Харолд Робинс
Разказвачът (12)

11

Беше навечерието на Деня на благодарността^[1] и валеше първия за тази зима сняг. Джо стоеше до прозореца и гледаше надолу към улицата. Снежинките вихрено се носеха към земята, но канавките вече бяха станали мръсни и кафяви от потока на движението. Запали цигара и хвърли поглед към своя часовник — марка „Ингърсол“ — беше три и половина следобед. Знаеше, че офисите скоро ще затворят. Празникът и снежната буря щяха да образуват непобедим съюз и привечер улиците щяха да опустеят.

Телефонът до пишещата машина иззвъня. Той вдигна слушалката:

— Краун…

Гласът беше познат.

— Честит Ден на благодарността! — каза Лаура Шелтън.

— И на вас, мис Шелтън — отвърна Джо, след което полюбопитства: — Още ли сте в канцеларията си?

Тя се засмя.

— Работех и ми се прииска да би съобщя няколко добри новини, за да превърна празника в един истински щастлив Ден на благодарността за вас.

— Да не би да сте продали и друг разказ? — възбудено запита той.

— Да… — рече Лаура Шелтън. — Но има и нещо още по-вълнуващо.

— Не ме карайте да си изгубя ума — засмя се Джо.

— „Колиърс“ откупи вашия разказ „Ваканция в Кони Айлънд“ за двеста и петдесет долара.

— Чудесно! — възкликна той. — Какво би могло да засенчи новина като тази?

— В „Юнивърсъл Пикчърс“ са прочели историята за крадлата и детектива от универсалния магазин и искат да заснемат филм по нея. Смятат да ангажират Маргарет Съливан и Джеймс Стюарт. Ако си спомняте, двамата имаха огромен успех в „Магазина зад ъгъла“.

— Не мога да повярвам!

— Това е самата истина — увери го тя. — Предлагат две хиляди и петстотин за правото на екранизация и са готови да ви дадат пет хиляди, за да отидете в Холивуд за пет месеца и да помогнете при написването на сценария, като поемат всичките ви разноски.

— Нищичко не разбирам от сценарии — каза Джо.

— Наясно ли са с това обстоятелство?

— Известно им е — отвърна мис Шелтън. — Но пък за тях те са ежедневие, така че осигуряват един сценарист, който да работи заедно с вас. Става въпрос обаче само за първоначално предложение. Убедена съм, че ще успея да вдигна малко цената. Три хиляди и петстотин за авторските права и седем хиляди и петстотин за сценария.

— Да не ги подплашите — рече той обезпокоен. — Може да решат, че не си струва.

— Няма да ги стъписам — успокои го тя. — И друг път съм се справяла с подобни ситуации. По всяко време ще бъдем в състояние да грабнем офертата им и да я развеем като знаме.

— Вие сте специалистът — съгласи се Джо. — Аз съм на ваша страна.

— Благодаря — каза Лаура. — Оценявам доверието ви…

— Не, мис Шелтън — прекъсна я той. — Аз ви благодаря!

— Не се тревожете — сбогува се тя. — Работата ще ни бъде вързана в кърпа до края на седмицата. В понеделник ще се обадя, за да ви съобщя окончателния резултат.

Джо задържа погледа си върху телефона и новините най-сетне достигнаха до съзнанието му.

— Дявол да го вземе! — провикна се той в празната стая. Вдигна слушалката и набра номера у дома. Сега може би щяха да повярват, че действително е писател! Само че в къщи никой не реагираше на звъненето.

Чувстваше, че ще експлодира от новополучените вести. Непременно трябваше да поговори с някого. Обади се на братовчедката си в работата.

— Тъкмо отивам на съвещание… — притеснено каза Моти.

— Ще ти отнема само една минутка — отвърна Джо. — Имам изненада за теб. Току-що продадох още един разказ на списание „Колиърс“, а пък от „Юнивърсъл Пикчърс“ искат да правят филм по „Крадлата и детективът от универсалния магазин“!

— Поздравлявам те! — честити му тя, но интонацията й не беше особено ентусиазирана. — Аз също имам изненада за тебе…

— Каква? — попита я той.

— Мисля, че съм бременна — шепнешком произнесе Моти в слушалката. — Закъснява ми с три седмици.

— Проклятие! — възкликна Джо. — Сигурна ли си?

— Страх ме е да отида на лекар — каза тя. — Стиви се връща другата седмица. Какво бих могла да обясня?

— Нищо няма да му обясняваш — отвърна той. Венчавката е насрочена за края на седмицата. Един месец не е от значение. Повечето първи бебета се раждат по-рано.

— Ама че си негодник! — сърдито рече братовчедката му. — Стиви ти е брат. Това нищо ли не означава за тебе?

— Напротив — каза Джо. — Тъкмо поради тази причина ти разправям да си държиш езика зад зъбите. Само да си отвориш устата и няма да остане незасегнат човек в цялото ни скапано семейство.

Моти замълча за момент.

— Смяташ ли, че номерът ще мине?

— Разбира се, че ще мине — уверено рече той. — Въобще няма да ти личи, преди да влезеш в четвъртия месец.

— Усещам тежест в гърдите си — оплака се тя.

— Би могло да бъде и предменструално — успокои я Джо. — Нали много пъти си ми казвала, че циците ти набъбвали преди началото на цикъла ти?

— Тревожа се — отвърна Моти. — Стиви е доктор. Какво ще стане, ако разбере?

— Доктор или не, той си е все същият смотаняк — рече Джо. — Просто постъпи както ти казах.

— Ще трябва да тичам — извини се тя. — Закъснявам за съвещанието…

— Ще поговорим по-късно — сбогува се той. — Не губи самообладание! — Чу изщракването в линията, докато затваряше. Очите му продължиха втренчено да фиксират телефонния апарат, върху който ръката му лежеше като замръзнала. „Топки! — изруга мислено. — Кой, по дяволите, беше оня умник, дето твърдеше, че една девственица никога не надувала корема от първия път?“

 

 

Фил отряза голямо парче от месото в чинията си и плътно го покри с червен хрян. Хвърли поглед на Марша и Моти в отсрещния край на масата и оповести с пълна уста:

— Днес продадохме сто двайсет и една пуйки.

— Никак не е зле — одобрително рече Марта.

— Онзи luksh^[2] продаде повече от четиристотин — недоволно промърмори той.

— Стига си се оплаквал — каза жена му. — Спомням си, когато преди пет години се радвахме, ако изтъргуваме двайсет или трийсет. Пък и кой ли се сещаше за пуйка тогава? С пилетата и скопените петли за готвене бяхме свикнали, но пуйките си бяха само за goyim^[3].

Фил избърса с квасения ръжен хляб соса в чинията си.

— Много е вкусно, мамче — рече той, отхапвайки от него.

— Имаш късмет, че въобще си в бизнеса — продължи Марта. — Иначе със сигурност щеше да ядеш само пуешко месо вместо филе при тази система за разпределяне на купоните. Петлите и пилетата са толкова скъпи и трудни за намиране, че нашите клиенти предпочитат да купуват пуйки.

— По-скоро бих умрял от глад — заяви той. — Пуешкото е сухо и без никаква тлъстина, а месо без тлъстина няма никакъв вкус…

— Спри да хленчиш — сряза го жена му. — От пуйките изкарваш повече пари, отколкото от която и да било друга стока.

— Голяма умница се извъди — отвърна Фил. — Защо не идваш вече на тържището както по-рано? През целия ден нямаш какво да правиш у дома.

— Съпругата на Ал не стъпва на пазара — възрази Марта.

— Така е — съгласи се той. — Никога не и остава време, защото е прекалено заета да ражда по едно бебе всяка година.

— Няма значение — рече тя. — Какво щяха да кажат хората, ако аз висях на пазара, а тя не? Всички щяха да мислят, че печелиш по-малко от него.

— На никой не му влиза в работата колко печеля — отвърна Фил. Той си отряза още едно парче от месото в чинията пред него. — Неприятностите на евреите не закъсняват, щом хората решат, че са се замогнали твърде много. Как ти се струва, защо онези нацисти са се заловили с нас? Защото прекалено силно ни завиждат…

— Тук е Америка, а не Европа — не отстъпваше жена му.

— Не ставай глупачка — язвително рече той. — Тъкмо в САЩ бъка от нацисти, така че се налага да бъдем хитри и незабележими. Да не даваме на никой от тях повод за завист.

— Вероятно чичо Фил е прав — неочаквано се обади Моти.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марта, поглеждайки я.

— Една голяма сватба в „Туин Кентърс“ едва ли ще бъде най-подходящото нещо в сегашния момент. Води се война, а и всички знаят колко скъпо е там.

— Значи не желаеш тържество в „Туин Кентърс“, така ли? — изненада се леля й. — Надали има момиче на този свят, което да не е било щастливо да се омъжи в „Туин Кентърс“.

— Я чакай малко — намеси се Фил. — Може би Моти е права. Не става въпрос само за парите. Не забравяй, че имаме двама сина, от които нито един не е в армията. Никак няма да са малко хората, на които това няма да се понрави.

— Стиви е доктор и на всекиго е известно, че женените медици не подлежат на мобилизация… — каза Марта.

— Хората са наясно, разбира се, но всички не мислят, че именно това е причината, поради която се жени — настоя мъжът й. — Към тях ще се присъединят и онези, дето считат Джо за дезертьор от военна служба. Защо да им даваме възможност да го докажат?

Тя остана смълчана за миг, сетне се обърна към Моти:

— Тогава какво би искала да бъде сватбеното ти тържество?

— Само ние, семейството… — срещна погледа на леля си момичето. — Ще отидем в общината, където никой не ни познава.

— Без равин!? — Марта беше шокирана.

— В общината няма равини, но от това бракът не става по-малко законен — отвърна Моти.

— Ами ако се съберем у дома само най-близките с един равин? — предложи Марта. — Без равин и без chupa^[4] бракосъчетанието сякаш не е извършено докрай.

Племенницата и кимна с глава.

— Бихме могли да празнуваме и в къщи, но не забравяй, че в такъв случай Джо няма да бъде в състояние да дойде. Не бива да рискуваме някой да го види и да започне да задава въпроси. В общината никой няма да знае кой е той.

— Момичето има saichel^[5] — взря се в жена си Фил.

— Умно и без излишен шум — това е начинът, по който трябва да уредим нещата.

Очите на Марта взеха да се наливат със сълзи.

— Единственото, което желая за децата си, е naches^[6], а не неприятности…

Моти бързо се наведе към леля си и я прегърна.

— Моля те, лельо Марта — нежно рече тя, също просълзена. — Моля те…

— Защо, о Боже? — изхлипа по-възрастната жена. — Защо трябваше това да се случи във времена като днешните?

— Недей да стоварваш вината върху Господ рече Фил, надигайки се от масата. — Би трябвало Адолф Хитлер да го отнесе!

Плачът на Марта премина в гняв.

— Пет пари не давам тогава… Няма ли равин няма да има и сватба! Не ще позволя на децата ми да живеят в грях!

Телефонът иззвъня и Фил вдигна слушалката.

— Ало? — Остана заслушан за секунда, после им съобщи през рамо: — Обажда са Джо. Какво има сине? — заговори отново в микрофона той.

Възбуденият глас на Джо се разнесе с пращене от мембраната:

— От „Колиърс“ ми купиха още един разказ, а киностудията „Юнивърсъл Пикчърс“ желае да й продам предишната ми история, за да заснемат по нея филм в Холивуд. Ще ми платят седем хиляди и петстотин долара!

— Седем хиляди и петстотин долара ли? — скептично запита баща му. — Какъв е номерът?

— Няма никакъв номер, татко — отвърна Джо. — Нещата се подреждат по честен път. Настояват да замина за Холивуд, за да напиша сценария.

— Кога? — поинтересува се Фил.

— Незабавно, вероятно следващата седмица.

— Толкова скоро?

— Какво значение има, татко? — рече той. — Такъв шанс се пада веднъж в живота!

Фил извърна глава към жена си.

— Марта — гордо каза той, — нашият Юсел^[7] е станал истински писател! Ще ходи в Холивуд да прави филм. Струва ми се, че при това положение сватбата може да е по твой вкус — с равин.