Катрин Каултър
Хемлок Бей (18)

18.

Юрика

Господин Монк не беше в музея. В офиса му всичко изглеждаше така, сякаш ще се върне на следващия ден. Липсваха всякакви бележки, съобщения, ангажименти в тефтера, разположен по средата на бюрото. Нямаше как да се разбере къде е отишъл. Не го намериха и в апартамента му на Оук Стрийт, с огромни прозорци, гледащи към залива. Не беше взел вещите си, просто се беше изнесъл, без да каже дума на никого.

Когато отвори вратата на хотелската си стая, Хойт се обърна към Саймън:

— Изчезнал е. Стоях насред красивата всекидневна с картини от Джейсън Аргот по белите стени, със специално осветление, и казвам ти, Русо, щеше ми се да се сритам по задника. Знам, че трябваше да следим апартамента му, но допуснахме да ни се изплъзне. Какъв идиот съм! Трябва тук някъде да има нещо, което да ни подскаже къде може да се е покрил. А може и да няма, кой знае… Наистина, Русо, трябва да ме сриташ здравата.

— Не — каза Саймън, закопчавайки ципа на новите си дънки. После напъха в гайките новия си колан и подкани Хойт да влезе в луксозната му стая с огромно легло, което заемаше почти три четвърти от нея.

Лили беше в съседната стая, между двете имаше врата. Бяха отседнали в „Уорм Крийк Лодж“, откъдето през единия прозорец се виждаше океанът, а през другия — старият град.

— Благодаря ти все пак, че ни отмени в тези дейности, макар че не бих имал нищо против лично аз да го навестя тоя побъркан. Слава богу, че оставих портфейла си в джоба на джинсите през нощта, иначе щяхме зле да загазим. В действителност, ако компаниите за кредитни карти не бяха ми пратили дубликати, след като откраднаха портфейла ми в Ню Йорк, все още щяхме да сме сериозно загазили. Ами колата на Монк? Някой да я е виждал?

— Пуснали сме съобщение за нея — джип „Гранд Чероки“, 1998, тъмнозелен. Наблюдаваме и летище „Арката“.

— Проблемът е, че не знаем кога е изчезнал. Не мислиш ли, че е по-добре да се изпрати съобщение да следят и летищата в съседните щати?

— Да, идеята е добра. Вероятно се е уплашил. Съмнявам се, че има фалшива самоличност или паспорт. Ако се опита да се качи на някой самолет, ще го хванем.

Саймън кимна.

— Искаш ли едно кафе? Рум сървисът тъкмо прати кафе и кроасани.

Кларк Хойт изглеждаше разстроен. Не каза нищо, докато не погълна две чаши кафе и не изяде един кроасан, намазан с масло и кайсиев мармалад без захар.

Когато Лили се появи след няколко минути, Саймън й се усмихна. Изглеждаше много по-добре, отколкото можеше да си представи. Беше с черни ластични джинси, черно поло и черни обувки. Изглеждаше като принцеса, която през нощта се прави на разбойничка. Кларк Хойт се изправи да я поздрави.

— Доста сте се променили от тази сутрин. Харесва ми, когато някой се облича изцяло в черно.

Лили благодари, сипа си чаша кафе и седна.

— Обадих се на Савич в Източен Дисниленд — обърна се отново Хойт към нея — и му разказах всичко. Той ме накара да се закълна в моя шнауцер Джилда, че от главите ви не е паднал и косъм. Още нямам представа кой е наел подпалвачите.

— В Източен Дисниленд ли казахте? — вдигна въпросително вежда Лили.

— Да, така наричаме главната квартира на ФБР. Е, благодаря за закуската. Ще ви се обадя, когато науча нещо.

* * *

Хойт мина да ги вземе в ранния следобед. Господин Монк не се бе опитал да се спасява с летене. Беше чисто и просто мъртъв — с глава, отпусната върху волана, и три куршума в гърба. Джипът бе паркиран до няколко секвои и бе открит благодарение на хора, излезли на разходка.

Лейтенант Лари Добс от полицейския департамент в Юрика бе подразбрал, че ситуацията е деликатна, че става дума не само за този труп, и че дори ФБР е замесено. Съгласи се да допусне Кларк Хойт да доведе двама цивилни, след като полицаите бяха свършили разследването на местопрестъплението.

Саймън и Лили стояха и гледаха джипа.

— Дори не са си дали труда да го скрият — поклати глава тя. — От друга страна, може да е минало много време, преди някой да се е натъкнал на него. Бог да благослови разхождащите се.

— Съдебният лекар каза, че е мъртъв от около седем часа — намеси се Кларк Хойт. — Ще знаем повече след аутопсията. Хората от лабораторията ще огледат основно джипа. А, ето го лейтенант Добс. Запознахте се, нали?

— Говорихме по телефона — каза Саймън и се ръкува с Добс.

Саймън бързо забеляза, че лейтенантът е впечатлен от начина, по който Кларк Хойт говори с него.

— Мислите ли, че с него е имало още някой? — запита Лили двамата мъже. — И че някой го е убил, а после е преместил тялото на шофьорската седалка?

— Не — каза лейтенант Добс. — По траекторията на куршумите съдим, че е стреляно отзад, зад Монк. Може би е имало човек и отдясно до Монк, не знам. Може Монк да е допускал, че са го извели, за да го убият. Но ако е така, защо е действал толкова спокойно? Не знам. Факт е, че е отбил от пътя и се е насочил към секвоите, а онзи на задната седалка го е застрелял.

Позволиха на Саймън и Лили да се разходят наоколо. Те огледаха навсякъде, но не можаха да зърнат нищо. Хората, които бяха открили трупа, бяха стъпкали всякакви следи. Хаосът се увеличаваше от пет полицейски коли и две на ФБР. Нямаше следи от спирачки, освен тези на джипа, което означаваше, че другата кола е стояла паркирана на шосето.

Лейтенант Добс погледна Саймън и Лили и каза:

— Агент Хойт ми каза, че вие двамата сте доста навътре в тая история. Осигурихте ми повече работа, отколкото съм имал в последните десет години, като се започне с оня побъркан, който ви нападна в автобуса, госпожо Фрейзър. А, да, офицер Тъкър току-що съобщи, че е открил Мори Джоунс, забил се в някакъв евтин хотел на Кондюит Стрийт.

— Пазете го, лейтенанте — прекъсна го Лили, — и той е част от историята, както господин Монк. Вижте какво се случи с него.

— Не се съмнявайте — обеща лейтенант Добс. — Знаете ли, историята е доста забавна. Откакто ми се обадихте, не съм имал и една минута да скучая. А и този труп… Нещата май са по-сериозни, отколкото изглеждат. — Той въздъхна и махна с ръка на един полицай. После изрече през рамо: — Кларк, опитай се да държиш тия двамата на сигурно място, нали? А, аз отивам да разпитвам всички от семейство Фрейзър, включително съпруга ви, господин Тенисън Фрейзър. Може би това ще ги подплаши, ще ги накара да направят още нещо глупаво. Разбирам, че вече сте се опитали да ги поразтревожите, и то успешно. Сега да видим как се справят със закона. — Махна към чувала, в който бе трупът на Монк. — Специално тази им идея не беше особено блестяща.

— Не забравяйте Шарлот Фрейзър, лейтенанте — каза Лили, — и не оставяйте да ви омае със сладкия си акцент. Тя е ужасна.

— Тогава ще изчакам — каза Хойт, — докато лейтенантът свърши с тях, ще изчакам да си идат по живо, по здраво в Хемлок бей, после ще им отида на гости и здравата ще ги опърля. Савич ми прати достатъчно материал за тях. Наши представители в Сакраменто са изровили доста интересни неща за финансовото положение на Елкът Фрейзър. Нещо ще се отприщи в скоро време. А, да, чух, че Елкът Фрейзър е наел господин Брадли Абът, един от най-добрите криминални адвокати по Западното крайбрежие, да представя него и семейството му. — Хойт потърка ръце. — Работата става интересна.

Саймън караше замислен обратно към Юрика. Изглежда, нещо важно го занимаваше, не гледаше нито надясно, нито наляво, не отправяше и дума към Лили. Тя усети глад и си помисли, че един душ би й се отразил добре.

— Стига, Саймън — не издържа накрая младата жена.

Това го стресна и той я погледна учудено.

— Стига какво?

— Имаш такъв вид, сякаш си се отнесъл бог знае къде.

— Да, мислех си. За Ейб Търкъл. Той е опасен за тях, Лили, също както господин Монк. Така е и с Мори Джоунс, само че Мори е в затвора и да се надяваме, че е на сигурно място. Лейтенантът ще му сложи охрана.

— Забравих да ти кажа — продължи Лили, — докато говорехте с Хойт, лейтенант Добс ми съобщи, че Мори твърдял, че нищо не знае, че някакви го били нападнали, докато си стоял тихо и кротко в един бар. И освен това, бил имал сериозен адвокат. Питам се колко ли са платили на това момче, за да си държи устата затворена.

— Лейтенант Добс може ли да разбере кой е наел адвоката? — запита Саймън.

— Питах го дали знае. Каза, че ще се поразрови. А ти, Саймън, сигурно смяташ, че Ейб Търкъл може да е в опасност… — В този миг Лили забрави, че е гладна, забрави, че мечтае за топъл душ. — Сърцето ми падна в петите. Хайде да идем да видим Ейб, Саймън.

Той се усмихна, натисна спирачки и направи обратен завой.

— Добре шофираш — отбеляза Лили. — Тая бричка може ли да върви по-бързо?

— Знаеш ли, Лили, страшна си! — засмя се Саймън. — Виждам още някой да прави обратен завой след нас. Сигурно са тези, които ни пазят.

— Надявам се, че няма да ни изпуснат.

Саймън се засмя.

— Баща ми навремето казваше, че ако реша да стана букмейкър, ще бъда най-добрата. Но съм имала един недостатък.

— Какъв?

— Казваше, че очите ми променят цвета си, когато лъжа, и ако някой го забележи, дните ми като букмейкър са преброени.

— Очите ти сега са сини. Какъв цвят имат, когато лъжеш?

— Не знам. Никога не съм се гледала в огледалото, лъжейки.

— Ще го запомня и ще ти кажа.

Саймън върна вниманието си към пътя. Виждаше пред себе си едрия Ейб Търкъл, готов да ги прати по дяволите. После усмивката на Ейб, когато погледна към Лили. Беше малко побъркан, без съмнение, но чудесен художник. На Саймън никак не му се искаше да го намери мъртъв.

Натисна газта, защото имаше лошо предчувствие. Но произнесе с равен и весел глас:

— Запознах се с баща ти, когато двамата с Дилън бяхме в колежа. Наистина си го биваше.

— Да — изрече тя. — Беше най-добрият. Много ми липсва. И на всички ни. Мама, например, дълго време не можа да се съвземе. Запозна се с оня конгресмен от Мисури миналата година, все още твърди, че са само приятели, но е много по-щастлива, много повече се усмихва и се заема да върши какво ли не.

— Какво мислеше майка ти за всички легенди около Бък Савич? Много преди да умре, за него се носеха какви ли не слухове.

— Само поклащаше глава, усмихваше се дяволито и казваше, че според нея слуховете изобщо не били преувеличени. И кълна ти се, след това се изчервяваше. Мисля, че говореше за интимни неща, и това винаги ни стряскаше нас, децата. Не можеш да мислиш за родителите си по този начин, нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Но пък ми се струва, че от друга страна, нашите родители като ни погледнат, виждат едни малки дечица, които ще си бъдат девствени до края на живота си.

Лили се разсмя.

— Ами твоите родители? Къде живеят?

— Нашите отдавна се разведоха. Баща ми е адвокат, ожени се повторно, новата му жена е два пъти по-млада от него. Живее в Бостън. Нямам полубратя и полусестри. Майка ми не се омъжи повторно, живее в Лос Анжелис, има консултантска фирма. Ако някога са се харесвали, това е било много преди да мога да си го спомня. Сестрите ми — те са по-големи от мене — ми разказваха, че също не са виждали двамата да показват особени чувства един към друг. — Той замълча за миг, забави, докато минаваше един изключително опасен завой, после отново натисна газта. — Нали разбираш, Лили, много ми е трудно да те възприема като букмейкър. Направи ли поне някакви пари от това, за да си платиш колежа?

Тя му се усмихна с широка усмивка.

— Можеш да се обзаложиш. Мама реши, че е по-добре татко да не знае в какво точно се състоят спестяванията ми, още повече, че не съм плащала никакви такси.

Той я погледна, без да казва нищо.

— Знаеш ли, че сега пак приличаш на принцеса? Харесваш ми цялата в черно. Как е операцията ти?

— Всичко е наред, само шевовете малко ме болят. Не се учудвам, че черното ти харесва, нали ти купи всичките ми дрехи. Да не би да искаш да изглеждам като Батман в женски вариант, Саймън?

— Винаги съм обожавал да гледам как се движи подобна фигура. — Той й се усмихна. — Истината е, че видях черните панталони и на мига реших, че трябва да ги купя. — Изгледа я с крайчеца на окото си. — Не искам да бъда неделикатен, но бельото по мярка ли съм го избрал?

— Абсолютно по мярка — отговори тя — и не ми се иска да мисля за него, затова стига си ме гледал.

— Добре. — За няколко секунди Саймън върна поглед към пътя пред себе си, после се изсмя. — Както казах, когато видях черното, веднага си помислих, че е само за тебе. Но най-голямата промяна е, че успя да смъкнеш цялата пепел и чернилка от косата и лицето си.

Внезапно и за самата нея, тя изрече, без да го гледа:

— Защо не си се женил?

— Бях женен. Много отдавна.

— Разкажи ми.

Саймън отново я погледна косо. Изражението й бе нетърпеливо, макар да се опитваше да го скрие.

— Ами бях на двадесет и две, безумно влюбен, страшно ентусиазиран, както и Джанис, оженихме се, разведохме се само след шест месеца, постъпихме и двамата в армията…

— Това е било много отдавна. Къде е Джанис сега?

— Остана в армията. Стана генерал с две звезди, във Вашингтон е. Чувах, че била невероятна в работата си. Омъжи се за един генерал с четири звезди. Може някой ден да стане началник-щаб, кой знае.

— Питам се защо Дилън не ми е казал.

— През това лято той беше в Европа, пък и ние не правихме традиционна сватба, избягахме и се венчахме тайно. — Саймън сви рамене. — Е, май това беше цялата романтика. А кой беше първият ти съпруг? Бащата на Бет?

— Казваше се Джак Крейн. Работеше като брокер във фирмата „Флидик, Дамърли и Пиърсън“, голям играч на Чикагската борса.

— Защо се разделихте?

Тя се опита да отмине въпроса, хвърли му нерешителна усмивка, но после размисли. Пое дълбоко дъх и каза:

— Не искам да говоря за това.

— Добре, добре. Ето, стигнахме. Дръж си очите отворени. Наистина имам лошо предчувствие.

Сви вдясно по тесния асфалтов път, който водеше към вилата, погледна назад и видя, че колата, която ги следваше, също свива надясно.

Не забеляза никакъв мотоциклет.

Отново се огледа, но пак не видя нищо.

— Това наистина не ми харесва.

— Може би е прескочил до града да напазарува?

Саймън мислеше друго, но не започна да спори и двамата тръгнаха към вилата. Вратата не беше заключена. Той не каза нищо, само хвана Лили под мишниците и я премести зад себе си. Отвори бавно вратата. Вътре цареше полумрак, капаците бяха затворени. Стаята беше напълно празна — никакви картини покрай стените, никакъв статив, палитра, нито дори капка боичка или миризма на терпентин. Помещението зееше съвършено празно.

— Провери в кухнята, Лили. Аз ще погледна в спалнята.

След няколко минути агент Колин Смит застана на отворената врата.

— Някакъв признак от Ейб Търкъл?

Саймън поклати глава:

— Не. Има само една кутия от зърнена закуска, малко мляко — даже не е вкиснало, две-три ябълки — още стават за ядене, значи не си е тръгнал отдавна.

— Просто си е взел нещата и е заминал — констатира Лили. — Всичките дрехи, куфарът, всичко липсва, дори пастата за зъби.

— Мислиш ли, че е отишъл в Лондон с онази картина, която довършваше?

— Дано да не е. Беше наистина много добър, страшно добър.

— Страхувате се, че е мъртъв, нали? — запита Колин Смит. — Че е убит. Като господин Монк.

— Имах такова лошо предчувствие — кимна Саймън — Да съобщим на лейтенант Добс. Ако се обадите на Кларк Хойт, разкажете му всичко. Разбирате ли, Ейб имаше много картини — поне тридесетина, струпани покрай стените. А притежаваше само мотоциклет. Може да е наел някой бус, за да отнесе всичко.

— А може би някой от семейство Фрейзър му е наел камион?

— Може би. А сега, агент Смит, ние с Лили ще отидем да посетим Мори Джоунс. Трябва да говоря с лейтенант Добс и окръжния прокурор, да получа разрешение. Имам едно предложение, на което Мори не може да устои.

Лили вдигна ръка.

— Не, не искам да знам. Може би вече е известно кой плаща хонорара на адвоката му.

Саймън затвори вратата и махна на агент Смит.

— Не разчитай — каза той на Лили, докато наместваше внимателно възглавницата на корема й и закопчаваше колана.