Харолд Робинс
Разказвачът (9)

8

Агенцията „Пиърсал & Маршал“ се помещаваше в една реконструирана сграда от кафеникав камък по средата на улицата, свързваща Пето авеню и Мадисън авеню. Квадратна гравирана табелка, прикрепена към оградата от заострени железни пръти, сочеше, че офисите са на четвъртия етаж. Джо слезе по стъпалата към сутеренния вход и се озова в малък коридор със старомоден асансьор с решетъчна врата. Кабината беше празна и той влезе в нея, затвори я и натисна бутона. Асансьорът зави пронизително и спря на четвъртия етаж.

Джо излезе от него и прекрачи в неголяма приемна, където зад съответно бюро и телефонно комутаторно табло седеше секретарка. Тя го погледна въпросително.

— Идвам при мис Шелтън — рече той.

— Как се казвате? — запита секретарката със служебна учтивост.

— Джо Краун.

— Имате ли уговорена среща?

— Да — кимна той.

Тя натисна две от копчетата на комутаторното табло.

— Мистър Краун търси мис Шелтън — съобщи Остана заслушана за момент, след което затвори телефона. — Седнете — покани го. — Мис Шелтън е на заседание, но след няколко минути ще би приеме.

Около една ниска масичка за кафе, отрупана със списания, бяха наредени в кръг един диван с две възглавнички и двойка кресла — всичките тапицирани със стара, износена кожа. Джо се огледа. Стените бяха покрити с напукана, лющеща се жълтеникавокафява боя и с няколко стари, не по-малко напукани картини в рамки. Той хвърли разсеян поглед към секретарката. Тя се правеше, че не го забелязва, безизразно вперила очи в пространството.

Телефонният номератор избръмча.

— Агенция „Пиърсал & Маршал“ — изпя урока си жената. В интонацията й се прокрадна вълнение. — Да, мистър Стайнбек, веднага ще ви свържа с мистър Маршал. — Тя се пресегна към таблото, сетне се обърна към Джо. — Беше Джон Стайнбек, писателят…! — оповести надуто.

Джо кимна.

— Сигурна съм, че сте слушал за него — продължи секретарката. — Той е един от нашите клиенти.

Джо се почувства обиден от нейния снобизъм.

— Аз също съм един от вашите клиенти — каза й.

Носът й се вирна:

— Никога не съм чувала за вас.

— Ще чуете… — отвърна той, надигайки се от креслото. — Къде е мъжката тоалетна?

— На партерния етаж зад асансьора — рече тя. — Но мис Шелтън ще се освободи всеки момент, за да се срещне с вас.

— Тогава ще й се наложи да почака — каза Джо, крачейки към асансьора. — Освен ако не искате да се изпикая в саксията, дето е приютила онази гумена фиданка в ъгъла… — И още преди жената да е успяла да му отговори той натисна бутона за партера и кабината потегли надолу.

Докато излизаше от асансьора на връщане секретарката го посрещна с неприязнен глас:

— Втория офис от лявата страна, след остъклената врата!

— Благодаря — рече Джо и мина през стъкления портал. Името на Лаура Шелтън беше написано на вратата на канцеларията. Той почука.

— Влезте — прозвуча отвътре.

Джо прекрачи прага. Помещението беше тясно. Бюрото бе затрупано с ръкописи, но всичките бяха грижливо подредени. Лаура Шелтън беше високо момиче на около двайсет и пет години, с навита на стегнат кок пясъчноруса коса. Свежата и кожа леко блестеше от горещината в офиса, а зад очилата погледът на сините й очи беше бистър. Тя стана и протегна ръка.

— Здравейте, мистър Краун — рече любезно.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мис Шелтън — отвърна той.

Лаура посочи към креслото, намиращо се срещу нея.

— Изненадахте ли се от обаждането ми? — попита тя, усмихвайки се.

— Нещо повече — каза Джо, — не можах да повярвам на ушите си.

— Личеше си по интонацията ви — рече мис Шелтън и срещна погледа му. — При мене са някои документи, които трябва да подпишете.

— Разбирам — отговори той.

— Става въпрос само за три неща — обясни тя. — Първото е договор за посредничество, който ще даде на агенцията правото да ви представя за срок от една година след всяка продажба на ваше произведение, която направим. Периодът не е кумулативен, а започва да тече след последната продажба.

Джо кимна.

— Второто е, че бихме искали да съставим кратка биографична справка за вас, за да можем да ви рекламираме и да осигурим информация за издателства и литературни критици, които биха се заинтересували от вас и вашата работа. За тази цел не биха били излишни и няколко моментални снимки.

— Какво ще съдържа биографичната справка? — попита той.

— Възраст, месторождение, образование, хобита… Все от този род.

— Лесна работа — засмя се Джо. — Житейският ми път не е кой знае колко дълъг. Роден съм в Бруклин, на двайсет и пет години съм (чиста лъжа беше — на двайсет и две!)… През 1938 година завърших гимназията „Таунзънт Харис“ (отново лъжа!). После специализирах литература и журналистика в „Сити колидж“ в Ню Йорк, но не се дипломирах, тъй като прекъснах през третата година, за да помагам финансово на семейството си. (Лъжи, от началото до края само лъжи.)

— Някакви хобита? — взря се в него Лаура Шелтън. — Спорт, хазартни игри, шахмат?

— Нищо такова — отвърна той.

— Но вие сигурно имате странични интереси? — настоя тя.

— Да — рече Джо. — Но не мисля, че се връзват с въпроса ви…

— Позволете ми да преценя това сама — каза мис Шелтън.

Той се подвоуми, сетне вдигна рамене и назова „хобито“ си:

— Секс.

Тя прихна, изчервявайки се леко.

— Притежавате деликатно чувство за хумор, мистър Краун.

— Наричайте ме Джо — усмихна й се той. — Споменахте, че в дневния ред имало и трета точка?

Лаура едва видимо се смути.

— Ах, да… При мене са одобрителното споразумение и чекът за разказа в списание „Колиърс“. Ще ви направи впечатление, че споразумението е за сто и петдесет долара. От тях ние си удържаме обичайните десет процента плюс разноските за телефон, пощенски такси и така нататък. Чистата сума за получаване в чека е сто двайсет и осем долара.

Джо наведе поглед към чека, после го отмести към нея.

— Мис Шелтън, бих искал да Ви разцелувам… — рече й.

— Още не — засмя се тя. — Да изчакаме, докато съберем в папката няколко нови договора. А сега бих желала да обещаете, че ще ми изпратите колкото се може повече материал, за да бъдем в състояние да се заемем с „минирането“ на пазара. Вие сте добър писател, мистър Краун. Предчувствам, че ще направите отличен пробив.

Когато влезе в магазина, Джо завари Джамайка застанал зад тезгяха.

— Имам добри новини за тебе — ухили му се негърът.

— Добри новини ли? — изпадна в недоумение той.

Джамайка кимна:

— Местят те на по-добра работа.

— Не разбирам защо — каза Джо. — И със сегашната съм си екстра.

Чернокожият заби поглед в него.

— Нямаш никакъв избор — рече му без заобикалки. — Нито пък аз. Решението е на мистър Бухалтер.

Джо замълча за момент.

— За какво става въпрос?

— Ще ти обясня в колата — отвърна Джамайка.

Той последва негъра в задната стаичка. Тя беше празна. Работните маси бяха прибрани, а момичетата вече си бяха отишли. Джамайка бързо заключи шкафовете с етажерките и хладилника.

— Удари ключа на входната врата и ме чакай в страничната уличка — нареди той и в следващата секунда вече седеше зад волана на своя лъскав „Пакард 12“, модел 1940 г.‍ Направи знак с ръка Джо се настани на седалката зад него.

— Кой ще се грижи за магазина? — попита той.

— Аз — рече Джамайка. — Става въпрос за нещо по-важно. — Той подкара автомобила нагоре по Осмо авеню, после заобиколи Кълъмбъс Съркъл и пое към жилищната част на града покрай западната страна на Сентръл парк. Преди да проговори хвърли разсеян поглед към Джо. — Нали знаеш за Лолитите, с които се занимавам?

— Да.

— Имам още една група Лолити… — каза той. — Те са първокачествени момичета, бели…, истинска порода „хайлайф“. Действа се на широка нога и мистър Бухалтер и италианците притежават петдесетпроцентов дял.

Джо го наблюдаваше как опитно управлява огромния „Пакард“ в потока от коли.

— Какво ме засяга това? — учуди се той.

— Аз съм собственик на четири от кафявите каменни здания на Деветдесет и втора улица откъм страната на Сентръл парк. Преди време ги обединих в едно и ги превърнах в сграда с мебелирани жилища. Апартаментите са около седемдесет и почти половината от тях се наемат от момичетата. Ние плащаме на камериерките, на портиера и на момчето за всичко, което се грижи за поддръжката. Девойчетата снасят между два и четири стотака седмично, в зависимост от своя бизнес. Нашият предишен мениджър на „заведението“ подрязваше приходите ни в своя полза.

— Уволнихте ли го? — попита Джо.

— Може и така да се може — отвърна Джамайка. — Но това не е в кръга на моите отговорности и не съм задавал въпроси на съдружниците си, как са постъпили с него. Днес сутринта мистър Бухалтер ми се обади и ми нареди да те изпратя там.

— Какво ще стане, ако откажа да приема назначението? — поинтересува се той.

Негърът го прониза с поглед.

— Няма да бъде никак умно. Мистър Бухалтер направи голям жест към тебе и баща ти. Услуга за услуга!

Джо не отговори.

— Няма да е за постоянно — меко допълни Джамайка. — Само два-три месеца, докато бъдат в състояние да вкарат в играта някой професионалист. Всички знаят, че си писател и че този род бизнес не ти е по сърце. Но мистър Бухалтер смята, че ти би могъл да поемеш временно управлението, а пък той ще помисли как да ти се отплати подобаващо.

Чернокожият намали скоростта и сви по Деветдесет и втора улица, пресичайки насрещното движение. Спря до бордюра срещу един, покрит с жълта козирка вход и угаси мотора.

Джо се загледа в козирката. Белите надписи от двете й страни гласяха: „ЖИЛИЩНА СГРАДА — МЕБЕЛИРАНИ АПАРТАМЕНТИ ПОД НАЕМ“. Входът представляваше широк остъклен двоен портал.

— Тук ли ще бъде офисът ми? — запита той.

— Би могло и така да го наричаш — каза Джамайка. — Но на практика тук ще бъде твоят апартамент.

— Какъв апартамент?

— Ще живееш в сградата — поясни негърът. — Това си е част от сделката. Мистър Бухалтер вече уведоми баща ти. Поръча да стоиш по-далече от вашата къща. Някой от съседите можело да пропее във военното окръжие, ако те видели да се навърташ наоколо.

— Засега няма против какво да хленчат. Не съм получил нова повиквателна заповед.

Джамайка извади от джоба си малък плик и му го подаде. Проследи с поглед как Джо го отвори и се зачете в картончето: „ДЖО КРАУН. КОМАНДА 4-ф. Дата: 22 ОКТОМВРИ, 1942 г.‍“

— Ето, че я получи — произнесе той с безизразен глас.

Младежът се облещи насреща му.

— Все още не е дошъл краят на света — усмихна се Джамайка. — Всъщност ако наистина толкова много си падаш по мацките, колкото твърдиш, като нищо би могло да ти се стори, че си в рая.