Катрин Каултър
Хемлок Бей (28)

28.

Вашингтон

Късната съботна нощ беше по-студена във Вашингтон, отколкото в Стокхолм. Рано през деня температурата бе спаднала, небето се бе отворило и бе изсипало планини от сняг по цялото източно крайбрежие. Лили най-накрая си бе легнала, рамото и гърбът вече не я смъдяха от острите мраморни снарядчета, които бяха оставили следи по кожата й.

— Нищо сериозно, само повърхностни наранявания — бе казал шведският лекар.

Искаше й се да го удуши. Щеше да се сдобие с още белези.

Когато бе признала това с въздишка на Саймън, той тъкмо я настаняваше с няколко възглавници под гърба на седалката в първа класа и шеговито отбеляза, че обича жени с белези, защото белезите говорели за твърд характер.

— Не — бе казала Лили, оставяйки го да я завие с одеялото, — това показва, че жената не умее да преценява.

Той й се бе усмихнал и я бе целунал. После бе пригладил косата назад по челото й и я целуна отново, този път, без да се усмихва.

След което бе обхванал лицето й в длани и бе казал много тихо, понеже прожекцията вече бе свършила и всички в оскъдно осветената самолетна кабина се опитваха да заспят:

— Струва ми се, че ще бъдем екстра екип, Лили. Ти, аз и сенатор Ремюс.

 

 

Лили се сгуши под завивките. Надяваше се, че Саймън е по-добре от нея. И той като нея едва се държеше на крака от изтощение. Надяваше се, че ще заспят бързо.

Саймън бавно се обърна на прекалено късото легло, не му се щеше да се търкулне на пода. Бе успял да увие стегнато одеялото около краката си, което не беше лесно, тъй като те стърчаха вън от леглото. Беше се приютил временно в стаята на Шон, близо до стаята на Лили, тъй като детето все още беше при госпожа Савич. Предпазна мярка, бе казал Дилън, помагайки на Дейн Карвър — новия специален агент в екипа му — да вкара вътре тясното войнишко легло, на което щеше да спи Саймън. Бе казал на двамата мъже, че няма да му пука, дори ако трябва да се намести да спи в креватчето на Шон, стига това да е необходимото условие да може да заспи.

Саймън знаеше, че Лили е добре и е близо до него. За момента не достатъчно близо, но той си имаше планове как да промени това положение. Представяше си я в своя апартамент, виждаше как ще преустрои една от големите спални на горния етаж в неин работен кабинет — с много светлина, точно каквато й трябва.

Усмихваше се, вдишвайки бебешкия аромат на Шон. Хубава миризма, но би предпочел да бъде в стаята за гости, с Лили, в нейното легло. Винаги бе проявявал търпение и това, както предполагаше, беше добро качество, понеже познаваше Лили едва от две седмици.

Що се отнасяше до Лили, тя не разбираше защо не може да заспи. Във Вашингтон беше след полунощ, а в Швеция трябваше да е сутрин. Но двамата със Саймън бяха прекарали в Швеция толкова малко време, че тялото й нямаше начин да разбере кое време на деня е. Беше ужасно изтощена, но не успяваше да заспи.

Все още много се тревожеше за брат си. Тами Татъл още не се бе появила, не бе тръгнала да преследва Дилън, а брат й и Шерлок изглеждаха разтревожени и напрегнати.

В петък следобед, както бе официално обявено, Дилън бе взел такси до летището и бе си купил билет за Тексас. Точно в последната минута бе слязъл от самолета и тайно се бе прибрал в къщата си в Джорджтаун.

Сега беше събота вечер, много след крайния срок и Лили знаеше, че агентите все още охраняват къщата. Джими Мейтленд не си позволяваше да рискува, беше инсталирал извънредно прецизна аларма.

Лили се надяваше, че Дилън и Шерлок нямат проблеми със съня. Знаеше, че Шон им липсва. Когато бяха се качили горе, за да си легнат, по навик се бяха отбили в стаята на сина си.

Тя се обърна настрана и рязко си пое дъх, усещайки внезапна болка. Не искаше да взема повече болкоуспокояващи. Затвори очи и видя отново онази огромна стая, чиито стени от горе до долу бяха отрупани с картините на баба й. Толкова много картини, които трябваше да се върнат в музеите по целия свят. Олаф Йоргенсон и синът му нямаше да се отърват лесно. Йън щеше доста време да остане в затвора. Олаф беше в болница, състоянието му беше критично.

Беше минал повече от час и Лили най-накрая започна да се унася. Изведнъж мозъкът й вдигна тревога и тя отвори очи. Беше чула нещо. Не бяха нито Саймън, нито Дилън или Шерлок. Нещо друго не беше наред.

Може пък и да си въобразяваше. Може да беше някакъв призрачен шепот в преуморения й мозък или само повей на вятъра, който бе накарал някое клонче да чукне в прозореца на стаята. Да, звукът идваше отвън, не беше вътре в стаята й. Може би се чуваше откъм стаята на Саймън, в другия край на коридора. Да не би да се е събудил?

Лили зачака, отворила очи, вслушвайки се напрегнато в тъмнината на стаята.

Тъкмо се поуспокои и чу изпукване. Само лек натиск по дъбовия под можеше да предизвика изпукване, но тя го чу, и то съвсем наблизо. Разнесе се във въздуха, стопи се, но тя все още го чувстваше. Зачака, напрягайки слух, а сърцето й заби силно.

Килимите, покриващи дъбовите подове, приглушаваха всякакъв звук, човек можеше да ходи съвсем безшумно по тях.

Лили се надигна, напрегна се и се вгледа. Твърде късно. Видя една сянка, която се движеше бързо, нещо се приближаваше към нея. Усети остра болка, сякаш нож се забиваше в гърлото й.

Отпусна се на възглавницата. Точно преди да припадне, видя над себе си лице, женско лице и разбра чие е. Устата прошепна:

— Здравей, сестричке.

* * *

Шерлок не можеше да заспи. Ръката на Дилън тежеше върху гърдите й, той беше много близо до нея, непоносимо горещ, познатият му аромат се носеше във въздуха около нея, но това не й помагаше. Мозъкът й не можеше да изключи; продължаваше да мисли, да премисля всичко, което знаеха за Тами, и това, което си представяха, но не знаеха.

Когато усети, че повече не може да издържа, тя леко се отдели от Савич, стана от леглото и навлече стария син пеньоар. Беше си легнала с чорапи, за да не изстиват краката й. Трябваше отново да провери къщата, макар че вече я бе проверила три пъти, а Дилън сигурно още три пъти. Трябваше да се увери. Беше рано сутрин, неделя, валеше сняг, Шон беше при баба си, на сигурно място. Кога щеше да се почувства достатъчно сигурна, за да го върне у дома? Всичко трябваше да свърши. Тами трябваше да предприеме нещо. Все някога всичко трябваше да приключи.

Тя се надяваше, че четиримата агенти отвън не са премръзнали окончателно. Знаеше, че поне имат топло кафе; около десет часа им беше занесла в огромен термос.

Стигна до края на коридора, усещайки топлината на къщата около себе си, вдишвайки успокояващите миризми. След миг младата жена разбра, че нещо се е променило.

Беше тихо, но не онази тишина, с която бе свикнала. Прекалено тихо. Тя разбра, че алармата е изключена, тихичкото бръмчене, което едвам се чуваше, сега отсъстваше. Панически възел заседна в гърлото й.

Обърна се и погледна към красиво орнаментираното дървено стълбище. Видя лека светлина в дъното от стъклената арка над входната врата, зърна как снежинките лениво прехвърчат зад стъклото. Направи една стъпка, после друга, когато една ръка я удари право в гърба, тя изпищя или най-малкото помисли, че пищи, и се търкулна презглава по стълбите. Някой мина покрай нея, докато тя лежеше по лице на дебелия персийски килим, едва дишайки, опитвайки се да запази съзнание. Беше се ударила в главата, цялото й тяло бе натъртено и почти не можеше да се движи.

Стори й се, че чува стон, и фигурата изчезна. Докато гледаше към входната врата, тя се отвори, да, беше сигурна, че я е видяла да се отваря, почувства повей студен въздух да стига до лицето й и потръпна.

Входната врата продължаваше да стои отворена. Мина само миг, преди да разбере какво се бе случило. Някой я бе бутнал по стълбите. Някой току-що бе излязъл през входната врата.

Шерлок се изправи несигурно на крака, обзета от страх. Тами Татъл. Трябваше да е тя. Но как? Как е минала покрай агентите и е влязла в къщата? Защо тя не я е видяла? Отметна назад глава и изкрещя:

— Дилън! О, Господи, Дилън, ела бързо!

Савич и Саймън се появиха едновременно в горната част на стълбите, и двамата по боксерки. Къщата светна.

— Шерлок!

Савич се озова до нея, прегърна я силно, после полека я отпусна, уплашен, че я е наранил. Шерлок го сграбчи за ръцете:

— Не, не, Дилън, добре съм. Тами… беше тук; бутна ме по стълбите. Алармата беше изключена и аз тъкмо слизах долу да проверя. Чух женски стон, не бях аз. Къде е Лили? Боже Господи, виж къде е Лили!

Саймън се изкатери моментално по стълбите, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Чуха го да вика:

— Няма я.

Дилън измъкна клетъчния си телефон, за да се обади на агентите навън. Саймън палеше подред лампите, докато Дилън говореше с агентите. Входната врата беше отворена, от Лили нямаше следа. Тами някак я бе извлякла, без Шерлок да види нищо.

Савич стоеше на входната врата по боксерки и се напрягаше да види нещо през гъстия сняг, който валеше като непрекъсната бяла завеса пред него.

* * *

— Какво ще кажат психолозите? — изрече Джими Мейтленд, отпивайки от кафето, толкова горещо, че му изгаряше езика.

— Джейн Бит предполага — каза Савич, — всъщност е сигурна, че никой досега не се е срещал с такова нещо като Тами Татъл. Може да има някаква вродена дарба да проектира пред човека това, което иска той да види. Но колко силна дарба има… Всички на онова летище в Антигуа повярваха, че тя е мъж, и това я прави толкова уникална. Джейн каза, че дори само това да беше, не трябва да се съсредоточаваме изключително върху него… каза, че по тази писта не можем да се състезаваме с нея. Трябва да търсим жена с една ръка на около двадесет и три години. Какво ще направи? Ако можем да го предскажем, значи е уязвима.

— Но ние не знаем какво ще направи тя, къде ще отведе Лили — възрази Шерлок.

— Предполагаше се, че ще преследва мене, а не Лили… мене, за да откъсне шибаната ми глава — изрече бавно Савич, взрян в ръцете си, с които стискаше здраво Шерлок през кръста.

Джими Мейтленд примига. Никога не бе чувал Савич да ругае и разбра, че цитира Тами.

Саймън се разхождаше напред-назад пред двамата. Беше облякъл само едни намачкани черни панталони, без риза, дори не бе обул и обувки.

— Слушай, Савич, знаеш, че е отвлякла Лили, защото мисли, че това е по-добро отмъщение, отколкото да убие самия тебе. Помисли, по дяволите. Къде Тами Татъл ще откара Лили?

Беше почти четири часа сутринта, все още валеше сняг. Никой не каза и дума. Савич седна на любимото си кресло, облегнал глава назад, със затворени очи. Почувства Шерлок да се обляга до него.

— Мисля, че знам къде би могла да отведе Лили — каза тя тихо.