Катрин Каултър
Хемлок Бей (1)

1.

Близо до Плъм Ривър, Мериленд

Беше хладен ден в края на октомври. Упорит вятър късаше последните оцветени листа от дърветата. Слънцето пращаше безмилостно ярки лъчи върху порутения червен обор, небоядисван сигурно от четиридесет години насам. Последните белези от работата на бояджиите бяха избелелите червеникави криволици по стените.

Специалният агент на ФБР Дилън Савич се промъкваше около стената на обора, стиснал зигзауера в дясната си ръка. С цената на много дисциплина и упражнения се бе научил да се движи така тихо, че можеше да изненада и мишка. Трима агенти с бронежилетки от кевлар, сред тях и съпругата му, го следваха на двадесетина крачки, за да му осигуряват прикритие, готови да се пръснат ветрилообразно във всички необходими посоки. Още десетина агенти се придвижваха полека от другата страна на постройката, очаквайки сигнал от Савич. Шериф Дейд от окръга Джетбро и трима помощник-шерифи бяха заели позиции сред гъсто израслите кленове на трийсетина крачки зад тях. Един от помощниците, въоръжен със снайпер, държеше на прицел вратата на обора.

Дотук операцията вървеше гладко, май прекалено гладко, помисли Савич, макар никой да не каза и дума. Той се надяваше, че нещата ще продължат по плана, но имаше вероятност и да се объркат. Щеше да се справи; друго не му оставаше.

Оборът беше по-голям, отколкото Савич би искал — вътре имаше голям сеновал и твърде много тъмни ъгли за такава операция. Твърде много кътчета, подходящи за засада, или казано другояче — прекалено много места, откъдето може да се изсипе дъжд от куршуми.

И където да се скрият Томи и Тими Татъл, които медиите бяха нарекли Магьосниците. Те скитаха из страната, но се бяха покрили именно тук, в Мериленд, с последните си заложници — две момчета, които бяха отвлекли в Стюартвил, на около четиридесет мили оттук, докато играели баскетбол след часовете в училищния физкултурен салон. Савич предполагаше, че целта им е била Мериленд, наистина без реално основание, но инстинктивно го усещаше. Психолозите не бяха го улеснили — непрестанно повтаряха, че Мериленд е на Атлантическото крайбрежие и от това място по-източно просто няма.

Тогава Макс, лаптопът на Савич, се бе разровил из регистрите на Мериленд и бе открил, че Мерилин Уорлъски, първа братовчедка на братята Татъл — която, както откри още Макс, на седемнадесет години бе родила дете от Томи Татъл — притежаваше тясна ивица земя близо до голяма кленова гора, недалече от Плъм Ривър. И че в този имот има обор, голям стар обор, изоставен от години. Савич едва не бе подскочил от възторг.

Само след четири часа те вече бяха тук. Нямаше следи от кола, но Савич не се разтревожи. Старата хонда вероятно беше вкарана в постройката. Той затаи дъх и се ослуша. Не се чуваха птички. Тишината беше тежка, потискаща, сякаш дори животните очакваха нещо да се случи и инстинктивно усещаха, че то няма да е добро.

Савич се страхуваше, че двамата Татъл по всяка вероятност отдавна са изчезнали. Въпреки тишината, агентите вероятно щяха да намерят единствено жертвите им, Дони и Роб Артър — мъртви, ужасно обезобразени, лежащи в огромен черен кръг, очертан на пода.

Савич си помисли, че не иска вече да помирисва кръв. Не искаше да вижда повече мъртви тела. Нито днес. Нито когато и да било.

Погледна към часовника си с Мики Маус вместо циферблат. Време беше да провери дали лошите момчета са в обора. Време беше и той да стане лош и да изкара шоуто на бял свят.

Макс беше открил приблизителен план на обора от преди петдесетина години, който бе заведен под номер във въведените в компютър архиви на окръга. Но къде се съхраняваше този план — ето това беше въпросът. Доста се потрудиха, докато открият скицата в едно чекмедже в стара кантонерка в мазето на окръжния кадастър. Но чертежът беше достатъчно ясен. Трябваше да има малък, тесен вход на западната страна. Савич го намери зад един попроскубан храст. Вратичката беше открехната, колкото да се промуши вътре.

Хвърли поглед назад и даде знак със зигзауера към тримата агенти, които надзъртаха иззад ъгъла на обора, да останат по местата си, после пропълзя вътре. Започна да побутва вратата сантиметър по сантиметър. Навсякъде мръсотия, скелети на плъхове. Той се промъкваше на лакти, стиснал здраво зигзауера, и усещаше как костите хрущят под него.

Странна приглушена светлина осветяваше обора. Прашинки танцуваха в тесните лъчи, проникващи през горните прозорци, от някои стъкла бяха останали само парченца, едва крепящи се в рамките. Той остана неподвижен за миг, за да могат очите му да се приспособят. Различи безразборно натрупани бали слама, толкова стари, че изглеждаха вкаменени, някакви ръждясали машинарии и два стари дървени сандъка.

После я видя. В далечния край на обора имаше друга врата, на не повече от двадесет крачки вдясно от главната двукрила порта. Склад за сечива, помисли той, кой знае защо не бе отбелязан върху скицата. После различи очертанията на хондата, свряна в сянката в далечния край на обора. Братята явно се криеха в склада, нямаше никакво съмнение. А Дони и Роб Артър? Специален агент Савич се помоли поне да са живи.

Трябваше да знае точно кое къде се намира, преди да повика на помощ останалите. Беше тихо, ужасно тихо. Той се изправи и притича, превит на две, към вратата на склада, стиснал оръжието, дишайки тихо и равномерно. Притисна ухо към прогнилата дървена врата. Чу мъжки глас, ясен и силен, със сърдита интонация.

— Слушайте, малки кръвчици, време е да застанете в средата на кръга. Гоулите ви искат; казаха да ви подканя да побързате. Искат да ви изкормят с алебардите и ножовете си… това наистина много им харесва… но този път искат да ви натъпчат в торбите си и да отлетят заедно с вас. Ей, знаете ли, че може да идете чак в Таити? Кой знае… Но това за нас няма никакво значение. Ето, гоулите идват!

Той се изсмя, смях на млад мъж, който звучеше доста налудничаво и странно. Кръвта на Савич се смръзна. Чу се друг мъжки глас, по-плътен:

— Да, почти сте готови за гоулите. Не искаме да ги разочароваме, нали? Хайде, мърдайте, малки кръвчици.

Чу ги да се приближават към вратата, долови тътрене на обувки, както и хлипанията на момчетата, които навярно вече бяха обезумели от страх. Братята Татъл започнаха да ги ругаят и да сипят удари върху им. Тогава видя и огромния кръг, грубо очертан с плътна черна боя върху поразчистения прогнил дървен под на обора.

Нямаше време, наистина нямаше никакво време, за да извика другите вътре.

Той едва успя да се шмугне зад една полуразпаднала се бала слама, когато едър мъж отвори вратата на склада и избута пред себе си едно бледо, слабо момче. Изцапаните му панталони почти се свличаха по краката му. Беше Дони Артър. Явно отнесъл доста бой и по всяка вероятност прегладнял. Беше примрял от ужас. След миг от вратата на склада се показа, грубо изтласкано, още едно ужасено момче. Роб Артър, само на четиринадесет години.

Ако заповядаше на братята Татъл да спрат, те щяха да използват момчетата като прикритие. Не, по-добре да почака. Какви бяха тия несвестни приказки за някакви си гоули? Загледа как двамата мъже бутат момчетата напред и буквално ги изритват към средата на кръга.

— Никой от двама ви да не мърда, иначе ще извадя ножа и ще му прикова ръката към пода, да знаете. И Тами ще направи същото с нейния нож. Разбрахте ли, малки кръвчици?

Тами? С нейния нож? Но нали бяха двама братя, Томи и Тими Татъл! Не, сигурно не бе чул добре. Виждаше пред себе си двама младежи, облечени в черно, високи и слаби, с огромни груби черни обувки с кръстосани връзки, стигащи чак до коленете, като кубинки. Бяха въоръжени с ножове и пистолети.

Момчетата се гушеха едно в друго и хлипаха, застанали на колене. Лицата им бяха целите в кръв, но явно нямаха счупени кости, щом можеха да се движат.

— Къде са гоулите? — извика Тами Татъл и в този миг Савич разбра, че се бе излъгал; това не бяха братята Татъл, а брат и сестра.

Но за какви гоули говореше това побъркано момиче?

— Гоули — закрещя Тами, отметнала глава назад, а гласът й отекна в старата постройка, — къде сте? Донесохме ви два деликатеса, точно каквито обичате, две наистина сладки момченца! Две малки кръвчици. Донесете ножовете и алебардите си! Елате, гоули!

Тя повтори това заклинание с напевен глас веднъж, два, три пъти. Всеки път гласът й се извисяваше повече от предишния, ставаше по-зловещ…

Тами Татъл ритна силно едното момче, когато то се опита да излезе от кръга. Савич разбра, че трябва да действа. Къде бяха тези гоули?

Чу нещо, нещо съвсем различно от обезумелите човешки гласове, някакво пронизително скимтене, съсък, съвършено чужд на това място и вероятно на абсолютно всичко в света. Почувства как кожата по ръцете му настръхва. Студена тръпка го смрази. Тъкмо щеше да изскочи, когато за негово върховно смайване, двете огромни крила на портата рязко отскочиха навътре, в обора нахлу ослепителна светлина, а в средата й затанцуваха две пясъчни вихрушки, подобни на малки торнада. Бялата светлина се стопи и двете пясъчни вихрушки заприличаха на два бели въртящи се конуса, ясно различими, които се виеха и гърчеха, подскачаха нагоре и се спускаха надолу, сливаха се и отново се разделяха… Не, не, това бяха само пясъчни вихрушки, все още бели, защото не бяха всмукали мръсотията от пода на обора. Но какъв беше този звук, който чуваше? Нещо странно, нещо, което не можеше да определи. Смях? Не, беше лудост, но точно това регистрираше мозъкът му.

Момчетата видяха вихрушките, които се гърчеха и виеха насреща им, и запищяха. Роб скочи, сграбчи брат си и успя да го изхвърли от кръга.

Тами Татъл, която ги наблюдаваше, се обърна изведнъж, вдигна ножа си и изкрещя:

— Връщайте се, малки кръвчици! Да не сте посмели да разсърдите гоулите! Връщайте се в кръга, веднага! Връщайте се!

Момчетата запълзяха по-далече от кръга. Томи Татъл в миг се хвърли към тях и ги изблъска обратно. Тами извади ножа си и го насочи към Дони Артър, а в това време Савич изскочи иззад балата слама и стреля. Куршумът се заби в мускула й малко под рамото. Тя изпищя и рухна настрани, а ножът отлетя от ръката й.

Брат й Томи се извърна рязко. В ръката си държеше пистолет, насочен не към Савич, а към момчетата. Те изпищяха, когато Савич простреля Томи право в челото.

Тами Татъл стенеше на пода, притиснала ръката си. Момчетата, вече притихнали, се гушеха едно в друго. Те отправиха поглед към въртящите се бели конуси, които танцуваха в ярката бяла светлина, навлизаща през отворената порта на обора. Не, това не бяха пясъчни вихрушки, а две съвсем отделни неща.

— Какво е това? — прошепна едното момче.

— Не знам, Роб — изрече Савич и дръпна децата към себе си, за да ги предпази. — Някакво странно торнадо…

Тами изригваше проклятия към Савич, опитвайки се да стане. Не успя. Чу се висок пронизителен вой. Единият конус като че ли скочи напред, право към тях. Савич стреля, без да се замисли. Все едно стреляше в мъгла. Конусите подскочиха, завъртяха се вихрено и в следния миг изчезнаха. Стопиха се.

Савич отново притисна към себе си двете момчета.

— Всичко е наред, деца, в безопасност сте. Много се гордея с вас и родителите ви също ще се гордеят. Не е срамно да ви е страх, и аз съм ужасно изплашен. Само стойте мирно и се дръжте плътно до мене. Това е. Няма страшно.

Момчетата се притискаха така плътно към него, че Савич чувстваше тупкащите им сърца, докато от гърлата им се изтръгваха дълбоки, накъсани хлипове. Той знаеше, че в тези хлипове се таи дълбокото облекчение, че ще останат живи.

— Всичко ще бъде наред. Скоро ще си бъдете у дома. Всичко е наред, Роб, Дони — продължаваше да шепне Савич.

Продължи да ги държи така, пазейки ги от Тами Татъл, която вече бе престанала да стене. Остави я да лежи, където си беше.

— Гоулите — повтаряше едното момче с треперещ тънък глас, — те ни казаха всичко за гоулите, какво са правили с другите момчета… изяждали ги цели или ако били вече сити, ги разкъсвали и дъвчели костите им…

— Знам, знам — отвърна Савич, но нямаше представа какво бяха видели очите му в действителност. Въртящи се пясъчни вихрушки, ето какво. Нямаше скрити брадви или ножове. Освен ако някак си не се превръщаха в нещо по-веществено… Не, това беше истинска лудост. Той усети как нещо трепва в него. Не знаеше кое е истина, кое трябва да е истина. Трябваше да отхвърли това, което беше видял, да го зарови под стотици тонове пръст, да накара гоулите да изчезнат завинаги, така, сякаш никога не са съществували. Това сигурно беше някакво природно явление, което си имаше обяснение, или някаква илюзия, кошмар, несвястно изобретение на двама психопати. Но каквото и да беше онова, което двамата Татъл наричаха гоули, той го беше видял, дори бе стрелял по едното от тях…

Докато стоеше там, притиснал към себе си двете момчета, чу как агентите, следвани от шерифа и помощниците му, влизаха в обора, видя как един от тях се наведе над Тами Татъл. Скоро оборът се напълни с полицаи, които претърсваха постройката, ъгъл по ъгъл, преравяха всеки инч от склада.

Всички бяха невероятно възбудени — бяха спасили момчетата, бяха обезвредили двама психопати.

Тами Татъл скоро дойде в съзнание и започна да вика така силно, че колкото и да се опитваше Савич, не можеше да опази момчетата да не я чуят. Държаха я притисната на пода, а тя сипеше проклятия към Савич, крещеше, че гоулите ще го намерят, тя ще ги насочи към него, че той е вече мъртвец, както и онези малки кръвчици. Савич усещаше как момчетата се притискат силно към него, ужасът им бе невероятно осезаем.

Тогава един от агентите я блъсна с юмрук в устата. После вдигна очи:

— Отървах я от болките. Никак не ми харесва да гледам такава хубава, възпитана млада жена да се мъчи така.

— Благодаря — пое си дъх Савич. — Роб, Дони, тя вече няма да навреди на никого. Кълна ви се.

Санитарите дойдоха с носилки. Големият Боб, чиято вратна обиколка беше близо половин метър, погледна двамата агенти, които успокояваха момчетата, и вдигна ръка.

— Нека почакаме тук малко. Мисля, че тези момчета точно сега получават необходимото лечение. Вдигнете жената. Мъжът е мъртъв.

Три часа по-късно старият обор беше отново празен, а всички веществени доказателства — остатъци от храна, кутии от пица, вериги и белезници, десетина обвивки от десертчета — всичко беше отнесено. Бяха вдигнали и двамата Татъл. Момчетата бяха отведени незабавно при родителите им, които чакаха в канцеларията на шерифа в Стюартвил, Мериленд. Оттам щяха да ги заведат в местната болница, за да ги прегледат. ФБР щеше да говори с тях поне след няколко дни, да им даде време да си починат, преди да бъдат разпитани.

Агентите се прибраха в главната квартира на ФБР, в отдела за криминални разследвания на петия етаж, за да напишат докладите си.

Всички ликуваха. Бяха победили. Тупаха се един друг по гърбовете. Никакви фалшиви следи, никакви провали. Бяха дошли точно навреме, за да спасят децата.

— Я виж какъв тестостерон се носи наоколо — подхвърли Шерлок, когато влезе в канцеларията.

И се засмя. Всички говореха какво е направил Савич.

— Когато портата на обора се отвори, някой видя ли нещо? — попита той.

Никой не беше видял нищо.

— Някой забеляза ли нещо странно да излиза от обора?

Около голямата заседателна маса не се чу и звук. Тогава Шерлок се обади:

— Нищо не видяхме, Дилън. Портата на обора хлътна навътре; във въздуха се понесе гъст облак прах, но това беше всичко. — Тя се огледа към другите агенти. Никой не беше видял нищо друго. — Не видяхме и никой да излиза от обора.

— Двамата Татъл ги нарекоха гоули — изрече бавно Савич. — Изглеждаха толкова истински, че аз стрелях по едното. Тогава те, като че ли се разпаднаха, изчезнаха. Опитвам се да мисля логично. Разберете, не съм очаквал да видя нищо необикновено, но видях нещо. Ще ми се да вярвам, че е било някаква пясъчна вихрушка, която се раздели на две, но не знам, просто не знам… Ако някой може да предложи обяснение, бих искал да го чуя.

Заваляха въпроси и безкрайни предположения, докато най-накрая всички се умълчаха. Савич се обърна към Джими Мейтленд:

— Момчетата ги видяха, разказаха всичко за тях. Можете да се обзаложите, че Роб и Дони няма да ги нарекат природно явление или пясъчни вихрушки.

Джими Мейтленд възрази:

— Никой няма да им повярва. По-добре да покрием тая история с гоулите. ФБР си има достатъчно проблеми и без да обявява, че сме видели два свръхестествени конуса, в съзаклятие с двама психопати.

По-късно, докато пишеше доклада си до Джими Мейтленд, Савич осъзна, че е написал „гоули“ с главна буква. За двамата Татъл те не бяха някакви, а съвсем точно определени същества.

След трийсетина минути Шерлок последва Савич в мъжката тоалетна. Оли Хамиш, заместникът на Савич в екипа, тъкмо си миеше ръцете, когато двамата влязоха.

— Радвам се да видя мъж да си мие ръцете — отбеляза Шерлок и го тупна по рамото. — След няколко минути и аз ще си мия ръцете. След като набия малко акъл в главата на тоя мой смахнат мъж. Върви си, Оли, знам, че ще искаш да го опазиш от мене, а не ми се ще да направя нещо лошо и на двама ви.

— А, Шерлок, той е героят ни. Защо му се заканваш?

Специален агент Савич поклати глава.

— След всичко, което ви разказах, представяте ли си „гоули“ написано с главна буква?

— Да, ти каза, че са били две неща. Такива, каквито не се забравят лесно. Сигурен ли си, че не си пушил нещо, Савич? Че не си дишал прекалено много гнило сено?

— Бих искал да мога да ти отговоря с „да“.

— Излизай, Оли.

Когато останаха сами, Шерлок се приближи към него и обви ръце около гърба му.

— Не мога да кажа, че не съм била по-изплашена в живота си, защото двамата с тебе сме се измъквали и от по-страшни ситуации. — Тя го целуна по шията и го притисна още по-силно. — Но днес в този проклет обор ти беше просто пушечно месо, а на мене ми пресъхна устата от страх, както и на приятелите ти.

— Нямаше време — прошепна той, заровил устни в къдравата й коса. — Нямаше време да ви извикам вътре. Боже, и на мене ми изсъхна устата от страх, но нямах избор. А и ония танцуващи вихрушки… Честно ти казвам, не знам кое ме изплаши повече — Тами Татъл или онова, което наричаше „гоули“.

Тя се поотдръпна от него.

— Наистина нищо не разбирам. Ти толкова ясно описа всичко. Почти ги виждам как влизат с въртене през портата на обора. Гоули?…

— Така ги наричаха двамата Татъл. Сякаш добре се познаваха с тези изчадия. Наистина ми се ще да кажа, че е било някаква халюцинация, че съм си загубил разсъдъка, но и момчетата ги видяха. Знам, че звучи невероятно, Шерлок, особено след като никой от нашите не е видял нищо.

В този момент Джими Мейтленд влезе в мъжката тоалетна.

— Ей, къде може да се изпикае един мъж?

— О, сър, просто исках да проверя Дилън, да съм сигурна, че всичко с него е наред.

— И наред ли е?

— О, да.

— Оли ме хвана в коридора на път за насам, Савич, спомена, че ти четат конско в мъжката тоалетна. Медиите вече напират за интервюта. — И той пусна насреща им широка усмивка. — Знаете ли какво? Този път никой няма да ни трепе — слава богу, само добри новини ще им сервираме. Страхотни новини! И понеже ти беше в центъра на акцията, Савич, искаме да им позираш като герой, профил и анфас. Разбира се, Луи Фрий ще дойде, ще каже две-три думи… Ти просто трябва да стоиш там и да изглеждаш като герой.

— И да не споменавам какво съм видял?

— Не, нито думичка за гоулите, нито дори намек за някакви пясъчни вихрушки. Последното, което ни трябва, е медиите да се впуснат да душат по петите ни, заради някакви странни прашни топки, повикани в обора от двама психопати. Колкото до момчетата, няма значение какво ще кажат те. Ако медиите започнат да ровят около тях, ние се правим на ни лук яли, ни лук мирисали. Нали разбираш, че иначе ще станем за смях? Всяко чудо за три дни, така ще стане и сега. И хората от ФБР ще бъдат герои. Това със сигурност е добре.

Савич се обади, галейки гърба на жена си:

— Но в тая история наистина има нещо доста необикновено, сър, нещо, което кара косата ми да настръхва.

— Стегни се, Савич. Хванахме братята Татъл, или по-скоро хванахме един мъртъв брат и една сестра, чиято ръка току-що беше ампутирана до рамото. Последното, което ни трябва, е доза свръхестествени явления.

— Да не ти заприличах на Мълдър?

— Точно така. Ей, едва сега забелязах, че косата на Шерлок е червена, като на агент Скъли.

Савич и Шерлок комично извъртяха очи и излязоха от мъжката тоалетна след шефа си.

* * *

Момчетата продължаваха да твърдят, че са видели гоулите, не можеха да говорят за нищо друго, освен за това, как агент Савич стрелял точно в средата на едното и накарал и двете да изчезнат с вихрено въртене от обора. Но двете деца бяха толкова разтърсени, че дори родителите им не им повярваха.

Един репортер запита Савич дали и той е видял тези странни същества, но той отклони въпроса.

Джими Мейтленд беше прав. След няколко дни историята започна да отшумява.

Тази вечер Савич и Шерлок играха толкова дълго с Шон, че накрая той заспа по средата на любимата си игра, стиснал размазана бисквита в ръка. В два часа посред нощ телефонът иззвъня. Савич вдигна, замълча за миг, после каза:

— Идваме по най-бързия начин.

Бавно остави слушалката и погледна към жена си, която се бе надигнала на лакът.

— Сестра ми, Лили. В болница е. Положението е сериозно.