Катрин Каултър
Хемлок Бей (14)

14.

Ню Йорк

Беше почти десет часа в неделя вечерта. Саймън се беше върнал в Ню Йорк и току-що излизаше от усилена тренировка във фитнес залата. Чувстваше се едновременно изтощен и зареден с енергия, както винаги. Изтри лицето си с кърпа, протегна се и се запъти към душа. В мъжкото отделение имаше поне десетина души, разсъблечени в различна степен — шегуваха се, подмятаха си двусмислици за гаджетата си и се оплакваха от натъртвания и контузии.

Саймън се съблече и се пъхна под единствения свободен душ. Беше късно, когато накрая излезе и грабна хавлията си. Бяха останали само двама — един си сушеше косата със сешоара, другият внимателно отлепваше лейкопласта от коляното си. След не повече от няколко минути и двамата си бяха тръгнали. Саймън обу боксерките и в този момент светлината изгасна.

Справи се някак с панталоните си. Спомни си, че шалтерът е извън мъжката съблекалня, отляво на вратата.

Чу някакъв шепот. Това беше последното, което успя да запомни. Ударът над дясното ухо го прати в безсъзнание на пода.

* * *

— Ей, човече, събуди се. Господи, човече, недей да умираш, ще си загубя работата. Моля ти се, човече, отвори очи!

Саймън отвори с мъка едното си око и видя едно изкривено от болка лице, съвсем младо лице, изплашено до смърт, което се взираше в него. Момчето го разтърсваше за рамото.

— Да, да, не съм умрял. Стига си ме разтърсвал. — Саймън вдигна ръка и напипа цицина зад дясното си ухо. Кожата беше сцепена, усети мириса на собствената си кръв. Погледна момчето и произнесе дрезгаво: — Някой изгаси светлината и ме удари с нещо тежко.

— О, Божичко! — каза момчето. — Господин Дюк със сигурност ще ме обвини. Аз се грижа за това място, едва от една седмица съм тук, а току-виж съм си загубил работата.

Закърши ръце, заоглежда се наоколо с див поглед, сякаш очакваше всеки момент да се появи управителят.

— Онзи, който ме удари… предполагам, че не си го видял?

— Не, никого не съм виждал.

— Добре. Не се тревожи, вероятно си е отишъл. Помогни ми да стана, трябва да си прегледам нещата.

Щом се изправи, Саймън отвори гардеробчето си и извади старото си яке, което бе изживяло най-добрите си дни с него в колежа преди около десетина години. Портфейлът липсваше.

Крадец прекъсва тока, после влиза в мъжката съблекалня, за да открадне един портфейл? Сигурно е знаел, че вътре е останал само един мъж, което означава, че не е трябвало да проверява.

— Съжалявам, момче, но трябва да викаме полиция. Не се притеснявай, предполагам, че ще открият истинския виновник.

Докато чакаше полицията, Саймън се обади, за да блокират кредитните му карти. Двамата млади патрулни полицаи записаха показанията му, огледаха празната фитнес зала, съблекалнята…

Саймън се обади на Савич едва когато се прибра в апартамента си на Седемдесет и девета Източна.

— Къде се губиш? — Савич звучеше уморено.

— Имах известни неприятности — обясни Саймън.

— Това ли ще ми кажеш само? Някой ти звъни по телефона днес, ти спешно се изнасяш, без да даваш обяснения, след което ми разправяш, че си имал неприятности?

— Да, така се получи. Лили по-добре ли е?

— По-добре е, но е ядосана. Каза, че утре е понеделник, сутринта щели да й свалят конците, а после идва в Ню Йорк, независимо с какви извинения ще се опиташ да я отклониш.

— Трябва да си помисля.

— Кажи сега какво точно се случи.

След като Саймън свърши разказа си, Савич му нареди:

— Върви в болницата. Някой доктор да ти види главата.

— Не, няма нищо, Савич, само кожата е сцепена. Не се тревожи за това. Лошото е, че портфейлът ми е откраднат и не знам изобщо какво става.

— Да не би да предполагаш, че някой е надушил, че се въртиш около картините на баба ми?

— Възможно е. Разбираш ли, когато ми се обадиха у вас, не казах цялата истина на Лили. Не беше спешно обаждане от клиент тук в Ню Йорк. Беше от един дилър в наркобизнеса, с когото от време на време имам работа. Обадих му се от вас и той каза, че чул нещо и имал какво да ми каже за картините на Сара Елиът. Очаквал скоро да получи сериозни резултати, щял да има какво да ми покаже и трябвало да дойда тук в Ню Йорк. Трябваше да се срещна с него тази вечер, но преди да изляза се обади. Все още нямал нищо налице. Затова се уредихме среща утре вечер в хотел „Плаза“, в „Дъбовата стая“, един от любимите му барове. Бива си го, наистина знае какво прави, затова тая определени надежди.

— Добре, звучи обещаващо. А сега, ако се питаш дали си толкова добър лъжец, Лили не ти е повярвала и за една минута. А колкото до грабежа, Саймън… може би не е точно грабеж, а по-скоро предупреждение. Не са те наранили сериозно, а биха могли. Обзалагам се, че портфейлът ти ще се открие в някоя боклукчийска кофа около фитнеса.

Саймън си представи как Савич се разхожда нервно напред-назад из просторната си дневна.

— Как е Шон?

— Спи.

— А сестра ти?

— Тук е, знае, че говоря с тебе. Иска и тя да се включи. Не мога да я спра, Саймън.

— Добре — отговори Саймън. — Дай й адреса ми и й кажи да хване совалката за насам. Ще я посрещна, освен ако нямам някакъв проблем. Но ми се щеше да остане още малко при теб, Савич.

— Не мога.

— Знаеш ли, приятелю — продължи Саймън, — нещата могат да вземат опасен обрат, и то много скоро. Не ми се иска Лили да се забърква в тази каша. За бога, тя ти е сестра. Оттеглям си поканата. Вържи я за някой стол, не й позволявай да идва тук.

— Имаш ли някакви предложения какво друго мога да направя, освен да я вържа?

— Дай да я чуя, искам да говоря с нея.

— Веднага. Във всеки случай, тя така или иначе ще ми издърпа слушалката. Късмет, Саймън.

— Тук съм, Саймън. Никак не ме интересуват вашите опасения. Препоръчвам ви да минете през болницата, да се наспите добре, за да можете утре да ме посрещнете в добра форма. Вземам полета в два часа и кацам на летище „Кенеди“. После ще обсъждаме подробностите. Лека нощ, Саймън.

— Но, Лили…

Вместо нейния глас от слушалката долетя гласът на Савич:

— Саймън?

— Е, може да се каже, че здравата загазих.

— Лили ми е сестра, все пак — засмя се Савич. — Умна е, картините са нейни. Нека ти помогне, Саймън, но се грижи за нейната безопасност.

— Ще се опитам. — Сякаш можеше да каже друго.

Взе два аспирина и се запъти обратно към фитнес залата. На половин пресечка от нея забеляза боклукчийска кофа. Отгоре лежеше неговият портфейл, само дето парите ги нямаше. Огледа се и видя две момчета да го зяпат.

Когато едното изригна нецензурна реплика, Саймън тръгна към него. Те се изпариха, без да губят време, а после, когато сметнаха, че са се отдалечили достатъчно, се обърнаха и му показаха среден пръст. Саймън се усмихна и им махна с ръка.

* * *

Той стоеше точно пред изхода, със скръстени ръце и недоволно изражение. Лили се усмихна.

— Не исках да нося много багаж, заради оперирания далак. Чантата ми е долу на четвърти изход.

— Реших, че сте се върнали във Вашингтон да си рисувате карикатурите.

— Докато вие търсите картините ми? Началото май не беше много добро, господин Русо. Не изглеждате особено въодушевен. Мисля, че аз се справих по-добре в онзи автобус, отколкото вие в мъжката съблекалня снощи. И повече от вас искам да намеря картините на баба си.

Тя мина покрай него и се отправи към изхода с багажите. Саймън нямаше кола, никога не бе изпитвал нужда да има, затова взеха такси до Седемдесет и девета Източна, между Първа и Втора. Помогна й да излезе от таксито, взе дамската й чанта и куфара и въздъхна с облекчение.

— Пристигнахме. Имам много хубава стая за гости със собствена баня. Ще се настаните удобно, докато не решите да се върнете у дома. Какво става с онези поклонници на култа в Тексас? Хванаха ли Уилбър Райт?

— Още не. Дилън непрекъснато пише разни доклади. Не ме гледайте така въпросително, знаете как работи брат ми. Откри, че Уилбър Райт е канадец, че е учил в университета „Макгил“, че е истински вълшебник в клетъчната биология и истинското му име е Антъни Артели. Произход — Сицилия… О, Господи, Саймън, това е много хубаво!

Лили влезе във фоайето с красив мраморен под и се почувства така, сякаш се е върнала обратно в тридесетте години. Усещането беше за „арт деко“ — богати тъмни ламперии, лампи с геометрични форми, великолепен тебризки килим на пода, мебели, като че ли излезли от сериите за Еркюл Поаро.

— Купих го преди четири години, след като получих един наистина добър хонорар. Познавам стария собственик. Притежавал е къщата почти петдесет години, повечето от мебелите са негови. Помолих го и той ми ги продаде. Хубаво, а?

— Много — каза тя, но думата й се стори слаба. — Искам да видя всичко.

Имаше дори и малка библиотека с претъпкани с книги рафтове, които стигаха чак до тавана. Кожени мебели, пухкави персийски килими на тъмния орехов под. Той не й показа своята спалня, но я заведе веднага в голяма стая в дъното на коридора. Цялата й мебелировка беше от богат италиански „арт деко“, постери от тридесетте години висяха по стените. Саймън сложи куфара й на леглото и се обърна. Тя каза, поклащайки глава:

— Вие сте толкова модерен, но живеете тук, в този музей, който благодарение на вас оживява. Стаята е много красива.

— Почакайте да видите банята.

Не й каза, че излиза, докато не се изправи на входната врата в десет и тридесет вечерта.

— Отивам да получа информация. Не, вие не идвате с мене.

— Добре.

Не й вярваше, тя го виждаше, затова просто се усмихна.

— Слушайте, Саймън, не ви лъжа. Няма да се измъкна и да ви последвам като някоя глупачка. Наистина съм уморена. Може спокойно да идете и да чуете какво ще ви каже вашият информатор. Само се пазете. Като се върнете, ще бъда будна. И ще ми кажете какво сте разкрили, нали?

Кимна и към единадесет без десет спря пред хотел „Плаза“.

Лулу беше там, разхождаше се напред-назад пред хотела, красиво облечен, същински мафиотски дон. Униформените портиери на „Плаза“ не му обръщаха внимание.

Той кимна на Саймън и направи жест към входа на бара „Дъбовата стая“. Намериха малка маса и си поръчаха две бири.

— Как върви работата, Лулу? — Саймън се облегна назад, кръстосвайки ръце на гърдите си.

— Не се оплаквам. Ей, нали ти черпиш? Да знаеш, тук пиенето не е евтино.

— Щом сме в Ню Йорк, помислих, че „Дъбовата стая“ е най-подходяща. Аз плащам бирите. А сега какво имаш да ми кажеш?

— Разбрах, че Ейб Търкъл е направил онези Елиът. Разправят, че имал договор да изработи осем. Знаеш ли кои точно?

— Да, знам, но ти не трябва да знаеш нищо повече. Щеше ми се да посетя Ейб Търкъл. Сигурен ли си, че не е Били Грос?

— Болен е, нещо с дробовете, може би рак. Както и да е, взел парите и отишъл в Италия. Живеел по крайбрежието на Амалфи, крепи си душата в зъбите. Така че Ейб е твоят човек, без никакво съмнение.

— И къде мога да го намеря?

— Най-вече в Калифорния.

— Случайно да е в Юрика?

— Не знам. Отишъл е в едно градче, Хемлок бей, на брега. Не знам къде е. Който и да плаща, явно държи нашият човек да му е под ръка.

— Добър си, Лулу. Предполагам, че няма да ми кажеш къде си чул всичко това?

— Ти си знаеш, Саймън. — Той допи бирата си на една дълга глътка, попи леко устни със салфетката и каза: — Ейб е гадно копеле, Саймън, за разлика от повечето художници. Внимавай с него, предупреждавам те!

— Да, ще внимавам със сигурност. А да знаеш кой е нашият колекционер?

Лулу започна да пали цигара и все не успяваше.

— Може би е Олаф Йоргенсон.

За Саймън това беше изненада, огромна изненада. Никога не би допуснал, че Олаф ще се замеси в такова нещо.

— Най-богатият жив швед, корабният крал. Но аз съм чувал, че е полусляп, почти мъртъв, че дните му като колекционер са преброени.

— Така говорят — възрази Лулу. — Защо да купува картини, ако е сляп като прилеп и не ги вижда? Но чух и още нещо от мой човек в Метрополитън. Една от кураторките има много дълги уши и попива всичко. Преди малко се видяхме. Много й вярвам.

— Олаф Йоргенсон — изрече бавно Саймън и отпи глътка от бирата си. — Сега сигурно е над осемдесет. Последните петдесет години колекционира предимно европейско изкуство, от средновековието, включително до деветнадесети век. След Втората световна война, както дочух, бил докопал няколко частни колекции от откраднати картини от Италия и Франция. Доколкото знам, никога в живота си не е купил легално и една картина. Но ги държи в идеални условия, в помещения с климатична система и единствен той има ключа от тях. Не знам, че е почнал да колекционира модерни художници като Сара Елиът. Никога нямаше да го включа в списъка си.

Лулу сви рамене.

— Както казваш, Саймън, той е побъркан. Може би побърканите разсъждават по друг начин, когато наближат стотака. Синът му изглежда също толкова луд, все е на яхтата си, кажи-речи живее там. Казва се Йън — старецът се оженил за шотландка и оттам това име. Във всеки случай, синът сега управлява корабния бизнес от проклетата си яхта.

Саймън съвсем леко помръдна глава към една много красива жена, седнала на бара, която от няколко минути го гледаше втренчено. Попремести се към Лулу, за да покаже, че е потънал в разговор и не се интересува от нея.

— Лулу, напълно сигурен ли си, че Олаф е купил картините?

— Освен моята мацка в Метрополитън съм пуснал и други връзки, за да го потвърдят. Нали знаеш, малките птичета от бизнеса, които все нещо ще ми изпеят. Пускам им малко зрънце, те започват да пеят по-силно и чувам три песни, все с едни и същи гласове. Сто процента? Не, това е началото. Струваше ми сто долара, за да ги накарам да пеят.

— Добре, чудесно се справи, Лулу. — И Саймън му подаде плик с петстотин долара. Лулу не ги преброи, само пъхна дебелия плик във вътрешния джоб на кашмиреното си сако.

— Случайно да знаеш как се казва яхтата на Йън Йоргенсон?

Саймън поклати глава.

— „Нощна стража“.

Саймън рече бавно:

— Така се казва една картина от Рембранд. Виси в Рийксмузеум в Амстердам. Видях я преди няколко години.

Лулу наклони глава. Нито един косъм от прическата му не промени мястото си. Имаше скъп фризьор, който добре си вършеше работата.

— Кой знае? Може би „Нощна стража“ виси в каютата на Йън, над леглото му. Често съм се питал колко истински картини са останали в музеите, дали не ни представят великолепно направени фалшификати. — Усмивката му придоби циничен оттенък.

— Всъщност, Лулу, не искам да знам отговора на този въпрос.

— Тъй като Сара Елиът почина преди седем години, всичките й неща — картините и скиците — са още налице. Намираш един самороден талант с вродена склонност към нейния начин на рисуване и визуализация и това, което получаваш, е толкова близко до истинското, че повечето хора не биха обърнали внимание, дори да им го кажеш.

— Не ми харесва.

— И на мене — заяви Лулу. — Май се нуждая от още една бира.

Саймън поръча още две бири, взе няколко фъстъка от купичката на масата и каза:

— Помниш ли оня фалшификатор, Ерик Хебърн, който написа книга, един вид ръководство за начинаещи фалшификатори — какви мастила да използват, какви хартии, пера, цветове, подписи? Той умря през 1996. Полицаите обявиха, че смъртта му била настъпила при тайнствени обстоятелства. Чух, че някакъв частен колекционер убил Хебърн, защото един негов приятел дилър му продал оригинален Рубенс, който излязъл фалшификат, направен от самия Хебърн. Дилърът умрял скоро след това в катастрофа с кола.

— Да — отвърна Лулу, — срещал съм стария Ерик в началото на осемдесетте. Много умен е тоя приятел и толкова талантлив, че ти иде да се разревеш. Питаш се дали Олаф Йоргенсон не го е очистил? Саймън, има цял куп колекционери, които са готови да газят по трупове, само и само да получат някоя марка, монета или картина за колекцията си. Искат на всяка цена да я имат, сякаш животът иначе ще загуби смисъла си. От друга страна, като се замислиш, именно тези хора поддържат жив бизнеса ни.

— Питам се дали Олаф е поръчал всичките осем картини. И колко ли плаща за тях.

— Големи пари, човече, бъди сигурен. Всичките осем картини от Сара Елиът ли? Не знам. Не съм чувал да се споменават други имена. Но подразбрах, чух, че тези осем картини били частна собственост на един член на семейството на Елиът.

— Да, Лили Савич е собственик. И тук има една много дълга и много заплетена история. — Саймън се изправи и остави на масата банкнота от петдесет долара. — Благодаря ти, Лулу, знаеш къде да ме намериш. Мисля, че скоро ще отпраша към Калифорния да проследя един от големите играчи — Ейбрахам Търкъл. Той е англичанин, нали?

— Наполовина грък. Странна птица. Много ексцентричен. Разправят, че ядял охлюви, които сам си отглеждал. — Лулу сви рамене. — А ти внимавай с него, Саймън. Ейб уби един, който се опита да го разкъса с голи ръце само преди няколко години. Внимавай. Ей, тази Лили Савич ли те е наела?

Саймън остана мълчалив няколко минути, после тръсна глава.

— Не съвсем. Искам да върна тия четири картини.

— Надявам се, че останалите са на сигурно място.

— На много по-сигурно, отколкото охлювите в градината на Ейб. Пази се, Лулу.

— Защо ще търсиш Ейб?

— Искам да разбера дали ще пусне някаква информация. Той е не просто фалшификатор. Покрай него са забъркани и други хора, с доста тъмно минало. Искам да ги разкрия. Може Ейб да успее да ми помогне в това, кой знае.

— Малко се съмнявам.

— Ще видим. Дните му като фалшификатор в Хемлок бей са преброени. Искам да го хвана, преди да се е отнесъл някъде на майната си. Кой знае какво ще мога да измъкна от него.

— Е, като си тръгнал да ръчкаш гнездото на осите, желая ти късмет. Нали знаеш, винаги съм харесвал името Лили — каза Лулу и му кимна многозначително.

Щом Саймън тръгна, Лулу насочи вниманието си към красивата дама на бара, която не бе престанала да ги гледа.