е Мерилин? Тя ти е братовчедка, нали?

— Искаш да знаеш за сладката ми малка братовчедка? Точно сега много не съм доволна от нея, нали разбираш. Тя разказа на брат ти всичко за мене. После той я използва за примамка. Беше много непочтено от негова страна. Това ми харесва в тоя тип. Тя ме чакаше там, на открито, на летището, стоеше до оная глупава агентка, която се предполагаше, че трябва да я пази. От мене. Каква шега. Аз прерязах гърлото на агентката и всички видяха, че го прави някакво побъркано момче. Всички го повярваха, но всъщност бях аз… Искаш да знаеш защо мразя брат ти? Не е трудно да се сетиш. Той уби моя брат. Откъсна ми ръката с изстрела си, остави я да се люлее, увиснала на няколко нишки мускул, гледах я как виси и помислих, че ще умра. После ме вързаха на онова легло, защото брат ти им каза, че съм опасна, и отрязаха каквото беше останало от ръката ми в болницата, а аз едва не умрях. Заради проклетия ти брат.

И тогава Тами избухна.

— Една проклета ръка! Само ме погледни… шибаният ми ръкав е празен! Едва не умрях от инфекцията, да го вземат дяволите! Той ми простреля ръката! След като пусна гоулите по тебе, след като те направят на кървава купчина месо, ще хвана и него, ще го хвана, ще го хвана!

Лили мълчеше, опитвайки се да се стегне достатъчно, за да разхлаби проводника. Искаше й се да може да вдигне ръце и да използва зъбите си, но Тами със сигурност щеше да забележи. Поне ръцете й бяха все още вързани отпред. Това можеше да й даде известен шанс.

Тами си пое дълбоко дъх, снижавайки бавно пистолета. Очите й отново се съсредоточиха върху Лили.

— И ти си като него, упорита.

— Как мина покрай всичките агенти, които пазеха къщата?

— Всички до един са глупаци. Много лесно беше. Даже и малко скучно. Не им позволих да ме видят.

Лили не искаше да повярва на тази очевидна лъжа, но каза:

— И не можаха да видят и мене?

— Да, нищичко не видяха. Просто те извлякох навън с тая хубава нощница… съжалявам, че не ти взех палто. Но си помислих, че след като разбереш какво ще стане с тебе, няма да усещаш никакъв студ, по-добре, отколкото да си мъртва и хич нищо да не усещаш. Сега, сестричке, влизай в проклетия кръг!

— Няма.

Тами вдигна оръжието и стреля. Лили извика, не можа да се въздържи. Хвърли се надясно зад балата сено, усети как куршумът профуча на два пръста от бузата й, изтъркаля се няколко пъти, продължавайки да дърпа проводника, който стягаше китките й. Друг куршум улучи купчина гнило сено и го вдигна в облаци прах.

Тами спря да стреля, тръгна към Лили и застана на място, гледайки надолу към нея, с оръжие, насочено към гърдите й. Лили вдигна очи, замря, не посмя да мръдне, не смееше и да диша.

— Имаш проблем, нали, Тами? — изрече тя накрая. — Гоулите няма да дойдат, ако не съм вързана като жертвена овца в оня черен кръг, нали? Трябва да свикнеш. Никъде няма да ходя.

Тами не каза нищо, само се обърна и се отдалечи от нея с дълги солидни крачки на тежките си черни ботуши. Лили я видя как изчезва в склада и затваря вратата след себе си. Настъпи такава тишина, че Лили чу как оборът стене под усилващите се пориви на вятъра. После чу писък, женски писък, писъка на Тами и два изстрела, високи и резки.

Дилън изскочи от склада, стиснал зигзауера, и викна:

— Лили! О, Господи, добре ли си, скъпа? Всичко е наред. Влязох в склада и я застрелях, преди да ме види. О, Господи, наранена ли си?

Тя усети такова облекчение, че едва не се задуши.

— Ти дойде, Дилън! Не преставах да й говоря, знаех, че трябва да не спирам да й говоря. О, Господи, толкова е страшна. После взе да стреля по мене и помислих, че всичко е свършило…

Лили изведнъж замръзна. Дилън беше близо до нея, на не повече от шест крачки, когато изведнъж Лили престана да вижда брат си. Видя Тами. Тя не държеше зигзауера на Дилън, а собствения си малък гаден пистолет. Мозъкът й замръзна, просто замръзна. Не можеше да приеме това, което виждаше, това, което беше пред нея. Просто не можеше. О, Господи.

— Добре ли си, миличка?

Беше гласът на Тами, а не на Дилън.

Тогава Лили разбра, че това е била Тами. Беше помислила, че вижда Дилън, защото много искаше да го види, а Тами искаше тя да види Дилън. Тами бе помислила, че Лили се е уловила.

О, Господи!

— Добре съм — изрече Лили. — Толкова се радвам, че си тук, Дилън, толкова се радвам.

Тами се отпусна на колене до Лили и я обърна настрани.

— Дай да махна тоя кабел, скъпа. Хайде, ще пъхна ножа под него. Добре, вече си го охлабила. Можеше да се освободиш, нали?

После Тами Татъл прегърна Лили и я притисна до себе си, целуна я по косата. Погали я по гърба с единствената си ръка. Лили усети малките гърди на Тами да се допират до нейните.

Тами бе оставила оръжието на земята, само на една ръка от нея, не повече от половин метър.

— Прегърни ме, Дилън. О, Господи, толкова се изплаших. Така се радвам, че дойде толкова бързо.

Тя плачеше и хлипаше, усещаше как Тами я притиска и отново целува косата й. Ръката на Лили се плъзна бавно към пистолета, бавно, докато пръстите й докоснаха дръжката.

Тами грабна пистолета, напъха го в колана си и каза:

— Нека ти помогна, скъпа. Точно така. Сега си добре. Шерлок е отвън с другите агенти. Да идем да ги видим.

Тами я притисна здраво до себе си и двете тръгнаха към вратата на обора. Не, не точно към вратата. Тя сви наляво към огромния черен кръг.

Точно когато Тами я заведе в кръга, Лили грабна пистолета от колана й и го насочи към нея.

Тами, изглежда, не усети, че Лили е взела пистолета й и се е прицелила в нея. Обърната към вратата на обора, тя вдигна глава и извика:

— Гоули! Този път няма млади кръвчици за вас, имам крехко, свежо парче. Донесете брадвите си, донесете ножовете си и я накълцайте! Елате, гоули!

Вратата на обора рязко се отвори. Лили видя как две снежни вихрушки влизат вътре и нещо друго в този сняг. Може би малко торнадо. Това беше видял и Дилън, нали?

Снегът като че ли оформи две отделни фигури, като малки торнада, които се въртяха, снишаваха се, спускаха се и се приближаваха към нея. Бяха бели, въртяха се лудо, без да спират, и идваха все по-близо и по-близо. Лили замръзна на място, взряна в тези бели конуси, които се приближаваха към нея, сега бяха на не повече от десетина крачки, почти до черния кръг. Тя трябваше да се махне оттам. Тами видя, че нещо не е наред. Извади нож от подметката на ботуша си, дълъг, страшен нож. Вдигна го и изтича към Лили.

Лили не мислеше, само вдигна пистолета и извика:

— Не, Тами, край. Да, виждам те. Когато се приближи, видях тебе, а не брат си. Гоулите няма да ти помогнат.

И точно когато Тами скочи към нея с вдигнат нож и острието му блесна, Лили дръпна спусъка.

Тами извика, изстрелът не я спря. Лили отново дръпна спусъка, отново и отново, Тами Татъл политна на цели шест стъпки от силата на куршумите. Просна се по гръб, в гърдите й зейнаха дупки. Единствената й ръка отлетя настрани, празният ръкав падна на земята.

Но Лили не й вярваше, изтича към нея, дишайки тежко и бързо, почти извън себе си от страх, прицели се и изстреля последния куршум на една крачка от тялото на Тами. Тялото й подскочи от ударната вълна. Лили стреля отново, но чу само прещракване. Оръжието беше празно, но Тами беше още жива, впила очи в лицето на Лили и Лили не можеше да спре. Дърпаше спусъка като автомат, отново и отново, докато единствено празни щракания започнаха да изпълват тишината.

Тами лежеше по гръб, цялата в кръв, единствената й ръка още бе притисната към гърдите. Дори гърлото й бе разкъсано от куршумите. Лили бе изстреляла шест куршума в нея. Тя падна на колене и докосна с пръсти кървавата шия на Тами.

Нямаше пулс.

Но очите й гледаха към Лили, гледаха лицето й. Тами още беше тук, още се бе вкопчила в това, което беше. Устните й помръднаха, но не излезе звук. Бавно, ужасно бавно очите й станаха стъклени. Сега беше мъртва. Очите й вече не гледаха диво, вече не виждаха нищо.

Настъпи мъртва тишина.

Лили вдигна поглед, но гоулите бяха изчезнали. Бяха си отишли заедно с Тами.