Катрин Каултър
Хемлок Бей (13)

13.

Куонтико

Савич седеше в малкия си кабинет в общежитието „Джеферсън“ на академията на ФБР, когато две агентки въведоха Мерилин Уорлъски, която беше родила дете на братовчед си Томи Татъл. Бяха я открили в един автобус по линията „Грейхаунд“ в Бар Харбър, Мейн, на път към Нова Скоуша. Понеже беше посочена като свидетелка и Савич искаше да я държат на безопасно място, бяха я докарали със специалния самолет на ФБР в Куонтико.

Той не я познаваше лично, но беше я виждал на снимка. Знаеше, че е с ниско образование, и предполагаше, че не блести с особен ум. Видя, че в действителност изглеждаше дори по-млада, отколкото на снимката, бе наддала най-малко пет-шест килограма и косата й, която на снимката беше късо подстригана, сега беше по-дълга и се спускаше на сплъстени кичури до раменете. Изглеждаше по-скоро уморена, отколкото уплашена. Не, той бъркаше. Тя изглеждаше унила, сякаш всичките й надежди са безвъзвратно угаснали.

— Госпожице Уорлъски — произнесе Дилън с дълбокия си, предразполагащ глас и й махна с ръка да седне на един стол.

Двете агентки излязоха от кабинета и затвориха вратата зад себе си. Савич леко натисна един бутон вътре в предното чекмедже — в съседната стая двама психолози седяха тихо и слушаха разговора им.

— Казвам се Дилън Савич. От ФБР.

— Не знам — заяви Мерилин Уорлъски.

Савич й се усмихна и седна отново зад бюрото. Няколко минути мълчаливо я гледа как се върти на стола си. Докато тя не издържа и изрече с пресеклив глас:

— Като сте толкова готин, това не значи, че ще ви кажа нещо, господине.

Я виж ти, това беше неочаквано начало на разговора.

— Да, и жена ми смята, че съм готин, но се питам, след като вие го казвате, дали не искате някак да ми се подмажете.

— Не — разтърси тя глава. — Готин сте, добре. Обаче чух от полицайките в самолета друго. Те смятат, че някой секси тип ще ме накара да се разприказвам, затова са ви докарали вас.

— Е — усмихна се Савич, — може и така да е. — Млъкна за част от секундата, после каза с неочаквано твърд глас: — Виждали ли сте гоулите, Мерилин?

Помисли, че тя ще падне от стола. Но младата жена пребледня, изглеждаше готова да припадне. Значи знаеше за гоулите!

— Не се плашете, те не са тук, Мерилин.

Тя поклати глава, прошепвайки едва-едва:

— Няма начин да знаете за гоулите, няма начин. Те са лоши, много са лоши.

— Тами не ви ли каза, че аз бях там в обора? Че ги видях, дори стрелях по тях?

— Не, не ми е казвала… О, по дяволите. Не знам нищо, чувате ли?

— Добре, не ви е казала, че аз ги видях, не ви е казала името ми, макар да го знае. Може би ви е разказала, че искаше да ги насъска срещу мене?

Мерилин стисна устни. Отново поклати глава и изрече:

— Да. Тя ви наричаше „оня гаден агент от ФБР“. Не знам защо не ми е казала, че сте видели гоулите.

— Може би не ви вярва.

— О, напротив, Тами ми вярва. Тя сега си няма никой друг. И ще стигне до вас, господине. Да, бъдете сигурен.

— Както знаете, Мерилин, аз я прострелях, аз убих Томи. Не исках, но те не ми оставиха избор. Бяха хванали две деца и щяха да ги убият. Малки момчета, Мерилин, ужасно уплашени. Томи и Тами ги бяха отвлекли, бяха ги пребили и се канеха да ги убият, както убиха много момчета из цялата страна. Знаехте ли това? Знаехте ли, че братовчедите ви са убийци?

Мерилин сви рамене. Савич видя, че кафявото й напукано кожено палто е сцепено под дясната мишница.

— Те са ми роднини. Може Томи да ми липсва — нали сега е мъртъв — но той уби нашето бебе. Разби главичката му в стената и аз бях ужасно вбесена, дълго време не исках да го виждам. Томи беше груб, много груб. Винаги правеше неща, които човек не очаква, подли неща, които те карат да настръхваш. Вие го убихте. Ама него си го биваше. Тами е права, наистина сте гаден тип.

Савич не отговори нищо, само кимна и зачака.

— Не трябваше да прострелвате Тами, да й откъсвате ръката, та да се налага да й я режат. И което е най-важното, не трябваше да сте там, в моя обор. Не сте имали никаква работа там.

Той й се усмихна, наведе се напред и опря длани в бюрото.

— Естествено, че имах работа. Аз съм полицай, Мерилин. Нали разбираш, можех да убия Тами, не само да й откъсна ръката. Ако я бях убил в обора, тя нямаше да убие онова момченце в Чеви Чейс. Или тя, или гоулите са го убили. Може би гоулите са убили момчето, защото там откриха кръг. Гоулите имат ли нужда от кръг, Мерилин, не знаете ли? Бяхте ли с нея, когато тя отвлече момчето? Помогнахте ли й да го убие?

Мерилин отново вдигна рамене.

— Не, дори не знаех какво ще прави. Тя ме остави в оня скапан мотел на магистралата и ми каза да си трая или зле ще си патя. Изглеждаше страшно щастлива, като се върна. Имаше ужасно много кръв по сестринската униформа; каза, че трябвало да си намери някаква друга дреха. Много й харесваше, че има кръв по дрехите. Обаче няма да ви кажа нищо повече. Така и така се раздрънках много. Сега искам да си вървя.

— Знаете ли, Мерилин, братовчедка ви е много опасна. Тя може да се нахвърли срещу вас ей така. — Той щракна с пръсти, видя я да се свива на стола и да потръпва и каза: — Иска ли ви се да ви разкъса?

— Тя няма да тръгне срещу мене. Познавам я, аз съм й братовчедка. Нейната майка и моята бяха сестри, е, полусестри. Не бяха сигурни, щото баща им вечно се шляеше подир разни фусти.

— Защо Тами се е правила на Тими?

Мерилин съсредоточи поглед върху книгите, натрупани до отсрещната стена на кабинета, и не отговори. Савич се накани да изчака, но тя изведнъж избухна.

— Искаше ме, нали разбирате, обаче си нямаше оная работа и затова си играеше с мене само когато беше облечена като Тими.

Савич за миг остана като вцепенен. Каква дивотия! Накрая успя да изрече:

— Добре, кажете ми сега Тами как се чувства?

Това накара Мерилин да подскочи.

— Ще бъде много добре, само че не благодарение на вас. Поне така ми каза. Но наистина много я боли, рамото й е цялото подуто. Една нощ късно отиде да търси аптека, намерила някаква, дето тъкмо затваряла, и накарала аптекаря да й даде малко антибиотици и хапчета против болки. Той едва не припаднал, като й видял рамото.

— Не съм чул за обир в аптека — изрече бавно Савич.

Хората му проучваха, но до момента нямаха все още никакви новини.

— Защото Тами цапнала оня по главата, след като взела лекарствата. Каза, че полицаите ще търсят местни хулигани.

— Къде беше това, Мерилин?

— Някъде в Северен Ню Джърси. Не помня как се казваше онова скапано градче.

Местните полицаи не бяха свързали убийството на аптекаря с бюлетина за Тами Татъл, който ФБР беше разпратил по Източното крайбрежие. Е, сега поне щяха да разберат всичко, което местните полицаи са научили по случая. Той продължи:

— Къде отиде Тами, след като напуснахте Бар Харбър?

— Каза, че й е нужно малко слънце, за да си излекува рамото. Канеше се да иде на Карибите. Не знам къде; тя не ми каза. Разправяше, че там имало много острови и със сигурност щяла да си намери някой, който да й хареса. Разбира се, нямаше достатъчно пари, затова ограби един тип и жена му. Живееха в една много хубава къща в Кънектикът. Взе три хиляди. Тогава ми каза, че ще се оправи и аз мога да си вървя.

— Тя, разбира се, ще ви се обади, за да ви каже как е, нали?

Мерилин кимна.

— Къде ще ви търси?

— При моя приятел в Бар Харбър. Но аз вече не съм там, нали? Приятелят ми ще й каже, че полицаите се навъртат наоколо и аз съм се спасила.

Това беше така, помисли Савич. Надяваше се, че Тами няма да се обади, преди те да са разбрали на кой точно карибски остров е отишла.

— Бас държа, че много иска да ви убие, заради това, което й направихте — продължи Мерилин. — Ще се върне, когато наистина се оправи, и ще ви смачка. Тами е най-злата жена на света. Изкарва ми акъла от страх всеки път, когато я видя — така беше още като бяхме деца. Ще ви докопа, Дилън Савич. Вие сте нищо в сравнение с Тами.

— Какво представляват гоулите, Мерилин?

Стори му се, че младата жена се смалява буквално пред очите му. Беше притиснала гръб в стола, свила рамене напред.

— Те са зли, господин Савич. Много са зли.

— Но какво представляват?

— Тами каза, че ги е намерила, когато двамата с Томи се криели в някакви пещери в планините Озарк преди няколко години. Нали знаете, в Арканзас. Било тъмно, така ми каза, ужасно тъмно в оная смрадлива пещера, воняло на прилепски лайна, Томи излязъл да пикае, тя останала сама и изведнъж пещерата се изпълнила със странна бяла светлина и гоулите дошли.

— Не са ли й направили нещо?

Мерилин поклати отрицателно глава.

— Какво друго каза?

— Тами, разбрала, че това са гоулите, просто знаела, че те някак се вмъкнали в главата й и й казали как се казват, после й казали, че искат кръв, много кръв, млада кръв, после взели да се смеят и й казали, че разчитат на нея, и най-накрая просто се изпарили. Точно така го каза Тами: смеели се, говорели в главата й и изведнъж се изпарили.

— Но какво представляват те, Мерилин? Имаш ли някаква представа?

Тя мълча много дълго време, после прошепна:

— Тами ми каза едва преди няколко дни, че гоулите са й се разсърдили, защото тя и Томи не са им дали тяхната млада кръв в обора, и ако Томи бил още жив, щели направо да го изядат.

— Мислиш ли, че затова Тами е отвлякла онова момче? За да може да даде на гоулите млада кръв?

Тя не каза нищо, само го изгледа и бавно кимна. После заплака, сви се и стисна глава в ръцете си.

— Знаеш ли нещо друго, Мерилин?

Тя поклати глава. Савич й вярваше и разбираше защо трепери. Той самият се чувстваше нервен. Кожата на ръцете му настръхна.

* * *

Две агентки на ФБР изведоха Мерилин Уорлъски. Тя щеше да остане тук, в Куонтико, като свидетел, докато Савич и министерството на правосъдието решат какво да правят с нея.

Сега Дилън стоеше до бюрото си, потънал в размисъл, и гледаше през прозореца към алеята „Хоугън“, модел на американско градче, който ФБР беше създал, за да се тренират агентите му в преследване и залавяне на престъпници. Прекрачвайки прага, Джефърс от психологическия отдел, който се намираше на три етажа по-надолу тук в Куонтико, изрече с провлеченото си алабамско наречие:

— Това е може би най-странната масова хипноза, за която съм чувал. Но как тези същества се свързват с Тами Татъл? Мерилин повтаря, че Тами й е казала, че гоулите влизали в главата й и й заръчвали какво да върши.

— Сега най-важното е да предвидим какво би направила Тами Татъл по-нататък, като се има предвид вярата й в гоулите — намеси се и Джейн Бит, старши психолог, която бе изкарала цели пет години тук, без да се преуморява особено.

Тя мина плавно покрай Джефърс и се облегна на стената, кръстосала ръце на гърдите си:

— Виждали сме какви ли не чудовища, но не сме се сблъсквали с такива. Тами Татъл е изчадие, обсебено от изчадия. Проблемът е, че нямаме никакви следи, никаква насока, за да си представим с какво си имаме работа. Изправени сме пред нещо, което досега не сме виждали.

— Точно така — проточи Джефърс толкова много думите, че на Савич му се дощя да ги произнесе вместо него или просто да му ги издърпа от устата. — Но се питам как ще я хванем, агент Савич? Кой знае какво ще ни каже за гоулите.

— Нали чухте, според Мерилин Тами е отпрашила за Карибите, на остров, който бил подходящ за нея. Няма как да е отишла там пеша, а със сигурност човек не би я пропуснал, ако я забележи — измърмори Савич и се пресегна за телефона. — Мисля да се обадя на Джими Мейтленд, могат веднага да започнат. — Той набра номера и търпеливо изчака отсреща да вдигнат.

— Питам се — изрече Джейн, настанявайки се на стола, като същевременно кръстоса крака и се наведе напред, — дали това е някаква внушена халюцинация. Мерилин май смята гоулите за съвсем истински, а и ти, и момчетата сте видели нещо необикновено в оня обор, нали, агент Савич?

— Да — каза Савич. — Може би Томи и Тами имат някаква способност да променят това, което човек вижда и чувства, някакви хипнотични способности.

Савич се обърна към Джефърс.

— Ти очерта психологическия профил на Тими Татъл, преди да се разбере, че е жена.

— Савич е прав, Джейн — каза Джефърс. — Нямаме нищо подходящо, което да приложим за психарка-травестит, която може да има хипнотични способности.

Савич се засмя, после добави:

— Знаеш ли какво искам да опитам? Искам да помоля Мерилин да се подложи на хипноза. Може би, ако си прав, тя ще ни каже доста подробности.

Джеферсън на свой ред се засмя:

— Ей, ами ако тия гоули са истински, ако са някакви извънземни същества? Какво мислиш, Джейн?

— Това ми харесва, Джефърс. Малко ще поразтърси скучния ни живот, ще придаде цвят на скучните ни файлове. Бели конуси, които се въртят около черни кръгове… може да са от Марс.

— Впрочем — намеси се Савич, — сега чета разни статии и изследвания върху различни феномени, свързани със стари престъпления.

— И намери ли нещо?

— Нищо, което да напомня тези гоули — каза Савич. — Нищичко. — И се изправи, добавяйки: — Шегувайте се колкото си искате, но не го правете пред медиите.

— Няма такава вероятност — каза Джейн, — не искам да ме замесват. — Стана и подаде ръка на Савич. — Мерилин спомена, че Тами е срещнала гоулите в пещерата. Мъжът ми се занимава със спелеология, обикновено през отпуските ходим по пещерите. Даже планирахме да посетим някои пещери в планините Озарк това лято. Колкото и да ми се ще да се шегувам по този повод, все пак нищо чудно да си променя плановете.

 

 

Вашингтон

Лили се надвеси над масата, разглеждайки рисунките си.

Сенатор Ремюс беше запълнил вече доста листи и самодоволната му физиономия надничаше от всяко кътче на бюрото. Карикатурният персонаж ставаше все по-нагъл и Лили се запита докъде ли ще стигне. В този момент вратата изскърца и тя сепнато се обърна. От прага се усмихваше Саймън Русо.

Изглеждаше здрав и загорял от слънцето. Тя се почувства внезапно смалена и слаба. Пожела си той да се махне оттук, но само изрече:

— Да?

— Не ми се иска да ви притеснявам, но би трябвало да сте си в леглото. Сега говорих с брат ви и той ме помоли да надникна при вас. Знаеше, че няма се подчинявате на нарежданията му да си легнете. Направихте ли вече една серия?

— Да. Не е окончателният вариант, но съм близо до него. Ремюс е в чудесна форма. Изнудва Сам Доналдсън.

Саймън се приближи, за да погледне. Разсмя се.

— Липсваше ми Ремюс — това аморално копеле. Радвам се пак да го видя.

— Сега трябва да разбера дали Уошингтън Поуст ще иска да приеме моя Ремюс. Стискайте ми палци да се съгласят. Няма скоро да забогатея, но все пак това е начало.

След миг Саймън каза, докато гледаше серията на Ремюс:

— Знам, че един художник карикатурист не изкарва много пари, докато не стане член на синдикат. По една случайност познавам Рик Баус. Той е в управата. Не искате ли да му се обадя, да се срещнем с него на обед, да му покажа карикатурите?

Разбра, че на Лили това не й харесва, и не каза нищо повече, докато не я видя да поклаща отрицателно глава.

— Добре, тогава донесете някои от тия карикатури да му ги покажем и ще ви водя в мексикански ресторант.

— Добре — съгласи се тя, — може би така е по-добре.

— Сега ще поспите ли малко, Лили? Трябва да си вземете лекарствата.

Чуха Шон да трополи долу в дневната, а след малко — гласът на бавачката, която галено го увещаваше нещо.

Лили се опита да преглътне сълзите, но не можа. Остана там, без да помръдва, а едрите прозрачни капки се търкаляха по бузите й. Саймън знаеше за нейната трагедия, разбираше каква непоносима болка й причинява, но не се отдръпна, не каза нито дума, само полека я притегни към себе си и положи главата й на рамото си.

Когато телефонът звънна след минута, младата жена се откъсна от него и без да го поглежда в очите, вдигна слушалката.

— За вас е — подаде му я тя.