Катрин Каултър
Хемлок Бей (12)

12.

Рейли Бийзлър — съсобственикът на галериите „Бийзлър-Уекслър“ в Джорджтаун, Ню Йорк и Рим, изгледа Лили с тъжен поглед.

Целуна връхчетата на пръстите й и я поведе към картините.

— Ах, госпожо Фрейзър, те са толкова невероятни, толкова уникални. Не, не, не го казвайте. Брат ви вече ме уведоми, че не могат да останат тук. Да, знам и ми е мъчно. Те трябва да отидат в музей, за да могат да ги гледат потни тълпи от хора с намачкани къси панталони, обути в маратонки. Но това ме разплаква, стиска ме за гърлото, задушава ме, нали разбирате.

— Разбирам ви, господин Бийзлър — каза Лили и потупа ръката му, — но аз наистина смятам, че мястото им е в музея.

Савич чу познат глас да говори с Дирлана, великолепната двадесет и две годишна надзорничка на галерията, наета — както охотно си призна Рейли — за да накара посетителите от мъжки пол да развързват кесиите си. Савич се обърна и извика:

— Ей, Саймън, ела насам.

Лили погледна през отворената врата и видя как Саймън Русо взема тичешком разстоянието през голямата галерия. Спря точно пред тях, пое си дъх, втренчи се смаяно в осемте картини на Сара Елиът, красиво изложени на фон от черно кадифе, и простена:

— Господи!

Тръгна бавно от картина на картина, спираше се да ги погледне внимателно и накрая изрече:

— Нали помниш, Савич, баба ти ми подари „Сбогуване“, когато завърших училище. Тогава това ми беше любимата й картина. И все още е. Но тази, „Пътуването на девойката“, е невероятна. За първи път я виждам — играта на светлината във водата, дантелата от сенки, същинско ветрило. Само Сара Елиът може да постигне този ефект.

— За мене — каза Лили — най-важни са лицата на хората. Винаги съм обичала да гледам израженията им, толкова различни, толкова многозначителни. Можеш да познаеш кой е собственикът на кораба само като погледнеш лицето му. А майка му — това високомерно снизхождение, примесено с любов, която тя изпитва към сина си и към кораба, който е построил.

— Да, но вижте как Сара Елиът използва светлосенките, за да подчертае главата и раменете. Никой друг съвременен художник не може да го постигне.

— Не съм съгласна с вас. Работата е в хората, техните лица, виждате просто всичко в изражението им. Сякаш ги познавате, сякаш знаете какво ги вълнува. — Лили усети, че той пак ще й възрази, и продължи забързано: — Но тази винаги ми е била най-любимата. — Леко докосна с върховете на пръстите си рамката на „Лебедова песен“. — Наистина не бих искала да я дам в музей.

— Тогава я задръж за себе си — каза Савич. — Аз задържах „Войник на стража“. Застраховката й ми излиза доста солено, както и системата за сигурност, но много малко хора знаят за нея. И ти трябва да направиш така. Дръж я под ключ и не разправяй, че е у тебе.

Саймън се откъсна от поредната картина, която разглеждаше.

— Аз съм дал „Сбогуване“ в галерията на мой приятел, близо до дома ми. Виждам я почти всеки ден.

— Това е чудесна идея — каза Рейли Бийзлър и отправи сияйна усмивка към Лили. — Знаете ли, госпожо Фрейзър, само на две пресечки се продава една разкошна къща, много е близо до моя много сигурен, много красив музей, който с радост ще изложи картината ви. Какво ще кажете да повикам брокер да я погледне? Разбрах, че рисувате карикатури. Има една зала, просто прелива от светлина и е само за вас.

Добър удар, възхити се Лили. Господин Бийзлър беше неповторим.

— Значи мога да оставя някои от моите картини тук във вашата галерия като постоянна експозиция?

— Прекрасна идея, нали?

— Бих искала да видя къщата, сър, но цената е извънредно важна. Нямам много пари. Може би ще постигнем с вас едно взаимноизгодно финансово споразумение. Моите картини да се изложат тук срещу месечно възнаграждение, ако къщата е в центъра на Джорджтаун и ако аз мога да си позволя да живея там. Какво мислите?

Рейли Бийзлър едва не потри ръце. В тъмните му очи проблесна търговското пламъче.

Саймън се прокашля. Междувременно бе продължил да разглежда останалите картини, но сега се обърна бавно и изрече:

— Мисля, че това е много добра идея, госпожице Савич, господин Бийзлър. За съжаление, има един огромен проблем.

Лили се обърна към него, свила вежди:

— Не виждам никакъв проблем, ако господин Бийзлър е склонен да ми плаща достатъчно, за да стига за разноските, поне докато отново започна да разчитам на чекове от серията за сенатор Ремюс…

Саймън поклати глава.

— Съжалявам, но просто не е възможно.

— Какво има, Саймън? — Понеже добре го познаваше, Савич автоматично хвана ръката на Лили. — Добре, давай. Наистина искаше да видиш картините. Видя ги. Наблюдавах те как ги разглеждаш. Какво има?

— Не е лесно да го кажа — изрече Саймън. — По дяволите! Четири от тях са фалшификати, включително и „Лебедова песен“. Съвършени фалшификати, но… фалшификати.

— Не — поклати глава Лили. — Не, щях да разбера, ако не са истински. Грешите, господин Русо, много грешите.

— Съжалявам, госпожице Савич, но съм сигурен. Както казах, начинът, по който Сара Елиът използва светлосенките, я прави уникална. Тя смесва специални оттенъци, използва уникални мазки; досега никой не е успял да я копира съвсем точно. Но ако не бях чул някои слухове, циркулиращи из Ню Йорк, че в последните няколко месеца един голям колекционер е придобил няколко картини на Сара Елиът, нямаше да дотичам тук презглава.

— Съжалявам, Лили — каза Савич, — но Саймън е експерт. Щом казва, че са фалшификати, значи е така.

— Съжалявам — вдигна рамене Саймън. — Освен това, не бях чувал някой да продава картини от Сара Елиът. Когато чух, че „Лебедова песен“ е една от придобитите картини, разбрах, че нещо не е наред. Веднага пуснах пипала, за да събера по-съществена информация. С малко повече късмет ще узная какво става. За съжаление, още не съм чул какво се е случило с четвъртата картина. Понеже знаех, че вие, госпожице Савич, ги притежавате и че преди единадесет месеца са били преместени от Чикагския музей на изкуствата в музея в Юрика, не ми се искаше да повярвам… В света на бизнеса, свързан с изкуството, винаги се носят някакви странни слухове. Не можех да бъда сигурен, преди да ги видя. Съжалявам, но са фалшификати.

— Тенисън и баща му… — изрече Лили. — Те са!

— И господин Монк, кураторът на музея в Юрика — добави Шерлок. — Той сигурно също е забъркан. Нищо чудно, че едва не се разплака, когато ти му каза, че си взимаш картините. Знаел е, че рано или късно измамата ще се разкрие. Трябва да е знаел, че във Вашингтон картините ще попаднат пред погледа на експерти и някой ще забележи фалшификацията.

— Това го е знаел и Тенисън — добави Савич.

— Може би и свекър ми — обади се Лили. — Може би цялото семейство е замесено. Но не е имало как да разберат, че толкова скоро ще открием измамата. — Обърна се към Саймън Русо. — Не съм на себе си. Благодаря ви, господин Русо, че се оказахте на висота и толкова бързо ни предупредихте.

Саймън се обърна към Савич.

— Тук има едно добро нещо. Според мене Тенисън Фрейзър не е имал време да поръча фалшиви копия на всичките осем картини. Сега, когато съм сигурен, че имаме четири фалшификата, ще разбера и кой ги е изработил. Няма да е трудно. Нали разбирате, това трябва да е един от тримата или четирима световни майстори… единствените, които притежават достатъчно техника, за да уловят същината на рисунъка на Сара Елиът и да заблудят всички, с изключение на експертите, които са готови за тази възможност.

— А щяхте ли да разберете — запита Лили, — ако не бяхте чули, че са били продадени на колекционер?

— Може би не, но след третото или четвъртото виждане вероятно щях да открия, че нещо ми се губи. Наистина са много добре направени. Когато разбера кой ги е изработил, ще се позанимая с този художник.

— Не забравяй, Саймън, нужни са доказателства — каза Савич, — за да хванем Тенисън натясно. И семейството му, и господин Монк от музея в Юрика.

— Нищо чудно — каза Шерлок, — че онзи тип се е опитал да те убие в автобуса, Лили. Знаели са, че трябва да действат бързо, и са действали. Но ти ги надхитри. Иска ми се всички да ги закопчая, Дилън.

Саймън, който разглеждаше „Пътуването на девойката“, вдигна очи.

— Какво искате да кажете, да не би някой да ви е нападал? Но нали скоро ви оперираха?

— Съжалявам, забравих да спомена това — въздъхна Савич.

— Нямало е причина да му го казваш — намеси се Лили, — но да, преди пет-шест дни бях оперирана. Бях добре, благодарение на една психиатърка, която… е, няма значение. Но се чувствах много добре. Един младеж се качи в празния автобус, седна до мене и се опита да ме убие. Но имаше късмет, че лесно се отърва.

И Лили му отправи огромна усмивка, първата, която той получаваше от нея. Саймън й я върна.

— Много добре. Брат ви ли ви е научил?

— Да, след като Джак… не, няма значение.

— При вас май има много неща, на които казвате „няма значение“, госпожице Савич.

— Ще трябва да свикнете.

И тя почти видя как той класира името на Джак в едно от чекмеджетата в мозъка си.

— Колкото до четвъртата картина, „Портрет“ — каза Саймън, — мислех, че с нея всичко е наред, но разбрах, че същият фалшификатор, който е подправил другите три, се е занимал и с нея. За момента нямам никаква следа за тази картина, но ще я открия. Може би е отишла при същия колекционер.

Господин Бийзлър, разтреперан, изтри челото си с красива кърпичка и се обади:

— Това ще бъде истинска катастрофа за музея, господин Савич, все едно някой да пъхне пръчка динамит в ауспуха на моя мерцедес. Вие, господин Русо, както разбирам, можете да проследите къде се намират оригиналните картини?

— Да — потвърди Саймън, — мога. Поддържайте черното кадифе под картините топло, господин Бийзлър.

Савич се обади:

— Ще говоря с момчетата от отдела по фалшификати и ще видя какво ще ми препоръчат. ФБР за момента не се занимава със задълбочени разследвания при случаи на фалшификация, затова най-добре ще е Саймън да открие кой е купил картините.

— Най-напред — каза Саймън — ще поразузная, ще разбера от информаторите си кой точно е нашият колекционер, ще намеря фалшификатора и ще го притисна. В мига, когато колекционерът чуе, че съм започнал да ровя — а той много скоро ще разбере, — ще реагира; или ще скрие картините, или ще направи нещо друго… във всеки случай, няма значение.

— Какво искате да кажете с това „нещо друго“? — запита Лили.

Савич го изгледа озадачено и Саймън изрече бързо, вдигайки рамене:

— Всъщност нищо. Но тъй като планирам да поразбутам гнездото на осите, наистина ще внимавам кой ми диша във врата. А, да, Савич, много се радвам, че не си използвал онази транспортна фирма, която Монк настоятелно ти препоръчваше.

— Не, наех „Брайърсън“ — каза Савич. — Познавам ги и им вярвам. Няма начин господин Монк или Тенисън, или някой от останалите да разбере, поне на първо време, къде са картините сега. Както и да е, ще звънна на Теди Брайърсън и ще го помоля да ми каже, ако някой му се обади във връзка с картините. Саймън, мислиш ли, че някой ще разбере, че тези четири картини са фалшификати, ако стоят така на открито и всеки ги вижда?

— Рано или късно някой ще забележи, ще започне да задава въпроси…

Лили се обърна към господин Бийзлър:

— Не бих могла да допусна музеят да излага тези фалшификати. Какво мислите, да ги оставим ли изложени тук за известно време, господин Бийзлър? И да видим какво ще се случи.

— Да, ще ги изложа — потвърди Рейли с огромно удоволствие.

Сега Лили погледна към Саймън:

— Наистина ли мислите, че можете да върнете картините?

Саймън Русо потърка ръце. В очите му блесна свирепо огънче.

— О, да.

— Има още нещо, Саймън — намеси се Савич. — Когато разбереш кой е купил картините, аз тръгвам с тебе.

Шерлок примига смаяно, поглеждайки съпруга си:

— Искаш да кажеш, че ти, специален агент на ФБР и шеф на екип, имаш намерение да крадеш картини?

— Да ги върна — уточни Савич, целувайки зяпналата й от учудване уста. — Да ги върна, където им е мястото. На законния им собственик.

— Аз ще съдействам на господин Русо — каза Лили, — за да намеря онзи, който ги е фалшифицирал, и да узная името на колекционера, който ги е купил. Тогава ще имаме доказателство, за да пипнем Тенисън.

— О, не — възрази Савич, — няма да те изпусна от очи, Лили.

— В никакъв случай — добави Шерлок. — Шон иска леля му да остане още малко с него.

Саймън Русо погледна към Лили Савич и бавно кимна. Знаеше със сигурност, че когато тази жена си науми нещо, дори десет огромни шоколада няма да стигнат, за да бъде разубедена.

— Добре, можете да работите с мен. Но най-напред трябва да си възвърнете здравето на сто процента.

— Ще бъда готова към понеделник — каза Лили. Вдигна ръка с отворена длан към брат си, преди той да успее да възрази. — Вие двамата имате много за какво да се тревожите, за онази Тами Татъл. Тя е опасна, Дилън. Трябва да хвърлиш всички усилия да я хванеш. Нашата работа не е кой знае какво, само трябва да проследим пътя на картините, може би да поговорим и с художниците. Аз познавам художниците. Знам как да говоря с тях. Очаквам да ме разберат. Пък и ще сме с господин Русо.

— Съвършено вярно — усмихна се Саймън.

Шерлок подръпваше един кичур коса, нещо, което Савич знаеше, че прави, когато е стресирана или загрижена.

— Тя е права, Дилън, но това не означава, че тая работа ми харесва. Не е само Тами Татъл — въздъхна тя. — Е, добре, ще си призная. Оли се обади точно преди да излезем от къщи сутринта.

— Така ли? — Савич обърна цялото си внимание към съпругата си и вдигна въпросително вежди. — И ти не сметна за необходимо да ми кажеш?

— Петък сутрин е. Габриела има час при зъболекаря. Габриела е бавачката ни — добави Шерлок, обръщайки се към Саймън. — Освен това, ти вече каза на Оли и на Джими Мейтленд, че ще се върнеш чак късно сутринта. Щях да ти кажа на връщане.

— Знам, че не искам да чуя това, но хайде, давай, Шерлок, мога да го поема.

— Освен безпокойствата около Тами Татъл има и едно тройно убийство в малко градче в Тексас на име Флауърс. Губернаторът се обадил на ФБР и помолил да пратят екип. Поклонници на някакъв култ, изглежда, имат пръст в убийството на местния шериф и двамата му помощници, които са отишли в имението на тези хора да проверят как стоят нещата. Телата им били намерени в някаква яма извън града.

— Какъв е този ужас?! — не се стърпя Саймън.

— Да — продължи Шерлок, — така е. А, Рейли, ще имате ли нещо против да постоите малко при Дирлана? Тази работа е поверителна.

Рейли изглеждаше дълбоко разочарован, но се отдалечи и вече на вратата каза:

— Ами сестра ви, а господин Русо? Те също са цивилни лица.

— Знам. Но аз мога контролирам това, което те говорят — отвърна Савич. — За вас обаче не е безопасно.

— Дирлана! Къде ми е чаят? — отекна след малко гласът му.

— Проблемът е — каза Шерлок, — че съществуват десетина или повече групички, които са напуснали града и са тръгнали в различни посоки. Никой не знае къде е водачът. Разпитали са някои от членовете на сектата, но те само клатели глави и повтаряли, че нищо не знаят. Единственото хубаво нещо е, че имаме свидетел. Една от жените като че ли е бременна от гуруто. Люрийн била бясна, когато разбрала, че той е съблазнявал друга поклонничка на култа, дори може би три или четири жени наведнъж. Напуснала групата и съобщила на кмета за всичко.

— Значи свидетелка — промърмори Савич. — Идентифицирала ли е гуруто като човека, който е заповядал убийствата?

— Не още. Размисля, вероятно. Плаши се, че ще навреди на кармата на детето си, ако посочи бащата като убиец.

— Страхотно — въздъхна Савич. — Както казва Оли, май нищо в живота не е толкова лесно. Знаем ли поне името на тоя тип?

— О, разбира се, то не е никаква тайна — каза Шерлок. — Уилбър Райт. Люрийн не пожела да го съобщи, но всички го знаят, тъй като той е прекарал в града няколко месеца.

— Колко умно! — Савич разтърка тила си, за да разсее натрупаното напрежение. После кимна на Саймън, като пътем стисна ръката на жена си и излезе, подхвърляйки през рамо: — Значи работата е уредена. Лили, почини си и се възстановявай. Саймън, можеш да останеш у дома. Ще се чувствам по-добре, ако го направиш. Двамата с Шерлок ще ви потърсим по-късно. О, да, и да не глезиш Шон. Габриела и без това го е направила невъзможен. Ако е нужно да се направи някаква проверка, обадете се!

— Добре, става.

— Знаеш ли, има още нещо — каза Шерлок на Савич, когато излязоха от залата и се озоваха сами в галерията, така че Лили и Саймън да не могат да ги чуят.

Рейли и Дирлана пиеха чай близо до входната врата.

Савич разбра, че никак не му се иска да чуе това, което тя се канеше да му каже. Но въпреки това се насили и кимна бавно.

— Гуруто. Накарал е да извадят сърцата на шерифа и на помощниците.

— Значи затова губернаторът на Тексас иска ние да се заемем. Тоя човек май е вършил и други такива безчинства в други щати. Бях сигурен от самото начало, че не може нещата да са толкова прости, колкото ми ги представи. Разбрах, че психологическият отдел също участва?

— Да. Не исках Лили да го чуе.

— Права си. Добре, скъпа, нека да тръгнем по следите на Тами Татъл и Уилбър Райт.

Лили Савич и Саймън Русо стояха в притихналата зала, без да казват и дума. Тя се приближи към една от картините. Слава богу, не беше фалшификат — „Среднощни сенки“.

— Питам се защо ли е искал да ме убие? Защо толкова е бързал? Имал е да фалшифицира още четири картини. А защо точно сега? — Лили продължаваше да превърта като на лента последните събития, които бяха преобърнали живота й.

Предната вечер Савич бе разказал на Саймън повечето от това, което се бе случило със сестра му, след като тя си бе легнала — бледа и изтощена. Всичко, с изключение на опита за убийство в автобуса в Юрика. Това, което се бе случило с нея — което продължаваше да се случва с нея — беше трагично и зловещо, още повече след нелепата смърт на дъщеря й.

Но картините може би все пак можеха да бъдат спасени. Саймън със сигурност искаше да го направи. Затова каза:

— Добър въпрос. Не знам защо са повредили спирачките. Предполагам, че трябва да е станало нещо, което да ги кара да бързат, нещо, което да е ускорило събитията.

— Но защо просто не са ме премахнали? Със сигурност това би било по-лесно — Тенисън да наследи картините и да стане техен законен притежател. Тогава нямаше да се налага да си причинява цялото това безпокойство, да рискува да търси първокласен фалшификатор, а после колекционери, които да искат да купят картините.

— Бъдете сигурна, че господин Монк доста е помогнал. Обзалагам се, че репутацията му не е чак толкова кристалночиста. Ще го проверя и него.

— Да — продължи Лили, леко навела глава настрани, сякаш не го бе чула. — Би могъл направо да ме убие и тогава картините отиваха директно в неговите ръце. После можеше да ги продаде съвсем законно, без риск, че някой ще го заподозре и ще го предаде. Може би щеше да спечели много пари по този начин, чрез търгове.

— Лили, ако ви бяха убили, Савич щеше да започне да души около случая и да ангажира и ФБР. Не подценявайте решителността на брат си или размерите на гнева му. Колекционерите, замесени в нелегални сделки, плащат често пъти огромни суми, защото искат нещо наистина уникално, нещо, което никой друг на света не притежава. Колкото по-вманиачени са, толкова повече ще платят. Този начин със сигурност е по-рискован, но пък и печалбата е може би по-голяма, дори като се пресметне цената за фалшификата. Истинският риск е бил, когато са се опитали да ви убият. Както казах, трябва да се е случило нещо обезпокояващо. Не знам какво, но със сигурност ще разберем. Сега готова ли сте да хапнете, преди да си отидете у дома и да поспите?

Лили помисли, че наистина е изтощена, че направо би седнала на пода и би заспала. После се усмихна.

— Може ли да хапна нещо мексиканско?