Харолд Робинс
Разказвачът (2)

1

— Джо! — Гласът на майка му глухо отекна иззад затворената врата на спалнята.

Той бавно се претъркаля и с примижали очи се взря в будилника до леглото. Беше единайсет часа сутринта. Завъртя се обратно и покри главата си с възглавницата.

Следващия път гласът на майка му прозвуча по-силно. Джо надзърна изпод възглавницата. Вратата на стаята беше отворена и неговата братовчедка Моти стоеше отвън в коридора. Той се вторачи в нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Майка ти те вика — рече тя.

— Чух я — отвърна й грубо. — Още не съм се наспал.

— По-добре е да станеш — каза Моти. — Важно е…

— Може да почака половин час — каза Джо, пъхвайки се отново под възглавницата. Секунда по-късно усети как одеялото отлита от него.

— Какви ги вършиш бе, дявол да те вземе?! — възнегодува той и прикри с ръце гениталиите си.

— Пак ли мастурбираш, а? — изсмя се Моти насреща му.

— Не — рече сърдито той, надигайки се.

— Глупости — каза братовчедката му. — Нали виждам петната от сперма по чаршафа ти…

Той погледна завивките.

— Сънувал съм…

— Разбира се — язвително каза Моти. — Все така разправяш. Всичко ми е ясно. Познавам те от малък.

— Откъде пък се извъди такава специалистка? — засече я Джо. — Та ти си съвсем мъничко по-възрастна от мене!

— На двайсет и пет години съм — зае отбранителна позиция тя. — Достатъчно голяма съм. Спомням си как те къпех, когато беше същинско бебе.

— И как през цялото време си играеше с патката ми — допълни я той.

— Не е вярно! — категорично отрече братовчедката му.

Джо вдигна ръце от слабините си.

— Ето, че взе да ми става — каза й. — Не ти ли се иска пак да ме изчипкаш?

— Прасе! — озъби се Моти. — Имаш извратен мозък. Чета всички разкази, които пишеш за онези списания. Пикантни любовни истории, пикантни детективски истории, „интригуващи“ авантюрки…

— Не си длъжна да ги четеш — погледна я той.

— Бях любопитна с какво се занимаваш — отвърна тя.

— Възбуждат ли те? — попита Джо.

— Отвращават ме — заяви Моти. — Щом искаш да се наричаш писател, защо не пишеш за някое почтено списание? За „Сетърди Ийвнинг Поуст“, „Колиърс“ или за „Лейдис Хоум Джърнъл“?

— Опитах — рече той. — Неспособен съм да съчинявам разкази по техен вкус… — Джо замълча за миг.

— Но положението не е толкова лошо. Докарвам средно по петнайсет долара на седмица.

— Не е много — каза братовчедката му. — Аз печеля трийсет и пет долара седмично, правейки рекламни преписи за „Ей & Еси“.

— Това не може да се нарече писане — възрази той. — Ти работиш също и в магазина.

Моти се престори, че не е чула уточнението му и тръгна към вратата.

— По-добре слез — рече тя. — Майка ти е разтревожена.

Джо изчака, докато шумът от стъпките й, слизащи надолу по стълбището, не заглъхна във входното антре, след което стана от леглото. Протегна се и пое дълбоко въздух пред широко отворения прозорец. Беше октомври, но въздухът все още бе топъл и влажен. Лятото като че ли нямаше никакво намерение да си отива. Той се облегна на перваза на прозореца и хвърли поглед надолу към тясната автомобилна алея, която отделяше тяхната къща от съседната. Зърна Моти да излиза от черния вход.

— Ще закъснееш за работа — подвикна й.

— Днес е четвъртък. Магазинът отваря късно.

— А-ха…

Тя вдигна очи към него:

— До късно ли ще твориш довечера?

— Не — каза Джо.

— Защо не наминеш покрай магазина да ме вземеш? Хич не ми е приятно да се прибирам самичка. Районът е страшничък нощем.

— Ще те взема — обеща той. — Ще се постарая.

— Окей — рече тя и закрачи по алеята към улицата.

Той се прибра обратно в стаята си. Моти беше свястно момиче, въпреки че понякога беше непоносима като треска в задника. Беше десетгодишна, когато дойде да живее при тях. Родителите й бяха загинали при автомобилна катастрофа и тъй като неговата майка беше единствената роднина, която имаше, напълно в реда на нещата бе тя да приюти чедото на сестра си.

Обърна се. Креватът на брат му все така си стоеше в отсрещния край на стаята, сякаш щеше да се завърне у дома същата вечер. Стивън беше неговият по-възрастен брат. Той бе по-голям със седем години, бе студент трети курс в Медицинския колеж в Оклахома и прекарваше вкъщи приблизително по две седмици годишно по време на ваканциите. Джо понякога се чудеше дали Стивън наистина му е брат. Той винаги беше твърде сериозен, постоянно зает с учене и още от ранното си детство беше наясно, че иска да стане доктор. Джо често закачаше Стивън, че единствената причина, заради която му се щяло да бъде „чичо доктор“, била тази да придума Моти да си свали дрехите и да я „прегледа“. Но брат му нямаше никакво чувство за хумор. Той никога не се смееше.

Джо си взе една цигара от пакета върху тоалетната масичка, запали я и пое от дима. Вкусът не беше особено добър. В действителност предпочиташе „Лъки“, но въпреки че зеленото „Лъки“ било заминало да воюва, както твърдеше рекламният лозунг, то продължаваше да струва по-скъпо, отколкото бяха „Туенти Грандс“, така че пушеше от тях. Той стисна с пръсти цигарата, угаси я и после внимателно я остави в пепелника, за да може да я допуши по-късно. Облече хавлията си, излезе в коридора и покрай стаята на родителите си се запъти към банята.

Когато влезе в кухнята майка му стоеше с гръб към него. Тя не се обърна. Без да спира да бели и да стърже моркови на мивката, го попита:

— Искаш ли да закусиш?

— Не, мамо, благодаря ти. Само чаша кафе, ако обичаш.

— Кафето на празен стомах не е полезно — все така, без да го погледне рече тя.

— Не съм гладен — каза Джо, сядайки на кухненската маса. Остана на мястото си, като държа и въртя между пръстите си цигарето щипка, докато запаленият край на цигарата не се отрони.

Майка му се загледа в нея, поднасяйки му чашата с кафе.

— Няма нищо по-вредно от цигарите — рече му тя. — Ще ти спрат растежа.

Той се засмя.

— Мамо, та аз съм вече пет фута и десет инча. Не мисля, че ще порасна повече.

— Видя ли писмото си? — изненадващо запита тя.

— Какво писмо? — Ръката му отпусна кафето, преди да бе отпил от него.

Лежеше върху масата. Майка му го побутна към него. Приличаше на ведомствен плик и явно беше отварян. Джо взе писмото. Беше служебно, изпратено от военно наборната комисия, където се числеше. Припряно измъкна листа. Достатъчно беше да хвърли поглед само на първия ред — „честитка“!

— По дяволите! — рече той и стрелна с очи майка си.

Тя вече плачеше.

— Стига, мамо — успокои я. — Не е дошъл краят на света…

— I-А — каза тя. — Искат да се явиш след три седмици в Главното военно окръжие на преглед за физическа годност.

— Това още нищо не значи — отвърна Джо. — В категория I-А съм повече от година. Пък и между другото четох във вестниците, че само четирийсет процента от наборниците съответствали на изискванията за физическа годност. Може дори да не ме одобрят…

— Де да имаш тоя късмет — изхлипа майка му.

Той отново се усмихна.

— Сигурен съм, че ще успеем да направим нещо. Татко е много близък приятел с Ейб Старк. Ще се намери и още някой, с когото да можем да поговорим. — Не му се щеше да й разправя колко голям авторитет имаше баща му сред момчетата от Браунсвил. Тя знаеше за това, но не желаеше да бъде изобщо споменавано. Никога не би признала дори в мислите си, че съпругът й даваше заеми с кожодерска лихва наред с тържището за пилета, което държеше на Питкин авеню.

— Никой не може да влияе на наборната комисия — каза майка му. — На човек трябва наистина да му има нещо…

— Току-виж открили, че съм болен от гонорея — подхвърли Джо.

— Ама ти болен ли си? — взря се в него тя. Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва.

— Не — отвърна той.

— Какво стана с работата ти в „Дейли нюз“? — запита тя. — Журналистите не ги мобилизират. Не биваше да напускаш.

— Не съм напускал — рече Джо. — Колко пъти да ти казвам, че ме уволниха. Не желаеха за тях да работи човек, категоризиран в I-А, защото нямаше как да разчитат на това, че военните не биха го взели.

— А приятелката ти, великата журналистка — не би ли могла да направи нещо по въпроса?

Джо замълча за момент. Невъзможно беше да обясни на майка си, че връзката им се изчерпваше с факта, че чука Кити, докато между краката й започне да пуши. Запали фаса, издуха порция дим и поднесе кафето към устните си.

— Поне за Стивън няма да има нужда да се тревожиш, мамо. Нищо не го заплашва през следващите четири години… — каза й.

— И ти щеше да си се отървал, ако се беше хванал на работа в машинната работилница на чичо си Изи — натякна му тя.

— Тогава не бяхме във война — рече той. — Между другото, знаеш, че не ме бива за този занаят. Аз съм по писането.

— Трябваше да постъпиш в Сити Колидж — продължи майка му. — Може би това щеше да бъде причина да те отложат.

— Може би… — съгласи се Джо. — Но не издържах приемните изпити.

— Бедата е, че никога не си бил сериозен — каза тя. — Постоянно се размотаваше насам-натам с разни малки уличници.

— Е, хайде де, мамо — рече. — Следващото, което ще ми заявиш, ще бъде, че е трябвало и да се оженя.

— В името на отсрочване на службата не бих се оплаквала, дори ако се беше оженил за някоя проститутка — призна тя.

— И какво щях да спечеля от това?

— Категория III-А — отвърна майка му. — А вероятно и нещо по-добро, ако имаше бебе.

— Минали истории — поклати глава той. — Не съм осъществил нито едно от тези неща, така че нека да забравим за тях.

Тя го погледна и сълзите й потекоха отново.

— Говорих с баща ти. Той иска да отидеш при него и да си поприказвате…

— Окей — рече Джо. Сетне се усмихна. — Защо пък да не прекарам три-четири нощи на пилешкия пазар, преди да се появя в Главното военно окръжие?! Може да ми се налепят толкова много кокошинки, че онези да ме изхвърлят.

— Не се подигравай с баща си — каза тя.

Джо замълча. Майка му беше поръчала да монтират специален душ в гаража, за да има баща му възможност да оставя там дрехите си и да се къпе, преди да влезе в къщи след работа.

Тя се върна при мивката.

— Върви горе и се облечи — рече му. — Ще ти приготвя нещо за закуска, преди да излезеш.

Той полека крачеше из обедната навалица по Питкин авеню. Надничайки през витрините на „Литъл Ориентъл Рестърънт“, успя да види, че всички маси бяха вече заети и че опашка от клиенти чака своя ред за хранене. На отсрещната страна на улицата от театър „Луис Питкин“ сваляха табелата, рекламираща ранното предобедно представление. От този момент до шест часа входният билет щеше да струва двайсет и пет цента. Двойната кинопрограма, която предлагаха, не му беше интересна. Бе по-доволен, когато представяха шоуспектакъл и филм, вместо да прожектират два филма един след друг. Преди време тук разполагаха със страхотни конферансиета като Дик Пауъл и Ози Нелсън — все величия. Беше имало и други, но сега всички те бяха заминали за Холивуд, за да пробият в света на киното.

Мина още четири преки. Луксозните магазини свършиха. Замениха ги по-неугледни и зле украсени. Дори в магазина за дребни стоки на Розенкранц нямаше това изобилие, което цареше при Улуърт само пет пресечки по-надолу. Джо зави зад ъгъла на улицата, близо, до която се намираше тържището за пилета на баща му.

То бе почти по средата на пряката — върху обширен парцел, който беше изцяло заграден с телена мрежа. В ъгъла на двора имаше малка постройка, заемаща около двайсет квадратни фута. Веднага след нея оградата продължаваше, прекъсвайки се в центъра от един висок мрежест портал, който пропускаше да влизат камионите на фермерите, докарващи птиците от село. В далечния край на двора, непосредствено срещу портала, се издигаше дълъг навес, където пилетата и останалите домашни птици спринтираха напред-назад в тесни преградени коридори, внасяйки своя дял в уличния шум с кудкудякането и крякането си. Той застана на отсрещния тротоар и се загледа в изрисувания с блажна боя надпис, простиращ се по цялата лицева страна на оградата:

„ФИА КРОНОВИЦ & АЛБЪРТ ПАВОНЕ

• ЖИВИ ПИЛЕТА И ДОМАШНИ ПТИЦИ

• КЛАНИ ПТИЦИ СПОРЕД ЕВРЕЙСКИЯ РЕЛИГИОЗЕН ОБИЧАЙ

• ОБСЛУЖВАНЕ НА РЕСТОРАНТИ

• РАВИНСКИ НАДЗОР

• ПРОДАЖБА НА ЕДРО И ДРЕБНО“

Табелата беше изписана с открояващи се бели букви върху сияйно зелен фон. Остана на мястото си, докато не допуши цигарата. Баща му не одобряваше факта, че пуши.

Джо хвърли угарката на улицата и прекоси по посока на малката постройка. Завъртя топката на вратата. Беше заключена. „По дяволите!“ — изруга мислено. Мразеше да влиза в пазарището през откритата му част. Не можеше да понася вонята, врявата и кръвта на пернатите, които надаваха своите предсмъртни викове.

Заобиколи постройката и тръгна покрай дългия навес. Половината от него беше отредена на домашните птици за кашер^[1]. Отпред имаше дузина триъгълни железни вани, дъното на всяка една, от които бе свързано с тръба, отвеждаща в отделна кофа. Това беше мястото, където шохетът прерязваше шиите на пилетата, след което ги тикваше с главите надолу във ваните, за да се изцеди кръвта от телата им. Сетне сдъвкваше с мънкане някаква молитва и ги даваше на клиентите или пък, срещу някоя и друга пара отгоре, връчваше съответното пиле на „кълвача“, който опоскваше перушината му и набързо го прекарваше през огън, за да се отърве от въшките и да опърли краищата на перата. В това се състоеше участието на баща му в бизнеса.

Ал, съдружникът му, беше един дебел, ухилен италианец. Той продаваше много повече домашни птици, отколкото Фил Кроновиц. Но не само защото ги търгуваше по-евтино, а защото нямаше ритуал, който да бави работата. Неговите работници просто клъцваха гърлата им, после ги оставяха да търчат като обезумели, пръскайки кръв из заграденото място, и щом предадяха богу дух, ги хвърляха в голяма бъчва с вряла вода, така че перушината да може да се свали с широка телена четка.

Пред участъка на баща му нямаше никакви клиенти. Двамина от почистващите „кълвачи“ и шохетът седяха, облегнати на стената на офиса. Шохетът пушеше цигара. Той беше висок мъж с дълга черна брада и мустаци, които покриваха изпитото му лице.

— Как си, Раби? — заговори го Джо на английски.

— Как да съм? — отвърна онзи. — Ich mach a leben^[2] — добави шохетът на идиш^[3], макар Джо да знаеше, че говори английски не по-зле от самия него.

Той кимна:

— Къде е баща ми?

— Че къде да бъде? — попита в отговор Раби.

— В офиса няма никой — рече Джо. — Къде се е дянала Джоузи?

Джоузи беше едрата дама, която бе и касиер, и счетоводител.

— Отиде да обядва — каза шохетът.

— С баща ми ли? — поинтересува се Джо. Винаги бе имал чувството, че неговият родител се чука с нея. Тя беше гърдеста и с голям задник — от породата, по която си падаше баща му.

Шохетът изглежда имаше подобни мисли в главата си:

— Аз си гледам моята работа. Не знам какво правят тоя или оня през обедната си почивка.

„Глупак“ — рече си наум Джо и се запъти отсреща към Ал, който стоеше недалеч от бъчвите с вряла вода.

— Бонджорно, мио Алберто — поздрави с усмивка той.

— Vass machst du, Yussele?^[4] — засмя се насреща му Ал. — Хич не е зле като за един luksh^[5], а?

— Говориш идиш по-добре от мене, чичо Алберто — присъедини се към смеха му Джо.

На Ал нямаше нужда да му се задават въпроси.

— Татко ти обядва в „Литъл Ориентъл Рестърънт“. Каза ми, че трябвало веднага да отидеш там…

— В „Литъл Ориентъл“ ли? — учуди се Джо. — Мислех, че Джейк никога не би пуснал баща ми в ресторанта от страх, да не би да му отнесе някоя и друга кокоша въшка в заведението.

— Баща ти се изкъпа и си облече приличен костюм — поясни Ал. — А, между другото, Джейк щеше да го остави да влезе, даже и да не беше къпан. Обядът му е с мистър Бухалтер.

— С Гура ли? — попита Джо. Беше излишно Ал да му отговаря. Той знаеше за кого става дума. Лепке и Гура владееха Браунсвил и Източен Ню Йорк. С тях нямаше желание да се задява дори мафията.

— Добре, чичо Ал, поемам директно натам. Благодаря.

— Съжалявам, че си в I-А — каза италианецът. — Надявам се всичко да се уреди.

— Благодаря ти, чичо Ал — рече му. — Нещата ще се оправят, независимо по кой начин.