Катрин Каултър
Хемлок Бей (27)

27.

Лили вървеше край инвалидната количка на Олаф към входното фоайе с огромната му черно-бяла шахматна дъска и високите цял метър фигури, наредени от двете страни на дъската в правилни позиции, готови да бъдат преместени.

Той даде знак на прислужника да остави инвалидната количка точно по средата на шахматната дъска върху петото квадратче на белия цар. Погледна Лили, която бе застанала до белия цар, после сведе очи към часовника на изпъстрената със старчески вени китка и каза:

— Не ядохте много на вечеря, Лили.

— Така е — кимна тя.

— Той вече е мъртъв, приемете го.

Младата жена погледна към бялата царица. Запита се колко ли тежи една от тези шахматни фигури. Би ли могла да я вдигне и да удари с нея този зъл старец по главата? Погледна мълчаливия прислужник, облечен целия в бяло като санитар, и изрече:

— Защо не си вземете електрическа инвалидна количка? Смешно е той да ви бута навсякъде.

Олаф отговори, сега с по-остър и не толкова любезен глас:

— Той е мъртъв, Лили.

— Не, не вярвам, че е мъртъв — изгледа го тя, — но вие скоро ще бъдете мъртъв, нали?

— Когато говорите така, знам, че изобщо не приличате на баба си, въпреки че външно сте нейно копие. Не проявявайте неуважение и вироглавство, Лили. Това не ми харесва. А иначе съм напълно съгласен да ви поднеса на блюдо главите на семейство Фрейзър. Какво още да ви предложа?

— Можете да оставите мен и Саймън да си заминем оттук заедно с платната на баба ми.

— Не ставайте дете. Чуйте ме, защото е много важно. От съпругата си аз изисквам покорство. Йън, сигурен съм, ще ми помогне да ви научим на добро поведение, да ви науча как да обуздавате езика си.

— Вече сме в новото хилядолетие, Олаф, а вие сте доста стар. Дори и да знам, че ще умрете само след седмица, пак бих отказала да остана тук.

Той стовари юмрук по ръчката на инвалидната количка, от което тя се разтърси цялата.

— По дяволите, ще правите това, което ви се казва. Или непременно се налага да видите трупа на любовника си, преди да се откажете от него? Преди да приемете, че той наистина е мъртъв.

— Не ми е любовник. Просто иска да бъде мой консултант.

— Не ви е любовник? Не вярвам. Говорехте за него така, сякаш е герой, способен да преодолее всяка пречка. Това е нелепо.

— Не и щом става дума за Саймън.

Тя си пожела наистина да го бе смятала способен почти на всичко, колкото и нелепа да беше тази мисъл. Но ужасно се надяваше, че Саймън не е мъртъв. Беше й обещал и нямаше да прекърши думата си на две. Когато го бяха отвели преди два часа, той бе обхванал лицето й в длани и бе прошепнал:

— Всичко ще бъде наред. Разчитай на това, Лили.

Тя бе облизала сухите си устни, усещайки как страхът за него се раздвижва някъде дълбоко в душата й, и му бе отвърнала, също шепнешком:

— Мислех за тези нови критерии, Саймън. Признавам, че със сигурност ми трябва помощ, когато стане въпрос за мъже.

— Имаш я — бе отвърна той и бе потупал бузата й.

После тя бе гледала подир тримата мъже, които го отвеждаха от великолепната грамадна къща, бе видяла как вратата се затваря зад тях, бе чула гладкото плъзгане на колелата на инвалидната количка на Олаф Йоргенсон до огромното фоайе във вид на шахматна дъска.

Олаф я върна в настоящия момент с думите:

— Ще го забравите. Аз ще се погрижа.

Тя погледна към двамата гардове, застанали мълчаливо настрани. И двамата ги бяха придружили в трапезарията.

— Знаете ли, че имам невероятен брат? Казва се Дилън Савич. Той не рисува, както баба ни, но прави много хубави скици. Много интересни.

— Занимание за момче. Не особено подходящо за изтънчени хора. А вие си прекарвате времето в рисуване на карикатури. Как се казваха? „Сенатор Ремюс“?

— Да, рисувам политически карикатури. Героят ми се казва сенатор Ремюс. Той е ужасно неморален, също като вас, но още не съм го видяла да иска да убие някого. — Тя замълча за миг и се усмихна на неподвижния прислужник. — Наистина много ме бива да рисувам карикатури. Не е ли интересно как талантът на баба ми е намерил ново изражение в нас, нейните внуци?

— Сара Елиът беше уникална. Няма да има втора като нея.

— Съгласна съм. Но никога няма да има и друг автор на карикатури като мене. Аз също съм уникална. А какво сте вие, Олаф? Освен че сте вманиачен старец, който прекалено дълго е разполагал с много пари и власт? Кажете ми, направили ли сте нещо стойностно в пропиляния си живот?

Лицето му почервеня; той задиша учестено и трудно. Прислужникът видимо се уплаши. Двамата гардове се изправиха в напрегнати стойки, стрелкайки с погледи ту Лили, ту шефа си.

Лили просто не можа да се въздържи. Гняв и безсилие бушуваха в нея, не можеше да понася това отвратително чудовище. Да, нека го накара да се пръсне от яд. С това му се отплащаше за всичко, което бе направил на нея и на Саймън.

— Знам какво сте вие — един от онези неуспели художници, един от онези покъртително тъжни хора, които никога не са били достатъчно добри, които са били в състояние единствено да подражават, да стоят отвън и да гледат. Дори не сте можели да направите една свястна имитация, нали? Сигурна съм, че баба ми ви е съжалявала. Сигурна съм, че ви е казала какво мисли за вас.

— Млъкнете!

Олаф започна да я ругае, но понеже беше на шведски, тя не можа да разбере нищо. Бодигардовете се напрегнаха още повече, учудени от думите, които изригваше този старец, техният шеф, смаяни от пръските слюнка, които изскачаха от устата му.

Но Лили не млъкна. Продължи да говори и да вика все по-високо, колкото по-високо викаше и той.

— Какво ви каза последния ден, когато си замина заедно с дядо ми? Защото сте отишли при нея, нали? Молили сте я да се омъжи за вас, а не за Емерсън, но тя е отказала, нали? Присмя ли ви се? Каза ли ви, че би предпочела дори женомразеца Пикасо пред вас? Че талантът ви изобщо го няма и че я отвращавате, че не може да понася вашите претенции и чудачества? Какво ви каза, Олаф? Какво?

— По дяволите, каза, че съм разглезено момченце, което има прекалено много пари и винаги ще бъде повърхностен егоист! — Той съскаше, почти изпаднал в несвяст, мятайки се насам-натам в инвалидната количка.

Лили се взря в него.

— Спомняте си дори точните думи, които ви е казала баба ми? Това е било преди повече от шестдесет и пет години! Господи, каква покъртителна гледка сте представлявали тогава, а сега още повече. Направо ме плашите.

— Млъкнете! — Олаф изглеждаше изпаднал в треска, една неясна сянка. — Реших, че няма да се оженя за вас — изрече той с нисък, уверен глас. — Ясно разбрах, че не заслужавате моята преданост и възхищение. Никак не приличате на Сара, никак. — Извади малък деринджър и го насочи към нея. — Семейство Фрейзър са мъртви. Живи не струваха нищо за мен. Сега и вие не струвате нищо.

Гардовете едновременно пристъпиха напред.

Нима беше заповядал да убият семейство Фрейзър?

Лили се втурна към количката, блъсна я колкото сили имаше и я прекатури настрана. Олаф изхвърча от нея.

Тя не се поколеба. Изтича колкото можа по-бързо и залегна зад белия цар. Чу два бързи изстрела. Главата на царя отхвръкна, парченца мрамор се разпиляха навсякъде.

Чу Олаф да вика на бодигардовете, чу отекващите им стъпки. Остана прилепена към пода. Няколко късчета мрамор я бяха улучила и тя усети лепкава струйка кръв да се стича по ръката й и да оставя петна по бялата рокля.

Възрастният мъж ругаеше, лежейки все още безпомощен на пода. Викаше бодигардовете, нареждаше им да проверят дали я е убил.

Яките мъжаги говореха нещо, но беше на шведски и тя не разбра. Не тръгнаха към нея, явно защото той искаше лично да си достави удоволствието да я убие и те знаеха това.

Лили се повлече на лакти, пренесе се зад кралицата, по-близо до голямата входна врата, после зад топа. Погледна към Олаф. Един от бодигардовете се бе навел над него и му подаваше собственото си оръжие.

Мъжът вдигна Олаф и го настани в инвалидната количка. Олаф насочи оръжието си към нея.

Тя се сви зад офицера. Беше на не повече от десет крачки от входната врата.

— Обичам тази игра — извика старецът с треперещ глас и стреля.

Топът падна и я удари по глезените. Тя усети внезапна болка, но размърда краката си и се увери, че може да ги движи. Сви се зад офицера и замря.

Олаф извика отново. После се разсмя. Последва друг изстрел, неприлично висок в настъпилата тишина, и тя видя огромно парче от мраморния под, на не повече от метър от нея, да се разлита във всички посоки. Той продължи да стреля, отново и отново, изстрелите накараха белия цар да се удари в царицата.

Лили се сви на колене зад коня, точно до входната врата.

Още един изстрел профуча край ухото й и тя се прилепи към пода. Един от бодигардовете изтича с викове към нея. Защо?

Тогава чу още изстрели, най-малко шест, но не идваха нито от Олаф, нито от бодигарда; долитаха иззад входната врата. Чу викове, мъжки гласове, някой заблъска силно по вратата и накрая тя рухна на пода.

Олаф и бодигардовете стреляха към вратата.

Лили скочи на крака, взе огромно парче от разчупения офицер, изтича покрай Олаф и го запрати към количката.

Улучи. Олаф падна назад, пистолетът му изпрати един куршум, но вече към тавана. Бодигардовете избягаха, когато полицаите започнаха да стрелят по тях от входната врата.

Стрелбата и виковете преминаха в нетърпим шум. Лили видя Саймън зад гърба на единия полицай. Беше жив.

Настъпи внезапна тишина. Лили изтича към Саймън и се хвърли на врата му. Ръцете му я стиснаха силно.

Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Радвам се, че дойде. Беше станало много напечено, знаеш ли?

Олаф викаше и ругаеше, после внезапно млъкна.

— Всичко свърши, Лили — прошепна Саймън на ухото й. — Старецът не може да избяга. Време е да се погрижа за тебе, защото кървиш. Искам да не мърдаш много-много, линейката ще дойде всеки момент.

— Нищо ми няма, не се тревожи за мене. Порязаха ме парченца от разбития мрамор. Саймън, но ти си мокър! Защо си мокър?

— Не внимавах. Стой мирно.

— Не, кажи ми. Как се отърва от тях? Какво се случи?

Той разбра, че тя няма да го остави, и поклати уморено глава.

— Хвърлих се в канала, за да избягам, но не можах. После се струпаха всякакви видове полицаи, извадиха ме от канала и се погрижиха за Алпо, Ники и Йън. Никой не е убит. Всички са в местния арест. Благодарение на брат ти, Лили. Обадил се на свой приятел в Стокхолм, чиито братя живеят тук, в Гьотеборг. Полицията наблюдавала имението, видели са Йън и момчетата да ме натъпкват в колата, обадили се за подкрепление и тръгнали по петите ни.

— Искам да се запозная с тия братя — усмихна се с облекчение Лили.

За първи път от много време успя да се засмее. И усмивката й беше изпълнена с надежда.