Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Storyteller, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антонио Маринов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2014)
Издание:
Харолд Робинс. Разказвачът
Американска. Първо издание
ИК „Петрум Ко“, София, 1995
История
- —Добавяне
13
Мис Шелтън протегна към Джо два плика през бюрото си:
— В единия плик са билетите ви за влака — първа класа, разбира се. Другият съдържа препоръчително писмо до мистър Рей Кросет, който оглавява отдела за сценарии и ще бъде ваш пряк шеф. Там са и чековете ви, като сумата в този за авторските права от две хиляди и петстотин долара след приспадането на десетте процента комисионна става чисто две хиляди двеста и петдесет. Има и сто долара в брой за разноски. Чекът със седмичната ви заплата ще пристига тук при нас, а ние ще ви изпращаме свой чек, след като си удържим обичайната комисионна и другите разходи.
— Нямам думи да ви благодаря — каза Джо, преглеждайки набързо съдържанието на пликовете. — Никога през живота си не съм притежавал толкова много пари!
— Няма нужда да благодарите на агенцията — отвърна тя. — Сам сте си ги спечелил с написаното от вас.
— Все пак мисля, че би трябвало да направя нещо по-особено за вас — рече той. Очите му се спряха върху нейните: — Какво ще кажете да излезем заедно?
— Струва ми се, че идеята не е от най-добрите — възрази Лаура. — В агенцията царят строги правила. На персонала не се позволяват интимни връзки с клиентите.
— Какво толкова интимно има в това човек да вечеря с някого и да гледа някое шоу представление?
Тя се взря в него за миг.
— Преди това сте канили и сестра ми Кати…
— Тя изобщо не откликна и аз реших, че не проявява интерес — рече Джо.
— Напротив — каза мис Шелтън. — Само че се премести в Лос Анжелос. Там си намери по-добра работа. Всъщност Кати работи в същата киностудия, където отивате и вие. Трябва да й се обадите, щом пристигнете. Може би ще бъде в състояние да ви помогне.
— Много съм ви признателен — отговори той, — но въпросът беше за нас двамата. Никой от агенцията няма да разбере какво правим в свободното си време.
— Би ми било приятно да изляза с вас, но непрекъснато ще ме е страх, че някой от служителите в офиса би могъл да ни види заедно. За мене това би бил сериозен проблем. Не възнамерявам да прекарам целия си живот, занимавайки се с литературно посредничество. Стремежът ми е да стана редактор в някое голямо издателство.
— Доста добре звучи — отбеляза Джо. — Но съм чувал да разправят, че редакторите трябвало да водят със себе по един-двама писатели вместо зестра.
Тя се опули насреща му.
— Ами… напишете роман. Вие наистина сте способен и бихте могли да сте ми от полза.
— На няколко пъти се замислям над този въпрос, но нищо не разбирам от писане на романи — каза той.
— Аз съм в състояние да ви помогна — рече Лаура. — Петдесет процента от служебните ми задължения се състоят в сътрудничество с автори на романи. Сътворете и вие един — така и двамата ще получим от живота онова, за което мечтаем.
— Нужни са ми пари — обясни Джо.
— Появите ли се тук с хубав роман под мишница, парите, които ще получите за него, ще ви накарат да гледате на днешната сума като на джобни.
— А какво ще стане с агенцията?
— Пет пари не давам — каза тя. — На сегашното си място печеля всичко на всичко трийсет и пет долара на седмица, докато един редактор със средни възможности си докарва като начинаещ между сто и сто двайсет и пет долара.
— Колко може да донесе един роман?
— Повече от двайсет и пет хиляди, ако е бестселър.
Той стана от стола си.
— Започвате да ми ставате все по-симпатична.
Лаура Шелтън излезе иззад бюрото си и му подаде ръка:
— Вие също…
Джо задържа дланта й в своята.
— И тогава ще можем да вечеряме заедно, нали?
— Ще бъда изцяло на ваше разположение — усмихна се тя.
— Вече предвкусвам съблазънта — ухили се той.
Лаура измъкна ръката си и се върна при писалището.
— Приятно пътуване към Западното крайбрежие и дръжте връзка с мене.
— Разбира се — рече Джо, отправяйки се към вратата. — Само да не забравите за обещанието си. Ще ви се обадя. Довиждане засега!
Беше средата на обедната почивка, когато Джо с мъка успя да си пробие път и да влезе в „Стейдж Деликътесън“. Обходи с поглед масите. Стиви беше вече седнал и му махна с ръка.
Джо се настани на стола срещу него.
— Бях започнал да мисля, че няма да можем да се видим — усмихна му се той.
— Бях зает — каза Стиви. — Имах седем интервюта в различни болници. Всичките ми предложиха работа с местожителство.
— Това е хубаво — зарадва се Джо.
Сервитьорът се приближи и постави едни до други купа с туршия, мариновани зелени домати и кисело зеле и панерче с къси франзели.
— Какво да бъде? — запита той.
— Специалитетът на заведението — саздърма и сок от целина — отвърна Джо.
— За мене същото — рече Стиви и се засмя. — В Оклахома човек не може да намери местенце като „Деликатеса“.
— Вълнуваш ли се преди сватбата? — полюбопитства Джо развеселен.
— Мама я превръща в световно събитие, а май че и Моти не прави изключение. Момичетата от магазина ще правят днес обедно парти в нейна чест. Струва ми се, че сватбите са от по-голямо значение за жените, отколкото за мъжете.
— Не се ли радваш? — учуди се той.
Сервитьорът поднесе сандвичите им и се отдалечи. Стиви взе своя и отхапа от него.
— Много е вкусно — оповести той с пълна уста.
Джо също преглътна един залък.
— Как са нещата у дома?
— Татко е добре. Вече се върна на работа. Мама тича насам-натам да урежда церемонията. Всичко е наред.
— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Мисля, че изглежда страхотно.
— Чувства се чудесно — рече Стиви. — Вижда ми се леко понаедряла, но това е нормално. Еврейските момичета обикновено са малко по-закръглени om shiksas[1].
Джо мълчаливо отхапа още едно парче от сандвича си. Питаше се дали брат му бе заподозрял нещо.
Стиви се вгледа в него.
— Значи каза и го направи… — рече той.
— Какво съм направил? — озадачи се Джо.
— Разправяше, че ще станеш писател, и ето че успя. Сега ще заминеш за Холивуд. Татко каза, че си щял да получиш седем хиляди и петстотин долара за поръчката.
— Вярно е — отговори той.
— Това са много пари — произнесе Стиви с нотка на завист в гласа. — Във всички болници предложението е за три хиляди и петстотин на година, при положение, че се задължа да живея в сградата им. И то в Ню Йорк… В провинцията дават по-малко.
— Ти беше наясно с това предварително — каза Джо.
— Да — отвърна брат му. — След една година ще мога да получа постоянно назначение. Тогава ще печеля между петнайсет и двайсет хиляди годишно.
— Не е зле — рече той. — Аз не знам дали ще последва друг ангажимент. В моята работа няма нищо сигурно.
Стиви хвърли поглед към часовника си.
— По дяволите! — изруга той. — Почти един часът е, а в един и половина имам интервю в Нюйоркската университетска болница. — Довърши сандвича си и се изправи. — Трябва да побързам.
— Съжалявам — каза Джо.
— И аз — призна Стиви. — Много е неприятно, че няма да имаш възможност да бъдеш заедно с нас на празненството.
Но Джо усети, че в ума на братлето му се въртяха други мисли.
— Желая ви щастие! — рече той, разтърсвайки ръката му.
— Благодаря — отвърна Стиви.
— И целуни булката от мене — усмихна се Джо.
— Непременно — разсеяно обеща той и хукна към изхода.
Джо седна, дояде без да бърза сандвича си и повика сервитьора за сметката. Плати и се засмя вътрешно. Стиви никога не уреждаше сметки. Винаги си бе падал по евтината аванта.
Джо изкачи стълбите до апартамента на Кити. Вратата отвори Лутерия.
— Очаква те — каза му тя.
Той прекрачи в тесния кабинет библиотека. Кити стана от пишещата машина, притисна го в прегръдките си и го целуна.
— Значи успя, а? — развълнувано рече тя.
— Така мисля…
— Гордея се с тебе! — искрено се радваше Кити. Извади някакъв лист хартия. — Ето ти списък на цял куп приятели, които познавам там. Обади им се. Всичките на драго сърце биха се запознали с тебе.
— Благодаря ти — отвърна Джо.
— Разполагаш ли с време за едно питие? — попита тя.
— Ако е на крак… — прие той. Имам да опаковам още маса неща.
— Лутерия! — извика Кити.
Лутерия се появи в помещението с бутилка шампанско и три чаши. Отвори я чевръсто и ги напълни.
— Честито и на добър път! — вдигна своята чаша Кити.
— И много късмет! — добави сестра й.
— Благодаря ви — рече Джо, неочаквано дълбоко затрогнат. — Благодаря ви от все сърце!
Беше единайсет часа през нощта, когато Джамайка дойде в апартамента му.
— Готов ли е багажът ти? — хвърли той бърз поглед към стегнатите куфари.
— Почти — отговори Джо.
— Имам нещо за тебе — рече Джамайка, подавайки му малка картонена кутия.
Той я отвори. Продълговатите кафяви мускали лъснаха пред очите му.
— Какво е това? — попита.
— Застраховка — каза негърът.
— Нали знаеш, че не използвам дрога — възпротиви се Джо.
— Знам — отвърна Джамайка. — Но тук са петдесет грама, които на новото място вървят между двайсет и пет и петдесет долара единия. А човек никога не би могъл да бъде сигурен, че няма да се озове натясно… Затова я наричам „застраховка“. Тази стока върши по-добра работа от парите.
— Благодаря ти — разсмя се той. — Ще го запомня.
— В колко часа ще тръгнеш от тук утре сутринта?
— Около десет — рече Джо.
— В такъв случай няма да се видим преди това — каза чернокожият.
— Предполагам, че не…
— Нервен ли си? — долови състоянието му Джамайка.
Джо кимна.
— Малко. Надявам се, че ще се справя…
— Ще се справиш! — убедено заяви Джамайка. — Всичките звезди са в Холивуд, нали?
— Да — отговори той.
— Тогава няма начин да не успееш — рече негърът. — Винаги помни, че си на прав път и ще ти се удаде да докоснеш звездите с ръка.
На сутринта Джо позвъни у дома непосредствено преди да се отправи към гарата. Обади се Стиви.
— В къщи ли са мама и татко? — попита той.
— И двамата са на shul — отговори брат му.
— Ами Моти? — поинтересува се Джо. — Щеше ми се да си взема довиждане с нея.
— Току-що отиде на работа — рече Стиви.
Той се поколеба за момент.
— Тогава им предай моята гореща обич и им кажи, че ще телефонирам от Калифорния.
— Ще им предам посланието ти — отвърна Стиви. — Още веднъж ти желая много успехи.
— Аз също — каза Джо и затвори телефона. Провери апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, след което взе куфарите си и се качи на едно такси до Централна гара.
На входа откъм Четирийсет и втора улица някакъв носач грабна багажа му.
— Накъде, сър? — попита мъжът. — Имате ли билет?
— В джоба ми е — рече Джо, тръгвайки след него. Големият часовник показваше единайсет и четвърт. Порталът за неговия перон се падаше от лявата му страна. Той тъкмо проверяваше билета си, когато почувства как някой го потупа по рамото.
— Помниш ли ме още? — рече Моти.
Джо зяпна от изненада.
— Стиви ми каза, че си излязла за работа…
— Той си мисли така — отвърна тя, срещайки погледа му. — Нямам намерение да вървя никъде другаде, освен с тебе.
— Ти си се побъркала! — възкликна Джо.
— Не съм — каза Моти. — Не го обичам. Осъзнах, че никога не съм го обичала. Той също не изпитва нищо към мене. За него аз означавам само лична изгода. Та брат ти дори веднъж не ме е целунал! Когато го посрещнах тук на гарата, просто се ръкува с мене…
— Стиви никога не е преливал от емоции — рече Джо.
— Той не мисли за никого другиго, освен за себе си. Смята, че е нещо повече от всички останали хора, даже и от родителите си.
— Но сватбата е утре! — напомни й.
— Майната й на сватбата! — избухна тя.
— У дома ще полудеят — каза й Джо.
— Ще им мине — отговори Моти, като се изви така, че да застане лице в лице с него. — Обичам тебе… Винаги съм те обичала. Ти се досещаше за това, нали?
Той изпусна дълбока въздишка, сетне бавно кимна.
— Е, ще ме вземеш ли със себе си, или не? — запита го тя с разтреперан глас.
Джо забеляза напиращите в очите й сълзи. С рязко движение я стисна в прегръдките си и я целуна. Моти плътно се долепи към него.
— Няма да е зле да побързате, сър — обади се носачът. — До времето за тръгване остават само петнайсет минути.
— Тогава води ни към касата. По най-бързия начин трябва да се сдобием с още един билет — рече Джо. — Става въпрос за измъчена любов!