Катрин Каултър
Хемлок Бей (2)

2.

Хемлок бей, Калифорния

Ярка слънчева светлина проникваше през тесните прозорци. Прозорците на нейната стая не бяха ли по-широки? Със сигурност бяха по-чисти от тези. Не, чакай, тя не беше в спалнята си. Някаква неясна паника я връхлетя, после се оттече. Сега не чувстваше нищо особено, само малко объркване, което със сигурност не беше чак знае колко важно, просто лека болка в лявата ръка при интравенозната система…

Интравенозна система ли?

Това означаваше, че е в болница. Дишаше; чувстваше как кислородът гъделичка носа й, тръбичките я дразнеха. Не това беше успокояващо. Беше жива. Но защо пък не би трябвало да е? Защо това я изненадваше?

Усещаше мозъка си изтръпнал и празен, дори тази празнота беше объркваща. Може би умира и затова са я оставили сама. Къде е Тенисън? О, да, той бе отишъл в Чикаго преди два дни, по медицински работи. Тя го бе изпратила с радост и бе почувствала облекчение, дори доста голямо облекчение, че няма да чува спокойния му, увещаващ глас, който я караше да подлудява.

Един мъж с бяла престилка и плешива глава, окачил слушалка на врата си, влезе в стаята. Наведе се над нея така, че едва не завря лицето си в нейното.

— Госпожо Фрейзър, чувате ли ме?

— О, да. Дори виждам косъмчетата в носа ви.

Той се изправи и се изсмя.

— Значи съм много близо. Сега, когато положението с косъмчетата в носа ми е наред, как се чувствате? Боли ли ви нещо?

— Не, едва си усещам мозъка, чувствам се замаяна и глупава.

— Това е от морфина. Може някой да ви простреля в корема, после да ви сложи достатъчно морфин и дори собствената ви свекърва ще ви се стори симпатична. Аз съм вашият хирург — доктор Тед Ларч. Тъй като трябваше да ви махна далака — а това е голяма коремна операция — ще ви поддържаме на солидна доза морфин до довечера. След това ще започнем да я намаляваме. После ще видим как се справя организмът ви, как ще заработят отново вътрешните ви органи…

— Какво друго не е наред с мене?

— Ще ви разкажа накратко. Но, първо, нека ви обещая, че всичко ще бъде наред. Колкото за отстраняването на далака, това няма да доведе до никакви лоши последици. На възрастния човек на практика не му трябва далак. Но както и да е, ще се наложи да изтърпите дискомфорта на операцията, няколко дни ще ви боли. Имате сътресение, две натъртени ребра, няколко порезни рани и контузии, но ще оживеете. Белези няма да ви останат. Справяте се чудесно, като се има предвид какво ви се е случило.

— А какво ми се е случило?

Доктор Ларч замълча за момент, наклони глава настрани. Слънцето нахлуваше през прозореца и пращаше отблясъци по плешивата му глава. Изрече бавно, взрян в лицето й:

— Не си ли спомняте?

Тя се замисли и мисли толкова дълго, че накрая той докосна леко ръката й:

— Не, не се напрягайте. Само ще си докарате главоболие. Какво си спомняте последно, госпожо Фрейзър?

Тя пак се замисли и накрая изрече бавно:

— Спомням си, че излязох от къщи в Хемлок бей. Живея там на авеню „Крокодайл баю“. Спомням си, че трябваше да отида до Фърндейл. Да предам няколко диапозитива на някой си доктор Бейкър. Помня, че не обичам да карам по шосе 211, когато се стъмнява. Това шосе ме плаши, секвоите така се извисяват над мене, така ме обграждат, че се чувствам все едно жива погребана.

Тя спря, лекарят усети как страхът я обзема и я прекъсна:

— Не, няма нищо. Интересна метафора с тия секвои. С времето вероятно ще си спомните всичко. Вие преживяхте катастрофа, госпожо Фрейзър. Колата ви се заби право в една секвоя. Сега ще повикам още един лекар.

— Какъв по-точно?

— Той е психиатър.

— Защо ще ми трябва… — Тя сви вежди. — Не разбирам. Психиатър? Защо?

— Ами, вие май нарочно сте се блъснали в тази секвоя, поне така изглежда. Не, не се тревожете, не се притеснявайте. Просто си почивайте и възстановявайте силите си. Ще се видим по-късно, госпожо Фрейзър. Ако почувствате болка в следващите няколко часа, само натиснете бутона и една сестра ще ви инжектира малко морфин в системата.

— Мислех, че пациентът сам може да приема морфин, когато му е необходимо.

Той изпадна в мигновено объркване, тя съвсем ясно усети това. Каза:

— Съжалявам, но не можем да ви го позволим.

— И защо? — запита тя с извънредно мек глас.

— Защото при вас става дума за опит за самоубийство. Не можем да допуснем да се натъпчете с морфин и да не успеем да ви спасим.

Тя изви поглед към прозореца, където слънцето блестеше толкова ярко.

— Спомням си само последната вечер. Кой ден сме? Кое време на деня?

— Четвъртък, късно сутринта. Катастрофирахте снощи.

— Толкова много време ми се губи.

— Всичко ще се оправи, госпожо Фрейзър.

— Чудя се дали ще е така — отбеляза тя и затвори очи.

* * *

Доктор Ръсел Росети спря за миг на прага и погледна младата жена, която лежеше тихо на тясното болнично легло. Изглеждаше като принцеса, която е целунала не тази жаба, която е трябвало, и си го е получила. Русата й коса беше цялата в кръв и превръзки. Беше слаба, ужасно слаба и той се запита какво ли си мисли сега, точно в тази минута.

Доктор Тед Ларч — хирургът, който бе извадил далака й — беше казал, че тя не си спомня нищо за катастрофата. Беше казал и че според него не се е опитвала да се самоубие. Просто в този момент е била отнесена — така се изрази.

Тед беше романтичен, доста странно като за хирург. Разбира се, че се е опитала да се самоубие. За пореден път. Без съмнение. Класически случай.

— Госпожо Фрейзър.

Лили бавно обърна глава по посока на високия глас, който сигурно би могъл да хленчи, ако не получи това, което иска. Този глас се опитваше да звучи успокояващо, предразполагащо, но някак си не успяваше.

Тя не каза нищо, само погледна към доста пълния мъж — висок, облечен в качествен тъмносив костюм… Мъжът беше с огромно количество къдрава черна коса, двойна брадичка и дебели, много бели пръсти. Той стоеше съвсем близо до леглото й.

— Кой сте вие?

— Аз съм доктор Росети. Доктор Ларч ви е казал, че ще дойда да ви видя, нали?

— Вие сте психиатърът?

— Да.

— Наистина ми каза, но аз не искам да се срещам с вас. Няма защо.

Отричане, помисли той, направо великолепно. Беше му писнало от нескончаемата поредица депресирани пациенти, които изведнъж започваха да плачат и да бръщолевят несвързано, умилявайки се над собствената си нещастна съдба, протегнали ръце към него, за да получат така жадуваните успокоителни. Въпреки че Тенисън му беше казал, че Лили не е такава, той все пак не беше убеден в това.

Затова изрече съвършено спокойно:

— Очевидно имате нужда от мен. Забили сте колата си в една секвоя.

Нима наистина го беше направила? Това й се стори безсмислица. Сигурно затова изрече бързо:

— Пътят към Фърндейл е много опасен. Някога карали ли сте по него на здрачаване?

— Да.

— Не смятате ли, че човек трябва много да внимава?

— Разбира се. Но никога не съм забивал колата си в секвоя. Сега от Агенцията за защита на растителността оглеждат дървото, да видят какви са нараняванията му.

— Е, ако на мен ми липсва малко кора, сигурно и на него му липсва. Бих искала сега да си тръгнете, доктор Росети.

Но вместо да си тръгне, той притегни един стол до леглото и седна. Кръстоса крака. Сплете кебапчестите си бели пръсти. Тя не можеше да понася ръцете му — меки и пухкави — но не можеше да откъсне поглед от тях.

— Първо ми дайте една минутка, госпожо Фрейзър. Имате ли нещо против да ви наричам Лили?

— Да, имам. Не ви познавам. Вървете си.

Той се наведе към нея и се опита да хване ръката й, но тя я издърпа и я сви под чаршафа.

— Наистина би трябвало да им сътрудничите, Лили…

— Името ми е госпожа Фрейзър.

Той се намръщи. Обикновено жените — и то всички, без изключение — обичаха да ги наричат с малкото им име. Това ги караше да го чувстват като свой довереник, като човек, на когото може да се вярва. Но ги правеше по-уязвими, по-открити за него.

— Вие сте се опитали да се самоубиете веднъж след смъртта на детето си преди седем месеца — обади се доктор Росети.

— Тя не умря просто така. Една кола я връхлетя с пълна скорост и я запрати на двайсет метра настрани в канавката. Някой я уби.

— И вие обвинихте себе си.

— Имате ли деца?

— Да.

— И бихте ли обвинили себе си, ако вашето дете умре, а вие не сте с него?

— Не, не и ако аз не съм карал колата, която е бутнала детето.

— Жена ви би ли се самообвинявала?

Пред очите му се мярна лицето на Илейн и той смръщи вежди.

— Вероятно не. Сигурно щеше да започне да плаче. Тя е много чувствителна жена, много податлива на внушения. Но сега не говорим за това, госпожо Фрейзър.

И наистина беше така. Скоро щеше да се освободи от Илейн, много скоро, слава на Бога.

— Тогава за какво говорим?

— Вие сте обвинили себе си, до такава степен сте се чувствали виновна, че сте нагълтали цяло шишенце сънотворни. И ако икономката не ви е намерила навреме, сте щели да умрете.

— Да, така ми казаха — отбеляза тя и би се заклела, че в този момент усеща същия вкус в устата си, както когато се бе събудила в болницата онзи първи път, когато беше толкова озадачена и толкова слаба, че дори не можеше да повдигне ръка.

— Не си спомняте, че сте взели лекарствата?

— Не, наистина не си спомням.

— А сега не си спомняте, че сте забили колата си в една секвоя. Скоростта ви, както прецени шерифът, е била около 60 мили в час, може би и повече. Имали сте голям късмет, госпожо Фрейзър. Един човек минавал наблизо, видял ви да се блъскате в дървото и повикал линейка.

— Случайно да знаете името му? Бих искала да му благодаря.

— Това не е толкова важно, госпожо Фрейзър.

— А кое е важното? О, да, а вие случайно имате ли малко име?

— Името ми е Ръсел. Доктор Ръсел Росети.

— Хубава алитерация, Ръсел.

— По-добре ще е да ме наричате доктор Росети — усмихна се накриво той.

Тя видя как дебелите му бели пръсти се сгърчват и усети, че е ядосан. Мисли я за излязла от релсите. И тя наистина беше, но това не я интересуваше. Беше уморена, ужасно уморена, искаше само да затвори очи и да остави морфинът да притъпи болката за още малко време.

— Вървете си, доктор Росети.

Известно време той не помръдна.

Лили облегна глава и се отпусна. Дори не чу, когато той излезе от стаята. Но чу вратата да се затваря. Когато доктор Ларч влезе след пет минути с доста зачервено чело, тя успя да открехне единия си клепач и да каже:

— Доктор Росети е един самонадеян задник. Има дебели ръце. Моля ви, повече не искам да го виждам.

— Той мисли, че не сте в много добра форма.

— Напротив, във великолепна форма съм, нещо, което не мога да кажа за него. Спешно му се налага да посети фитнес залата.

Доктор Ларч не можа да удържи смеха си.

— Знаете ли, той спомена също, че отбранителната ви позиция и грубостта ви към него са сигурни признаци, че сте ужасно изтощена и имате нужда от помощ.

— Да, прав е, толкова съм изтощена от този болкоубиец, който ми дадохте, че съм готова да си подремна.

— А, съпругът ви е дошъл да ви посети.

Тя не искаше да вижда Тенисън. Гласът му, толкова звучен, толкова доверителен, ужасно напомняше гласа на доктор Росети. Сякаш двамата бяха слушали едни и същи преподаватели по дикция в училището за психотерапевти.

Ако не видеше повече нито единия, нито другия, би могла да напусне този свят като щастлива жена.

Отправи поглед покрай доктор Ларч и видя съпруга си — съпруг само от преди единадесет месеца — стоеше на прага, доста блед и със смръщени гъсти вежди, с кръстосани ръце на гърдите. Беше толкова красив, висок, солиден, със светла чуплива коса, много гъста, не беше плешив като доктор Ларч. Носеше очила тип „пилотски“, с които изглеждаше наистина страхотно, а сега го видя как ги бутва нагоре по навик — очарователен навик, така поне си бе помислила, когато го бе видяла за пръв път.

— Лили?

— Да — прошепна тя и си пожела той да остане там на прага.

Доктор Ларч се изправи.

— Доктор Фрейзър, както ви казах, съпругата ви ще се оправи, след като минат последиците от операцията, но има нужда от почивка. Предлагам посещението ви да трае само няколко минути.

— Много съм уморена, Тенисън — изрече тя с леко трепване, което за съжаление не можа да удържи. — Може би ще поговорим по-късно?

— О, не — възпротиви се енергично той.

И изчака мълчаливо, докато доктор Ларч не излезе от стаята, попипвайки разсеяно слушалката си. Изглеждаше нервен. Лили се запита защо ли. Тенисън затвори вратата, направи още една пауза, гледайки я втренчено, после тръгна към нея и застана до леглото й. Леко измъкна ръката й изпод завивката, нещо, което тя си пожела да не бе направил, потърка с пръсти дланта й и каза с тъжен, мек глас:

— Защо го направи, Лили? Защо?

Звучеше така, сякаш за нея всичко е приключило.

— Не знам да съм правила нещо, Тенисън. Нали разбираш, нямам никакви спомени от катастрофата.

Той махна, сякаш обсъждайки думите й. Имаше силни ръце, уверени ръце.

— Знам, много съжалявам за това. Виж, Лили, може би е било катастрофа, може би си изгубила контрол и си забила експлоръра в секвоята. Една от сестрите каза, че Агенцията за защита на растителността е изпратила хора да проверят какви са нараняванията на дървото.

— Доктор Росети вече ме осведоми. Горкото дърво.

— Не е смешно, Лили. Сега ще останеш тук най-малко два-три дни, докато лекарите се уверят, че организмът ти функционира както трябва. Бих искал да говориш с доктор Росети. Репутацията му е превъзходна.

— Вече се срещнах с него. Не искам отново да го виждам, Тенисън.

Сега гласът му се промени, стана дори още по-мек, по-нежен и тя знаеше, че в нормални обстоятелства щеше да се разплаче, да се скрие в себе си, да го накара да я успокоява, да я уверява, че вече няма нищо страшно, да й каже, че Торбалан повече няма да идва… но не и сега. Вероятно морфинът я караше да изпитва лека еуфория, да се чувства някак откъсната от земята. Но тя се усещаше и доста силна, може би дори малко нахална.

— Тъй като нищо не помниш, Лили, трябва да приемем, че терапията няма да ти навреди. Наистина искам да говориш с него.

— Не го харесвам, Тенисън. Как да говоря с човек, когото не харесвам?

— Ще говориш с него, Лили, и дори се страхувам, че трябва да помислим да те настаним в болница.

— Ооо! Да помислим за болница? И каква по-точно?

Защо ли я не беше страх от тази дума, която извикваше в ума й порой ужасни картини? Но не я беше страх. Гледаше го със съвършено ясен поглед. Морфинът й харесваше. Усещаше, че я обзема умора; чувстваше как по крайниците й се разлива някакво вцепенение, което обхваща дори мозъка й, но точно в този момент, а може би и в следващия усети, че ще може да се справи, с каквото и да е. Той стисна ръката й.

— Аз съм лекар, Лили, психиатър, както и доктор Росети. Знаеш, че не е етично аз да те лекувам.

— Ти ми предписа Елавил-а.

— Това е различно. Той е обикновено лекарство за депресия. Не, не мога да говоря с тебе така, както доктор Росети би могъл. Но ти трябва да знаеш, че искам най-доброто за тебе. Обичам те и се моля да се оправиш. Поне веднъж на ден се моля за тебе. Имаше дни, когато знаех, че положението ти се подобрява. Да, наистина трябва да се срещнеш с доктор Росети и страхувам се, че няма да имам избор и ще трябва да те изпратя на психиатрична комисия.

— Извини ме, че го изтъквам, Тенисън, но аз не вярвам, че можеш да направиш това. Погледни ме — мога да виждам, да говоря, да разсъждавам, — аз имам думата по това, което ще се случва с мене.

— Ще видим, ще видим. Лили, просто поговори с доктор Росети. Кажи му за твоята болка, за объркването, за вината, за факта, че започваш да осъзнаваш какво е причинила амбицията ти.

Амбиция ли? Толкова големи амбиции ли е имала, че дъщеря й е била убита заради тях?

На Лили изведнъж й се прииска да си изясни нещата и каза:

— Какво точно имаш предвид, Тенисън?

— Знаеш — смъртта на Бет.

Това я улучи право в челото. Внезапната вина я връхлетя. Не, чакай, тя нямаше да допусне това да се случи отново. Нямаше да го допусне, особено сега. Под завесата на морфина, под всичко, което й се бе случило, тя все пак присъстваше, искаше да се събере, да бъде цялостна, искаше… Толкова големи амбиции ли имаше, та те бяха погубили дъщеря й?

— Сега не мога да разсъждавам по тази тема, Тенисън. Моля те, върви си. Ще се чувствам по-добре утре сутрин.

Не, щеше да се чувства много по-зле, когато почнеха да намаляват дозата на морфина й, помисли тя, но сега нямаше да се притеснява за това. Сега щеше да спи; сънят щеше да се отрази добре на мозъка и на тялото й. Извърна глава от него и я зарови във възглавницата. Вече нямаше какво да му каже. Знаеше, че ако се опита да проговори отново, ще изтърси някоя глупост. Пропадаше, пропадаше с невероятна лекота в огромния примамващ търбух на кита, където я очакваше топлина и комфорт. Като същински малък Йона; нямаше да има кошмари, не и в люлката на морфина.

Загледа се в системата, прикачена към ръката й, премести поглед по-нагоре към пластмасовата торбичка, пълна с течност, която висеше над нея. Спокойното движение на течността замъгляваше зрението й, струваше й се, че капките текат Бог знае накъде, просто си текат така. Затвори очи в същия миг, когато той изрече:

— Ще се видим пак по-късно довечера, Лили. Почини си.

Наведе се и я целуна по бузата. Тя обичаше да усеща ръцете му по себе си, да усеща как я целува, но не и сега. Не бе изпитвала такива чувства много отдавна.

Когато отново остана сама, се замисли: „Какво ще правя?“ Разбира се, че знаеше. Насили се да прогони от себе си замайването, приспиващия ефект на морфина. Взе слушалката и набра номера на брат си във Вашингтон. Чу няколко прещраквания, после някакво дишане, но нищо не се случи. Набра деветка, после същия номер. Опита отново, но не успя да се свърже. Изведнъж линията странно заглъхна.

И докато бавно потъваше в омаята на наркотика, младата жена смътно осъзна, че дълбоко в нея се надига страх, който не можеше да идентифицира, но това не беше страхът, че ще я настанят в психиатрия против волята й.