Харолд Робинс
Разказвачът (28)

27

Беше почти шест часът, когато адвокатът подреди всички бракоразводни документи и ги сложи в чантата си.

— Трябва да си тръгвам — рече той. — Родителите на жена ми ще дойдат у дома на вечеря.

— Добре — кимна Джо.

Дон го погледна съчувствено:

— Не бихте ли искали да се присъедините към компанията?

— Мисля, че не — отвърна той. — Но ви благодаря, все пак.

— Няма да е зле да вечеряте някъде навън, а може би и да гледате някой филм. Едва ли ще ви бъде особено весело да стоите тук самичък. Човек се чувства отвратително през първата нощ, след като е подписал пазарлъците около развода си.

Джо го изгледа учудено.

— От опит ли го знаете?

Дон Сойер кимна.

— Минал съм през този ад. Сегашният ми брак е втори.

Джо се замисли за момент:

— Предполагам всеки е склонен да смята, че е единственият, на когото се е случила подобна неприятност.

— Тук, в Холивуд, разводът почти се е превърнал в част от начина на живот — усмихна се адвокатът.

Той кимна и разтърси ръката му.

— Ще го преживея — каза му. — Благодаря за всичко!

— Ще ви се обадя в началото на седмицата — рече Дон. — Веднага щом ми изпратят официалното съдебно решение за развода.

Джо затвори вратата зад гърба му, след което разпечата бутилка шотландско уиски. Бързо отпи три дълги глътки направо от нея. Почувства как течността изгори вътрешностите му и се закашля.

— Проклятие! — изруга на глас, сетне пусна радиото и тежко се тръсна върху дивана. Започна да върти копчето за търсене на станциите и не спря, докато не хвана една, по която предаваха само музика. Нямаше настроение да слуша новинарските емисии, които обикновено се излъчваха по това време. Пийна още веднъж от уискито, после отпусна главата си назад на възглавницата. Изведнъж усети, че беше изтощен до смърт. Очите му пареха и той полека ги разтри. Бяха влажни, но не от сълзи — никога не беше плакал… След това се унесе в сън.

Стори му се, че чува детски плач, и отвори очи. Стаята тънеше в мрак. Шумът идеше от радиото. То пращеше, тъй като предавателят бе спрял. Джо го изключи и запали лампата, която се намираше до дивана. Полупразната бутилка скоч върху масичката насреща му стърчеше като уличаващо веществено доказателство. Той разтърси глава, опитвайки се да избистри съзнанието си. Въобще не беше разбрал колко много бе изпил. Погледна часовника си. Минаваше един часът след полунощ.

Обходи с поглед помещението. Видя му се странно и напълно непознато. Внезапно го осени прозрението, че това се дължи на тишината. По-рано в апартамента винаги се бяха разнасяли някакви звуци, а сега беше като онемял. Джо запали цигара. Стърженето на клечката кибрит силно отекна в ушите му. Смукна дълбоко и бавно изпусна дима през ноздрите си. Загледа се втренчено в ръцете си. Трепереха… Отново дръпна от цигарата. Освен противното треперене черепът му се пръскаше от такова главоболие, с каквото навярно Господ бе наказал Адам след изгонването му от рая.

Той с усилие се изправи на крака и се затътри към кухнята. Извади една бутилка „Пепси кола“ от хладилника, после посегна към опаковката с аспирин „Байер“, която беше върху полицата. Пъхна три таблетки в устата си и ги прокара с глътка „Пепси“. Изпразни до дъно шишето и се качи по стълбите в спалнята.

Джо щракна лампата и застана на прага, разхождайки очи из стаята. Бъркотията беше пълна. Шкафовете на Моти зееха отворени, а по пода бяха разпилени закачалки за дрехи. Чекмеджетата на тоалетната масичка и на скрина бяха празни и стояха издърпани. Той надзърна през вратата на банята и видя, че крилата на санитарното шкафче също бяха отворени и вътре бяха останали само неговият крем за бръснене и бръсначът. Необяснимо защо бяха изчезнали дори четката му за зъби и пастата.

От спалнята отиде до стаята на Керълайн. Малкото креватче и другите мебели бяха изнесени и тя изглеждаше гола, като се изключеха незастланото походно легло и ниският скрин, който бе предоставен на Роза, за да прибере скромните си вещи. Запита се дали беше отнесла със себе си своите неща, когато беше избягала от жилището през онази нощ. Не си даде труд да проверява скрина. Вече нямаше никакво значение. Роза така и не се бе върнала оттогава.

Джо затвори вратата и влезе в кабинета си. Приближи се до бюрото. Изписаните на машина страници продължаваха да си стоят отгоре, подредени на спретната купчинка. Върху пишещата машина имаше някакъв лист. Той го взе и се зачете. Беше почеркът на Моти:

„Върви на майната си!

Ти не си нищо друго, освен един долнопробен мошеник. Некадърник! Няма нещо, излязло изпод ръката ти, което да струва поне колкото кучешка фъшкия. Не те бива да съчиниш дори някой блудкав комикс. Не само, че не умееш да пишеш, но не умееш и да чукаш. Сега, когато се сдобих с пълноценен мъж, разбрах какво е секс. Ще ти бъде необходима цяла вечност, за да постигнеш онова, което при него се получава от само себе си. А ако си въобразяваш, че имаш кой знае колко голям пенис, избий си го от главата! Неговият е два пъти по-дълъг от твоя и той е в състояние да върши с него много повече трикове, отколкото изобщо би могъл да си представиш. Ти си недозрял хапльо, а не истински мъж и единственото, което можеш да правиш добре, е да онанираш…

С обич: Моти.“

Джо ядосано смачка писмото на топка и го запрати в отсрещния край на помещението.

— Кучка! — изруга той. После вдигна листа от пода, изглади го с ръка и го постави на бюрото пред себе си. Взря се внимателно в него и започна да се смее: „Ама че празноглавка!“ — мина му през ума. Беше се подписала „С ОБИЧ!“

Почувства глад. За последен път беше ял на обяд предишния ден. Джо се върна в кухнята. Хладилникът беше празен — наполовина пълно шише с мляко, няколко бутилки „Пепси кола“, две бири… нищо друго. Той се почеса по главата. Трябваше утре да отиде на пазар и да го зареди.

Излезе от апартамента, качи се на колата и подкара към денонощния авторесторант на пресечката на Сънсет и Кахуенга.

Минаваше два часът сутринта и паркингът беше почти пуст. Джо вкара колата на едно от местата, угаси мотора и свали стъклото на вратата. Само след секунда към него се приближиха чифт червени обувки с високи токове и една сладка миниатюрна блондинка, облечена с френска моряшка барета с червен помпон, леко поизбеляла памучна риза с къси ръкави и прилепнали къси панталонки, закрепи подвижния поднос за рамката на прозореца. Той поръча специалитета на деня и докато я изпращаше с поглед, протегна ръка към бутилката уиски, която беше взел със себе си.

Когато се прибра у дома, завари апартамента потънал в същата мъртва тишина, в която го беше оставил. Човек можеше да полудее! Никога не беше предполагал, че е възможно да се чувства толкова самотен. Взе още три аспирина, отпи още два пъти от уискито и се качи в спалнята си.

До съзнанието на Джо достигна далечен телефонен звън. Той се претърколи в леглото и отвори очи. Беше девет часът сутринта. Наложи се да се надигне и протегна ръка към телефона.

— Ало…?

— Ти ли си, Джо? Обажда се Лаура Шелтън от Ню Йорк.

— Добро утро… — рече той.

— Събудих ли те? — попита тя. — Съжалявам за развода ти. Но ако се чувстваш потиснат, може би няколко добри новини ще повдигнат настроението ти.

— Ще ми дойдат тъкмо на място — отвърна Джо, палейки цигара. Стори му се, че долавя аромат на кафе, идващ от долния етаж, но сигурно си въобразяваше.

— Сантини, италианският продуцент, настоява да отидеш в Европа за сценариите на два филма. Гарантира заплащане от трийсет и пет хиляди за всеки един плюс пет процента от чистата печалба.

Вече получих договора и депозитен чек за десет хиляди долара, в случай че се съгласиш.

— Мислех, че става въпрос за нищо незначещи коктейлни любезности — учуди се той.

— Повече от явно е, че Сантини говори сериозно — каза Лаура. — Телефонирах му в Рим и той изрази загриженост дали ще бъдеш в състояние да започнеш веднага.

Мирисът на кафе не беше плод на въображението му. На прага на спалнята се беше появила Роза с поднос кафе и кифли в ръце. Джо мълчаливо я проследи с поглед как оставя подноса до него и излиза от стаята. Отпи от кафето. Беше горещо и го сгря.

— Веднага ли? — попита той Лаура. — А какво ще стане с моя договор с А.‍ Дж.?

— Имам усещането, че А.‍Дж. се кани да се оттегли от него — рече тя. — Кати твърди, че Стийв Кокран нямало да се снима във филма, а пък Джуди заявила на мистър Роузън, че нямало да изпълни ролята си, ако не получи нов договор за далеч по-крупна сума. Той вече бил я отстранил временно…

— Но какво е моето място в цялата тази история? — притесни се Джо. — Сценарият е почти готов.

— Още колко време ти е необходимо, за да го завършиш?

— Една седмица.

— Договорът ти не е подписан — уточни Лаура. — Би могъл да предадеш сюжетната разработка и да заминеш. Предчувствам, че А.‍Дж. ще изпита облекчение.

Джо отново сръбна от кафето. Ако споразумението с мистър Роузън отпаднеше, нямаше да има нищо друго, което да го задържа в Холивуд. Целият живот, който беше водил тук, бе обвързан с киноиндустрията. Нямаше нито един истински приятел.

— Говориш така, сякаш знаеш нещичко… — подхвърли й той. — Известно ли ти е вече мнението на А.‍ Дж.?

Тя се поколеба за миг, преди да му отговори.

— Аз съм добър посредник — рече Лаура. — Не желая да бъдеш ощетен по никакъв начин. А.‍Дж. каза че няма да застава на пътя ти…

Джо замълча.

— И още нещо — добави тя. — Разговарях с главния редактор на издателство „Райнхарт“. Проявяват интерес към романа ти.

— Не си си губила времето.

— Аз съм литературен агент — рече Лаура. — При „Райнхарт“ само опипах почвата. В момента ръкописът ти е в „Дабълдей“. Те са в състояние да предложат много повече пари с цялата мрежа от читателски клубове, която имат зад гърба си.

— Вече започвам да изпитвам облекчение, Лаура. Онова, което правиш, далеч надхвърля служебните ти задължения.

— Не е въпрос на задължение, Джо… — Тя замълча за секунда. — Мисля, че пред тебе се откриват две чудесни възможности. Би могъл да се възползваш и от двете. Какво ще кажеш?

Той пое дълбоко въздух.

— Така да бъде…!

— Добре. Документите и билетите ще те чакат в Ню Йорк. Ще можеш да ги подпишеш пътьом.

— Значи ще те видя след около седмица, нали?

Отново последва пауза.

— Агенцията ще има грижата за формалностите, Джо. Всичко ще бъде наред — просто трябва да се поставят няколко подписа.

— Ти не би ли искала да присъстваш? — запита я той.

— Проблемът не е в желанието или в нежеланието, Джо… Чувствата ми към тебе са се сплели на сложен възел, с който не знам как да се справя. Работя за тебе, но искрено вярвам, че за мене ще бъде по-добре, ако не се срещаме тъкмо сега.

За момент погледът му остана неподвижно забит в телефона.

— Плашиш ме, Лаура.

— Предстои ти да работиш с прекрасен режисьор. В един нов свят на киното. Написал си книга, която всеки издател би искал да откупи. Тя също е врата към един напълно различен свят. Това е достатъчно, за да уплаши, когото и да било, така че защо ти е да се натоварваш допълнително и с някаква си там объркана жена? И без друго не една или две са ти минали през ръцете, нали? Отговор на сегашните си проблеми ще намериш в работата, а не в поредната любовна историйка.

— Сега вече наистина говориш като мой агент.

— Не, Джо. Аз действително държа на тебе. Не само заради твоя талант или пък парите, които ще спечелиш, а заради това, което си. Довиждане засега!

Джо затвори телефона.

— Роза! — извика той мексиканката. Чу стъпките и по стълбището и след малко тя се появи на прага. — Какво правиш тук? — попита я.

— Дойдох за дрехите си, senor — отвърна му. — Видях, че сте заспал и че няма нищо за закуска в кухнята, и отидох на пазар.

— Благодаря ти — рече Джо. Вгледа се внимателно в нея. По лицето й имаше няколко неясни петна от натъртвания и остатък от синина под окото. — Какво ти се е случило? — поинтересува се.

— Баща ми ме преби задето загубих работата си — простичко отговори Роза. — Трябва да си намеря друга работа, иначе ще ме изпрати обратно при майка ми в Мексико.

— Съжалявам — каза той.

— Вината не е ваша, господине… — рече тя, срещайки погледа му. — Не бихте ли ме взели за домашна прислужница? Ще готвя и ще чистя, както преди. Искам само двайсет долара на месец.

Джо я зяпна учуден. Това беше с десет долара по-малко в сравнение с предишната й заплата, която включваше и грижите за детето.

— Бих те взел със старата ти заплата, но няма да остана дълго тук — обясни й той. Съвсем скоро заминавам на работа в Европа.

— За мене ще бъде голяма помощ дори ако ме наемете за една седмица, господине — каза Роза. — Сигурно за това време ще успея да си намеря работа някъде другаде.

Джо се замисли. Момичето щеше да му бъде изключително полезно. Немислимо беше да успее да се оправи сам с апартамента.

— Добре — съгласи се той.

Роза се приближи до него и бързо целуна ръката му.

— Благодаря, senor. Mil gracias.^[1]

— Няма защо — отвърна Джо.

— Съжалявам за това, което се случи, господине — рече тя.

— С тази част от живота ни е приключено — каза той. — Сега и двамата трябва да гледаме напред към утрешния ден.