Катрин Каултър
Хемлок Бей (23)

23.

Бар Харбър, Мейн

Кларк Хойт включи клетъчния си телефон на третия звън.

— Савич? Добре, че се обади. Не можем да намерим Саймън и Лили. Нашите хора ги следваха отблизо, но когато Лили поиска да отиде до гробищата, решиха, че там ще са на сигурно място, и се съгласихме да ги оставим насаме. Господи, Савич, те са ги последвали в гробищата! Като не видели Саймън и Лили в уговорения час в кафе „Бендър“ в Хемлок бей, агентите ми се обадиха, после отидоха на гробищата. Намерихме наетата кола на Саймън и една от колите на семейство Фрейзър на паркинга. Нямаше никакви други коли. Разбрахме, че Лили е била на гроба на дъщеря си, защото нарцисите, които беше купила, бяха там.

Хойт млъкна.

— Какво става, Кларк? Какво още открихте?

— Малко кръв на предните седалки, само следа, но имаше кръв и по паркинга. Изследваме я. Провалихме се, Савич. Господи, колко съжалявам. Ще ги намерим, кълна ти се.

Савич усети присвиване в стомаха, но когато проговори, гласът му бе овладян.

— Намерили сте колата на Фрейзър, както и тази на Саймън… и семейство Фрейзър ли са отвлечени? Или пък са част от заговора и просто са оставили колата си там? Ако смятат да се върнат, защо ще си оставят колата до тази на Саймън… това е сигурен знак, че са замесени.

— И ние така мислим.

— Добре е поне, че не сте ги намерили мъртви. Значи са отвлечени, но от кого?

— Опитваме се да проследим семейство Фрейзър, но засега нямаме нищо. Трябва да са със Саймън и Лили. Двамата с лейтенант Добс отидохме в болницата при Тенисън Фрейзър. Той каза, че не знаел къде са родителите му. Струва ми се, че тая работа изобщо не го интересува. Когато му казахме обаче, че Лили я няма, помислих, че ще полудее. Оня доктор Росети… нали го помниш, психиатъра, който искаше да лекува Лили, докато беше в болницата след катастрофата? Оня, когото Лили не харесваше… Е, той беше там с Тенисън. Настръхна, каза, че Тенисън бил много добър човек, велик лекар, а жена му била кучка и не го заслужавала. После пред очите ни даде на Тенисън цели три хапчета успокоителни. Ще ти кажа нещо, Савич, мисля, че Тенисън наистина не знае нищо за изчезването.

Савич чуваше всяка дума, но мисълта му бе спряла. Почувства страх. Искаше да се махне от Бар Харбър и веднага да отлети в Калифорния, но не можеше. Просто нямаше никакъв начин да замине.

— Не съм сигурен какво да мисля точно в този момент, Кларк. А и не мога да се освободя. Затънал съм до гуша. — Пое си дълбоко дъх. — Очаквам среща с убийца-психопат тук, в Бар Харбър, Мейн и съм нащрек.

— Савич, не се тревожи за сестра си и Саймън. Ще разберем кой ги е хванал.

Да, помисли Савич, после изрече на глас:

— Ако Олаф Йоргенсон стои зад цялата работа, значи става дума за много пари, за частен реактивен самолет с разписание за полети извън Щатите. Няма да е трудно да ги намерим.

— Вече проучваме. Ще ти се обадя, когато открием нещо. И късмет в Бар Харбър.

— Благодаря. Дръж ме в течение.

— Да, непременно. Виж, Савич, съжалявам. По дяволите, трябваше да им осигурявам защита, да бъдат в безопасност. Ще направя всичко, каквото мога. Ще ти се обаждам всеки час.

— Не, Хойт, обади ми се, само ако се случи нещо спешно в следващите три часа. Аз ще се свържа с тебе, когато мога.

Кларк Хойт и не подозираше какво му е. Трябваше да се обади на Шерлок и да й каже какво става. Слава богу, че си е у дома, на сигурно място. Не искаше тя да разбере за Саймън и Лили от Хойт или от лейтенант Добс. Оставаха му два часа и четиридесет минути преди началото на операцията. Тръгна към полицейския участък на Бар Харбър. Знаеше, че просто трябва да се опита да спре да мисли за Лили и Саймън, поне за момента. Трябваше да се съсредоточи върху мисията си да убие Тами Татъл.

Искаше, когато притисне пръсти към вената на шията й, да не усети никакъв пулс.

* * *

Лили дочу стон, последван от поредица ругатни, които сякаш нямаха свършване. Звучаха й странно, дълги и провлечени. Дочу плач. Плач?

Не, плачът не идваше от нея. Нито пък ругатните. Усети движение, но не тя се движеше; то просто беше наоколо й, някакво тихо, едва доловимо пулсиране.

Саймън. Къде беше Саймън?

Отвори бавно очи с нежелание, защото главата вече я болеше и се страхуваше, че ще се сцепи, ако повдигне клепачи.

Долови отново изстенване на жена. Изхлипване, после още от провлечените, завалени ругатни.

Беше Шарлот. Сега Лили си спомни. Бе простреляла Шарлот, но тя беше още жива. И я болеше. Лили почувства известно удовлетворение. Ако главата не я цепеше така ужасно, щеше да се усмихне. Не беше спасила себе си или Саймън, но беше успяла да нанесе вреди.

Помръдна леко глава. Бодна я внезапна, но поносима болка. Видя, че е простряна на широка кожена седалка, привързана към нея с някакъв колан. Врязваше се в корема й, не я болеше много, само дърпаше леко и това беше облекчение.

Саймън седеше до нея. Той също беше привързан към седалката. После усети, че държи ръката й върху бедрото си и гледа към Шарлот.

— Саймън.

Той се обърна полека и премести поглед към нея. Усмихна се, наистина се усмихна и каза:

— По дяволите, знаех си, че трябваше да те оставя у дома.

— И да пропусна всички тия вълнения? Няма начин. Толкова се радвам, че си жив. Къде сме?

— На около тридесет хиляди мили, в частен самолет, бих казал. Как се справяш, скъпа?

— Сега не се чувствам особено скъпа. Значи сме в самолет? Затова имам такова странно усещане, че сме в някакъв движещ се пашкул. О, Божичко, да не сме се запътили към Швеция?

— Възможно е, но защо го казваш така, сякаш през цялото време си го знаела?

— Когато онези типове ме гонеха по плажа, викаха след мене. Разбрах, че са чужденци, говореха много странен английски. Помислих си, че на господин Олаф Йоргенсон вече му е писнало да чака някой друг да свърши нещата вместо него.

— Права са, наистина са шведи. — Той замълча за миг, после добави: — Каза, че си тичала по плажа, за да им избягаш?

Тя му разказа какво се бе случило, как бе намерила пътеката, за да се изкачи обратно на скалата, как беше го открила изпаднал в безсъзнание и после за Шарлот.

— Ако не беше Шарлот, щяхме да се измъкнем и да се заселим двамата в затвора в Юрика, без право на посетители.

Той взе ръката й и я стисна.

— Тия писъци и проклятия… Шарлот Фрейзър е. Пилотът, който май е и лекар, се погрижи за нея. Простреляла си й дясната ръка. За съжаление, обаче, ще се оправи. Преди да се събудиш, пищеше, че си черна неблагодарница след всичко, което била направила за тебе. Каза, че лично щяла да те убие.

Не добави, че тя бе изрекла намеренията си с най-мръсния възможен език, какъвто някога му се бе случвало да чуе.

Лили се замисли за един дълъг момент, после каза:

— Добре ли си?

— Да, само малко ме боли главата. А твоята глава как е?

— Боли ме ужасно.

— А, господата видяха, че сме се събудили. Приближава се господин Алпо Вилио. Не, май всъщност фамилията му е Алпо. Звучи ми шведски. Като че ли е някакъв бодигард. Никога преди не съм си имал работа с шведи. От това, което дочух, именно той те бил ударил с пистолета по главата.

Алпо Вилио беше един от двамата мъже, който я бе гонил по плажа на гробищата. Отблизо беше дори още по-едър, но решително не във форма, коремът му висеше над колана, за разлика от повечето скандинавци, които тя познаваше. Но поне беше рус и със сини очи. Изглежда, имаше малко викингска кръв.

Той не каза нищо, само стоеше, кръстосал ръце на гърдите си, и я гледаше втренчено. Лили запита:

— Как се казва вашият партньор?

Той трепна, сякаш не я бе разбрал, после изрече на странния си английски:

— Казва се Ники. Много е кибритлия. Пази се да не го вкиснеш.

— Къде отиваме, господин Вилио?

— Не е ваша работа.

— А защо господин Олаф Йоргенсон ни води в Швеция?

Той поклати глава, изсумтя, обърна се и се върна към предната част на салона, където Шарлот Фрейзър продължаваше да пуска по някоя и друга ругатня.

— Разбра ли, Лили? Не вкисвай Ники, а колкото до Алпо, мисля, че те харесва. Наистина изглеждаш като принцеса, а може Алпо да е романтичен мъж. Но не разчитай на това, нали?

Тя трябваше да се усмихне, макар че главата я заболя дори от усилието да си отвори устата. Погледна навън през прозореца към планините и каньоните от бели облаци. Обръщайки отново глава към него, изрече:

— Саймън, знаеш ли, че косата ти наистина ми харесва? Даже рошава. И ми харесва как се вие на врата. Дълга, но не много. Секси.

— Лили — понижи глас той, като се наведе към нея, — мислите ти в момента са объркани. Искам да затвориш очи и да се опиташ да поспиш.

— Мисля, че идеята е много добра. Може ли преди това да получа малко аспирин?

Саймън повика Алпо Вилио и скоро Лили получи няколко аспирина, които глътна с огромна чаша вода. Усмихна му се глупаво, затваряйки очи.

Точно в този миг Саймън си помисли, че слага край на митарствата. Беше срещнал жена, на която да вярва, която да го вълнува. Тя бе възпламенила чувствата му. Неговата принцеса, крехка, нежна и бяла като мляко! Усмихна се на мислите си, защото точно в този момент тя бе мокра от дъжда, с изпокъсани и окаляни дрехи, с мокра, полепнала по главата коса; но такава му бе още по-скъпа.

Какво му оставаше да направи?

Подпъхна малка възглавничка между корема й и колана. Облегна се на седалката си и затвори очи.

* * *

Лили се събуди с мисълта за брат си, подсъзнателно усети страха му за нея. Хойт и Дилън сигурно вече знаеха, че двамата са отвлечени. Но имаха ли представа къде са? А и изобщо защо ги бяха оставили живи?

Погледна към седалката на Саймън. Беше празна. Нямаше го. Но къде беше отишъл?

Чу нисък мъжки глас да изрича на странен английски до дясното й ухо:

— Сега да ядеш.

Ники седна на мястото на Саймън. Държеше поднос в скута си. Това беше мъжът, който бе викал след нея на плажа, мъжът, за когото Алпо бе казал, че е много лош.

— Къде е Саймън?

Едрият мъж само поклати глава.

— Не е твоя работа. Сега да ядеш.

Тя изрече много бавно:

— Не, няма да направя нищо, докато не видя Саймън Русо.

Ники обхвана с огромната си ръка тила й и дръпна главата й назад. Взе чаша с нещо, което изглеждаше като айскафе, но без сладолед, и я накара да го изпие. Тя започна да се бори, задави се, течността се разля по брадичката и по дрехите й, попи в тях… Миришеше на кафе и нещо друго. Някакви хапчета влязоха в гърлото й. Усети замайване още преди Ники да пусне врата й.

— Защо правиш това?

— Скоро се приземяваме. Идват чиновници, трябва да си тиха. Много лошо, че не искаш да ядеш. Много си слаба.

— Къде е Саймън, копеле такова?

Но тя усещаше, че думите сякаш не излизат от устата й. Поиска й се наистина да бе хапнала. Усещаше как стомахът й се свива от глад, докато в същото време потъваше в някаква огромна празнота.