Катрин Каултър
Хемлок Бей (11)

11.

Вашингтон, след три дни

— Хайде, лягай си, Лили. Без възражения! Приличаш на призрак.

Лили се усмихна едва-едва и се подчини. Още беше слаба, а дългото пътуване със самолет на изток я беше изтощило. Събуди се след един час и чу Дилън и Шерлок да говорят на Шон. Играеха си с него, целуваха го, прегръщаха го… Той се умори и заспа за няколко минути. Детската стая беше точно до стаята за гости, където тя лежеше в полумрака. Не осъзна, че плаче, преди една сълза да опари бузата й. Изтри я.

Затвори очи, когато чу вратата на стаята й да се открехва. Не, още не беше готова да види, когото и да било, макар че много обичаше и двамата. Толкова самоотвержено се грижеха за нея. Направи се, че спи. Когато ги чу да слизат долу, стана и влезе в детската стая.

Племенникът й спеше с подвити под себе си колене, задничето му стърчеше във въздуха, беше лапнал два пръста и милото му личице беше обърнато към нея. Приличаше на баща си, но имаше разкошните очи на майка си. Тя леко потърка гръбчето му. Беше толкова малко, толкова крехко.

Доплака й се от красотата на това малко момченце и от загубата на Бет.

 

 

По-късно вечерта, седнала пред огромна порция лазаня, Лили запита брат си:

— Намерили ли са Мерилин Уорлъски, знае ли се нещо?

— Не още — каза Савич. — Намерили са приятеля й Тони Фалън, но той твърди, че не се е свързвала с него. В Бар Харбър обаче няколко души я познаха на снимката, казаха, че скоро са я виждали. Сега се връщат и започват да го разпитват усилено. Скоро ще знаем нещо.

— Надяваме се — допълни Шерлок и се усмихна. — Трябваше да видиш майка си, когато взехме Шон… не искаше да ни го даде. Каза, че сме й обещали да й го оставим поне за седмица, а сме я излъгали.

Савич поклати глава:

— Сега ще е толкова разглезен, че ще са ни нужни седмици, за да го върнем обратно към действителността.

— Обзалагам се, че мама много би искала редовно да го гледа — каза Лили.

— Е — поклати глава брат й, — тя си има собствен живот. Той е нейното бонбонче; два-три пъти седмично получава големи дози от баба си. Така е добре. Бавачката ни, Габриела Хендерсън е чудесна. Тя е млада, така че има много енергия и сили да тича след него. Повярвай ми, той доста бързо може да те умори.

Лили се засмя, гледайки към Шон, който тичаше напред-назад в проходилката си, полезно приспособление, което му позволяваше да се носи навсякъде из целия етаж. Ако се блъснеше в нещо, просто променяше посоката.

— Тези колела драскат пода — забеляза Савич, — но двамата с Шерлок решихме, че ще го поправяме, след като Шон мине на стадия пълзене и ходене.

— Не е ли странно? Никога не съм си те представяла да имаш дете, Дилън — изрече бавно Лили.

Савич се усмихна и й помогна да се настани в голямото тапицирано кресло, където обикновено сядаше самият той.

— И аз не се виждах, но дойде Шерлок, прицели се в мене и това ми се стори най-уместното нещо на света. Ние сме щастливи, Лили. А сега, скъпа, пътувахме цял ден и ти си уморена от часовата разлика, може би операцията те боли. Искам да спиш най-малко десет часа, преди утре да се срещнеш със света във Вашингтон.

— Но вие с Шерлок също сте уморени от часовата разлика, макар че имате доста сериозен тренинг. Май не ви оставят много да се излежавате?

Звънецът на вратата иззвъня. Савич заобиколи Шон, който препускаше към вратата. Беше Саймън Русо. Савич го познаваше като човек, преизпълнен с енергия, човек, който няма да остави започнатото заради удоволствието да се срещне с приятели. Сега този човек гледаше над рамото му към всекидневната и напираше да влезе.

— Саймън, радвам се, че те виждам. Какво, по дяволите, правиш тук?

Саймън се ухили, стисна му ръката и каза:

— И аз се радвам да те видя, Савич. Дойдох да погледна картините. Къде са? Не тук, надявам се? Тук нямате такава охранителна техника, за да ги пазите дори за една нощ.

— Не, нямаме. Ела, влез. Картините са на сигурно място в галерия „Бийзлър-Уекслър“.

— Добре, добре. Бих искал да ми уредиш да ги видя.

— Както кажеш. Най-напред обаче ти трябва чаша чай и ябълков пай. Майка ми го е правила.

— А не, не. Само не твоя тъп чай. Кафе, Савич, умолявам те. Кафе, и то черно. После можем да видим картините.

— Саймън, ела да кажеш здравей на Шерлок и да се запознаеш със сестра ми Лили.

Саймън поклати глава.

— А това няма ли да стане чак утре?

— Хайде, идвай. Ей, хора, я вижте кой ми се изтърси на вратата — Саймън Русо!

Първото впечатление на Лили за Саймън Русо бе, че изглежда прекалено добре, че прилича на рисуван от Рафаело ангел, с черна коса — гъста и малко по-дълга от обикновеното. Беше по-висок от брат й, слаб, с блестящи очи, по-сини от зимно небе над Сан Франциско, и изглеждаше някак разсеян. Не беше се обръснал. На краката му имаше маратонки, носеше сини джинси, бяла риза, жълто-червена вратовръзка и сако от туид. Изглеждаше като гангстер, завършил висше образование — странна комбинация, но беше точно така. Сякаш знаеше много неща, някои от които твърде опасни. Лили беше дълбоко уверена, че не може да му се вярва.

Червени светлинки просветнаха в мозъка й, не, нямаше да допусне да гледа на него като на мъж. Той беше експерт, който искаше да види нейните картини от Сара Елиът поради някакви причини. Беше приятел на Дилън. Нямаше защо да се тревожи за него. Но все пак усети, че се отпуска и се намества по-удобно в голямото си кресло.

— Саймън! — Шерлок прекоси дневната за по-малко от три секунди, хвърли се на врата му, разсмя се и го стисна силно. Стигаше едва до брадата му. Той я прегърна на свой ред, целуна я и я пусна. — Боже Господи, ама че бързо пристигаш. Да, знам, че искаш да видиш не нас, а онези картини. Добре, само че ще трябва да почакаш до утре.

Лили го загледа. Той още веднъж прегърна снаха й, целуна я по косата и каза:

— Обичам те, Шерлок. Много бих искал да продължа да те целувам, само че Дилън може да ми тегли някой бой заради това. Освен това прилага мръсни номера. Не искам да рискувам идеалните си зъби.

— Ти само посмей да я целунеш още веднъж, да видиш как ще се занимая със зъбите ти — кръстоса Савич ръце пред гърдите си.

— Добре — каза Саймън. — Ще се съсредоточа върху картините, но Шерлок, искам да знаеш, че най-напред съм дошъл за тебе. — Понечи отново да я целуне, после въздъхна дълбоко. — О, по дяволите.

След това обърна тъмносините си очи към Лили и й се усмихна мило, а тя си пожела той просто да се обърне и да излезе през вратата, от която бе дошъл. Беше опасен.

— О! — възкликна тя, без да мърда от креслото, притискайки се с все сила към възглавницата. — Толкова много ли искате да видите картините ми?

Савич я погледна с леко свити вежди, наклонил глава. Тя като че ли искаше да изхвърли Саймън през прозореца, затова той се намеси небрежно.

— Лили, скъпа, това е Саймън Русо. Чувала си ме да говоря за него. Нали помниш, двамата бяхме състуденти и съквартиранти.

— Да, спомням си. Но какво го интересуват моите картини?

— Още не знам, но е голям спец в областта на изкуството. На него се обадих, за да разбера колко струват картините на баба на днешния пазар.

— Помня ви — обърна се тя към Саймън. — Бях на шестнадесет години, когато дойдохте у дома с Дилън за Коледа.

Саймън си я спомняше, но тогава тя беше дете, непокорна, бързорека тийнейджърка, която се бе опитала да спечели сто долара от него. Не помнеше вече по каква схема, може би някакъв залог, но беше сигурен, че щеше да му ги измъкне, ако баща й не го беше предупредил и не му беше казал да си държи парите на сигурно място.

Саймън имаше остро ухо. Дочу в гласа й умора, може би недоверие. Защо? Тя дори не го познаваше, от години не го бе виждала. Вече не изглеждаше като някогашната тийнейджърка. Все още приличаше на принцеса от приказките, но доста пораснала и огорчена — тревожно бледа и със сенки под очите. Косата й бе небрежно вързана на опашка, очевидно не й бе отделяла специално внимание. Трябваше и да понапълнее малко, за да изпълни дрехите си. Антипатия се лееше на вълни от нея, цунами от недоверие заплашваше да го удави. Защо?

— Боли ли ви? — запита той, пристъпвайки към нея.

Лили го изгледа смаяно, още повече се затвори в себе си.

— Какво?

— Боли ли ви? Знам, че миналата седмица са ви оперирали. Сигурно ви е трудно.

— Не — отвърна тя, все още с враждебност в гласа.

Опита се да я преодолее, да потуши неверието си. Та нали този човек беше приятел на брат й, искаше да им помогне, нямаше защо да бъде нащрек с него. Единственият проблем беше хубавата му външност и тя със сигурност не можеше да пропусне този му недостатък. Беше дошъл, за да види картините й.

Господ да я пази от красиви мъже, които се интересуват от картините й. Двама бяха предостатъчни.

Тя се опита да му се усмихне.

Младият мъж се обърна, и отиде до Шон, който беше спрял с проходилката си и го гледаше втренчено, забравил за смачканата бисквита в лявата си ръка. По устата и по брадичката му бяха полепнали трохи.

— Как си, шампионе — клекна Саймън пред проходилката.

Момченцето протегна ръчичката с размазаната бисквита.

— Благодаря, сега не искам — усмихна се Саймън. — Още ли му никнат зъби?

— Да, все още — обясни Шерлок. — Не го оставяй да те пипа, Саймън, защото ще съжаляваш. Това сако е много хубаво, за да го жертваш така лекомислено.

Саймън се усмихна и протегна два пръста към Шон, който загриза бързо бисквитата. След миг се ухили и проходилката полетя към Саймън.

— Май не се предаваш, шампионе. Вече си опасен, без малко да ме претърколиш. Слава богу, че си взел страхотните очи на мама, иначе щеше да изкараш акъла на всички, точно като баща си. — Обърна се и изрече към Лили. — Вие ли сте подмененото дете или Савич?

Савич се разсмя и му подаде ръка да стане.

— Тя е подмененото дете в най-близкото ми обкръжение. Но прилича ужасно много на леля Пеги, която се омъжи за богат бизнесмен и живее като принцеса в Бразилия.

— Добре, добре — съгласи се Саймън, — да видим дали ще се опита да ми отхапе ръката. — И протегна ръка към Лили Фрейзър. — Много ми е приятно да се запозная с още един Савич.

Нейната ръка беше мека, гладка и бяла, но по краищата на пръстите й имаше мазоли. Той сви вежди, когато ги усети.

— Сега си спомням, вие сте художничка.

— Да, аз съм ти разказвал, Саймън. Тя рисува сериите за сенатор Ремюс, политически карикатури…

— Да, разбира се, спомням си. Виждал съм ги. В Чикаго Трибюн, ако правилно си спомням.

— Така е, почти година вървяха там. Тогава напуснах града. Изненадана съм, че сте ги забелязали.

— Доста хапливи и цинични — продължи той, — но весели. Не мисля, че има значение кой ги чете — демократ или републиканец, но всичките политически интриги са толкова истински, че просто това няма значение. Ще види ли светът още нещо за сенатор Ремюс?

— Да — отвърна Лили. — Веднага щом се установя някъде, ще започна да го рисувам пак. А вие защо толкова много искате да видите картините ми?

В този момент Шон изпусна бисквитата, погледна майка си и се разрева.

Шерлок го вдигна от проходилката.

— Готово ли си за баня, бебе? Господи, трябва и памперса да сменям. Късно е, така че хайде да вървим. Дилън, защо не направиш на Лили и Саймън кафе? Аз ще се върна след малко с твоя принц.

— Малко ябълков пай няма да ни дойде зле — усмихна се Саймън. — Не съм вечерял и това ще запълни празнотата.

— Имаш го — каза Савич и изгледа Лили от глава до пети, за да се увери, че е добре, а после се запъти към кухнята.

— Защо толкова настоявате да видите картините ми? — повтори Лили въпроса си.

— Предпочитам да кажа, след като ги видя, госпожо Фрейзър.

— Много добре. С какво се занимавате в света на изкуството, господин Русо?

— Брокер съм.

— И в какво точно се изразява работата ви?

— Клиентът, например, иска да купи определена картина. От Пикасо. Аз я издирвам къде е, ако вече не знам — което в повечето случаи е така — и разузнавам дали се продава. Ако се продава, я осигурявам за клиента си.

— Ами ако е в музей?

— Говоря с хората в музея, проучвам дали има друга картина с приблизително същата стойност, която биха разменили срещу тази, пожелана от моя клиент. Ако стане така, както понякога става, и музеят търси това, което предлагам… Естествено, аз се съобразявам с нуждите и желанията на всички по-големи музеи и на всички по-големи колекционери. — Той се усмихна. — Обикновено музеите не са много склонни да се разделят със своите картини от Пикасо.

— Значи знаете всичко и за нелегалния пазар.

Гласът й беше равен, не се усещаше никакво обвинение, но той знаеше, че тя не му вярва. Защо? О, да. Нейните картини. Заради тях. Не му вярва, защото се бои за картините си. Добре, той може да се справи с това.

Седна на дивана срещу нея, взе оставеното там одеяло и й го протегна.

— Благодаря, наистина ми беше малко студено — изрече Лили и понечи да го вземе.

Но той побърза, разгъна го и я зави с него, усещайки съпротивата й. Леко сви вежди, после седна на дивана и каза:

— Разбира се, че знам всичко за нелегалния пазар. Познавам всички играчи, от крадците до най-неморалните дилъри, до най-добрите фалшификатори и колекционери, повечето от които направо се побъркват, ако решат да притежават някоя картина. В света на бизнеса манията играе голяма роля. Има ли още нещо, което бихте искали да знаете, госпожо Фрейзър?

— Значи познавате онези, които осигуряват картини за колекционерите.

— Да, познавам някои, но аз не съм един от тях. Можете да ми вярвате, защото брат ви ми има доверие. Стане ли дума за доверие, никой не е по-взискателен от Савич.

— Вие се познавате отдавна. Може би доверието започва още в детска възраст и не свършва, особено ако рядко се виждате.

— Каквото и да означава това — каза Саймън. — Вижте, госпожо Фрейзър, аз съм в бизнеса поне от петнадесет години. Съжалявам, ако сте имали неприятни преживявания с хора от света на изкуството, но аз съм почтен и не преминавам границите. Разбира се, познавам опаката страна на бизнеса, иначе нямаше да имам успехи.

— С колко картини на баба ми сте правили сделки?

— Досега може би с десет-дванадесет, а може би и повече. Някои от моите клиенти са и самите музеи. Ако картината е притежание на колекционер — разбира се, законно притежание — и музеят иска да я придобие, тогава се опитвам да я купя от колекционера. Тъй като знам какво притежават и трупат основните колекционери, се опитвам да се пазаря с тях. И често пъти успявам, не искам да ви лъжа, госпожо Фрейзър.

— Аз се развеждам с мъжа си, господин Русо. Моля, не ме наричайте вече така.

— Съжалявам. Фрейзър е доста често срещано име, не е особено интересно. И как бихте искали да ви наричам?

— Мисля, че ще приема пак моминското си име. Можете да ме наричате госпожица Савич.

— Това ми харесва, скъпа — обади се брат й от вратата. — Нека изтрием всички спомени за Тенисън.

— Тенисън? Що за име е това?

Лили се усмихна. Не точно на него, но гледаше в неговата посока.

— Баща му ми каза, че не искал да го нарече нито Лорд, нито Алфред, затова избрал Тенисън. Той бил любимият поет на свекър ми. Странно, но свекърва ми мрази този поет.

— Може би Тенисън — поетът, не вашият почти бивш съпруг — е доста педантичен.

— Никога през живота си не сте чели Тенисън — каза Лили.

Той й отправи най-очарователната си усмивка и кимна.

— Права сте. Мисля, че педантичен не е най-точната дума.

— Не знам. И аз не съм го чела.

— Ето ви кафе и ябълков пай — каза Савич, после наклони глава и се ослуша. — Май Шерлок пее на Шон. Той много обича да слуша коледни песни във ваната. Ще ида да ги видя какво правят и ще ви оставя двамата. Можеш да му се довериш, Лили.

Когато отново останаха сами, Лили чу лекото почукване на дъжда по прозорците. Не силен, проливен дъжд, само въведение може би към идващите зимни дъждове. При кацането във Вашингтон небето беше забулено в облаци, духаше остър вятър.

Саймън отпи от гъстото черно кафе на Савич, въздъхна дълбоко, отпусна се назад и затвори очи.

— Савич прави най-хубавото кафе на света. И на всичкото отгоре почти не пие от него.

— Тялото му е храм — обясни тя. — Предполагам, че мозъкът му също.

— Ами, няма начин! Брат ви е добър човек, здрав, стабилен, но не е храм. Обзалагам се, че ще припадне от възмущение, ако ви чуе да говорите така за него.

— Може би, но въпреки това е вярно. Баща ми ни учеше нас, децата, как да правим най-хубавото кафе. Казваше, че трябва да се научим поне на това, ако решим някога да го пратим в старчески дом. Мама учеше Дилън да готви, преди да иде да следва в Бостън.

— Всички ви ли е учила?

— Не, само Дилън. — Тя замълча, вслушвайки се в двата гласа, които пееха на горния етаж. — Вече започнаха „Тиха нощ“, любимата ми песен.

— Добра хармония постигат. Във всеки случай, Савич е най-добър в кънтрито. Чували ли сте го да пее в клуба?

Тя поклати глава, пийна малко кафе и разбра, че ако пие още малко, стомахът й ще се разбунтува.

— Ако се чувствате достатъчно добре, можем всички да идем да го чуем как пее в клуба… — Тя не каза нищо. — Защо не ми вярвате, госпожице Савич? Защо не ме харесвате?

Лили го изгледа продължително, отхапа малко от ябълковия пай и накрая произнесе:

— Всъщност вие не искате да знаете, господин Русо. Но реших, че ако Дилън ви вярва, тогава и аз мога да ви вярвам.